Людвик Йежи Керн
Фердинанд Великолепни (20)

XX

Всеки петнадесетина минути доктор Дивро отваряше вратата и казваше: „Следващият, моля!“.

В приемната оставаха все по-малко хора.

Накрая останаха само двама: Фердинанд и възрастният мъж, който приличаше на професор или на нещо подобно.

Възрастният мъж вече бе успял да обикне Фердинанд и много беше доволен от това познанство, защото благодарение на него времето му в приемната на зъболекаря отлетя бързо.

— Сега сте вие… — каза Фердинанд.

— Какво съм аз? — попита възрастният мъж.

— Сега вие ще влезете.

— А, да — съгласи се възрастният мъж. — Освен ако вие не искате да влезете преди мен?…

— Аз ли? — попита колебливо Фердинанд.

— Да, вие!

— Но нали вие бяхте преди мен? — лукаво каза Фердинанд.

— Няма значение. Не бързам много.

— Аз също.

— Толкова сте ми симпатичен — каза възрастният мъж, — че с удоволствие ще ви пусна пред себе си.

— Никога не бих се осмелил да заема вашето място — отвърна Фердинанд.

— Можете спокойно да го заемете, а аз ще почакам тук още малко и ще вляза след вас.

— Не, не, не! — възрази Фердинанд. — Аз ще вляза след вас.

— Впрочем все едно — каза възрастният мъж. — Тъй или инак, в края на краищата трябва да влезем там, зад вратата, да седнем на този страшен стол, да отворим уста и да чакаме, докато започнат да ни човъркат в зъба с това ужасно борче. Иначе и с нас може да се случи това, което се случи с Яжомбек.

— С какъв Яжомбек? — попита Фердинанд със страх в очите.

— Не знаете ли тази история?

— Не я знам — отвърна Фердинанд.

— Историята на Яжомбек е прочута и крайно поучителна — каза възрастният мъж. — Тя именно доказва колко е необходимо редовно да се ходи на зъболекар. Слушайте:

Бе щастливец пан Яжомбек,

пан Яжомбек, пан Яжомбек,

но веднъж му падна пломба,

падна пломба,

хей!

 

Цял подпухна като тиква,

като тиква, като тиква,

и от болка заподвиква,

заподвиква,

хей!

 

И намери зъболекар,

зъболекар,

зъболекар,

който грабна клещи леки,

клещи леки,

хей!

 

— Тук седнете върху стола,

върху стола,

върху стола.

Ще го махнем, щом е болен,

щом е болен,

хей!

 

— Милост! — викна пан Яжомбек,

пан Яжомбек,

пан Яжомбек.

Остави ми го за спомен,

нямам други, само той ми е,

пане докторе, недей!^[1]

— Излиза — каза Фердинанд, — че Яжомбек е отишъл за първи път в живота си на зъболекар едва когато го заболял и последният зъб.

— Отлично се изразихте — възхити се възрастният мъж.

— А вие колко пъти в живота си сте ходили на зъболекар? — попита Фердинанд.

— Може би сто пъти, а може и повече — отвърна възрастният мъж.

— Охооо! — измърмори учудено Фердинанд.

— А вие? — попита на свой ред възрастният мъж.

— Аз… аз… о, ходил съм неведнъж, разбира се, но точният брой не съм в състояние да ви кажа — отвърна небрежно Фердинанд.

Мислите, че излъга? Съвсем не. Фердинанд наистина беше ходил няколко пъти на зъболекар, но не заради своите зъби, а заради зъбите на господаря си. Това значи (за да няма никакво недоразумение), че няколко пъти господарят му, отивайки на зъболекар, го беше взимал със себе си.

— Много добре правите, че толкова се грижите за своето съзъбие — каза възрастният мъж.

— Какво да правя? — скромно отвърна Фердинанд. — Зъбите са цялото ми богатство.

Възрастният мъж погледна Фердинанд с по-голям интерес.

— Сетих се! — извика той. — Вие положително сте артист.

Фердинанд не знаеше какво да отговори. Нямаше съмнение, че дълбоко в душата си се чувстваше артист, но все пак не можеше да каже това така направо. За щастие от затруднението го избави доктор Дивро, който отново се появи на вратата със своята бяла престилка и каза: „Следващият, моля!“.

Възрастният мъж се усмихна сърдечно на Фердинанд, махна му на сбогуване с ръка и изчезна зад вратата на кабинета.

Фердинанд остана в приемната сам. На масата имаше цял куп цветни списания. За да си убие времето, Фердинанд започна да ги прелиства, и докато ги прелистваше, си мислеше така:

„Вече нямам друг изход дойде моят ред и сега аз ще се мъча на тоя страшен стол никой няма преди мене но няма как веднъж се живее и наистина трябва да се грижа за зъбите си иначе няма да мога да прегриза и най-глупавия кокал нищо нищо и още веднъж нищо животът без кокали не е никакво удоволствие а ако много боли мога да му търтя един бяг и толкова никой не ме познава а после ще стане същото като с Яжомбек…“.

И Фердинанд започна да си тананика песничката, която научи от възрастния мъж:

Бе щастливец пан Яжомбек,

пан Яжомбек, пан Яжомбек,

но веднъж му падна пломба,

падна пломба,

хей!