Людвик Йежи Керн
Фердинанд Великолепни

I

Във вторник, веднага след обяда, Фердинанд легна на канапето, както правеше всеки ден. Канапето беше старо — имаше едно хлътнало място, голямо колкото Фердинанд. Той много обичаше това място и за него беше истинско удоволствие да лежи там.

По това време в къщата ставаха най-различни интересни неща. В кухнята тенджерите и чиниите се къпеха и разговаряха помежду си, а от време на време в разговора се намесваха и лъжиците, ножовете и вилиците. Това на пръв поглед като че ли беше обикновено дрънчене и тракане, но Фердинанд разбираше почти всичко от разговора. Той чуваше как чинията за салата казва на вилицата:

— Ей ти, престани да ме бодеш!

Или как отчаяната тенджера вика:

— Къде е мъжът ми, капакът?

В другата стая господарят му допиваше обедния си чай, а господарката разказваше на господаря за него, за Фердинанд. Фердинанд така, Фердинанд инак, такива, нали знаете, лични работи. Понякога дори е приятно да ги послушаш. Но не винаги.

След това вестникът прошумоля, изскърца стол и Фердинанд долови стъпките на господаря, които се чуваха все по-ясно. Когато вече станаха застрашително ясни, това означаваше, че трябва да се отмести, за да направи място на господаря си. Защото господарят също обичаше старото канапе, само че се изтягаше на него в целия си ръст, вместо елегантно да се свие на кълбо.

— Мръдни малко, Фердинанд — казваше господарят и го побутваше с вестника. — Хайде, мръдни още малко, иначе ще легна на пода под канапето и ще ти бъде мъчно.

Фердинанд никога не би позволил такова нещо, тъй че се поотместваше, а господарят му лягаше до него. Тозчас от канапето се обаждаха пружините:

„Дрън!“

„Дзън!“

„Дрън!“

И само след миг отново, щом господарят се размърдаше:

„Дрън!“

„Дзън!“

„Дрън!“

Струва ми се, не трябва да добавям, че Фердинанд разбираше чудесно и езика на пружините. Понякога дори разговаряше с тях. Това бяха едни от най-странните разговори, които човек може да си представи.

Господарят обикновено заспиваше бързо, вестникът се изхлузваше от ръцете му и много често се озоваваше внезапно под носа на Фердинанд. И Фердинанд, без да иска, започваше да го чете. Знаете как става това: нямаш никакво желание да четеш, а някой току ти пъхне под носа вестник, пък било и в трамвая, и без да искаш, започваш да го четеш. Същото беше и с Фердинанд.

Понеже беше вторник, вестникът следователно беше вторничен. Вестниците, както е известно, се делят на:

понеделнични,

вторнични,

средни,

четвъртъчни,

петъчни,

съботни и

неделни.

Неделните са най-дебели. „Може би защото в неделя господарят най-дълго лежи на канапето“ — мислеше си Фердинанд.

И тъй, както вече ви казах, вестникът беше вторничен и Фердинанд неволно го зачете. Най-напред видя какво дават в кината, защото господарят така беше сгънал вестника, че под носа на Фердинанд се падна точно последната страница, а на последната страница всеки уважаващ се вестник помества програмата на кината. После прочете дежурните аптеки. След това репертоара на театрите и прогнозите за времето. Научи в колко часа изгрява и в колко залязва слънцето и коя болница тази нощ ще приема ония, които преядат или пък глътнат копче. Като прочете всичко това, Фердинанд въздъхна и дълбоко се замисли…

И както си мислеше, изведнъж от устата на господаря му изхвръкна първото още нежно и едва доловимо „Хър-р-р-р!“. Фердинанд наостри уши и след миг чу следващото „Хър-р-р“, вече малко по-силно. Нямаше никакво съмнение — господарят искаше да поприказва с Фердинанд. И Фердинанд незабавно му отговори (колкото можеше по-учтиво): „Вър-р-р!“. Господарят отново: „Хър-р-р!“, а Фердинанд отново: „Вър-р-р!“. Господарят „Хър-р-р!“, Фердинанд: „Вър-р-р!“. Така започнаха да си приказват.

— Хър-р-р!

— Вър-р-р!

— Хър-р-р!

— Вър-р-р!

— Хър-р-р!

Докато най-сетне господарят му се обърна настрана и прекъсна този интересен разговор.

Фердинанд пак започна да чете вестника от началото, но понеже вече знаеше всичко, това бързо му омръзна и като присви очи, взе да разглежда краката на господаря си, защото лежеше точно до тях.

„Къде ли не са били вече тия крака! — помисли си той. — Добре им е на тях. Ходят, където си искат. Колкото и далече да отидат, никой не им вика — «Тук!». Всичко им е позволено!“

Фердинанд още повече присви очи.

„Ами ако изведнъж… — хрумна му внезапно. — Ако изведнъж стана от канапето, отида до външната врата, изляза на стълбите и се опитам да застана на собствените си крака! На двата си собствени крака!“

— Фердинанд! — извика той. — Великолепен си!

Бавно се смъкна от канапето, така че да не събуди господаря, нито дремещите пружини, и тихо, тихичко отиде в коридора. Уви, вратата беше затворена.

Но случаят, който е съюзник на всички големи начинания, който на пътешествениците помага да откриват непознати земи, а на пълководците — да печелят загубени битки, случаят — тази звезда на смелите — помогна и на Фердинанд.

Както стоеше до вратата, навел тъжно глава, убеден, че нищо няма да излезе, той чу по стълбите познати стъпки. Беше раздавачът.

— Ох, дано има писмо за господаря или за господарката — въздъхна Фердинанд.

След миг се чу леко почукване с молив по вратата. Господарката се появи много бързо, отвори и тогава Фердинанд крадешком се промуши между краката на раздавача, които по този начин станаха за него триумфална арка към широкия свят.

Раздавачът и господарката бяха толкова заети, че нищо не забелязаха. Господарката затвори вратата, раздавачът се качи един етаж по-нагоре, а Фердинанд остана на стълбите сам. Наближаваше най-важният момент.

„За първи път в живота си — мислеше Фердинанд — ще сляза по стълбите така, както трябва. Развълнуван съм — добави той, — искрено съм развълнуван.“

Изправи се на двете си задни лапи, дясната предна лапа опря на парапета и бавно, стъпка по стъпка, заслиза надолу.

Мина неочаквано добре. Наистина от втория етаж до първия слезе с онази мъничка несигурност, присъща на всички дебютанти. Но затова пък от първия етаж към партера слизаше вече не дебютант, а опитен, уверен в себе си посетител на най-блестящите стълбища.

На партера дори започна да си подсвирква. И така, подсвирквайки си, с което сякаш добавяше лекота към вродения си чар, той излезе на осветената от следобедното слънце и пълна с хора улица.

Знаеше я не от вчера. Но за първи път я гледаше така, както днес. Досега винаги тичаше с нос, забит в земята, и неизвестно защо, изпускаше най-хубавите гледки. Сега пристъпваше величествено, с високо вдигната глава и изведнъж видя всичко онова, което положително гледаха господарят и господарката, когато излизаха от къщи. Високи сгради, дървета, които се състояха не само от дънери, но имаха отгоре и корони от листа, стълбове, които завършваха с млечни лампи, и лазурно небе, по което плуваха перести облачета. По улицата се движеха трамваи, автобуси и коли, а по тротоарите — минувачи. Едно нещо малко учудваше Фердинанд — някои хора като че ли се пообръщаха след него. Спря пред една цветарница, до която висеше голямо огледало. Погледна се от едната страна, погледна се от другата.

— Да-а-а! — рече той. — Разбирам. Трябва незабавно да отида на шивач.

II

Шивачи в града имаше много. Кого да избере? Фердинанд нямаше никакъв опит в тия работи. Никога досега не си беше шил дрехи. Вървеше изправен, с вирната нагоре глава, и оглеждаше фирмите; накрая над някакъв вход забеляза скромна табелка:

ПЪРВОКЛАСНО

ШИВАШКО АТЕЛИЕ

М. ДОГГ

— Най-сетне някакво човешко име — промърмори той. — Само дето е написано странно. Впрочем, кой знае, може и хубаво да звучи? — замисли се Фердинанд. — Каквото и да казват, тия две „Г“ на края изглеждат много изискано. Ами ако си прибавя и аз някъде някоя буквичка… Например „Фердинандд“ или „Феррдинанд“, или пък „Феердинанд“, или „Ффердинанд“, или „Ферддинанд“, или „Фердиинанд“ или „Фердиннанд“, или „Фердинаанд“, или „Фердинаннд“, или просто „Ффееррддииннаанндд“. Трябва някой път да опитам това на хартия — помисли Фердинанд, — да видим как ще изглежда написано. Иначе нищо не може да се реши. Щом имам малко свободно време, ще се заема с тази работа.

И той влезе във входа, намери вратата на шивашкото ателие, неволно я подуши и едва след това натисна звънеца.

„Най-важното е — помисли си Фердинанд — да кажа: «Добър ден». Ако успея да кажа: «Добър ден!» — по-нататък ще тръгне.“ Беше сигурен, че ще успее да го каже, и все пак дълбоко в сърцето си мъничко се безпокоеше.

Отвори му лично шивачът Догг. Когато видя Фердинанд, опрян нехайно на рамката на вратата, той смъкна очилата от плешивото си теме и нервно ги намести на носа. Въпросителният поглед на шивача принуди Фердинанд да действа.

— Добър ден — каза той много бавно, но с решителен глас.

— Добър ден — по навик отговори шивачът. Винаги отговаряше „Добър ден“, щом някой му кажеше: „Добър ден“.

— Бих ис-кал да по-ръ-чам кос-тюм — каза Фердинанд.

— За вас ли? — попита шивачът.

— Раз-би-ра се — отвърна Фердинанд. — За-що-то та-ка се по-лу-чи, че днес из-ля-зох от къщи без дре-хи, а не ми се ис-ка да се връ-щам.

— Претрупан съм с работа… — рече шивачът. — Ще трябва всичко да отложа…

— На-пра-ве-те то-ва за-ра-ди ме-не! — възкликна Фердинанд и впери предания си поглед в уморените очи на шивача. Същевременно установи, че говори все по-свободно.

Шивачът очевидно се развълнува. Отвори по-широко вратата и го покани.

— Бъдете така любезен да влезете в салона.

Нито един клиент не му беше правил такова добро впечатление. Погледът на Фердинанд го накара да омекне като восък. Шивачът посочи на Фердинанд удобно кресло, а самият той застана до него, като нервно въртеше двата края на сантиметъра, който висеше на врата му.

— Какъв костюм ще искате? — попита учтиво шивачът.

— Хубав — отговори без колебание Фердинанд.

— Разбирам — кимна шивачът Догг. — А от какъв плат?

— От хубав — отвърна Фердинанд, след като помисли малко.

— А как ще го ушием?

— Хубаво.

— А жилетката каква ще бъде?

— Хубава.

— А панталоните?

— Хубави.

— А реверите?

— Хубави.

— А с какъв маншет ще направим панталона?

— С хубав.

— А какъв хастар ще сложим?

— Хубав.

Шивачът Догг беше щастлив. За първи път му се случваше да срещне клиент, който толкова добре да знае какво иска.

— С най-голямо удоволствие ще ви ушия костюм — възкликна той. — Сега ще вземем мярка. Ако обичате да се изправите.

Фердинанд стана, а шивачът Догг започна да го мери със сантиметъра във всички посоки. Когато свърши, той отново предложи на Фердинанд креслото.

— Тук има цял куп списания и журнали. Можете да ги разгледате, а аз през това време ще отскоча до ателието и ще ви скроя костюма. След десет минути ще направим пробата.

Шивачът Догг излезе, а Фердинанд започна неохотно да разгръща списанията. Мисълта, че скоро ще има собствен, специално за него ушит костюм, не му позволяваше да се съсредоточи. Безразлично гледаше снимките в списанията, защото, макар че показваха наистина необикновени и интересни неща, те все пак не бяха нищо в сравнение с неговия собствен костюм. С истинския костюм, ушит от истински шивач.

Не минаха и десет минути и шивачът Догг се появи отново.

— Ако обичате, да го пробваме — покани го той.

Кой не обича да му пробват? Голямо удоволствие е да си облечеш такова нещо. Фердинанд застана пред огледалото, а шивачът Догг му помогна да облече онова, което беше донесъл. То още не беше сако, но не бе вече и само плат. Беше по-скоро една форма, която Фердинанд трябваше да запълни. Тази форма щеше да бъде натъкмена към Фердинанд. Той, Фердинанд, щеше да й придаде завършен вид.

— Панталоните няма да пробваме — заяви категорично шивачът Догг. — Майсторът, който ми работи панталоните, никога не греши.

Фердинанд беше очарован.

— Съвсем правилно — каза той. — Защо да пробваме панталоните…

— Никак не е лошо, никак не е лошо… — мърмореше шивачът Догг и опъваше върху Фердинанд сакото. Устата му беше пълна с карфички и затова говореше като че през зъби. — Тук още малко ще постесним, там ще отпуснем и ще бъде наред. Не ви ли стяга под мишниците?

— Мъничко.

— Ей сега ще го оправим.

— Аууууууууу! — изви от болка Фердинанд.

— Много се извинявам. Това е от тия ужасни карфички. Много ли ви заболя?

Фердинанд се усмихна неопределено, което трябваше да означава, че да, боляло е, но няма значение. Пък и какво беше едно глупаво убождане в сравнение с отражението, което сега виждаше пред себе си в огледалото. Макар че беше само тропосано и набодено с карфички, сакото изглеждаше прекрасно. Фердинанд не можеше да се познае.

— Аз ли съм? Не съм ли аз? — чудеше се той тихичко. А гласно добави: — Всъщност, знаете ли, аз мога вече и така да изляза на улицата.

— В такова състояние не бих ви пуснал да излезете оттук за нищо на света! — отговори решително шивачът Догг. — Ще видите как ще изглежда, като завършим всичко. Потърпете малко, скъпи… скъпи…

— Фердинанд — подсказа Фердинанд.

— О, да. — Шивачът Догг отстъпи две крачки назад. — Прекрасно име! — рече той възхитено. А след това добави с нормален тон: — Тъй че потърпете още малко, скъпи Фердинанд, а аз ще се постарая да го направя колкото мога по-бързо.

Като каза това, той свали от Фердинанд бъдещото сако и изчезна зад вратата на ателието.

Наистина шиенето не трая дълго. Фердинанд успя няколко пъти да се разходи напред-назад из салона, няколко пъти да надникне през прозореца на улицата и няколко пъти да се прозине нервно и шивачът Догг вече влизаше с готовия костюм.

Фердинанд се преоблече зад паравана. Когато излезе оттам, шивачът Догг потри доволно ръце.

— Драги Фердинанд! — не се сдържа той. — Изглеждате необикновено!

Фердинанд погледна в огледалото и занемя. Знаеше, че ще бъде великолепно, но не допускаше, че чак до такава степен. Погледна продължително в очите шивача Догг и каза:

— Изключително много се харесвам — и веднага след туй добави: — Вие сте царят на шивачите.

Шивачът Догг прие с благодарност комплимента.

— Мога ли нещичко да ви посъветвам? — прошепна той, навеждайки се над лявото ухо на Фердинанд. — На този костюм най-добре ще стои риза на райета.

— Вярно! — възкликна Фердинанд. — Съвсем забравих за ризата.

— Към ризата на райета бих ви посъветвал да сложите връзка на черти — продължи шивачът Догг.

— Да, да, връзката трябва да бъде на черти — съгласи се Фердинанд.

— Що се отнася до шапката, най-подходящо, според мен, ще бъде бомбе.

— Знаете ли, и аз мислех същото — извика Фердинанд.

— Би трябвало още… — Тук шивачът Догг съвсем сниши глас: — Би трябвало да се помисли и за нещо на крачетата.

— Ама, разбира се, как не се сетих по-рано!

— Ако ми позволите, ще телефонирам и веднага ще изпратят всичко.

— Кога… — започна несигурно Фердинанд.

— Не говорете нищо — прекъсна го шивачът. — Зная какво искате да кажете. Искате да кажете, че нямате в себе си пари. Моля ви, това да не ви тревожи. Не става въпрос за парите. Вашата благодарност, вашето задоволство ще ми доставят много по-голяма радост, отколкото най-голямата сума пари. Моля ви, повече не споменавайте за това. Вие сте великолепен, Фердинанд.

С голямо усилие Фердинанд се въздържа да не заскимти от щастие и да не размаха опашка. Вместо това той подаде лапа на шивача Догг колкото можеше по-мило.

III

По най-хубавата улица на града вървеше елегантен мъж и спираше от време на време пред витрините. Съвършено новите дрехи му стояха чудесно. Минувачите го гледаха с възхищение, а той им се усмихваше насреща с вроден чар. При това откриваше белите си зъби, но само малко, толкова, колкото трябва. Когато стигна до края на улицата, мина на другия тротоар и тръгна в обратна посока. Лек, възбуден, щастлив. Това беше Фердинанд.

Вече за пети или шести път той минаваше по улицата. Няма какво да се чудите. Ако някой за първи път в живота си е облечен с нови дрехи, той ще иска да ходи с тях само по най-хубавата улица на града. Но всяка най-хубава улица, дори и най-дългата, някъде свършва. Когато забеляза това, Фердинанд трябваше да избира: или да свие в някоя пресечка, или да се обърне и да мине още веднъж по същия път. Избра второто. Така стигна до другия край на най-хубавата улица. Отново не искаше да свива настрани и пак се върна. А после още веднъж. И още веднъж. И сега тъкмо минаваше по улицата за пети или шести път.

Някои от вас може да си мислят, че няма нищо трудно в това да се разхождаш напред-назад. Но аз не мисля така. В случая с Фердинанд това беше голям подвиг. Помислете си само колко изкушения го дебнеха на всяка крачка. Първо, по улицата бяха насадени дървета, и то от двете страни; второ, на всеки петдесетина метра имаше електрически стълбове, трето, и това беше най-лошото: неочаквано, ни в клин, ни в ръкав, през улицата претичваха котки. Когато първата котка изскочи от една врата право в нозете на Фердинанд, с него стана нещо. Искаше да се хвърли веднага след котката и само с най-голямо усилие на волята се въздържа. За да се успокои, той спря пред една кръгла будка с афиши.

Цветарката, която продаваше цветя до будката, видя това и каза на жената, която седеше вътре в будката и продаваше вестници:

— Виж, моля ти се, какви са суеверни днес хората! Котка ще му пресече пътя и той няма да мръдне по-нататък, ами се прави, че чете афиш за операта.

„За мен говори — помисли си Фердинанд. — Ах, ако не бяха дрехите, щях да й дам да разбере аз на тази котка!“

Но му стана малко неприятно, че го помислиха за суеверен.

— Искам да ви уверя — обърна се той към цветарката, — че ще се отнася до котките, съвсем не съм суеверен…

— Всички така говорят, уважаеми — отвърна цветарката, — а щом им се случи такова нещо, спират, връщат се три крачки назад или се завъртат наляво само и само да се махне магията.

— Виждам, че не ми вярвате, но това, което казах, е истина. Не само че не отстъпвам пред котките, но ще ви кажа под секрет, страшно обичам да ги преследвам.

— Ами! Какво говорите? — възкликна недоверчиво цветарката. — Не приличате на такъв бегач.

— А на какво приличам? — попита Фердинанд.

— Приличате на конте, което от скука се шляе по улиците. Бискупска — обърна се тя към жената, която продаваше вестници, — кажи, не е ли великолепен?

Бискупска се надигна и като се показа почти до кръста през прозорчето на будката, загледа се във Фердинанд, кимна с глава и рече:

— Ама знаеш ли, Трибулска, миличка, че е! Действително е великолепен, както рядко бива!

Фердинанд бързо свали шапката си и тържествено каза:

— Благодаря ви, мили дами, за тия приятни думи. От цялото си сърце ви благодаря. Довиждане!

— Почакайте! — извика цветарката. — Обичам, когато се държат учтиво. Вземете това за спомен. — Тя извади от пълната с вода тенекия розов карамфил и го пъхна в петлицата на Фердинанд.

С карамфила на ревера Фердинанд продължи нататък, а Трибулска и Бискупска гледаха след него и повтаряха:

— Великолепен е! Честна дума, великолепен!

После още няколко котки минаха път на Фердинанд, но всяка следваща му правеше все по-малко впечатление. Фердинанд усещаше, че вече има имунитет срещу котките. Дори ако на пътя му внезапно се появеше цяла банда котки или пък се срещнеше очи в очи с най-прочутата котка на света, с легендарната Златна Котка, за която майка му в детинството му разказваше, когато не слушаше — той щеше да мине и замине край тях безразлично и нямаше дори да изръмжи.

„Ако продължава така — помисли си Фердинанд, — ще се стигне дотам, че най-напред ще обикна котките, после няма да мога да живея без тях, а най-сетне ще започна и сам да ги отглеждам. Кой знае, може пък и да е приятно да имаш в къщата си собствена котка? — размишляваше Фердинанд, минавайки за кой ли път вече по най-хубавата улица. — Когато искаш, можеш да я погалиш. А когато галиш котката, тя мърка. Трябва да е много приятно едно такова: Мъррррррррррррррррррр — И изобщо няма какво толкова да се приказва, котката е много порядъчно животно. Седи си в къщи, не скита насам-натам, а що се отнася до чистотата — може да бъде пример за много други създания.“

— Струва ми се, че непременно трябва да имам собствена котка — произнесе Фердинанд полугласно.

Ако съществуваха магазини за котки, Фердинанд щеше веднага да влезе в един такъв магазин и да поиска да му завият котката, която най-много му хареса. Не беше изключено да купи наведнъж и две котки, защото известно е, че една котка трудно се възпитава. Освен това две котки в къщи е къде-къде по-сериозно, да не говорим, че на самите котки им е по-весело, когато са две.

— Естествено, ще трябва някак да ги нарека. Когато ми остане време, ще измисля две хубави имена за моите котки — каза си Фердинанд. — Трябва да се наричат съвсем различно от всички останали котки. Но засега ми се иска да ям.

Така беше. От закуска Фердинанд не беше слагал нищо в устата си. Пък и това непрекъснато разхождане ужасно го умори. Новият начин на ходене, с който впрочем той вече бе успял напълно да свикне, се оказа на практика много по-уморителен от стария. По-рано можеше по такава най-хубава улица да прелети по двадесетина пъти от едната и от другата страна и пак нямаше да се измори кой знае колко. Най-много да изплези език и толкова. А днес? О, съвсем не беше същото! Оказа се, че бавната, елегантна походка изтощава много повече от бягането на четири крака. Това звучи невероятно, но е така и нищо не може да се направи.

На най-хубавата улица имаше много ресторанти и гостилници, в които изгладнелите хора можеха да се нахранят и съберат сили. Всеки избираше ресторанта, който най му допадаше. Но Фердинанд отново беше затруднен. В кой ресторант да влезе? Нямаше никаква представа. При това положение реши да постъпи по стария изпитан начин, тоест да се довери на обонянието си.

Спираше до някой ресторант и вдишваше дълбоко, след това изведнъж издишваше целия въздух и още веднъж дълбоко го вдишваше в дробовете си. Заедно с въздуха до носа му стигаха характерните за всеки ресторант миризми.

— О, не, тук няма да влезем — мърмореше той. — За нищо на света няма да влезем тук! Усещам зелева чорба. От малък не понасям зелевата чорба. Благодаря ти, мили мой носе, че ме предупреди!

И продължаваше нататък. При следващия ресторант отново поспираше, вдишваше няколко пъти дълбоко, замисляше се за миг и казваше:

— И тук няма да влезем! Сигурен съм, че готвачът в този ресторант смята загорялата каша за най-големия деликатес на всички времена. Изобщо ненавиждам каша, а още повече ненавиждам загоряла каша. Носе мой чудесен, свалям ти шапка.

И като че ли нищо не е било, с безразлична крачка на случаен минувач, той отминаваше ресторанта, за който носът му бе дал такава лоша оценка, и търсеше друг.

Пред един ресторант му се стори, че най-после е улучил. Приятната миризма на говеждо печено така го привличаше, че още малко и той щеше да натисне дръжката на вратата и да влезе, но след като подуши по-продължително, разбра, че освен на говеждо печено мирише и на супа от краставички.

Супата от краставички беше един от най-лошите му спомени. Веднъж, без да иска, изля цяла чиния супа от краставички на килима. Истина е, че се качи с лапи на масата. Но съвсем не заради супата от краставички, а за кренвирша, който стоеше до нея. Но за беда, докато придърпваше кренвирша, бутна тази проклета чиния. Кренвиршът остана на масата, а чинията със супа се намери на килима. Чинията умря на място. Преди смъртта си успя само да каже: „Прас!“, и предаде богу дух. Супата от мъка по нея се разля по целия килим. Господарят не искаше да слуша никакви извинения от Фердинанд и се оказа безмилостен човек. Не че го болеше кой знае колко, но оттогава при спомена за супа от краставички на Фердинанд му настръхваше козината.

— Говеждото си е говеждо — каза той, — но супата от краставички си е супа от краставички. Никой не може да ме подмами с това. Хвала ти, носе мой, че откри опасността. С удоволствие бих те целунал, стига да можех да се целуна по собствения нос.

Носът на Фердинанд несъмнено заслужаваше това. Впрочем той го доказа след малко, когато сред многото миризми, изпълващи улицата, внезапно долови прелестния, все още едва-едва осезаем замайващ мирис на мръвка. Това беше любимото му лакомство. Фердинанд се съсредоточи, определи със сигурност откъде идва миризмата и каза:

— Носе, води ме!

Не беше нужно да повтаря това на носа си. Той също беше много гладен. Тръгнаха напред. Миризмата с всяка измината секунда ставаше по-силна. Носът мина на другата страна на улицата, а веднага след него и Фердинанд, защото се оказа, че миризмата идва оттам. Спряха пред голяма стъклена врата. Нямаше никакво съмнение, че именно от нея се промъкваше навън замайващата миризма. Да, бяха на самото място. Фердинанд неволно вирна нагоре глава. Над вратата с големи неонови букви беше изписано „КАКТО ПРИ МАМА“.

— Какво по-добро от това, носе мой! — каза Фердинанд.

— Какво пише там? — попита носът.

— Вярно — извика Фердинанд, — забравих, че ти не можеш да четеш. „Както при мама“.

Носът чак кихна от задоволство.

— Много хубава фирма, Фердинанд. Влизаме.

Фердинанд поправи карамфила на ревера си, изпъчи гордо гърди и влезе в ресторанта през голямата стъклена врата, като пусна носа си напред.

IV

Почти всички маси бяха заети. Фердинанд мина през целия ресторант, търсейки свободно място. Никой не му обърна внимание. Всички бяха загледани в чиниите си. Между масите безшумно се движеха облечени в черно келнери, които разнасяха ястията на сребърни табли. На Фердинанд много му хареса тук.

Встрани, до стената, той забеляза свободна маса. Спокойно се приближи до нея, отмести малко стола и сподавяйки внезапното си желание да скочи върху него, седна най-нормално.

Огледа се. Съвсем близо, на съседната маса, седеше някакъв възрастен мъж и докато чакаше поръчаното ядене, преглеждаше вечерния вестник. Малко по-далече едно семейство — баща, майка и три деца — ядеше ароматни палачинки с конфитюр от вишни. Зад него две дами, тъкмо свършваха да лапат печеното пиле, а в ъгъла, наляво от Фердинанд, жена със зелена шапка ядеше шкембе чорба, като час по час отчупваше по някой залък хляб и го хвърляше под масата, покрита с голяма покривка, която стигаше почти до пода. Това много заинтересува Фердинанд.

— Какво ще обичате? — чу той внезапно до самото си ухо. Вдигна поглед и видя прегънатия в поклон келнер. Стори му се много симпатичен.

— Бих искал нещо да ям. Но, знаете ли, да е нещо такова, първокласно.

— Моля ви, бъдете така любезен да си изберете нещо от листата — и като каза това, келнерът му подаде дълъг списък на ястията, които се сервираха в ресторанта „Както при мама“.

Душата на Фердинанд чак подскочи от радост. „Бъдете така любезен… Моля ви…“ Не! Никой още не му беше говорил така.

„Ще трябва да се отплатя на този учтив човек и също така учтиво да говоря с него“ — помисли си Фердинанд. И веднага каза високо:

— Моля ви, бъдете така любезен да ми поднесете вежливо една любезна и вежлива мръвка.

— Целият съм на вашите услуги. Бъдете любезен да почакате една минутка — и келнерът отново се поклони.

— Най-любезно ви благодаря — отговори Фердинанд, като наведе глава. — С удоволствие любезно ще почакам.

Келнерът се отдалечи, а Фердинанд изпадна в размисъл. Сепна се едва когато чу сърдития глас на възрастния мъж от съседната маса.

— Какво сте ми донесли?! — викаше възрастният мъж. — И това според вас е мръвка? Та това са само кокали!

Фердинанд хвърли поглед към чинията, която стоеше пред възрастния мъж. Наистина там, до малкото количество месо, имаше прекрасни кости, такива каквито можеш да видиш само на сън. Отстрани, навел тъжно глава, стоеше келнерът, същият, който толкова много се хареса на Фердинанд. Стана му много жал за него. Изправи се и отиде до масата на възрастния мъж.

— Ако ми позволите — започна той, — аз ще взема това месо, което са ви сервирали. Поръчал съм същото, може би моето ще ви хареса повече…

— Да не сте полудял?! — извика възрастният мъж. — Кокали ли ще ядете?

— За мен не се безпокойте, ще се оправя някак — отвърна Фердинанд.

— Но, моля ви се, това са само кости!

— Нищо. Много обичам.

— Какво обичате?

— Кости.

— Какви?

— Точно такива.

— Такива, като тия в чинията? — не можеше да повярва възрастният мъж.

— Да, и такива също.

— Та вие няма да можете дори да отхапете от тях.

— Въпрос на навик — каза Фердинанд. — Когато някой от малък свикне…

— Да не искате да кажете — прекъсна го възрастният мъж, — че като дете сте яли кости?

— Първата кост получих, когато бях на пет месеца, а преди това няколко пъти бях ял скришом.

Възрастният мъж погледна Фердинанд по-внимателно.

— Толкова добре ли помните? — попита той.

— Има неща, които не се забравят — малко сантиментално отвърна Фердинанд.

— И вие наистина ли искате да изядете това?! — възкликна възрастният мъж, показвайки чинията си.

— Сега ще видите — отговори Фердинанд и се обърна към келнера. — Ще бъдете ли така любезен да пренесете любезно тази чиния на моята маса, а тук, моля ви, донесете моята порция.

— Защо да се пренася? — намеси се възрастният мъж. — Няма ли да е по-добре вие да седнете на моята маса? Ако нямате нищо против, моля, заповядайте.

Възрастният мъж се изправи и подаде ръка.

— Казвам се Радио. Августин Радио. Презимето ми, както сам виждате, е смешно. Често моите познати и приятели ме питат на шега: „Какво ново има, Радио?“. И аз им отговарям пак на шега: „Няма нищо ново, защото днес съм изключен“.

— Много ми е приятно да се запозная с вас, Радио — каза Фердинанд. — Наричам се Фердинанд. С най-голямо удоволствие ще седна на вашата маса.

Келнерът, който през цялото време даваше ухо на разговора, хукна бързо към кухнята и след миг се появи с нова порция месо. Постави я пред Радио, а пред Фердинанд премести чинията, която още преди това стоеше на масата.

— Много съжалявам — каза Радио и започна да яде, — много съжалявам, че аз ям вашата порция, а вие трябва да се мъчите с тия кокали.

— Бъдете спокоен. Ще изям всичко по-бързо от вас.

— О, какво говорите? Това май е невъзможно! — извика Радио.

— Е, тогава да започваме! — каза Фердинанд. — Раз, два иииииииии три!

Хвана със зъби най-голямата кост, нагласи я удобно между челюстите си и ги стисна. Чу се скърцане, пукане, Радио едва успя да извика: „Жалко за зъбите ви, Фердинанд!“, и най-голямата кост вече я нямаше. Същото стана и с една по-малка кост, а третата, най-малката, Фердинанд си остави за десерт.

Радио гледаше всичко това с широко отворени очи и възхитено кимаше с глава. На съседните маси всички престанаха да ядат. Откакто съществуваше ресторантът „Както при мама“, никой не беше виждал подобно нещо.

Бащата на децата, тия, които ядяха палачинки с вишни, им показа Фердинанд и рече:

— Ето, мили мои, един великолепен пример за подражание! Така трябва да се яде, а не като вас. Едни нищо и никакви палачинки не можете да изядете както трябва, а този мъж там кости яде. Браво, браво! — извика той на Фердинанд. — Ръкопляскайте, деца, на този човек.

Двете дами, които тъкмо приключваха с пилето, като видяха държането на Фердинанд, с ужас погледнаха купчинките кости в чиниите си. „Може би пък така да не е прилично? — помислиха си те. — Може сега да има такава мода, че и костите да се ядат?“ — И незабелязано посегнаха към най-малките костички, за да опитат дали изобщо ще могат да ги отхапят.

Но най-потресена беше жената със зелената шапка, тази, която ядеше шкембе чорба и час по час хвърляше под масата късчета хляб.

— Излез оттам, Крокодилчо! — извика тя и надзърна под покривката. — Излез, Крокодилчо, излез! Ще се засрамиш, като видиш. На тебе трябва и хлебчето да ти го надробя на парченца, а тук кости хрускат и нищо им няма. Погледни де, Крокодилчо, погледни само!

Докато говореше, жената измъкваше изпод масата дълга каишка, на чийто край се показа най-сетне малко черно кученце. Тя го взе на ръце и го вдигна така, както родителите вдигат децата си, когато на парадите минава генерал.

— Погледни натам, Крокодилчо. Към този мъж с хубавия нов костюм. Това сигурно е някоя знаменитост.

Кученцето заскимтя от радост с тънкото си гласче. Фердинанд наостри уши. Много му се искаше да излае в отговор, но се въздържа. И само каза:

— О, какво чудесно кученце! — и хвърли към него третата, най-малката костичка, която си бе запазил за десерт. Уви, Крокодилчо беше заплес и не можа да я хване, когато прелетя покрай носа му.

— Този път не успяхме! — каза усмихнат Фердинанд. — Сега ще ти покажа как се прави това. Ако обича, някой от вас да ми подхвърли нещо.

Жената със зелената шапка хвърли парченце хляб. Без да мърда от мястото си, Фердинанд само раззина уста и хлябът веднага изчезна.

— Вие сте великолепен! — извика жената със зелената шапка. — Гледай, Крокодилчо, какъв е великолепен.

Всички се съгласиха с нея и започнаха да хвърлят в надпревара към Фердинанд различни лакомства. А той като фокусник от цирка улавяше всичко с безпогрешна точност. В промеждутъците говореше на Крокодилчо:

— Ето, виждаш ли, така се лови сладкиш… А тъй се лови шоколад… Тъй пък — баничка… А тъй се лови меденка… Като имаш време, намини към мен, ще те науча още много други неща.

Като каза това, Фердинанд огледа ресторанта, търсейки келнера.

— Искам да ви платя! — извика той.

— Никога няма да позволя такова нещо! — възпротиви се Радио. — Фердинанд, вие бяхте мой гост. — И след като плати сметката, Радио добави: — Ще ми позволите ли да изляза заедно с вас?

— Разбира се, скъпи Радио. С голямо удоволствие ще си тръгна с вас.

Докато вървяха през ресторанта към вратата, ги съпровождаха изумените погледи на посетителите и пълните с възхищение очи на келнерите. А после, когато вратата след тях се затвори, на всички маси и в кухнята, и в склада, и в бюфета, и дори в гардероба, започнаха по всички възможни начини да произнасят с възторг името Фердинанд.

V

— Какво възнамерявате да правите сега? — попита Радио, когато се озоваха на улицата.

— Знаете ли — отвърна Фердинанд, — не съм мислил много по това.

— Значи имате свободно време?

— Струва ми се, че да.

— За по-сигурно, надникнете в бележника си — предложи Радио.

— В какво?

— В бележника. Сигурно имате бележник.

— Ес-ес-ес-ес-тественннно — заекна Фердинанд.

— Според мен — продължи Радио, — човек без бележник не е човек. Във всеки случай не е порядъчен човек. Порядъчният човек, Фердинанд, трябва да има бележник.

— Рррррразбира ссссе — потвърди Фердинанд.

— На човек, който има бележник, може да се разчита. Тия, които нямат бележници, са предоставени единствено на собствената си памет. А човешката памет е несигурна, Фердинанд, ах, колко е несигурна. Съгласен ли сте с мен, или не?

— Рррразбира се, че съм сссссъгласен…

— Тогава имайте добрината да погледнете в бележника си и да проверите дали със сигурност сте свободен.

— Съвсем съм сигурен, че съм свободен — каза Фердинанд и сложи ръка на сърцето си.

— Какво ви пречи да надникнете в бележника — настояваше Радио.

„Ама че инат!“ — помисли си Фердинанд, а гласно добави:

— Кълна се в баба си, че в момента нямам никаква работа.

— Моля ви, направете това заради мене — с умоляващ глас настояваше Радио. — Надникнете в бележника си!

Фердинанд започна да бърка в левия джоб на сакото си, макар да знаеше предварително, че това няма да има никакъв резултат. Наистина джобът беше идеално празен. После потърси в десния джоб на сакото. После в левия джоб на панталоните. После в тоя джоб, който е на панталоните отзад. После в джоба, който е на сакото откъм хастара. И най-сетне в малкото джобче, горе вляво, в което се носят моливи, писалки или кърпички за по-елегантно. Всички джобове бяха еднакво празни.

— Виждам, че не можете да намерите бележника си — каза Радио.

— Нямам представа какво е станало с него — излъга Фердинанд и веднага се засрами от себе си, дето лъже. — Сигурно някъде съм го забутал.

— Може би сте го оставили на бюрото си, като сте излизали от къщи…

— Възможно е — отвърна Фердинанд, който беше напълно сигурен, че откакто се помни, не е притежавал бюро.

— Или е останал в друг костюм…

— Също не е изключено — съгласи се Фердинанд, макар да знаеше, че костюмът, който беше на него, бе единственият му костюм.

— Боя се да не би да сте го загубили — каза Радио с искрена загриженост в гласа.

— За губене и дума не може да става — отговори Фердинанд. — Никога нищо не съм губил — добави той с радост. Това беше първата истина, която каза от доста време насам. Нямаше никакво съмнение, че Фердинанд изпитваше неизмеримо удоволствие да казва истината.

— Мога ли да ви предложа нещо? — попита Радио.

— Разбира се, моля ви.

— Надявам се, че ще намерите досегашния си бележник, към който, струва ми се, сте много привързан…

„Дрън-дрън, та пляс“ — помисли си Фердинанд.

— … но докато стане това — продължи мисълта си Радио, — за спомен от нашата приятна среща бих искал да ви подаря малко скромно бележниче. Съгласен ли сте с моето предложение?

— Ще ми направите голямо удоволствие. Това ще бъде най-любимият ми бележник — завърши самохвално Фердинанд.

Тогава влязоха в една книжарница и Радио избра за Фердинанд хубав бележник на квадратчета с тъмнозелена корица.

— Напишете на първата страница днешната дата…

— Написах я — каза Фердинанд.

— А под датата напишете с големи букви СВОБОДНА ВЕЧЕР…

— Сво-бод-на ве-чер — повтори Фердинанд. — Написах го.

— Чудесно! — потри ръце Радио: — Сега с чиста съвест мога да ви поканя на кино. Знам, че няма да проваля плановете ви. Във вашия бележник ясно е написано, че днес имате свободна вечер. Виждате ли какво великолепно нещо е един бележник. Надникне човек и веднага знае всичко…

След киното се поразходиха. Радио беше пленен от играта на артистите. Фердинанд не възразяваше срещу неговото мнение не само защото малко разбираше от актьорско изкуство, а главно защото през по-голямата част от филма той просто си подремна. Но за да не го сметнат за пълен профан, трябваше да каже нещо. От целия филм на Фердинанд най-много му хареса кучето Бинго, което в един момент претича през стаята, отвори с лапи вратата и последва своя отдалечаващ се на кон господар. В този момент Фердинанд още не спеше.

— Според мен — вмъкна той нехайно, — най-добър беше актьорът, който играеше Бинго.

— Какъв Бинго? — попита изумен Радио.

— Бинго, кучето, което тичаше след господаря си, когато той заминаваше на кон — спокойно обясни Фердинанд.

— Та това не е актьор! — извика Радио.

— Как да не е актьор, като играе във филм? — засмя се Фердинанд.

— За играене — играе, но не е актьор. Това си е най-обикновено куче.

— Как можете да говорите такива неща! — възмути се Фердинанд. — Никое куче не би могло да изиграе тази роля. Видяхте ли колко хубаво тичаше през стаята? А после как великолепно отваряше вратата! А когато вече беше навън, с какво вълнение гледаше след отдалечаващия се господар, преди да се реши да го последва. Не, скъпи мой Радио, нито едно куче няма да успее да направи тона. Трябва да бъдеш актьор, за да го направиш.

— Вие дори не подозирате на какво са способни кучетата — каза Радио.

— Да речем, че не подозирам… — промърмори иронично Фердинанд. — И все пак мисля, че това беше актьор, преоблечен като куче.

— Смятате ли, че са възможни такива неща? — попита недоверчиво Радио.

— Не само смятам, но съм сигурен — отвърна решително Фердинанд. — Ще ви кажа нещо повече: — Лично аз знам такъв случай, само че обратно…

В този момент Фердинанд си прехапа езика, защото разбра, че е казал твърде много.

— Искате да кажете, че сте чували за куче, което се преоблякло като човек, така ли? — настояваше Радио.

— А, не, нищо подобно — смънка Фердинанд. — Просто нещо се обърках. Знаете ли — добави той, за да смени темата на разговора, — струва ми се, че съм малко уморен и започвам да бърборя невероятни неща.

— Късно е вече наистина — потвърди Радио. — Аз също се чувствам уморен. Най-добре ще бъде да отидем да спим.

— Съвсем правилно — отвърна Фердинанд. — Надявам се, че скоро пак ще се срещнем, скъпи Радио.

— Не се съмнявам в това. Много приятно прекарах с вас времето си.

— В такъв случай, лека нощ, Радио.

— Лека нощ, Фердинанд, доскоро виждане!

Тръгнаха в различни посоки. Фердинанд бавно се влачеше по улицата и не му беше много ясно какво да прави. Наистина ужасно му се спеше. В края на краищата можеше да се върне в къщи на своето канапе, но тогава всичко изведнъж щеше да свърши. Не, това той не биваше да прави в никакъв случай.

„Чакай, чакай… — замисли се той. — Какво се прави, когато човек иска да спи, а няма къде?“

Отдалече видя червен, трепкащ в тъмнината неонов надпис

 Х
 О ВЕСЕЛИЯТ
 Т
 Е ДРАКОН
 Л

„Хотел ли? Да, точно това ми трябва. Ще отида да преспя на хотел“ — реши Фердинанд.

И тръгна към неона.

Влезе в хотела през една въртяща се като въртележка врата. В големия хол до стената, на фона на огромен брой ключове, под герб, който изобразяваше Веселия дракон, седеше портиерът, целият накичен със златни копчета.

— Добър вечер — каза той още преди Фердинанд да успее да отвори уста. — С какво мога да ви услужа?

За първи път някой искаше да услужва на Фердинанд. Досега винаги на него му казваха да застава на задните си лапи и да служи. Но Фердинанд вече на нищо не се учудваше.

— Добър вечер — отвърна той. — Искам да преспя.

— Имате предвид стая за един човек?

— Да, точно за един човек — отвърна Фердинанд.

— Стая 423, на четвъртия етаж — рече портиерът. — Ето ви ключа.

— Благодаря. — Фердинанд взе ключа и вече искаше да тръгва.

— Един момент — задържа го портиерът. — Ако обичате, да ми дадете някои данни.

— Какво да ви дам? — попита Фердинанд, като че ли не беше чул добре.

— Кажете името, презимето си…

— Фердинанд — каза Фердинанд.

— Това е името, а презимето?

— Ммммм — замисли се Фердинанд. Нищо не му идваше наум. Това беше ужасен момент. Най-сетне си спомни, че напоследък често казваха за него „великолепен“. И високо, с усмивка на облекчение произнесе: — Великолепни.

— Отлично — каза портиерът, записа нещо в една дебела тетрадка и като се поклони ниско, добави: — Желая ви приятни сънища.

Асансьорът отведе Фердинанд на четвъртия етаж, а любезната камериерка го придружи до стая 423 и след като му пожела „лека нощ“, тихичко си тръгна. Фердинанд остана сам. Заключи вратата, съблече се, пусна чешмата, глътна малко вода, защото беше ужасно жаден, и скочи в чистото легло. Изтегна се в цял ръст и му стана много приятно.

Обаче не можеше да заспи. Мина час, после още един, а той все не заспиваше. Въртеше се, обръщаше се от една страна на друга, опита дори да се свие на кълбо — нищо не помогна. Най-сетне разбра: беше му много меко, скочи на земята, легна на килимчето, което беше постлано на пода пред леглото, и едва тогава усети, че сънят се приближава до него със стремителни стъпки. Не забеляза дори кога заспа.

VI

В три часа през нощта иззвъня телефонът на бюрото на портиера в хотел „Веселия дракон“. Дремещият портиер със сънливо движение посегна към слушалката.

— Ало — каза той.

— Обаждам се от стая 422 — чу се в слушалката мъжки глас. — В съседната стая нещо ръмжи.

— Ръмжи ли? — смая се портиерът.

— Струва ми се, ясно ви казах, че ръмжи — ядоса се гласът в слушалката. — Моля ви да направите нещо, защото не мога да спя.

В телефона настъпи тишина.

— Какво може да бъде? — замисли се портиерът. — Да е някаква прахосмукачка? Не, невъзможно, по това време в нашия хотел никой нищо не чисти. А може би шуми водата в тръбите? Често се случва някой да не може да заспи и тогава всичко го дразни. Кой знае дали гостът от стая 422 не страда от безсъние…

И портиерът отново задряма.

В три часа и петнадесет минути телефонът иззвъня за втори път. Отново със сънливо движение портиерът посегна към слушалката и отново, както много хиляди пъти, каза с учтив, обигран глас:

— Ало.

— Моля ви се — изскърца в слушалката. — В съседната стая нещо като че ръмжи. Нещо като че ръмжи…

— Мога ли да зная кой се обажда? — учтиво попита портиерът.

— Обажда се Мариана Донауелън… Мариана Донауелън…

— Момент — прекъсна я портиерът, — вие в коя стая сте?

— 424, моля ви се, 424 — проскърца в телефона.

— И вие твърдите, че в съседната стая нещо ръмжи?

— Съвсем ясно, моля ви се, съвсем ясно. До такава степен, че това ме събуди, представете си, до такава степен…

— Сега ще се погрижа да уредя въпроса — отвърна портиерът. — Пожелавам ви да заспите бързо и да сънувате приятни сънища.

— Благодаря ви много, много ви благодаря…

И в телефона настъпи тишина.

— Значи все пак нещо ръмжи — измърмори портиерът и се почеса зад ухото.

За първи път в многогодишната му практика се случваше подобно нещо. Свикнал беше с най-различни, понякога много странни искания и прищевки на гостите, които минаваха през хотела „Веселия дракон“. Беше свикнал с техните основателни и неоснователни претенции, но ръмжене, и то посред нощ, не се беше случвало. Може пък така да им се е сторило? Най-добре да се изчака до сутринта. Сутринта елегантно ще изясним всичко.

Зад гърба му равномерно и сънливо тиктакаше часовникът. Изобщо нощем в хотела, когато всички спят, се възцарява много сънливо настроение. Ако трябва да бъдем искрени, портиерът с удоволствие се поддаде на това настроение. След няколко минути той отново дремеше в служебното си кресло. Дори започна да му се присънва, че той самият ръмжи в съня си, когато телефонът за трети път иззвъня.

— Ало — каза той, както обикновено.

— Ало! — гърмеше в слушалката някакъв бас. — Там, под мене, в долната стая нещо ръмжи. Това е безобразие в такъв хотел да пускате гости с кучета!

— Ако обичате, да ми кажете от коя стая се обаждате? — запита учтиво портиерът.

— От стая 523! Тия кучета само разнасят бълхи по килимите и по леглата.

— Сигурно има някакво недоразумение, уверявам ви — опита се да го успокои портиерът. — Никакъв гост с куче няма в нашия хотел.

— Как така няма — крещеше басът, — като ръмжи?

— Може би само така ви се струва…

— Хубаво ми се струва! — зафуча басът в слушалката. — Елате горе и ще видите дали ми се струва.

— След минута идвам — отвърна портиерът и остави слушалката.

Погледна часовника. Беше почти четири часът. Портиерът не искаше да пуска асансьора, защото шумът можеше да събуди и останалите гости, и се качи на петия етаж пеша. По пътя си мислеше:

„Щом този, който телефонира, е в стая 523, значи под стая 523 е стая 423. Кой живее в стая 423? — замисли се той. — Дали не е прочутият пианист, който днес имаше концерт с филхармонията? Не, прочутият пианист е в стая 241. А може би Лила да Парма, голямата филмова актриса? Също не. Лила да Парма е в стая 118. А може би е световноизвестният индийски факир Мондрапарада? Ами, от къде на къде? Мондрапарада е в стая 303. А да не би да е футболният отбор, който пристигна за утрешния мач? Не, нищо подобно. Футболистите заемат стаи номер 401, 402, 403, 404, 405, 406, 407, 408, 409, 410, 411, а резервният вратар е в стая 412. Интересно, кой спи в стая 423? Да ме убият, не мога да си спомня. Чакай, чакай, дали пък не е този, който дойде късно вечерта, как се казваше? Някак много смешно… Великолепни… Да! — извика тържествуващо. — В стая 423 е Фердинанд Великолепни. Изключено е да има със себе си куче. Аз сам му дадох ключа от стаята. Спомням си отлично: той нямаше дори куфар, та какво остава за куче“.

Уморен от изкачването по стълбите, портиерът спря пред стая 523. Почука. Отвори му дребно човече с розова пижама. Портиерът беше убеден, че е сбъркал.

— Заповядайте, влезте — каза човечето с басов глас, който съвсем не отговаряше на фигурата му. Това беше глас за великан, а трябваше да служи на някакъв хърба. — Затворете добре вратата след себе си и се вслушайте! — продължи човечето.

Портиерът влезе вътре, затвори вратата и застана безпомощно, без да знае какво да прави.

Човечето приближи пръст до устата си и прошепна:

— А сега, шшшшт! Само слушайте!

Портиерът кимна с разбиране, след което двамата мълчаливо започнаха да се ослушват.

Мина минута, минаха две, три и нищо. Наоколо беше абсолютна тишина. Не я нарушаваше дори и най-слаб шум.

— Чувате ли нещо? — попита басът.

— Нищо не чувам — отвърна портиерът.

— Съвсем нищо ли? — настояваше басът.

— Съвсем нищо — повтори портиерът.

— Знаете ли, че и аз нищо не чувам — призна басът.

— Изглежда, само ви се е сторило, че нещо ръмжи.

— Кълна ви се, че ръмжеше! — извика басът.

— Нали виждате, че не ръмжи.

— Сега не ръмжи, но преди ръмжеше.

Човечето явно беше смутено.

— Е, аз ще си тръгвам — каза портиерът. — Надявам се, че повече нищо няма да прекъсне съня ви.

— Много ми е неприятно — изръмжа басът, — дето ви създадох излишни главоболия…

— Няма нищо, моля ви се. Това е мое задължение.

Портиерът затвори след себе си вратата на стая 523 и бавно заслиза по стълбите. Когато беше на първия етаж, чу, че телефонът на бюрото му звъни за четвърти път. Изтича бързо надолу, вдигна слушалката и каза:

— Ало?

— Обаждам се от стая 323 — запищя изплашено женско гласче. — В стаята над мен нещо ръмжи. Страх ме е. Много ме е страх.

— Моля ви да запазите хладнокръвие. Не ви заплашва никаква опасност.

— Нямате представа как се боя от ръмжене. Когато бях на шест години, едно куче щеше да ме ухапе…

— Но не ви е ухапало — зарадва се портиерът.

— Наистина не ме ухапа, но вие не можете да си представите как ръмжеше по мене. Оттогава панически се боя от ръмжене.

— Сигурна ли сте, че в стаята над вас нещо е ръмжало?

— Абсолютно сигурна.

— Сега ще уведомя директора. Ще се постараем да оправим работата. А дотогава лежете си спокойно и се опитайте да заспите.

— Само да не забравите — проплака гласчето. — Аз наистина се страхувам.

Портиерът остави слушалката, погледна часовника и реши да позвъни на директора. Наближаваше пет часът. Да се буди директорът по това време, беше крайно рисковано, но портиерът не виждаше друг изход. Набра номера на директора и след миг чу сънливия директорски глас:

— Кой е, да му се не види?

— Аз съм, дежурният портиер.

— Защо ме будиш, да му се не види?

— Осмелих се да ви събудя, защото в стая 423 нещо ръмжи.

— Ами нека си ръмжи, да му се не види.

— Но гостите се оплакват.

— Какви гости, да му се не види.

— Гостите от стаи 422, 424, 323 и 523.

— А как мислиш, какво ръмжи, да му се не види?

— Щом ръмжи, мисля, че е куче.

— Нали знаеш, че не даваме стаи на гости с кучета, да му се не види.

— Зная.

— А кой е в стая 423, да му се не види?

— Фердинанд Великолепни.

— Без куче ли е?

— Без куче е.

— Тогава какво ръмжи, да му се не види?

— Отде да знам, може той да си носи сгъваемо куче.

— Много е възможно, да му се не види! — изкряска директорът. — Непременно трябва да проверим това. Ей сега идвам.

Директорът се облече светкавично и след четвърт час беше в хотела.

— Да вървим! — каза той с решителен глас.

— Да вървим! — повтори като ехо портиерът.

Изкачиха се на четвъртия етаж, спряха пред вратата с номер 423 и затаиха дъх.

— Нищо ли не ръмжи!

— Нищо не ръмжи.

— Да доближим ухо до вратата. Нищо ли не ръмжи?

— Нищо не ръмжи.

— Да легнем на пода. Нищо ли не ръмжи?

— Нищо не ръмжи. Макар че нещо като че…

— А, не, червата ми куркат.

— И какво ще правим сега?

— Ще трябва да почукаме, да му се не види. Наше задължение е да изясним този тайнствен въпрос.

Почукаха. Фердинанд, сепнат от дълбокия сън, в първия момент не разбра какво става. Скочи обаче на крака и веднага се опомни.

— Кой е? — попита той.

— Директорът на хотела — отвърна директорът.

— Една минутка, само да си облека нещо…

Бързо разрушка завивките на леглото, за да изглежда като използвано, после скочи в панталоните, метна си ризата, върху ризата сакото, бързо върза връзката, погледна се в огледалото и усмихвайки се сам на себе си, отиде да отвори вратата.

Директорът проникна пръв.

— Вие имате куче! — извика той.

— Нямам! — отвърна спокойно Фердинанд. — Но ако не вярвате, можете да претърсите стаята ми.

Директорът и портиерът започнаха трескаво да търсят под леглото, в шкафа, зад завесите, в банята и навсякъде, където можеше. Куче, то се знае, нямаше.

— Много ми е неприятно, че ви събудих — каза директорът. — Наистина не зная как да ви се извиня. Но, видите ли, от вашата стая се е чувало ръмжене. Мислехме, че някакво куче…

— Не е куче — прекъсна го Фердинанд. — Аз бях. Това ръмжене не приличаше ли на бръмчене на мотор?

— Възможно да е приличало — съгласиха се директорът и портиерът.

— Представете си, това съм бил аз — повтори Фердинанд с нескривана гордост. — Постоянно сънувам, че съм самолет. Така ли звучеше: Брр-ррррррррррррррррррррр?

— Точно така. Едно такова: Бррррррррррррррр-рррррррр! — забръмчаха едновременно портиерът и директорът.

— Колко хубаво го правите! — извика зарадван Фердинанд. — Да забръмчим още веднъж заедно.

Тримата поеха въздух и се чу едно мощно:

— Бррррррррррррррррррррррр!

Толкова мощно, че събуди целия хотел.

VII

Въпреки че си побръмчаха като стари приятели, (защото ще признаете, че само стари приятели са в състояние така безгрижно, за удоволствие, да бръмчат), директорът дълбоко в душата си се чувстваше виновен. Нямаше съмнение, че съвсем ненужно бе събудил госта, който така приятно спеше, негово право бе да спи толкова колкото му се искаше. И той реши по някакъв начин да поправи цялата тази неприятна история. Наведе се до ухото на портиера и прошепна:

— Как всъщност се казва той?

— Кой? — тихичко попита портиерът.

— Този, у когото сме сега?

— Великолепни, Фердинанд Великолепни.

— Великолепно — измърмори директорът.

Портиерът още веднъж се наведе до ухото на директора:

— Не великолепно, а Великолепни.

— Знам, че е Великолепни — сухо прошепна директорът.

— Стори ми се, че казахте: великолепно… — упорстваше шепнешком портиерът.

— Ами че точно така казах — прошепна директорът в отговор, още по-ядосано. — Казах великолепно, че е Великолепни.

— Аха…

— Извинявайте много, мога ли да зная за какво така си шепнете? — попита внезапно Фердинанд, на когото му беше омръзнало да стои бездейно отстрана.

— А, нищо… — сконфузи се директорът. — Ние само съгласувахме някои служебни въпроси…

— Служебни въпроси, о, това е много важно — каза с уважение Фердинанд.

— Виждате ли, Фердинанд — започна тържествено директорът. — Управата на хотела „Веселият дракон“ реши да поправи грешката си…

— Каква грешка? — попита смаяно Фердинанд.

— Направихме нещо страшно…

— Какво страшно?

— Събудихме нашия гост…

— Кой гост? — заинтересува се Фердинанд.

— Вас, скъпи Фердинанд — със съкрушен глас произнесе директорът.

— Еее, голяма работа! — пренебрежително отвърна Фердинанд. — Не си струва дори да говорим за това.

— О, не, никога няма да се съглася с вас! — извика патетично директорът. — Трябва по някакъв начин да изкупим грешката си. Още е много рано, за да вдигаме гостите си от сън.

— Наистина вече не ми се спи. Здравата си поспах — увери ги Фердинанд.

— И все пак наш дълг е да поправим това. Имате ли някакви желания?

Фердинанд се замисли и след миг отвърна:

— Нямам.

— Наистина ли нищо не желаете?

— Нищо.

— Може би ви се ядат шоколадови бонбони?

— Да си призная, не обичам много шоколадовите бонбони, особено пък рано сутрин.

— Тогава да ви повикаме фризьор?

— Благодаря, сам се бръсна — излъга Фердинанд.

— Да ви дадем на разположение хотелската кола? — настояваше директорът.

— Кълна ви се, че обожавам пешеходството.

— Да ви поръчаме за довечера билет за опера?

— Ох, там така вият! — жално промълви Фердинанд.

— Да ви инсталираме в стаята телевизор?

— Много играе.

— Ами да му изгладим панталоните? — подшушна портиерът.

— Не понасям прекалено острите ръбове.

— Скъпи Фердинанд! — отчаян, директорът на хотела падна на колене сред стаята. — Кажете ни, как да ви се извиним?

— Защо трябва да се извинявате?

— Длъжни сме, скъпи Фердинанд, длъжни сме. Нашата хотелиерска чест налага това.

— Май имам едно желание — каза Фердинанд, вдигна директора на крака, погледна го в очите и попита: — Имате ли асансьор?

— Да, имаме! — извикаха едновременно портиерът и директорът.

— Никога през живота си не съм се возил на асансьор — започна плахо Фердинанд.

— Нашият асансьор е на ваше разположение, Фердинанд! — извика зарадван директорът. — Можете да се возите колкото си искате.

— Защото, знаете ли, много обичам да пътувам. — Някакво желание да откровеничи завладя Фердинанд. — Пътувал съм вече надлъж, пътувал съм и нашир, а още не съм пътувал от горе надолу и от долу нагоре.

— За съжаление тия пътувания няма да бъдат кой знае колко дълги — забеляза директорът. — Нашият хотел има само осем етажа.

— Напълно ми е достатъчно като за начало — каза Фердинанд. — Мога ли веднага да започна?

— Разбира се — отвърна портиерът. — Ключовете от асансьора са у мен.

— Тогава да вървим! — извика Фердинанд и подскочи от радост.

— Да вървим — повтори директорът.

И тримата излязоха от стаята на Фердинанд.

 

 

Асансьорът беше на партера.

— Ей сега ще го повикаме тук — кара директорът.

— Как така ще го повикаме? — полюбопитства Фердинанд.

— Ще видите след малко. Сам ще дойде тук при нас.

— Интересно — промърмори Фердинанд.

Портиерът натисна копчето, което беше до вратата на асансьора. Чу се шум и след малко асансьорът спря пред тях. Портиерът извади от джоба си ключа, пъхна го в ключалката и отвори вратата. Влязоха. Това беше квадратна кабина, цялата от стъкло, с огледало и удобна пейчица за сядане. Портиерът затвори вратата и натисна някакво копче. Асансьорът веднага започна да се спуска надолу.

— Харесва ли ви? — попита директорът.

— Страшно много — отвърна Фердинанд.

Не успяха нищо повече да си кажат, защото вече бяха на партера.

— Аз тук ще сляза — рече портиерът, — виждам, че много клиенти ме чакат.

Фердинанд погледна през прозореца на асансьора и наистина видя цяла тълпа във фоайето. Бяха гостите на хотела, събудени от ръмженето. Но, естествено, Фердинанд не знаеше това.

— Добре, слезте — отговори директорът. — А аз ще остана да обясня на Фердинанд как действа асансьорът.

Портиерът излезе и Фердинанд остана в асансьора сам с директора.

— Виждате ли тези копчета? — и директорът показа с пръст цяла редица бели копчета. — До всяко има надпис. До най-долното копче пише ТРЕВОГА. Това е в случай че асансьорът спре между етажите или стане някое друго нещастие. Отгоре е копчето с надпис ПАРТЕР. Натискаме го, ако искаме да слезем от някой етаж надолу, на това място, където сме сега. После е копчето, до което е написано I ЕТАЖ, после II ЕТАЖ, после III ЕТАЖ, после IV ЕТАЖ, после V ЕТАЖ, после VI ЕТАЖ, после VII ЕТАЖ и най-сетне е копчето с надпис VIII ЕТАЖ.

— Много умно е измислено всичко — каза Фердинанд. — Мога ли да натисна някое от тия копчета?

— Разбира се, натиснете, което си харесате.

— В началото не искам да отивам много нависоко — и като каза това, Фердинанд натисна копчето за първия етаж. След миг вече бяха там.

— Сега ще идем на шестия.

— Отлично — рече директорът.

— А сега от шестия на втория.

— Знаменито.

— А сега от втория на осмия.

— Великолепно — одобри директорът.

И започнаха да пътуват нагоре-надолу, като спираха само за миг на различните етажи, и тозчас продължаваха нататък.

Гостите във фоайето — сред които бяха и госпожица Мариана Донауелън от стая 424, която повтаряше всичко по два пъти, и дребното човече с басовия глас от стая 523, и прочутият пианист от стая 241, и Лила да Парма от стая 118, и факирът Мондрапарада от стая 303, и страхливата жена от стая 323, и мъжът от стая 422, и целият футболен отбор, който заемаше стаите от 401 до 412 — с любопитство наблюдаваха тая необикновена разходка. Дори забравиха за исканията, с които бяха слезли при портиера, и застанали на групички, виреха глави високо нагоре, мъчейки се да отгатнат на кой етаж ще спре този път асансьорът.

— Аз казвам, че на седмия! — нямаше търпение Лила да Парма.

— А аз на третия! — викаше Мондрапарада.

— А аз на петия! — обаждаше се и прочутият пианист.

През това време асансьорът още веднъж отиде до осмия етаж. Оттам слезе чак на партера, но преди някой да успее да каже нещо, отново се вдигна нагоре.

Вътре в асансьора Фердинанд и директорът си седяха удобно на пейчицата и само от време на време единият от тях натискаше някое копче. После им омръзна така нормално да натискат и започнаха да натискат където им падне със затворени очи.

Като изминаха по този начин цели няколко отвесни километра, Фердинанд внезапно запита:

— А за какво е най-горното копче?

— Най-горното е за осмия етаж — отвърна директорът.

— За осмия етаж си има копче — каза Фердинанд. — Но за какво е това копче, което е над него?

— Над него няма никакво друго копче. — Директорът продължаваше да си държи очите затворени.

— Как да няма, като има — промърмори Фердинанд. — Погледнете.

Директорът отвори очи и погледна.

— Наистина има още едно копче — учуди се той. — Мога да се закълна, че преди го нямаше — поне никога досега не съм го забелязвал.

— Интересно, за какво ли е това копче? — каза Фердинанд.

— Можем да проверим — предложи директорът.

— Никога ли не сте го натискали? — попита Фердинанд.

— Никога — отвърна директорът.

— Знаете ли какво — предложи Фердинанд, — за да не се обиди никой от нас, да натиснем едновременно копчето, а?

— Чудесно — отвърна директорът. — Фердинанд, вие сте изключително приятен.

Натиснаха едновременно копчето и тогава събраните във фоайето гости внезапно с ужас видяха, че асансьорът върви към осмия етаж, но не спира на него, а го отминава, после стига тавана, който е над осмия етаж, и през покрива, който в миг се отваря пред него, полита към бледосиньото, осеяно с леки облачета небе.

VIII

Портиерът погледна нагоре към изчезващия в простора асансьор, почеса се по главата и веднага закачи до стълбите табелка с надпис:

ДНЕС АСАНСЬОРЪТ НЕ РАБОТИ!

През това време Фердинанд и директорът не знаеха точно какво се бе случило.

— Май излетяхме във въздуха — каза Фердинанд, когато вече беше ясно, че по много необикновен начин са напуснали хотелската сграда.

— И аз имам такова впечатление — отвърна малко изплашено директорът.

— Може би не трябваше да натискаме това копче?

— Но го натиснахме и няма какво да се прави.

Асансьорът продължаваше да се вдига нагоре. Къщите ставаха все по-малки, улиците все по-тесни, а трамваите и автобусите изглеждаха отвисоко като детски играчки. От време на време започнаха да срещат отделни облачета.

— Интересно, на каква височина сме сега? — каза високо Фердинанд.

— Намирате се на височина точно четиристотин осемдесет и пет метра — отвърна едно от облачетата, които тъкмо минаваха край тях.

— Вие сте изключително мило! — извика Фердинанд елегантно и се поклони. — Благодаря ви за информацията, мило облаче.

Облачето им махна за довиждане с ръчичка и отплава в своята посока.

— Смайвате ме, Фердинанд — обади се директорът. — Не допусках, че умеете да разговаряте с облачетата.

— Когато имаш необходимия подход, с всекиго можеш да поприказваш — каза с нотка на самохвалство Фердинанд, забравяйки, че облачето първо му заговори. — Впрочем опитайте и вие, никак не е трудно.

Директорът, без да се колебае, започна да следи с очи облачетата. Щом някое се приближеше, той отваряше вратата на асансьора, навеждаше се и казваше:

— Добър ден, мъничкото ми!

— Добър ден, директоре — отговаряше облачето. — Желая ви приятен път.

На друго облаче той извикваше:

— Как се чувстваш, розово облаче!

— Благодаря, чувствам се много добре — отговаряше розовото облаче. — За къде пътувате, директоре?

— О, просто така! — отговаряше директорът, защото наистина не знаеше къде и за какво пътува. — Просто така, да погледаме малко отвисоко.

— Желая ви приятни гледки — казваше облачето и изчезваше, а директорът вече се обръщаше към следващото, което се появяваше край летящия асансьор.

— Моите почитания на прекрасното облаче! Как спахте нощес?

— Много добре спах — отговаряше облачето. — Небето тази нощ беше безоблачно, тъй че всички можахме добре да се наспим.

— Затова изглеждаш толкова хубаво, защото си се наспало.

Облачето се покриваше с лека руменина и отплуваше надалеко, като извикваше на сбогуване:

— Уви, не мога да разговарям повече с вас, директоре, защото нашият началник, вятърът, днес много ни е подгонил. Довиждане.

И вече не се виждаше.

— Много приятно се разговаря с тия облачета, Фердинад — каза директорът и потри доволно ръце.

— Престанете вече — посъветва го най-сетне Фердинанд. — Летим все по-нависоко, а вие постоянно се навеждате от асансьора. Ще вземете да паднете.

Директорът погледна надолу и свят му се зави. Бързо затвори вратата и седна на пейчицата.

— Не се безпокойте — започна да го утешава Фердинанд. — Докато не сме започнали да летим презглава надолу, още не е съвсем зле.

— Продължаваме ли да се вдигаме нагоре? — проплака директорът.

— Струва ми се, че да — отвърна Фердинанд. — За съжаление в асансьора нямаме инсталиран високомер и не можем да определим на каква височина се намираме в момента.

— Да запитаме някого? — предложи директорът.

— Да, но кого?

— Виждате ли, птица! — кресна директорът. — Попитайте птицата!

— Ей, ей, птицо! — извика Фердинанд. — Можете ли да ни кажете на каква височина се намираме в момента?

Птицата подхвръкна по-близо и кацна на покрива на асансьора.

— Заповядайте вътре! — извикаха и двамата едновременно.

Птицата влезе в асансьора и седна между тях на пейчицата.

— Интересува ви височината, нали? — попита тя.

— Да, искаме да знаем колко сме се отдалечили от Земята.

— В този момент се намираме на височина петнадесет хиляди сто и единадесет човки… — отвърна сериозно птицата.

— Не ми е много ясно какво означава това — забеляза Фердинанд.

— Човката — поясни птицата — е мярка за дължина.

— А колко прави това в сантиметри? — попита директорът.

— Това вече не зная — отвърна птицата.

— Поне приблизително — настояваше Фердинанд.

— Погледнете ми човката — каза птицата.

— Да, много е хубава — похвали я Фердинанд.

— Не става въпрос за хубава — отвърна птицата. — Колко сантиметра може да има?

— Знам ли колко, може би четири…

— А според вас? — птицата се обърна към директора.

— Знам ли, може би шест…

— Е, да речем, че са пет… Съгласни ли сте?

— Съгласни сме, естествено!!! — извикаха Фердинанд и директорът.

— В такъв случай няма нищо по-лесно от това, да се пресметнат човките в сантиметри, а после в метри — каза гордо птицата.

— Ой, да се пресмята! Хич не обичам тия работи! — извика Фердинанд. — Може би вие, директоре, ще се заемате с това?

— Ще опитам — рече директорът. — Да предположим, че една човка се равнява на пет сантиметра. Десет човки правят петдесет сантиметра, сто човки са петстотин сантиметра, хиляда човки ще бъдат пет хиляди сантиметра, десет хиляди човки ще бъдат петдесет хиляди сантиметра, петнадесет хиляди човки правят седемдесет и пет хиляди сантиметра, а седемдесет и пет хиляди сантиметра правят седемстотин и петдесет метра. Към това трябва да се прибавят още сто и единадесет човки, което прави пет метра и петдесет и пет сантиметра. Значи общо, след точно пресмятане, петнадесет хиляди сто и единадесет човки се равняват на седемстотин петдесет и пет метра и петдесет и пет сантиметра. Точно това е височината, на която се намираме, а аз целият съм в пот от това смятане — свърши директорът.

— Изчислихте го забележително! — каза Фердинанд. — Поздравявам ви, директоре!

— Не виждам нищо забележително в това — рече директорът. — Щом човек е директор, трябва поне да може да смята. Все още ли се вдигаме?

— Да — отвърна птицата. — Вдигнахме се още петнадесетина човки.

— Това е ужасно! — въздъхна директорът. — Фердинанд, трябва да направим нещо. Не можем непрекъснато да летим нагоре.

— Надявам се, че птицата ще ни каже какво се прави в такива случаи — отвърна Фердинанд и погледна птицата.

Тя доби сериозен вид и рече:

— Преди всичко, позволете ми да ви се представя. Влязох във вашата ракета по време на полета и дори не споменах името си.

— Каква ти ракета — прекъснаха я едновременно директорът и Фердинанд. — Най-обикновен хотелски асансьор, който неизвестно защо излетя във въздуха…

— Все едно, асансьор или не, в този момент това е въздушен кораб и трябва да бъде третиран като такъв. Моля да ми вярвате, разбирам нещичко от тия работи. Гълъбов се казвам.

Фердинанд и директорът се вгледаха по-внимателно в птицата и установиха, че наистина имаше у себе си нещо гълъбовско. Това бе неопровержимо доказателство, че името е истинско. Поклониха се на птицата и всеки произнесе името си.

— Великолепни. Фердинанд Великолепни — каза Фердинанд.

— Девон. Алекси Девон — рече директорът.

— Много ми е приятно — отвърна Гълъбов.

— О, не, не, любезни Гълъбов! — извикаха директорът и Фердинанд. — На нас ни е извънредно приятно.

— С какво мога да ви помогна? — попита Гълъбов.

— Работата е там, че ние не знаем какво да направим, за да почнем да летим надолу. Защото засега летим все нагоре — каза директорът. — А това започва да става страшно.

— Доколкото ми е известно — поде Гълъбов, — съществуват следните начини да се лети надолу: или прибираме крилата и падаме светкавично като камък, или с разтворени крила, използвайки въздушните течения, летим все по-надолу и по-надолу, или намествайки по определен начин опашката си се насочваме с нея към Земята…

— Няма ли други начини, скъпи Гълъбов? — попита Фердинанд със задавен глас.

— Може и да има — отвърна Гълъбов, — но аз не ги зная.

— Ние нямаме крила — въздъхна отчаяно Директорът.

— Нито опашки — добави със сълзи в очите Фердинанд.

— И все пак нещо трябва да се направи? — отсече решително директорът.

— Трябва! — съгласи се твърдо Фердинанд.

— Но какво? — измърмори директорът.

— Но какво? — проплака Фердинанд.

— Но какво? — замисли се Гълъбов.

— Струва ми се, че ако натоварим с нещо нашия асансьор, той, естествено, трябва да започне да пада.

— Да го натоварим — повтори Фердинанд. — Но с какво?

— Например с някакви камъни — предложи директорът.

— Смешно — засмя се Фердинанд. — Откъде ще се вземат във въздуха камъни? Доколкото ми е известно, камъните не хвърчат във въздуха…

— Чакайте, чакайте — намеси се Гълъбов. — Хрумна ми една идея. Не е изключено, че ще успея да натоваря вашия асансьор и по този начин да го принудя да кацне.

— Да не сте чудотворец, Гълъбов? — произнесе иронично Фердинанд.

— Ще ви подаря сто чувала грах, ако го направите — заяви директорът, който дълбоко в себе си не вярваше това да стане.

— Разчитам на обещанието ви, директоре — отвърна Гълъбов. — А сега трябва да ви напусна. Ако обичате, Фердинанд, отворете ми вратата…

Фердинанд отвори вратата на асансьора, птицата се вдигна от пейката, махна с крила и изхвръкна навън. Обиколи няколко пъти летящия асансьор, който през това време се издигна още петнадесетина човки нагоре, махна им на сбогуване с опашка и отлетя.

Останаха съвсем сами. Долу, далеко, далеко под тях, беше Земята; горе, далеко, далеко над тях, беше слънцето. Дори облачетата някъде се скриха и ги окръжаваше гладък, чист лазур. Все повече ги овладяваше чувство на самотност.

— Боя се, че никога няма да се върнем на Земята — каза отчаяно директорът.

— Така ни се пада! — проплака Фердинанд.

— Никога вече няма да видя моя мил хотел… — оплакваше се директорът.

— Нито пък аз ще видя своите скъпи приятели — добави Фердинанд.

— Защо натиснахте това копче, Фердинанд? — укори го директорът.

— Аз ли??? — възмути се Фердинанд. — Вие го натиснахте.

— Не съм натискал аз! — извика директорът. — А вие! Аз само се преструвах, че натискам.

— Не е вярно! — извика Фердинанд. — Аз се преструвах, а вие натиснахте копчето.

— Е, няма какво да приказваме толкова, Фердинанд — рече директорът, а очите му бяха пълни със сълзи. — И двамата натиснахме копчето…

— Прав сте — съгласи се примирително Фердинанд. — И двамата натискахме копчето. Но защо го натискахме?…

— Защо натиснахме това копче, Фердинанд?

Докато те скърбяха, в далечината се показа голям сив облак, който бързо приближаваше към асансьора. Той непрекъснато растеше и в един момент обгърна асансьора от всички страни. Почти стана тъмно и в тъмнината се чуваше само мощният непрекъснат шум на размахвани криле. Гълъбов беше довел на помощ ята познати гълъби.

— Кацай на покрива! — викаше той дрезгаво. — Кацай на покрива.

Гълъбите накацаха бързо един след друг на покрива на асансьора и го покриха целия. Асансьорът престана да се вдига нагоре. Сега висеше неподвижно във въздуха.

— Да направим пирамида! — изкомандва Гълъбов.

Следващата група гълъби накаца по гърбовете на ония, които вече бяха на покрива. Асансьорът бавно започна да се спуска надолу. След това все по-бързо, тъй като нови гълъби се включваха в изграждането на пирамидата. Фердинанд и директорът, затворени в асансьора, започнаха да подскачат и да пляскат с ръце от радост. Пирамидата беше готова. На самия й връх последен кацна Гълъбов. Фердинанд открехна вратата и му извика:

— Вие сте чудотворец, Гълъбов!

А директорът Девон добави:

— Имате от мене сто чувала грах!

IX

— Сега най-важното е да кацнем на нещо гладко — тихичко прошепна Фердинанд, когато вече стана ясно, че са спасени.

— Прав сте — съгласи се директорът. — Само отвисоко се вижда как тази Земя е цялата наежена от стърчащи предмети. Също като игленик.

— Бррр! Чак косата ми настръхва! — Фердинанд погледна надолу и потрепери.

— А кой ще ни гарантира, че няма да кацнем на някое дърво… — мрачно запророкува директорът.

— Или на телеграфен стълб… — добави Фердинанд.

— Или на фабричен комин…

— Или на някоя кула…

— Или на мачтата на радиостанция…

— Или на гръмоотвод…

— Или на върха на някоя планина…

— Или на улична лампа…

— Или на наклонен покрив…

— Една минутка — прекъсна Фердинанд изброяването на страшните вероятности. — Я погледнете, директоре, далече ли е още земята.

— О, далече е още — отвърна директорът.

— В такъв случай да продължим да изброяваме. Или на телевизионна антена…

— Или на Колоната на Зигмунт^[1]…

— Или на нефтена кула…

— Или на семафор…

— Далече ли сме още?

— Далече.

— Или на кула за скокове с парашут…

— Или на дърво…

— Дървото вече го казахме — трезво забеляза Фердинанд.

— Няма значение — отвърна директорът. — Аз имах предвид друго дърво.

— А откъде знаете какво дърво съм имал предвид аз? — попита Фердинанд.

— Струва ми се, че имахте предвид някакво високо дърво.

— Познахте — извика Фердинанд. — Наистина имах предвид някакво високо дърво. А вие какво дърво имахте предвид?

— Аз имах предвид друго дърво, също високо, но не толкова високо — отвърна директорът.

— В такъв случай всичко е наред. Далече ли сме още?

— Далече.

— Или на часовникова кула…

— Или върху някоя черква…

— Или на някой фенер…

— Фенера вече го казахме — върна си го директорът.

— Нищо подобно — възпротиви се Фердинанд.

— Та нали вие сам казахте фенер?

— Грешите, директоре — заяви Фердинанд. — Признавам, че употребих израза „улична лампа“, но за „фенер“ досега не е ставало дума.

— Не виждам никаква разлика между „улична лампа“ и „фенер“ — пренебрежително каза директорът.

— Но аз виждам. Впрочем няма защо да се пречкаме — отвърна благо Фердинанд. — По-добре погледнете дали е още далеч?

Директорът се наведе от асансьора, погледна надолу, помисли малко и след това каза:

— Вече не е толкова далече, колкото преди, но все още е доста далече.

— Тогава да изреждаме по-нататък.

— Или на бодлива тел…

— Ауууу! — зави Фердинанд.

— Какво ви стана? — попита изплашено директорът.

— Моля ви се, дори недейте да споменавате за такива неща. Та на това човек може да се осакати.

— Може, може, разбира се — съгласи се директорът.

— Да ви призная, предпочитам да кацна на нещо по-меко — произнесе доверително Фердинанд.

— Най-хубаво ще бъде на някоя голяма шоколадова торта — измърмори директорът с нотка на ирония.

— За такова нещо няма дори какво да мечтаем — въздъхна Фердинанд. — Впрочем дали щеше да е толкова добре? Дрехите ни щяха да станат на лекета от крема и шоколада.

— Ще ги дадем на химическо чистене — отвърна директорът.

— Е, чак пък толкова! — възрази Фердинанд. — Според мен, по-добре ще е да ги оближем.

— Крайно ви благодаря за такова удоволствие — отвърна директорът малко засегнат.

— Ако не искате, аз мога да оближа и вашия костюм — заяви Фердинанд и несъзнателно се облиза.

— Излишни приказки — прекъсна го сухо директорът. — Засега още не сме кацнали на торта.

— Така е — съгласи се Фердинанд. — А далече ли сме още?

— Все по-близо — отвърна директорът, след като надзърна надолу.

— Само да не кацнем на натрошено стъкло — промърмори под носа си Фердинанд.

— Ооооо! — изписка директорът.

— Какво ви стана? — попита Фердинанд и си придаде невинен вид.

— Как можете да говорите такива неща! — каза с укор в гласа директорът.

— Мислите, че моето натрошено стъкло е по-лошо от вашата бодлива тел?

— Ще ви кажа искрено, че и едното, и другото не са особено приятни — отвърна примирително директорът.

— Ето, виждате ли? По-добре да престанем да се плашим един друг — предложи Фердинанд. — Какво става там? Далеко ли сме още?

Директорът отново се наведе, но бързо се дръпна навътре изплашен.

— Нещастие, Фердинанд, нещастие! — извика той. — Земята е вече съвсем близо!

— Чудесно — отвърна Фердинанд.

— Погледнете надолу и ще видите дали е чудесно — проплака директорът.

Фердинанд се наведе от асансьора и козината му под дрехите настръхна от страх. Навсякъде под тях, докъдето поглед стигаше, се виждаха забити в земята високи прътове, на които обикновено расте грах или боб.

— Те ти, булка, Спасовден! — промърмори Фердинанд, нахлупи бомбето си над челото и взе да се чеше по тила. — Какво да правим? — замисли се той. — Всеки миг можем да се набием на тия идиотски прътове и какво ще стане тогава? Интересно как бихте изглеждали вие, директоре, надянат на такъв прът?

— По-скоро помислете за себе си — отвърна кисело директорът. — Сега не е време за шеги, трябва да се спасяваме!

— Но как, когато сме съвсем безпомощни — каза Фердинанд.

— Не съвсем, Фердинанд, не съвсем — с решителен глас отвърна директорът. — Само трябва да се вдигнем нагоре.

— По какъв начин?

— По съвсем прост: достатъчно е да изгоним гълъбите от покрива на асансьора.

— Ей сега ще го направя! — каза Фердинанд и като се наведе от асансьора, започна да вика: — Гълъбов! Ало, Гълъбов!

Но Гълъбов не се обаждаше.

— Гълъбов! Ало, Гълъбов! — завика и директорът.

Нищо, отново тишина. Тогава решиха да викат заедно.

— Гъ-лъ-бов! Гъ-лъ-бов!

Отново никакъв резултат. Просто защото Гълъбов спеше дълбоко на върха на пирамидата и нищо не чуваше. Събуди се едва когато един от гълъбите под него го мушна, уж без да иска, с човка в корема.

— Какво става? — извика той. — Човек не може дори за минутка да си подремне!

Директорът и Фердинанд веднага чуха гласа му.

— Спасявайте ни, Гълъбов! — извикаха те. — Иначе ще загинем на прътовете за грах.

Гълъбов престана да бъде ефектен завършек на пирамидата и влетя в асансьора.

— Какво трябва да направя? — попита той.

— Вдигнете гълъбите! — извикаха нещастните пътници.

— Слизай от покрива! — извика Гълъбов и гълъбите послушно се разлетяха на всички страни. Асансьорът подскочи внезапно нагоре и бързо се устреми към облаците.

— Спасявайте ни, Гълъбов! — извикаха отново Фердинанд и директорът. — Иначе ще загинем в космическото пространство.

— Какво трябва да направя? — запита услужливо Гълъбов.

— Нека гълъбите отново кацнат на покрива!

— Кацай на покрива! — изкомандва Гълъбов. — Но не всички. Най-напред да кацнат половината. Останалите да летят наблизо.

Половината гълъби кацнаха на покрива и асансьорът веднага престана да се вдига нагоре. Но и не падаше надолу. Остана в равновесие.

— Знаменито го направихте, Гълъбов! — каза Фердинанд. — Само че така можем да висим на едно място до края на света.

— Не се безпокойте, Фердинанд — отвърна Гълъбов. — Сега ще духне вятър и ще ни отдалечи от тази прътова местност. Когато стигнем над някоя местност, която ви е по вкуса, ще наредя и на останалите гълъби да накацат и, надявам се, ще успеем да се приземим благополучно.

— Фантастично сте обмислили всичко — възторжено каза директорът. — Ако става въпрос за мен, с най-голямо удоволствие бих кацнал в градския парк.

— Защо точно в градския парк? — заинтересува се Фердинанд.

— Затова защото в момента в градския парк има изложба на кучета, на която трябваше да присъствам днес след обяд. В нея участва любимото ми куче Мерцедес. Нямате представа, Фердинанд, какво чудесно куче е той.

— Мерцедес, това е марка коли — забеляза Фердинанд.

— Какво говорите? — учуди се директорът. — Никога не бих предположил, че една кола може да се нарича като моето куче. Впрочем има ли някакво значение?

— Няма, разбира се — отвърна Фердинанд. — Всеки има право да носи такова име, каквото му харесва. Мерцедес… Мерцедес… Дори звучи добре. На драго сърце ще се запозная с вашия Мерцедес.

— Да, но как да направим така, че да кацнем точно на изложбата?

— Трябва да поговорим с вятъра — каза Гълъбов.

— За съжаление не го познаваме лично — обадиха се едновременно Фердинанд и директорът.

— Няма значение. Аз ще се опитам да поговоря с него — предложи Гълъбов и изхвръкна от асансьора.

Нямаше го около четвърт час, а може и половин час. Най-сетне се върна и извика усмихнат:

— Уредено! Вятърът каза, че ще се постарае да ви издуха над градския парк.

Оставаше им само да чакат. Бавно изчезваха под краката им прътовите полета, после се появиха гори, после ливади, след това река с мост, после къщички, после къщи, после пак къщички, докато накрая се озоваха над парка.

— Вече сме на самото място — каза директорът.

Гълъбов нареди на останалите гълъби да кацнат на покрива и асансьорът започна да се спуска надолу. Когато бяха вече над дърветата на парка, до тях стигна страхотен лай. Всички събрани на изложбата кучета посвоему приветстваха странното, идващо от ширинето превозно средство.

X

Който никога не е бил куче, той не може да разбере какво представлява за истинското куче изложбата на кучета. Това е нещо, за което кучето мечтае, нещо, което му се присънва. Нещо, за което разговаря тихичко с другите кучета, когато случайно се срещнат на разходка. Каквото е за девойката първият бал, каквото е за момчето ритането на топка, каквото е за очите синевата на морето, а сладоледът за небцето — това е за кучето, за истинското куче, изложбата на кучета.

Асансьорът кацна благополучно на една поляна, заобиколена от дървета. Сред приветственото лаене, ръмжене и джафкане на всички събрани на изложбата експонати, Фердинанд и директорът тържествено, без сянка от привързаност, излязоха навън. Лицата им бяха безразлични, но сърцата в гърдите им подскачаха от радост. Няма какво да говорим, много приятно е след такова неочаквано пътешествие да стъпиш отново на Земята и да я усетиш под краката си.

Фердинанд, който при всякакви положения умееше да запази хладнокръвие, се обърна към директора веднага щом излязоха от асансьора:

— Да имате случайно въженце?

— Защо ви е въженце? — попита директорът.

— Въженцето ни е крайно необходимо — заяви Фердинанд. — Трябва да привържем асансьора към някое дърво, за да не отлети без нас.

— Нека си лети където си иска! — извика директорът. — Нямам намерение да се ползвам от услугите му.

— Аз също нямам. Но асансьорът е част от хотела, така ли е?

— Така е — съгласи се директорът.

— А вие сте директор на хотела, така ли е?

— Така е.

— Ето, виждате ли? Като се върнете, могат да имат към вас претенции, че не само използвате служебния асансьор за частни пътувания извън града, но и че му позволявате да лети където му душа иска. Помислили ли сте как ще изглежда вашият хотел без асансьор? Защото каква гаранция имате, че като отлети оттук, ще се върне на мястото си между етажите…

— Струва ми се, че сте прав, Фердинанд — каза директорът и трескаво започна да рови из джобовете си. — Да опитаме да го вържем с това… За съжаление нямам у себе си нищо по-дълго.

И директорът извади една скъсана връзка за обувки. Мушнаха я през дръжката на вратата и я вързаха за тънкото клонче на някакво дърво. С огромни усилия направиха възел.

— Интересно, кой ще го развързва? — каза Фердинанд.

— Какво ме интересува — отвърна директорът. — Да си го развързва който си иска. Важното е, че що-годе е завързан.

Впрочем асансьорът, уморен от пътуването, засега изобщо нямаше желание да лети където и да било. „С удоволствие ще подремна“ — помисли си той. Сянката на дървото, към което беше привързан, изглеждаше многообещаваща.

Преди да тръгнат, Фердинанд и директорът потупаха асансьора, както се потупва добър кон след приятна разходка.

— Да вървим да видим кучетата — каза директорът.

— Да вървим! — съгласи се Фердинанд.

Направиха няколко крачки и внезапно видяха, че към тях тичат някакви хора. Това беше организационният комитет на изложбата, начело с председателя.

— По-по-по-здра-вя-вя-ва-ме ввв-и ннн-ай сессър-сссър-деч-но! — викаше отдалече председателят, който винаги, когато беше развълнуван, започваше да заеква.

— Много ни е приятно, че ни оказахте честта да присъствате на нашата изложба! — викаше заместник-председателят.

— Оказахте ни голяма чест с идването си! — добавяше секретарят.

— Моите уважения! Моите уважения! Моите уважения! — дереше се касиерът, който не можеше да измисли нищо друго.

Фердинанд и директорът спряха развълнувани.

— Не сме заслужили такава чест… — промърмори Фердинанд.

— Наистина не сме достойни… — обади се директорът.

— Попаднахме тук съвсем случайно… — тихо каза Фердинанд.

— Искахме просто да погледаме кучетата… — добави директорът.

— Вси-вси-вси — завика председателят за ужас на Фердинанд и директора — вси-вси-всиччччч-ки кккку-че-че-та ссссса на вввввва-шшшшшшшш-ше ррррррраз-по-по-по-ложение! — с видимо облекчение завърши председателят тази сложна фраза.

— Бихме искали да си купим входни билети — каза директорът.

— И дума да не става! — възпротиви се касиерът. — Вие сте наши почетни гости.

— Из-из-из-ккккккклю-че-че-че-ннно! — заекна председателят.

— Не искаме и да чуем за това! — потвърди заместник-председателят.

— Ще ни бъде крайно неприятно! — увери ги секретарят и сложи ръка на сърцето си.

— Но ние наистина сме само обикновени любители на кучета — заяви Фердинанд.

— Обикновените любители на кучета идват на изложбата пеша, а не падат от небето — прошепна заместник-председателят на председателя.

— Иииииии-ли при-при-приссссссстигат с ттттт-рам-трам-трам-вай — заекна шепнешком председателят, като при това замижа. После добави високо: — Ддддду-ммммма дддддда не ста-ста-ста-шшввва. Акккккко оббббббби-чаттттттте за-за-за-ппппппо-вя-вя-вя-дайттттттттттте сссссслед мен!

Заобиколени от членовете на комитета, директорът и Фердинанд тръгнаха да разглеждат изложбата.

В главната алея на парка за всяко дърво беше вързано куче. На шията си всяко куче имаше голям номер. Същият този номер беше отпечатан в каталога на изложбата. Който искаше да узнае какво е кучето и как се казва и коя е била майка му, а кой — баща му и откъде произхожда и на колко е години, и дали е добро, или лошо, поглеждаше в каталога и търсеше там същия номер, който висеше на нашийника на кучето. До кучето на малко сгъваемо столче обикновено седеше собственикът му или някой от семейството на собственика, когато собственикът се уморяваше да седи и отидеше до близкото павилионче да пие газирана вода с малинов сок. Някои пиеха газирана вода с лимонов сок, а трети с портокалов сок. Имаше и такива, които искаха вишнев сок, да не говорим пък за тия чудаци, които пиеха газирана вода без никакъв сок.

Толкова ли е важно кой какво пие? И още как! Това в известен смисъл обяснява защо по света има толкова много различни породи кучета. Един обича газирана вода със сок от вишни, друг с малинов сок, трети с портокалов сок, четвърти с лимонов сок, а пети обича само вода без сок. Същото е и с кучетата. Един обича овчарските кучета, друг ловджийските, трети обича боксерите, четвърти доберманите, пети териерите и тъй нататък, и тъй нататък, и тъй нататък. Май вече всичко е ясно…

— Мисля, че най-добре ще бъде да започнем от началото, от номер първи — каза заместник-председателят, защото председателят тихичко го бе помолил той да обяснява на високите гости поради неговото, на председателя, заекване.

— Естествено! — извика Фердинанд. — Ще разглеждаме всичко поред.

Тъкмо приближаваха към голям булдог, който на нашийника си имаше табелка с номер 1.

— Изключително красив експонат — каза заместник-председателят. — Нарича се Бас, вероятно защото има необикновено нисък глас. Това е адски зло куче. До него не бива да се приближавате.

— Много е хубав! — похвали го Фердинанд и приближи до Бас, за да го погали.

— Дръпнете се назад! — изкрещяха членовете на изложбения комитет. — Бас може да ви ухапе.

— Само да опита. Мислите ли, че няма да му го върна? — предизвикателно рече Фердинанд.

— Все пак по-добре внимавайте, Фердинанд — намеси се директорът.

— Моля, за мен не се безпокойте, ще се оправя.

Булдогът, който досега лежеше спокойно, внезапно настръхна, започна да души и да ръмжи. Фердинанд беше на една крачка от него. Кучето изобщо не обръщаше внимание на останалите лица и, озъбило се срещу Фердинанд, ръмжеше все по-страшно.

Фердинанд го гледаше с иронична усмивка и в един момент също започна да ръмжи. На пръв поглед това беше едно обикновено „Въррррр!“, обаче ако се вслушаше по-внимателно човек, положително щеше да забележи, че това е начало на много интересен разговор.

— Върррррне върррррглу върррррпей! — каза Фердинанд.

— Въррррка върррррркво върррррси върррррсе въррррна — въррррдул! — отвърна булдогът.

— Въррррррце върррррррлу въррррррни върррр ме върррррпо въррррно върррррррса! — предложи му Фердинанд.

— Върррррох върррркак въррррррще върррррте въррррцап въррррна! — закани се булдогът.

— Върррргле въррррдай върррраз въррррда въррррне върррте въррррцап въррррна! — отвърна Фердинанд и показа на булдога великолепните си зъби, но така, че никой друг да не види.

Булдогът ги погледна възхитено и веднага омекна. Заръмжа къде-къде по-нежно…

— Върня върма върза върщо върда върсе въро върбиж върда върме… — каза булдогът и се усмихна кисело.

— Въро върби върчам въруч върти вървост върта — със същия тон отвърна Фердинанд. — Върдай върси върла върпа върта!

Докато траеше тоя разговор, се събра цяла тълпа посетители на изложбата и всички удивени гледаха как свирепият булдог си подава лапата на Фердинанд. Председателят беше така поразен, че започна още повече да заеква. Говореше нещо много дълго, но всъщност това бе само една дума:

— Ннннееееобббббббиииккккккконоонононовввввввввннннно!

XI

После продължиха нататък, от едно куче на друго, като при всяко куче спираха и дълго го разглеждаха, за да видят добре всичките му предимства и недостатъци. При вида на Фердинанд кучетата ги обхващаше същинска лудост. Махаха опашки със скорост две хиляди махания в минута, а тия, които нямаха опашки, защото още в детството им ги бяха отрязали, само въздишаха отчаяно: „Ах, ако имах опашка да му помахам, да види какво се казва махане!“.

Фердинанд говореше малко. Държеше се сдържано. Само от време на време правеше кратки, но колко сполучливи забележки:

— Много е хубав. Много е хубав.

— Този също е изключително симпатичен.

— Ей, ти, пинчере, не се прегърбвай!

— Вдигни по-високо лявото ухо!

— Бих искал да имам такъв ловджийски пес. Ще ходя есен с него за диви патици.

— Кучето е прекрасно нещо, не е ли така?

— Харесваш ми, малкият.

— Запомни, не яж много кокали.

— Как се чувстваш, острокоси фокстериере?

— Знаете ли, че малките кучета ядат много по-малко от големите? Интересно, нали?

— Здрасти, пуделе! Ако се срещнем някога пак, ще си устроим гоненица!

— Чудесна си, златна моя боксерко.

— Бълхите, според мен, трябва да се унищожават по всички възможни начини.

— Не се върти подир опашката си, ратлерчо, и тъй, и тъй няма да я стигнеш.

— Ако водех друг начин на живот, и аз самият щях да имам у дома куче. Кой знае, може би и две щях да имам.

— Вълчо, не ме гледай на кръв, защото изглеждаш кривоглед.

— Очарователно е това пекинезче.

— Не се чеши пред хората.

— Майка ти не е ли живяла някога в Бялисток?

— Браво, браво!

— Иска ми се да бъда подхаланско^[2] овчарско куче! Това се казва живот!

— Прекалено малко кучета могат да четат, не сте ли на същото мнение?

— Познавах един бернардин, който тежеше точно седемдесет и осем ратлерчета.

— Изправи си лапата! Ой, защо ми се струва, че малко играеш гимнастика.

— Дай да те целуна, красива доберманко.

— Ако хората имаха по-развит нюх, на кучетата щеше да им бъде много по-леко на тоя свят.

— Опашката, опашката, миличък!

— Френският крал Людовик XII имал в кучкарника си една хрътка, която била толкова бърза, че можела да преследва едновременно два заека, бягащи в противоположни посоки.

— Здрасти, дакеле!

— Умното куче не лае предварително, запомни това.

— Необикновен шпаньол си ти!

— Хо, хо, хо!

— Кое от кое по-хубави!

— Съвременното куче не трябва да се бои от самолета. Самолетите не хапят.

И тъй нататък, и тъй нататък…

Хората край Фердинанд все по-широко отваряха очи от учудване. За първи път виждаха някой, който да знае абсолютно всичко за кучетата. Знаеше повече от всички тях, взети заедно.

— Не-не-не-не-оббббиккккно-но-но-но-вен-ннно! — извика председателят.

— Да го направим председател на журито на изложбата — предложи шепнешком заместник-председателят.

— Разбира от въпроса! Разбира от въпроса! — потвърждаваше с половин уста касиерът.

— Пппп-ред-ло-ло-ло-ло-ло-ло-жжжжж-жжеттттте мммму то-то-то-то-вввва — председателят тихичко се обърна към секретаря.

Секретарят се приближи до Фердинанд и рече:

— От името на изложбения комитет искам да ви помоля да станете председател на журито на нашата изложба. След около час ще проведем конкурс за най-красиво куче и ще ни бъде много приятно, ако го председателства такъв забележителен познавач на кучетата като вас.

Фердинанд скромно наведе очи.

— Е — каза той, — какъв ти познавач… Обикновен любител и нищо повече. Просто от рождение обичам кучетата и дълго съм общувал с тях. Не зная дали съм достоен за такава висока чест…

— Не познаваме по-достоен! — извика секретарят.

— Не познаваме! — потвърди заместникът.

— Не познаваме! — обади се касиерът.

— Нннне по-по-по-по-знннавв-ва-ва-ваме! — извика председателят, който впрочем бе започнал пръв.

— В такъв случай не ми остава нищо друго, освен да приема оказаната ми чест — отвърна Фердинанд. — Съгласен съм.

— Браво! Браво! Браво! — завикаха всички в един глас.

Когато дойде часът на конкурса, пред специалната ложа, в която почетното място зае Фердинанд, започнаха да минават кучетата. Господарите им ги водеха на особено елегантни каишки за разходка. Това бе една от най-красивите гледки, които Фердинанд беше виждал през живота си. Отстрани свиреше весел пожарникарски оркестър. Събраната наоколо тълпа непрекъснато викаше браво и ръкопляскаше, възнаграждавайки по-красивите експонати.

„На кого да дадем първата награда? — мислеше си през цялото време Фердинанд и се вглеждаше в парада на кучетата. — Не зная какво да правя. На мен всички кучета ми харесват. Ако можеше, щях да дам на всяко куче първа награда. Уви! Първата награда е само една. Само едно куче може да я получи. Ужасно нещо! Честно казано, тук, на тази изложба — продължаваше да мисли той, — има един, който без съмнение заслужава първата награда. Но се страхувам, че никой няма да се сети за това. А за самия мен все пак е неудобно да предлагам своята кандидатура…“

Той притвори очи и се замечта. Ето журито му присъжда първа награда на изложбата за расови кучета. Оркестърът свири марша „Веселото куче“. Председателят на журито се приближава до Фердинанд, подава му ръка и казва: „Поздравявам те, Фердинанд“, а след това му връзва на шията най-високата награда — златна лентичка. Поне веднъж да преживееш такова нещо! — въздиша Фердинанд — Поне веднъж…

— Фердинанд! Фердинанд! — чува внезапно до себе си нечий шепот и усеща, че някой го ръга в слабините. — Не спете, Фердинанд — шепне на ухото му директорът. — Не е удобно. Какво ще си помислят за вас?

— Аз съвсем не спя, директоре! — отвръща Фердинанд и отваря очи. — Съвсем не спя. За момент само се отдадох на мечти…

— Приятни ли?

— Най-приятните, които човек може да си представи.

Парадът свърши и журито се събра на съвещание. Ръководеше го Фердинанд като председател.

— Уважаеми господа — започна той, — видяхме такъв великолепен парад на такива великолепни кучета, че наистина много трудно ще ни бъде да вземем крайното решение. Що се отнася до мен, с ръка на сърцето признавам, че не съм в състояние да посоча кучето, което най-много ми харесва. Те са твърде много. За да не обидим никого, предлагам тайно гласуване.

Останалите членове на журито бяха на същото мнение. От всички страни се чуха възгласи.

— Прав е!

— Точно така!

— Това е единственият изход!

— Поддържам вашето мнение!

— Да гласуваме! Да гласуваме!

— Браво на председателя на журито!

— Благодаря ви — каза Фердинанд, когато се поуспокоиха. — Моля да предлагате кандидатурите.

— Агава! — съобщи някой първата кандидатура.

— Карампук! — подхвърли втори.

— Зефир!

— Ас!

— Мика!

— Донна!

— Магик!

— Вие!

— Мерцедес!

— Смок!

— Кука!

— Стига толкова! — извика Фердинанд. — Десет кандидатури са напълно достатъчни. Започваме тайното гласуване.

Членовете на журито се отдалечиха в различни кътчета на парка и криейки се един от друг, вписаха на приготвените предварително листчета имената на своите питомци.

В края на краищата победи Магик, наричан още и Маг. Когато Фердинанд се приближи до него, за да му честити първата награда, в очите на Маг се появиха сълзи. Мощното куче вълча порода се разплака като дете. Това беше гледка, каквото не помнят и най-старите кучета.

— Сърдечно те поздравявам, Маг — каза Фердинанд. — Дай си лапата!

Маг приклекна, отдели лявата си лапа от земята, но когато Фердинанд едва забележимо му намигна с дясното око, бързо я постави обратно и с решително движение му подаде дясната си лапа.

— Отлично! — похвали го Фердинанд. — Виждам, че мислиш. От името на журито ти връчвам първата награда. Освен медала получаваш и два килограма пушени ребра. На място ли ще ги изядеш, или ще си ги вземеш в къщи?

— Предпочитам в къщи — отвърна Маг, но на такъв език, че само Фердинанд го разбра. — В къщи ще ги изядем заедно с жената. Тя не можа да дойде на изложбата, защото има страшна хрема.

— Убеден съм, че ще й се усладят — каза Фердинанд на същия език, защото той знаеше всички кучешки езици. — Да ти е сладко и довиждане!

— Поздрави жена си от мене — рече той на сбогуване. — Желая ти всичко най-хубаво.

Преди закриването на изложбата беше организиран още един конкурс. Този път кучетата трябваше да изберат най-приятния от посетителите на изложбата. Някои от посетителите знаеха за това и предварително се постараха да си осигурят колкото може повече кучета. Въртяха се по цялата изложба и непрекъснато подхвърляха на едно или на друго куче ту бонбонче, ту кренвирш, ту кифличка и всичко това само с една цел — да спечелят разположението им. Някои даже агитираха със свински котлети. При сигнала на председателя всички кучета трябваше да бъдат пуснати от каишките. Победител щеше да бъде този от гостите, около когото се събереше най-голямо количество кучета.

— Фффффффиииииииууууу! — чу се изсвирването на председателя.

Кучетата, колкото бяха, се впуснаха в една посока. Към столчето в сянката под кестена, на което беше седнал за малко умореният Фердинанд.

XII

Сред приветствия и възгласи връчиха на Фердинанд голям златен медал. Председателят лично му го закачи на ревера на сакото. При това физиономията му беше необикновено тържествена и заекваше сто пъти повече от обикновено.

— Ни-ни-ни-ни-ниииие сссссссмммммме гор-гор-гор-гор-гор-гор-гор-гор…

— … ди! — изкрещяха останалите.

— Иммммммменнннн…

— … но! — завърши тълпата.

— С ва-ва-ва-ва…

— … вас!

— То-то-то-то-точччччннннно та-та-та-та…

— … ка! — отново довършиха зрителите.

— Дддддддда жи-жи-жи-жи-жи-жи…

— … вее! — извикаха всички като един.

— Ттттттточччччно та-та-та-та-та-та-та…

— … ка! — добавиха със смях събраните и завикаха в чест на победителя.

Общо в този ден в чест на Фердинанд бяха издигнати 3128 приветствия, между които:

1265 „Ура!“

825 „Да живее!“

654 „Фер-ди-нанд!“

129 „Слава!“

55 „Само Фердинанд!“

49 „Браво!“

и 48 „Хип, хип!“.

Останалите 100 приветствия не бяха точно идентифицирани, но и те също бяха от най-високо качество и съдържаха огромен емоционален заряд.

Паркът бавно започна да опустява.

Директорът се приближи до сияещия Фердинанд, поздрави го още веднъж и деликатно каза:

— Не е ли вече време да си тръгваме…

— Но тук е толкова приятно… — отвърна Фердинанд със замечтан глас.

— Наистина е приятно, но трябва да се върнем в хотела. Във всеки случай аз трябва да се върна, Фердинанд. Не забравяйте, че съм директор на хотела.

— О, вярно, вярно — съгласи се Фердинанд.

— Тогава да вървим — каза директорът.

— Една минутка, директоре — спря го Фердинанд. — А асансьорът?

— Съвсем забравих за него.

— Трябва да го вземем. Не можем да го оставим тук.

— Но как да го вземем? — попита директорът.

— Може би там има още някакво допълнително копче, което не сме забелязали и което като се натисне, асансьорът се връща на мястото си между етажите?

— Оставете ме на мира с тия копчета. Не искам да слушам за никакви копчета! — извика директорът.

— Тогава какво да правим? Не е удобно да го оставим така на произвола на съдбата.

— Не си ли създавате прекалено много главоболия с този асансьор? — попита директорът с нотка на ирония в гласа.

— Да ви призная — отвърна Фердинанд, — привързах се към него. В края на краищата преживяхме заедно няколко приключения.

— Никаква представа нямам какво да правя с асансьора.

— Да го качим на такси?

— Няма да се побере.

— Сетих се! — извика Фердинанд. — Ще го качим на файтон.

— Както искате — отвърна безразлично директорът.

— Ще се качим заедно с него на файтона! — повтори Фердинанд, подскачайки от радост.

— Не всички — сухо заяви директорът.

— Как така не всички? — попита Фердинанд.

— Аз няма да се кача! — каза директорът. — Нямам намерение да ставам за смях, като пътувам в един файтон с асансьор.

— Че какво лошо има в това?

— А аз казвам ли, че има нещо лошо? — отвърна директорът. — Нищо подобно. Няма нищо лошо, само че е несериозно. Сериозният човек не може да върши несериозни неща! Разбирате ли ме, Фердинанд?

— Разбирам ви, но не съвсем — отговори Фердинанд. — Вие сигурно се страхувате, че ще изглежда смешно…

— Наистина ще изглежда смешно! Сигурен съм, че на другия ден всички хъшлаци ще викат подир мен на улицата:

„А директорът и асансьорът

пак ще литнат из простора!“.

— Чудесно стихотворение! — извика Фердинанд. — Ах, какво чудесно стихотворение! Нямате представа колко бих искал и подир мене така да викат на улицата.

— Вие мислите, че това е забавно?

— Направо е прекрасно, директоре. Щом вие не искате, недейте да пътувате. Аз ще тръгна сам.

— Знаете ли, аз бих тръгнал с вас — заоправдава се директорът, — но лекарят ме посъветва повече да се разхождам. Нужно ми е повече движение, разбирате ли, а днес целия ден пътувах с този глупав асансьор. Няма да ми се разсърдите, ако не тръгна с вас, нали, скъпи Фердинанд?

— Разбира се, че няма да ви се разсърдя, директоре — отвърна Фердинанд. — Твърде много ви обичам, за да ви се сърдя. Само ми кажете — и Фердинанд сниши глас, — дали наистина ще викат след мене?

— Много често викат, ако се заядат с някого.

— А какво трябва да направя, за да се заядат?

— Трябва да им се набиете в очите.

— А какво трябва да направя, за да им се набия в очите?

— Трябва да привлечете вниманието им.

— А какво трябва да направя, за да привлека вниманието?

— Трябва да ги настроите срещу себе си или…

— Какво или?

— Или например да изглеждате смешно.

— А аз смешно ли изглеждам?

— За мене не.

— А за тях? — попита с треперещ глас Фердинанд.

— Трудно ми е, Фердинанд, да се произнасям от тяхно име — отвърна директорът, след като помисли малко, — но струва ми се, че за тях може да изглеждате смешно, особено като пътувате с файтон и на всичко отгоре седнал до асансьора… Ха, ха, ха, това наистина може да бъде смешно…

— Благодаря ви! — изкрещя Фердинанд и стисна ръка на директора. — Благодаря ви, че ми се смеете! Това значи, че и те ще ми се смеят.

— Твърде е възможно, ха, ха, ха… — съгласи се директорът.

— Това значи, че ще привлека вниманието им — каза Фердинанд.

— Не е изключено, ха, ха, ха!

— Това значи, че ще им се набия в очите…

— Твърде вероятно, ха, ха, ха!

— Това значи, че могат да се заядат с мене…

— Искрено ви го пожелавам, щом толкова държите на това, ха, ха, ха!

— А като се заядат, ще започнат да викат подир мен на улицата:

„Ей ги, Фердинанд и асансьорът

пак ще литнат из простора!“.

— Би трябвало да викат, ха, ха, ха!

— Нямате си представа как мечтая точно така да викат подир мене!

— Ха, ха, ха, ха, ха! — смееше се директорът. — От все сърце ви го пожелавам. Намерете файтон, а през това време аз ще си тръгна полека пеша. Ще се срещнем в хотела, Фердинанд. Довиждане! Хайде, Мерцедес! — извика той любимото си куче, което внезапно се появи отнякъде. — Не бъди такъв тъжен, че не зае първото място. На следващата изложба ще имаме повече късмет.

Директорът и Мерцедес вече бяха изчезнали между дърветата, когато Фердинанд си спомни, че няма пукната пара.

— Директоре! — извика той и с няколко скока го настигна. — Директоре, дайте ми малко пари за файтона. Аз наистина имам голям златен медал, но файтонджията може би няма да има у себе си малки златни медалчета, за да ми върне рестото…

XIII

Фердинанд тръгна да търси файтон.

Това не беше лесна работа. От година на година файтоните на света стават все по-малко. Те се крият по разни стари, затънтени сайванти и най-сетне идва такъв ден, когато вече не им се иска да излизат в града. Впрочем, те се чувстват все по-зле между автобусите, автомобилите и мотоциклетите. „Защо бързат толкова!“ — мърморят те под носа си в такт с конското кльоп-кльоп-кльоп-кльоп-кльоп-кльоп…

За щастие на пиацата, близо до парка стоеше самотен файтон. Файтонджията дремеше на капрата, а конят спокойно дояждаше дневната си дажба от едно чувалче, окачено на шията му.

— Моля ви — каза Фердинанд.

Файтонджията дори не трепна.

— Моля, ако обичате — повтори по-високо Фердинанд.

Файтонджията продължаваше да спи.

— Моля ви! — почти извика Фердинанд.

А файтонджията мълчеше.

Едва когато Фердинанд се качи на капрата и му изкрещя това „Моля ви!“ направо в ухото, файтонджията бавно отвори едното си око, после другото, носле бутна бомбето си назад, погледна Фердинанд и попита с дрезгав глас:

— Какво има?

— Може ли да пътувам с вас? — попита Фердинанд.

— Защо да не може? — отвърна файтонджията. — Само да смъкна килера от коня и тръгваме. Сядайте.

Той слезе от капрата, разтърка очи, свали от коня чувалчето с дневната му дажба и му постави юздата.

— Докъде ще летим? — попита файтонджията, когато се върна на предишното си място и взе камшика в ръка.

— До парка — отвърна Фердинанд. — Трябва да вземем нещо оттам.

— Сигурно майчето — подхвърли през рамо файтонджията. — Дий, старче!

Файтонът тръгна.

— Не познахте — усмихна се Фердинанд. — Не става дума за майчето.

— Може би бабчето?

— Нито за бабчето.

— Тогава може би някоя леля…

— Нито леля.

— Е, може би някакъв неодушевен предмет?…

— Например какво? — попита Фердинанд.

— Например някакъв куфар…

— Не е куфар.

— Може би бъчва бира.

— Нито бъчва бира.

— Интересна работа — каза файтонджията. — Какво все пак искате да вземете от парка? Рози ли?

— Не, не рози.

— Може би някоя пейка?

— Не е пейка.

— Е, тогава, не зная — отвърна файтонджията с дрезгавия си глас.

— Ще ви помогна — рече Фердинанд. — Започва с „а“…

— Аспарагус?

— Не.

— Автобус?

— Не. Впрочем автобусът не би се побрал във файтона. Втората буква е „с“, третата — пак „а“, а четвъртата е „н“ — подсказа му Фердинанд.

— Анасонлийка! — извика файтонджията и очите му светнаха, защото от време на време обичаше да си пийва.

— Не познахте. Става дума за асансьор.

— За какво, за какво? — попита учудено файтонджията.

— Един асансьор трябва да вземем. Не знаете ли какво е асансьор? Такова нещо, което се движи нагоре-надолу между етажите.

— Какво е асансьор, уважаеми, аз добре зная, но как може такова нещо да се качи на файтон?

— Асансьорът не е голям — отвърна Фердинанд. — Само за двама души… Най-много за трима… Ще го сложим отзад, а пък аз мога да седна при вас…

— А къде е той?

— В парка, вързан за едно дърво.

— Вързан ли? — учуди се файтонджията.

— За да не избяга нагоре.

— Че той сам ли си лети?

— И още как.

— Не може да бъде. Чак не ми се вярва. Дий, старче!

Кльоп-кльоп-кльоп-кльоп-кльоп-кльоп-кльоп-кльоп…

Стигнаха до дървото, за което беше привързан асансьорът.

Фердинанд скочи от файтона, потупа асансьора отзад и го отвърза.

— Помогнете ми да го натоваря! — извика той.

Задъхани, защото асансьорът беше доста тежък, те го наместиха най-сетне, пъшкайки, на задната седалка.

— Само без глупави шеги — каза Фердинанд на асансьора. — Да не ти се прииска да избягаш нагоре. Връщаме се в къщи.

Асансьорът дори и не мислеше да бяга. Беше много доволен, че се връща в хотела и че като граф ще мине на файтон през целия град.

Фердинанд седна до файтонджията.

— Ще ми дадете ли да подържа малко поводите или камшика? — попита с умолителен глас той.

— Взимай ги и тръгвай — каза файтонджията.

Фердинанд хвана поводите, замахна с камшика и извика:

— Дий, старче!

Кльоп-кльоп-кльоп-кльоп-кльоп-кльоп-кльоп-кльоп…

В центъра на града Фердинанд даде поводите на файтонджията и започна да се оглежда на всички страни.

— Какво толкова се оглеждате? — попита го файтонджията.

— Гледам дали няма някъде хъшлаци.

— Страхувате ли се?

— Нищо подобно, но си мислех, че ще викат подир мене.

— Но те не викат, значи всичко е наред.

— Не особено — отвърна Фердинанд разтревожено. — Аз именно мечтая те да викат.

— Тогава трябва по някакъв начин да ги предизвикате. Виждате ли ей там? На ъгъла стоят няколко.

— Много ви моля — каза Фердинанд, — минете оттам.

Кльоп-кльоп-кльоп-кльоп-кльоп-кльоп-кльоп-кдьоп…

Файтонът мина, но хлапетата дори не му объркаха внимание.

— Моля ви, спрете — рече отчаяно Фердинанд и скочи от файтона.

Изтича до момчетата, които се бяха подпрели до стената, и ги попита:

— Защо не викате след мене?

— Защото не искаме — отвърна едно от момчетата.

— Бих ви съветвал да викате след мене, когато пътувам с файтон — заплаши ги Фердинанд и се озъби.

Момчетата се стреснаха.

— А какво искате да викаме? — попита учтиво друго от момчетата.

— Искам непрекъснато да викате:

„Ей ги, Фердинанд и асансьорът

пак ще литнат из простора!“.

— Хубави стихчета — съгласиха се момчетата. — Можем да викаме, защо не! А кога да викаме?

— Веднага! Хайде, тичайте подир файтона и викайте колкото ви глас държи. Ако не викате, така ще ви ухапя, че ще видите звезди посред бял ден.

И Фердинанд скочи обратно във файтона, който незабавно тръгна.

Кльоп-кльоп-кльоп-кльоп-кльоп-кльоп-кльоп-кльоп…

Хората отваряха широко прозорците, тичаха на балконите, спираха се по тротоарите и изумени наблюдаваха файтона, в който на задната седалка се бе разположил един асансьор, отпред на капрата Фердинанд се усмихваше щастливо, а файтонджията плющеше с камшика.

Отзад, подир файтона, тичаха група хлапета и се деряха с все сила:

„Ей ги, Фердинанд и асансьорът

пак ще литнат из простора!“.

XIV

Стигнаха пред хотела „Веселият дракон“. Асансьорът, щом забеляза познатата сграда, веднага скочи на мястото си. Хоп! И се намери отново между етажите. В хотела тозчас стана по-весело. Всички много се зарадваха. И портиерът, и персоналът, а най-вече гостите, които живееха на най-горните етажи. Няма какво да говорим: хотел без асансьор е като маса без крака, като хляб без масло, като чай без захар, като ваза без цветя, като пиано без клавиши, като газирана вода без мехурчета.

Фердинанд се изкъпа и веднага си легна. Толкова беше уморен от всички тия приключения, че след миг заспа.

През това време навън заваля дъжд.

Първия ден валя слабо. Само от време на време на земята падаше някоя и друга капчица вода от малко облаче. Това изглеждаше горе-долу така:

дъжд дъжд дъжд
 дъжд дъжд дъжд
дъжд дъжд дъжд
 дъжд дъжд дъжд
дъжд дъжд дъжд

На втория ден вятърът довея няколко нови облачета и дъждът стана по-гъст:

дъжд дъжд дъжд дъжд дъжд
дъжд дъжд дъжд дъжд дъжд
дъжд дъжд дъжд дъжд дъжд
дъжд дъжд дъжд дъжд дъжд
дъжд дъжд дъжд дъжд дъжд
дъжд дъжд дъжд дъжд дъжд

На третия ден вятърът задуха отляво:

дъжд дъжд дъжд дъжд дъжд
дъжд дъжд дъжд дъжд дъжд
дъжд дъжд дъжд дъжд дъжд
дъжд дъжд дъжд дъжд дъжд
дъжд дъжд дъжд дъжд дъжд
дъжд дъжд дъжд дъжд дъжд
дъжд дъжд дъжд дъжд дъжд
дъжд дъжд дъжд дъжд дъжд
дъжд дъжд дъжд дъжд дъжд
дъжд дъжд дъжд дъжд дъжд

На четвъртия ден вятърът се промени и задуха отдясно:

 дъжд дъжд дъжд дъжд дъжд
 дъжд дъжд дъжд дъжд дъжд
 дъжд дъжд дъжд дъжд дъжд
 дъжд дъжд дъжд дъжд дъжд
дъжд дъжд дъжд дъжд дъжд
дъжд дъжд дъжд дъжд дъжд
дъжд дъжд дъжд дъжд дъжд
дъжд дъжд дъжд дъжд дъжд
дъжд дъжд дъжд дъжд дъжд

На петия ден Фердинанд се обърна на другата страна. Дъждът валеше все по-силно. Ту ситни, ту едри капки чукаха по покривите.

дъжд ДЪЖД дъжд ДЪЖД дъжд
ДЪЖД дъжд ДЪЖД дъжд ДЪЖД
дъжд ДЪЖД дъжд ДЪЖД дъжд
ДЪЖД дъжд ДЪЖД дъжд ДЪЖД
дъжд ДЪЖД дъжд ДЪЖД дъжд
ДЪЖД дъжд ДЪЖД дъжд ДЪЖД
дъжд ДЪЖД дъжд ДЪЖД дъжд

Най-сетне на шестия ден облакът се разкъса. Потоци от дъжд се изливаха от небето.

ДЪЖД ДЪЖД ДЪЖД ДЪЖД ДЪЖД
ДЪЖД ДЪЖД ДЪЖД ДЪЖД ДЪЖД
ДЪЖД ДЪЖД ДЪЖД ДЪЖД ДЪЖД
ДЪЖД ДЪЖД ДЪЖД ДЪЖД ДЪЖД
ДЪЖД ДЪЖД ДЪЖД ДЪЖД ДЪЖД
ДЪЖД ДЪЖД ДЪЖД ДЪЖД ДЪЖД
ДЪЖД ДЪЖД ДЪЖД ДЪЖД ДЪЖД
ДЪЖД ДЪЖД ДЪЖД ДЪЖД ДЪЖД
ДЪЖД ДЪЖД ДЪЖД ДЪЖД ДЪЖД

Всеки знае, че на дъжд най-добре се спи. Никоя люлчина песен не приспива така, както монотонните капки на дъжда. Фердинанд сигурно щеше да спи още много дълго, може би цяла седмица, може би две седмици, а може би дори и три, ако неочаквано не беше се появил голям тъмен облак, от който заваля град:

град град град град град
град град град град град
град град град град град
град град град град град
град град град град град
ГРАД ГРАД ГРАД ГРАД ГРАД
ГРАД ГРАД ГРАД ГРАД ГРАД
ГРАД ГРАД ГРАД ГРАД ГРАД
ГРАД ГРАД ГРАД ГРАД ГРАД
ГРАД ГРАД ГРАД ГРАД ГРАД

Внезапно чукане по прозореца събуди Фердинанд.

— Кой е? — извика той със сънлив глас.

Отговор не последва.

— Кой смее да ме буди, когато така сладко спя?! — извика вбесен Фердинанд.

Отново никой не отговори. Чуваше се само непрекъснато тропане по стъклото. Фердинанд разтърка очи, погледна към прозореца и разбра, че градушката го бе събудила.

— Няма как — промърмори той на себе си, — трябва да се става.

Натисна звънеца. След малко се появи камериерката.

— Добър ден! — каза тя. — Как спахте?

— Много добре — отвърна Фердинанд.

— В нашия хотел още никой не е спал толкова дълго, колкото вас.

— Какво говорите! А какъв е рекордът на хотела?

— Един цигулар спа след концерта си две денонощия без прекъсване.

— Това се казва сънльо! — извика Фердинанд.

— Вие сте по-голям! — каза камериерката.

— Аз ли? — учуди се Фердинанд.

— Ами да. Спахте цяла седмица.

— Какво?!

— Да, да! Точно една седмица.

— Не е възможно.

— Възможно е. Сега вие сте рекордьор на нашия хотел.

— В такъв случай моля да ми донесете закуска! — извика Фердинанд. — За всичките седем дни!

Камериерката се хвана за главата и избяга от стаята. Докато тя се появи отново, Фердинанд успя да се измие и да се облече.

— Нося ви четиринадесет рохки яйца, двадесет и една кифлички, седем чашки с мляко, седем чая, четвърт масло и един буркан с мармалад — каза тя. — А тук е сметката.

— Каква сметка? — разтревожи се Фердинанд.

— Сметката за престоя ви в хотела и за закуските — обясни усмихнато камериерката.

— Оставете я, ако обичате, после ще уредим въпроса — каза Фердинанд с такъв тон, като че ли всичките му джобове бяха натъпкани с пари.

— Приятен апетит! — каза камериерката и излезе.

Фердинанд започна да се храни.

„Най-напред храната — помисли си той, а после ще се тревожим какво да правим със сметката.“

Може да звучи невероятно, но честна дума, истина е: Фердинанд омете всичко до троха.

— Да видим сега сметката — промърмори той и отмести облизания буркан от мармалад. — Колко?! Седемстотин двадесет и шест злоти и осемдесет гроша?! И аз трябва да платя това?! Аз?! Приятелят на директора?! Рекордьорът на хотела „Веселият дракон“?! Та аз нямам пукната пара!

Отиде до прозореца, отвори го и погледна надолу.

— Ау-у-у-у! Високо е! Какво да правя?

Градушката бе престанала. Фердинанд светкавично се разсъблече. Зави дрехите си на вързоп и го хвърли през прозореца. После се наведе да види къде ще падне.

Отлично! Вързопът падна в тревата на отсрещната страна на улицата.

Фердинанд затвори очи, а когато ги отвори, огледа за последен път стаята и на четири крака изтича в коридора, оттам надолу по стълбите, до фоайето на хотела.

За да му е чиста съвестта, той отиде до бюрото на портиера и се качи отгоре с лапи.

— Бих искал — започна той, — бих искал…

Портиерът скочи възмутено.

— Марш оттук! — извика той. — Хайде, да те няма!

— Щом не, не! — отвърна гордо Фердинанд и изтича през главния вход навън. — Исках някак си да уредя този въпрос — промърмори си той, — но не ми позволиха. Няма да им се натрапвам.

Хвана със зъби вързопа, който лежеше в лехата между богородичките, и изчезна в някакъв пуст вход. Не мина много време и оттам излезе елегантен мъж, който бързо се загуби в тълпата.

XV

След лошото време, както често се случва, настъпи хубаво.

Фердинанд вървеше през града и весело си подсвиркваше.

— Фиу, фиу, хубав ден е днес, фиу-фиу-фиу… Слънцето приятно грее, фиу-фиу… Всички наоколо са толкова весели, фиу-фиу-фиу… И аз съм весел, фиу-фиу-фиу… И птичките по дърветата, фиу-фиуу… И листенцата тихичко фиу-фиу-фиу… Какво да правя аз сега, фиу-фиу-фиу? Няма да се тревожа за такива неща. Засега ми е добре, фиу-фиу… А какво ще стане после, ще видим, фиу-фиу… Изобщо не трябва да се безпокоя, фиуууууууууууу!

Но в големия град не може да не правиш нищо.

Фердинанд, без да разбере как, започна основно да разглежда града. Отиде най-напред в един музей, после в друг, после в трети, после поспря за миг пред входа на четвърти музей, но не влезе, защото музеите вече му бяха омръзнали.

След това се зае с паметниците. Разгледа поред:

паметника на кмета,

паметника на генерала,

паметника на музиканта,

паметника на поета,

паметника на краля,

паметника на кралицата

и още няколко други паметници, сред които имаше и два конни.

„Че много често има коне на паметниците… — помисли си Фердинанд. — А никой не се е сетил да представи краля, възседнал куче. Справедливо ли е това? Не съм съвсем сигурен дали няма да изглежда много по-хубаво. Та кучето е благородно животно и освен това много по-добър приятел на човека от коня. Защото виждал ли е някой някога кон да спи с човека в едно легло? А кучетата спят. Зная много такива примери. Затова пък за кон никога не съм чувал. Нито баща ми, нито дядо ми, нито прадядо ми, никой, никой.“

Когато Фердинанд разгледа всички паметници, вниманието му привлякоха уличните кантари, на които хората се мереха. Това беше нещо удивително. Качва се човек на малка платформа и стрелката започва да се мести по скалата, докато най-сетне спре на някоя цифра. Тази цифра именно показва теглото на този, който стои на платформата.

Фердинанд горещо пожела да се премери. Качи се на кантара след някаква дебелана. Застана на платформата — нищо. Подскочи — пак нищо. Вдигна единия си крак нагоре — нищо. Вдигна другия крак нагоре — нищо. Застана настрани — нищо. Стрелката дори не трепна.

Той слезе и опита още веднъж.

„Може би първия път не съм се качил добре — помисли си Фердинанд. — Може би трябва да се кача с левия крак, а не с десния?“

Уви, и качването с левия крак не помогна. Ядосан, Фердинанд започна да подскача все по-високо и по-високо, за да накара със сила упоритата стрелка да мръдне от мястото си.

Около Фердинанд взеха да се трупат хора.

— Сигурно пак се е повредил — каза някакъв мъж със зелено сако. — Постоянно се повреждат…

— Застанете по-напред — посъветва го добродушно възрастна белокоса жена.

— Напзед, напзед — засъска сладоледопродавачът. — Напзед нисто няма да помогне. Всицки знаем, це тзябва да се стои в задната цаст.

— Най-добре е да подскочите три пъти — намеси се някакъв мъж с басов глас.

— А защо не четири? — изписука жената с чадърчето, която стоеше до него.

— Защо ви е нужно това? — обърна се към Фердинанд един мъж с черна шапка. — И без туй няма да научите колко тежите. Всеки кантар показва различно.

Фердинанд беше съвсем объркан. Всички му даваха съвети. Най-сетне от тълпата се чу някакъв глас:

— А петдесет гроша пуснахте ли?

— Какви петдесет гроша? — учуди се Фердинанд.

— Как какви? Обикновени, полски.

— Извинявайте, а къде трябва да ги пусна? — попита заеквайки Фердинанд.

— Тука. В тази дупка.

— Не съм пускал — призна Фердинанд.

— Сигурно нямате дребни… — обадиха се наоколо с разбиране. — В такъв случай трябва да развалите.

— Наистина — каза Фердинанд. — Съвсем забравих, че нямам дребни… — „Нито едри“ — помисли си той. — Извинявайте, ей сега ще отскоча и ще разваля.

С бързина, която никой не би очаквал от него, Фердинанд скочи от кантара и изчезна зад гърбовете на хората, които го бяха наобиколили. Той вече беше на другия край на града, а те все още стояха и си говореха: „Че какво прави той толкова време…“.

А Фердинанд си вървеше, подсвиркваше си и мислеше: „Фиу-фиу, сега вече зная как става с кантарите. Трябва само да имаш петдесет гроша, фиу-фиу… Но откъде да взема петдесет гроша, фиу-фиу-фиу… Имам златен медал, фиу-фиу-фиу, а нямам петдесет гроша… Не е ли забавно това?…“.

Изведнъж погледна надолу към тротоара. Там нещо блестеше; наведе се и с едва забележим жест вдигна това нещо.

„Фиу-фиу, интересно какво ли е?“ — мислеше си той и продължаваше да върви, като че ли ни лук ял, ни лук мирисал.

След малко погледна и едва не полудя от радост. Бяха петдесет гроша.

Веднага изтича до най-близкия кантар, качи се отгоре, пусна в отвора своите единствени, по чудо намерени петдесет гроша и с удоволствие, което не би могло да се изрази с думи, започна да наблюдава стрелката, която се местеше към все по-големите деления на скалата.

— Напълно приличен кантар — промърмори Фердинанд на себе си и със съжаление слезе от платформата. — Не съм нито много слаб, нито много дебел. Тежа точно колкото трябва, фиу-фиу-фиу, интересно дали на другите кантари ще тежа толкова, колкото на този? Това трябва, фиу-фиу, да се провери. Оказва се, че хората губят, фиу-фиу-фиу, пари. Да се опитаме тогава, фиу-фиу, да ги търсим.

И навел глава надолу, Фердинанд започна да обикаля улиците на града, дирейки загубени пари. При това все повече се навеждаше и сам не забеляза кога за по-удобно беше започнал да бяга на четири крака с нос, долепен до самия тротоар.

Щом намереше петдесет гроша, изтичваше бързо до най-близкия кантар, пускаше монетата в предназначения за това отвор и напрегнато следеше стрелката. В зависимост от това, какво показваше стрелката, се разнасяше ликуващият вик на Фердинанд:

— Отслабнал съм!!!

Или:

— Напълнял съм!!!

XVI

Така, мерейки се час по час, Фердинанд стигна до гарата. На гарата, както обикновено е по гарите, имаше голямо движение. Всички бързаха за някъде. Едни в една посока, други в друга. Носачите носеха багаж, касите продаваха билети, в будките човек можеше да си купи вестник за из пътя, а в бюфета да пийне лимонада. При изхода към перона стояха кондукторите и дупчеха билетите. Това страшно хареса на Фердинанд.

„Ех, да имам такива клещи! — помисли си той. — Сигурно е много приятно така да си стоиш и да дупчиш, да дупчиш, да дупчиш…“

После постоя малко край гардероба. Гледаше как пътниците оставят там куфарите си, за да не ходят с тях из града. На куфарите залепваха листче с номер, даваха на пътника квитанция за доказателство, че си е предал багажа, и слагаха куфара на една полица, където той спокойно чакаше завръщането на собственика си.

Тъй като умора започна да обхваща Фердинанд, хрумна му една мисъл.

„Защо да не се дам на багаж? — каза си той. — Уморен съм, а и нямам какво да правя. Ще ми залепят листчето и ще ме сложат на полицата. Поне ще се наспя както трябва.“

И той се приближи до служителя, който стоеше от другата страна на тезгяха.

— Бих искал да оставя нещо на багаж — започна той.

— Заповядайте — отвърна служителят и любезно се усмихна. — Къде е багажът ви, защото не виждам да държите нещо?

— Не става дума за багаж — бавно произнесе Фердинанд.

— Ооооо? — учуди се служителят. — А какво е това, което искате да оставите на багаж?

Фердинанд се изтегна в целия си ръст на тезгяха и като направи скромна физиономия, каза:

— Себе си.

Служителят носеше очила. От учудване той ги свали, изтри ги с кърпичка и отново ги сложи на носа си.

— Не разбирам много добре какво точно искате…

— Искам да оставя на багаж себе си — отвърна Фердинанд, като продължаваше да лежи на тезгяха и да гледа от долу нагоре служителя, мъчейки се да го предразположи.

— Себе си ли???

— Да.

— Вие се шегувате?

— Нищо подобно! — извика Фердинанд и се удари по гърдите за доказателство, че говори истината и че не се шегува.

— Много съжалявам — отвърна служителят, — но това е невъзможно.

— Защо невъзможно? Нали приемате на багаж куфари, куфарчета, кошници и разни други работи. Моля да ме смятате за багаж. Много съм уморен и бих искал да си поспя.

— Уви — отвърна служителят. — Не мога да ви приема. Не приемаме хора на багаж.

Фердинанд скочи на крака.

— Златен мой! — извика той. — Златничък мой! Повторете го още веднъж.

— Хора на багаж не приемаме — безразлично повтори служителят.

— Повторете го още веднъж! — умолително каза Фердинанд.

— Не приемаме на багаж хора.

— Ах, как хубаво звучи! — наслаждаваше се Фердинанд. — Може ли да ви помоля още веднъж да повторите това изречение?

Служителят го погледна малко накриво, така както се гледат кротките луди, но понеже лицето му се стори симпатично, за да си няма неприятности, повтори:

— Не приемаме на багаж хора.

— Чудесно! Чудесно! — любуваше се Фердинанд. — Моля ви, повторете поне последната дума!

— Хора… — каза служителят.

— Още веднъж!

— Хора!

— Още!

— Хора!!! — извика раздразнен служителят и млъкна.

Безкрайно доволен, Фердинанд се кланяше и се отдръпваше заднишком, повтаряйки непрекъснато една и съща фраза.

— Много ви благодаря… Много ви благодаря… Много ви благодаря… Много ви благодаря…

След това той обиколи всички кътчета на гарата, като се чудеше къде би могъл да си почине.

— Какво да направя? — питаше се той. — Добре ще е да дремна малко. Но къде?

Сигурно бе говорил доста високо, защото внезапно чу някакъв дрезгав глас:

— Ако става въпрос, така да се каже, за подремване, най-добре, така да се каже, можете да си подремнете във вагоните, които стоят, така да се каже, в страничен коловоз.

— Кой сте вие? — Фердинанд попита притежателя на дрезгавия глас.

— Аз съм, така да се каже, добър човек и искам да ви направя, така да се каже, дребна услуга. Мога ли?

Добрият човек изглеждаше доста съмнително, ниско над очите му беше нахлупен каскет и държеше двете си ръце в джобовете на панталона, но Фердинанд бе така уморен, че му беше вече все едно.

— Разбира се, че можете — каза той учтиво. — Само не зная как се отива на тия странични коловози.

— Няма значение. Аз ще ви заведа.

— Много сте любезен — каза Фердинанд.

— Такъв съм си от рождение. Трябва, така да се каже, да помагаме на хората, нали?

„И този говори за хора“ — помисли си доволно Фердинанд и добави високо:

— Разбира се, винаги трябва да си помагаме един на друг: ние на хората, а хората на нас.

— Много хубаво, така да се каже, се изразихте — отвърна дрезгавият глас. — Е, да вървим.

— Да вървим — съгласи се весело Фердинанд.

Минаха през перони и коловози, докато стигнаха някакви вагони, които стояха отстрани. Човекът с каскета отвори вратата, даде път на Фердинанд да влезе и рече:

— Моля, заповядайте във вагончето.

— Благодаря ви — отвърна Фердинанд и скочи в едно купе. След него влезе и новият му познат.

— Тук можете, така да се каже, да си спите колкото си искате.

— А тия вагони няма ли случайно да заминат?

— Можете да бъдете съвсем, така да се каже, спокоен. Кажете ми само колко дълго, така да се каже, искате да спите.

— Амииииииии, доста дъъъъълго — отвърна Фердинанд и се прозина, — защото съм много уморен.

— Много добре — каза доволно дрезгавият глас. — Ако нещо, така да се каже, стане, ще ви събудя. Спете си спокойно.

Той слезе от вагона и тръшна вратата след себе си.

Фердинанд се изтегна на меката седалка (за щастие вагонът беше първа класа) и веднага заспа. Приспиваха го съобщенията, които се носеха от високоговорителите на гарата:

— Пътническият влак до еди-къде си се намира на перон номер две…

— Бързият влак до еди-къде си ще замине в девет часа и двадесет минути.

— Електрическият влак от еди-къде си се движи с три минути закъснение.

— Умоляват се пътниците за бързия влак до еди-къде си да се качват и да затварят вратите…

През това време в полумрака между вагоните този с каскета и с дрезгавия глас разговаряше с един друг, който също беше с каскет и също имаше дрезгав глас.

— Уредено е — каза първият. — Вече спи във вагона. Казах му, че може да спи колкото си иска… Изглежда богат.

— Това е хубаво — отвърна вторият и потри ръце. — Много обичам богатите.

— Тия вагони ей сега ще ги прикачат на влака — каза първият. — Ще влезем в купето, в което той спи, и ще си пътуваме, все едно че нищо не знаем…

— А като влезем в тунела…

— Точно така, като влезем в тунела, тогава…

Двата каскета се приближиха съвсем близко един до друг, а двата гласа си зашепнаха.

XVII

Свечери се. Постепенно съвсем се стъмни. В мрака блясваха все нови и нови светлини.

Във всеки град най-много светлини има винаги на гарата. Като че ли всички електрически крушки са се събрали на това място и се надпреварват да светят.

Но най-хубавите неща стават вечер на коловозите и на пероните. В тъмнината всички цветни светлини — червени, зелени, жълти и сини — които са толкова много на всяка гара, изглеждат далеч по-хубаво.

Високо над коловозите пламват цветните очи на семафорите и мигат към машинистите, които карат влаковете. Зеленото мигване означава, че влакът може спокойно да продължава напред, че нищо не го заплашва, защото пътят пред него е свободен. Но ако от високия семафор мигне червеното око, това означава, че колкото и да бърза, машинистът трябва да спре и да чака, докато червеното око загасне и вместо него замига весело второто око на семафора — чудесното зелено око. Впрочем червеното око също е чудесно и също е много нужно, макар в първия миг да изглежда, че то само затруднява работата на забързаните влакове. Защото, ако не беше червеното око, влаковете често щяха да се сблъскват един с друг и тогава щяха да стават различни страшни неща.

Да гледаш тия мигащи цветни светлини наистина е много приятно и аз съм дълбоко убеден, че ако Фердинанд не спеше като заклан, той щеше да гледа и да гледа, и да гледа, и да гледа, и да гледа, и да гледа и нямаше да може да се нагледа…

Електрическите крушки светеха, семафорите мигаха, а през това време вагонът със спящия Фердинанд беше прикачен към някакъв влак. На перона се появи дежурният по движението, погледна часовника си, вдигна нагоре фенера със зелената светлина и даде знак за тръгване. Локомотивът изсвири, после изпъшка от голямото усилие и влакът потегли на далечен път. В последния момент, когато влакът вече се движеше, във вагона, в който спеше Фердинанд, скочиха две сенки с нахлупени до очите каскети.

— Този вагон ли е?

— Този.

— Тук ли е?

— Тук е.

— Спи ЛИ?

— Спи.

— Хърка ли?

— Хърка.

— Сам ли е?

— Сам.

— Дано никой повече не влезе в купето — каза едната сянка с дрезгав глас.

— Не се безпокой — отвърна другата сянка. — Ще затворим вратата и никого няма да пускаме.

— Може да тропат — забеляза първата сянка.

— Нека тропат — каза втората. — Ще се правим на заспали.

— В такъв случай да спим. Желая ви лека нощ!

— Лека нощ, лека нощ.

Седнаха. Едната в единия, а другата — в другия ъгъл. В третия ъгъл на купето спеше Фердинанд. Четвъртият ъгъл беше празен.

В пълната тъмнина, която настъпи във вагона, щом влакът отмина района на гарата и се намери в равно поле, останаха да блестят единствено тесните цепки на очите под нахлупените ниско козирки на двата каскета. От време на време светлината на някоя крайпътна лампа осветяваше за част от секундата купето и тогава два чифта очи упорито се вглеждаха в спящия Фердинанд, а дрезгавите гласове започваха шепнешком да си разменят забележки:

— Шапката му не е лоша…

— Погледни само панталоните…

— А виж връзката…

— И ризата му е много хубава…

— И обувките…

— Тъкмо за мене…

— За теб са малки…

— Казвам ти, че са таман…

— Не викай, ще го събудиш. Обувките ще бъдат за мен…

— Няма да можеш дори да ходиш с такива обувки…

— Ще видиш.

Фердинанд дълбоко въздъхна в съня си и се поразмърда в своя ъгъл. Четирите цепки на очите моментално се затвориха и отново настъпи тишина.

Влакът отминаваше гара подир гара. Пред гарите и след тях бързо прелиташе по стрелките, колелата на вагоните забързано викаха: „Здрасти! Как сте? Здрасти! Как сте? Здрасти! Как сте?“, и излизаха на правия път.

— Интересно — обади се след малко една от сенките, — дали има у себе си пари.

— Май има.

— Откъде знаеш?

— Такива винаги имат.

— А часовник?

— Разбира се, че има.

— На ръката му не се вижда…

— Защото джобните часовници не се носят на ръка.

— Джобните часовници — шепотът стана още по-тих, тъй че бе едва доловим — обикновено са златни… Ще проверя!

— Недей! — прошепна заповеднически втората сянка. — Всичко ще развалиш. Ей сега ще дойде тунелът…

— Само ще пипна през жилетката…

— Недей, казвам ти! Като влезем в тунела, започваме.

В тишината, която последва, се чуваше само ритмичното бъбрене на колелата. Постоянно, еднакво, монотонно барабаняха колелата един и същ ритъм.

Внезапно колелата на локомотива заговориха по съвсем друг начин. После и колелата на пощенския вагон, който беше веднага след локомотива. После колелата на багажния вагон, който беше след пощенския вагон. После колелата на първия пътнически вагон. После колелата на втория. После колелата на третия. Докато най-сетне всички колела на всички вагони заговориха така, сякаш внезапно бяха загубили гласовете си или бяха пресипнали.

Влакът бе влязъл в тунел.

Двете сенки в купето на Фердинанд веднага се озоваха до него. С бързи, ловки движения те започнаха да смъкват от Фердинанд, това, което беше върху него.

— Най-напред свали шапката — чу се шепот. — Да не пречи.

— Свалих я.

— А сега обувките.

— Готово.

— Сега връзката.

— Готово.

— Сега жилетката.

— Готово.

— Сега ризата.

— Готово.

— Сега панталоните.

— Ей сега, ей сега, готово.

— Всичко ли свали?

— Всичко.

— Тогава да се изпаряваме!

— Един момент!!! — каза Фердинанд, който отдавна не спеше и усещаше как го събличат. — Един момент!!! Недейте толкова да бързате!!! Да си поприказваме малко.

И той залая така заплашително, както още никога никое куче на земята не беше лаяло.

На тия с каскетите краката им се подкосиха от страх. Те хвърлиха всичко, което бяха свалили от Фердинанд, и възползвайки се от тъмнината в купето, се опитаха да офейкат.

Обаче Фердинанд беше по-бърз. Той подскочи и захапа ухото най-напред на единия, а после и на втория. Направи това толкова ловко, че държеше всяко ухо от различна страна. От лявата страна висеше единият каскет, а от дясната — другият.

Фердинанд стискаше здраво в зъбите си ушите, не можеше да каже нито дума и само ръмжеше от ярост на някакъв полуразбираем език:

— Ахвърр виевърр крадвъъррр цивърр тавърр кивъррр вавърр! Привърр исвъррр кавъррр ловъррр вивърр севъррр тевърр мивърр древъррр хивъррр давърр взевъррр мевъррр тевъррр. Щевъррр вивъ-ррр навъррр увъррр чавъррр азвъррр васвъррр!

Тунелът свърши, а веднага след него имаше гара. Влакът намали ход и след няколко секунди, задъхан от усилието, спря на перона. Фердинанд се наведе от прозореца, като продължаваше да държи в зъбите си ушите на крадците.

— Ейвъррр, новъррр сачвъррр! — извика той.

Но нито един носач не му обърна внимание.

— Авъррр ловъррр, новъррр сачвъррр! — извика той още веднъж.

Отново без резултат. Носачите тичаха по перона във всички посоки, но никой не спря пред прозореца на Фердинанд.

— Новъррр сачвъррр! — повтори още веднъж Фердинанд и за щастие някакъв мъж го чу, спря и помисли малко.

— Струва ми се, че търсите носач — каза той. — Да не би да имате хрема?

Фердинанд поклати глава, че няма хрема, и тогава мъжът видя двете клатещи се глави на крадците.

— Аха — каза той. — Разбирам.

И изпрати на Фердинанд двама носачи.

Единият носач хвана единия крадец, а вторият — втория. И двамата бяха така изплашени, че не можеха да вървят сами. Между носачите вървеше гол Фердинанд, носеше като веществено доказателство всичките си дрехи и страшно се зъбеше за всеки случай, да не би някой от крадците да поиска да бяга.

— Отиваме в милицията! — каза кратко той.

XVIII

— Фамилия? — попита дежурният офицер.

— Великолепни — отвърна Фердинанд.

— Име?

— Фердинанд.

— Възраст?

Фердинанд не знаеше какво да отговори. Страхуваше се, че ако каже истината, това ще се стори съмнително на дежурния офицер, а ако каже повече, първо, ще излъже, и второ, не е хубаво да се представяш за по-стар, отколкото си всъщност.

— Възраст? — повтори дежурният.

Той имаше необикновено строг глас и страшни мустаци. Досега нито веднъж не бе погледнал към Фердинанд. Задаваше въпросите и отбелязваше нещо на някакво листче, без да откъсва очи от бюрото си, пред което стоеше Фердинанд и трепереше от студ.

— Тръблдпет! — отвърна Фердинанд, защото реши, че все пак нещо трябва да каже.

— Отлично! — каза дежурният офицер и изобщо не обърна внимание на малко странното число, което посочи Фердинанд. — Нищо ли не ви е изчезнало?

— Нищо.

— Имахте ли някакви ценности у себе си?

— Не, нямах — отвърна в първия момент Фердинанд. Но помисли малко и си спомни за медала. — О, извинявайте много, забравих едно нещо. Да, имах у себе си един ценен предмет…

— Какво представляваше той? — попита дежурният офицер и продължи да си записва.

— Медал — отговори Фердинанд. — Златен медал.

— Ваш ли беше медалът?

— Да, мой.

— Мога ли да зная къде сте го получили?

— На изложба за кучета.

— Значи вие се интересувате от кучета?

— От време на време — отвърна Фердинанд, който вече си беше възвърнал нормалната самоувереност.

— Случайно да са ви откраднали медала? — попита дежурният офицер.

— Един момент, трябва да проверя.

— Да, да, разбира се, проверете.

Както бе гол, Фердинанд започна да бърка по джобовете на дрехите си.

— Тук го няма, тук го няма, тук го няма, тук го няма, тук го няма, тук го няма, тук го няма и тук го няма. А, чакайте, тук има още един джоб… Не, тук също го няма. Откраднали са ми златния медал.

— Не се безпокойте — каза дежурният офицер. — Ще направим всичко, за да ви върнем медала. Останете тук, а аз ще отида да си поприказвам с престъпниците.

И без да погледне към Фердинанд, дежурният офицер излезе от стаята.

Фердинанд търпеливо чакаше завръщането му. Но му ставаше все по-студено. Накрая започна да си мисли така: „Защо трябва да мръзна никой дори и не забелязва че съм гол нито поглежда веществените доказателства нито нищо и не обръщат внимание че аз хванах престъпниците когато ме съблякоха в тунела но сигурно това не е нужно а аз мислех че им трябва така както е било за да няма никакво съмнение че те са ме съблекли и че са искали да ми вземат дрехите в такъв случай аз ще си ги сложа защото все пак с дрехи ще ми е по-топло отколкото без дрехи нали…“.

И Фердинанд бавно започна да се облича. Тъкмо си завърза връзката и дежурният офицер отново влезе в стаята.

— Трябва да ви поздравя, Великолепни! — извика той още от вратата. — Благодарение на вас заловихме двама опасни престъпници. Великолепно се проявихте, Великолепни!

Фердинанд скромно наведе очи.

— Няма такова нещо…

— О, не говорете така — възпротиви се офицерът. — Това е необикновено!

— Дребна работа… — прошепна Фердинанд.

— Гордея се с вас!

— За какво — промърмори Фердинанд. — Просто ги залових и толкова.

— Смело го направихте, Великолепни, наистина смело. Но уви, имам за вас и една не толкова приятна новина.

— Какво се е случило? — попита разтревожено Фердинанд.

— Не намерихме вашия медал.

— Не го ли намерихте?

— Не го намерихме.

— Олеле! — изпъшка Фердинанд.

— Казват, че изобщо не са го виждали.

— Олеле!

— Че не си помнят такова нещо.

— Олеле!

— И че сигурно не сте имали никакъв медал.

— Олеле!

— Че ако сте имали медал, най-напред него щели да вземат.

— Олеле!

— Че са претърсили всичките ви джобове…

— Олеле!

— И че в нито един не е имало никакъв медал…

— Олеле!

— Много съжалявам, че толкова скърбите — съчувствено каза дежурният.

— Олеле! Аз съвсем не скърбя — изпъшка Фердинанд.

— А какво?

— Страхувам се. Олеле!

— От какво се страхувате, Великолепни, кажете ми, моля ви, от какво се страхувате?

— От вас се страхувам, олеле!

— От мене?

— Да, от вас! Олеле!

— Но защо се страхувате от мене?

— Страхувам се, олеле, да не ме хвърлите в затвора.

— А защо трябва да ви хвърлям в затвора? — попита дежурният, развеселен леко от всичко това.

— Заради медала, олеле, олеле, олеле. Заради медала…

— Нищо не разбирам — каза дежурният.

— Аз ви заблудих, олеле, как ви заблудих!

— Пак нищо не разбирам…

— Този медал, ами че той е у мене. Едва сега си припомних, олеле. Търсих го във всички джобове и престъпниците са го търсили във всички джобове и не са го намерили, олеле. И едва сега си спомних, че той ми виси на шията, олеле. Кажете ми само, колко?…

— Какво колко? — попита дежурният.

— Колко дават за това? — плахо разпитваше Фердинанд.

— За кое?

— За това, че ви заблудих, колко години?

— Ще се помъчим да забравим за него — усмихнато отвърна дежурният офицер. — Най-важното е, че медалът, вашият златен медал, е във ваши ръце. За къде така бързате, Фердинанд?

Фердинанд вече беше до вратата. Обърна се и извика:

— Ей сега ще се върна. Трябва само да се извиня на крадците, че ги заподозрях в кражба.

XIX

След всички тия страшни преживелици Фердинанд отиде до парка, да се посъвземе. Седна на пейката под огромен кестен, сложи крак връз крак, отпусна се удобно и най-нормално престана да мисли. Гледаше само облачетата, които плуваха високо по небето, слушаше птичките, които пееха в клоните, и му беше много, много приятно.

Имаше толкова време.

За никъде не бързаше, нито пък имаше нещо да урежда. С чиста съвест седеше на пейката и почиваше.

Внезапно, както се облизваше несъзнателно, при вида на едно момче, което ядеше сладолед, той усети, че нещо не е в ред. Че не е, както беше. Че нещо се е променило.

В началото не обърна особено внимание на това, но когато се облиза за втори път, усети неприятно чувство.

Провери още веднъж с езика си. Да, наистина така беше. Бе съвсем различно отпреди. След малко провери още веднъж. Уви, така беше. Отново докосна с език. Да, да, нещо страшно. И вече не можеше да се сдържа, всяка секунда, дори всяка половин секунда докосваше с език счупения зъб.

Това така го погълна, че дори не забеляза кога на пейката до него беше седнала някаква жена.

Известно време жената чете вестник, после старателно го сгъна, прибра го в чантата си и погледна Фердинанд. А Фердинанд продължаваше с крайчеца на езика си да опипва върха на счупения зъб. Жената го загледа с любопитство.

„Какъв е смесен — помисли си тя. Така ужасно съскаше, че дори в мислите си съскаше, което, известно е, се случва много рядко. — Засто така си върти езицето?“

А високо добави:

— Извинявайте много, но слуцило ли ви се е несто?

Фердинанд трепна, сякаш го бяха изтръгнали от дълбок сън. Погледна жената, свали учтиво шапка и каза:

— Наистина нищо ми няма. Чувствам се прекрасно, само дето…

Не успя да завърши, защото жената го прекъсна:

— Сетих се! — извика тя. — Сетих се! Веце знам какво ви измъцва. Зъбценцето!

— В известен смисъл да — призна Фердинанд.

— Боли ли? — попита жената.

— Не, не боли.

— О, това е интересно! Най-страсни са тия, които не болят. Отнацало не болят, не болят, а после, изведнъс като заболят, и не спират. Мозете да ми вярвате.

— Но в този случай става дума за съвсем друго нещо. Искрено казано, зъбите ми са чудесни.

— Всицки така говорят, всицки.

— Уверявам ви, че ако става въпрос за мен, наистина имам много хубави зъби.

— Тогава засто се тревозите?

— Отчупи ми се малко от зъба.

— И казвате, це имате много хубави зъби! Хубавите зъби не се цупят.

— Понякога дори и най-здравият зъб не издържа и може да се счупи.

— А от какво ви се сцупи зъбцето?

— И сам не зная — каза Фердинанд. — Чудя се от какво и не мога да разбера как съм го счупил.

— Мозе би с кора хляб?

— Не.

— Мозе би сте яли твърд бифтек?

— Не.

— Мозе в пастицката да е имало парце тел?

— Не.

— Мозе би в саламцето е имало хрустялце?

— Това не е страшно.

— Зависи за кого — каза жената. — Аз има веце цетиринайсет години си сцупих един зъб тоцно със салам, представете си.

— Но напоследък не съм ял салам.

— Няма знацение яли ли сте, или не — длъзен сте да идете на зъболекар! Инаце няма да имате мира. Съветвам ви да отидете.

— Май ще отида — каза Фердинанд. — Само че не познавам нито един.

— Ей сега сте ви дам адреса на един. Зивее съвсем близко. Казва се доктор Дивро. Сте видите какъв приятен цовек. А впроцем, интересно от какво ви се е сцупил зъбът?

— Сетих се от какво! — извика Фердинанд. — От крадците, от крадците!

— Много се извинявам — каза жената. — Да не би да искате да казете, це напоследък сте яли крадци?

— За ядене не съм ги ял, но ги хванах! — извика гордо Фердинанд.

— Със зъби ли? — недоверчиво попита жената.

— Да, представете си, със собствените си зъби. Бяха двама и нищо чудно, че зъбът ми не е издържал и малко се е отчупил.

— Много е възмозно — отвърна жената и внимателно започна да се отдръпва. Знаеше, че на лудите не бива да се противоречи… — Непременно идете при доктор Дивро, довиздане, много съзалявам, но веце трябва да си вървя.

А мислено добави: „Трябва веднага да изцезвам, застото това е някакъв страсен луд, сте вземе да ми направи несто и какво сте стане тогава…“.

Тя бързо се отдалечаваше от пейката, на която си почиваше Фердинанд, а мислите съскаха в главата й както никога дотогава.

Фердинанд остана сам.

„Май ще отида на този зъболекар — помисли си той, улавяйки се, че всеки миг с крайчеца на езика си докосва счупения зъб. — Не мога цял живот само да докосвам и да докосвам този зъб. Може би зъболекарят ще ми помогне нещо. Раз, два, три! Ставай, Фердинанд! Да вървим при доктор Дивро…“

 

 

Доктор Дивро беше много мил човек, всички в града го познаваха и Фердинанд лесно стигна до него.

В приемната беше пълно с хора. Фердинанд седна на единственото свободно столче, което бе останало до стената. Всички изглеждаха нечувано сериозни. Никой не се усмихваше, никой не се шегуваше, никой не разказваше никакви шеги. Всички мислеха само за едно: какво става там зад вратата, зад която действаше доктор Дивро и зад която те рано или късно трябваше да влязат.

За първи път в живота си Фердинанд беше в приемната на зъболекар. Мъчеше се да остане сериозен, но страшно му се искаше да се смее на тия изплашени физиономии. Никога досега не беше виждал толкова сериозни хора едновременно. „Трябва нещо да се направи, — помисли си той. — Не обичам тъжни хора.“

И в тишината, която изпълваше приемната, внезапно се разнесе гласът на Фердинанд:

— Можете ли да подавате лапа?

Въпросът беше отправен към възрастния мъж, който седеше до Фердинанд. Приличаше на професор или на директор, или дори на председател.

— Не разбирам какво искате да кажете — отвърна важно мъжът.

— Искам да кажа, дали можете да давате лапа? Аз например мога да давам и едната, и другата — рече Фердинанд.

— Ами давайте си тогава.

— Това не е толкова просто. Не може да подадеш лапа сам на себе си. Лапа можеш да подадеш на някого. Аз мога да ви дам лапа на вас, а вие — на мене.

Пациентите в приемната започнаха да се усмихват.

— Ето моята лапа — каза Фердинанд. — А сега вие ми дайте своята.

Възрастният мъж се поколеба малко, но протегна ръка на Фердинанд.

— Ето ви я.

— Отлично! — извика Фердинанд. — Чудесно подавате лапа. А сега подайте на онази жена.

И сред бурен смях всички в приемната започнаха да си подават един на друг лапа.

Когато доктор Дивро отвори вратата на кабинета, за да извика: „Следващият, моля!“ — той видя една тълпа развеселени хора. По средата на приемната, на пода седеше някакъв нов непознат пациент и се преструваше на куче, което иска да стои на задните си лапи, но много-много не му се удава.

XX

Всеки петнадесетина минути доктор Дивро отваряше вратата и казваше: „Следващият, моля!“.

В приемната оставаха все по-малко хора.

Накрая останаха само двама: Фердинанд и възрастният мъж, който приличаше на професор или на нещо подобно.

Възрастният мъж вече бе успял да обикне Фердинанд и много беше доволен от това познанство, защото благодарение на него времето му в приемната на зъболекаря отлетя бързо.

— Сега сте вие… — каза Фердинанд.

— Какво съм аз? — попита възрастният мъж.

— Сега вие ще влезете.

— А, да — съгласи се възрастният мъж. — Освен ако вие не искате да влезете преди мен?…

— Аз ли? — попита колебливо Фердинанд.

— Да, вие!

— Но нали вие бяхте преди мен? — лукаво каза Фердинанд.

— Няма значение. Не бързам много.

— Аз също.

— Толкова сте ми симпатичен — каза възрастният мъж, — че с удоволствие ще ви пусна пред себе си.

— Никога не бих се осмелил да заема вашето място — отвърна Фердинанд.

— Можете спокойно да го заемете, а аз ще почакам тук още малко и ще вляза след вас.

— Не, не, не! — възрази Фердинанд. — Аз ще вляза след вас.

— Впрочем все едно — каза възрастният мъж. — Тъй или инак, в края на краищата трябва да влезем там, зад вратата, да седнем на този страшен стол, да отворим уста и да чакаме, докато започнат да ни човъркат в зъба с това ужасно борче. Иначе и с нас може да се случи това, което се случи с Яжомбек.

— С какъв Яжомбек? — попита Фердинанд със страх в очите.

— Не знаете ли тази история?

— Не я знам — отвърна Фердинанд.

— Историята на Яжомбек е прочута и крайно поучителна — каза възрастният мъж. — Тя именно доказва колко е необходимо редовно да се ходи на зъболекар. Слушайте:

Бе щастливец пан Яжомбек,

пан Яжомбек, пан Яжомбек,

но веднъж му падна пломба,

падна пломба,

хей!

 

Цял подпухна като тиква,

като тиква, като тиква,

и от болка заподвиква,

заподвиква,

хей!

 

И намери зъболекар,

зъболекар,

зъболекар,

който грабна клещи леки,

клещи леки,

хей!

 

— Тук седнете върху стола,

върху стола,

върху стола.

Ще го махнем, щом е болен,

щом е болен,

хей!

 

— Милост! — викна пан Яжомбек,

пан Яжомбек,

пан Яжомбек.

Остави ми го за спомен,

нямам други, само той ми е,

пане докторе, недей!^[3]

— Излиза — каза Фердинанд, — че Яжомбек е отишъл за първи път в живота си на зъболекар едва когато го заболял и последният зъб.

— Отлично се изразихте — възхити се възрастният мъж.

— А вие колко пъти в живота си сте ходили на зъболекар? — попита Фердинанд.

— Може би сто пъти, а може и повече — отвърна възрастният мъж.

— Охооо! — измърмори учудено Фердинанд.

— А вие? — попита на свой ред възрастният мъж.

— Аз… аз… о, ходил съм неведнъж, разбира се, но точният брой не съм в състояние да ви кажа — отвърна небрежно Фердинанд.

Мислите, че излъга? Съвсем не. Фердинанд наистина беше ходил няколко пъти на зъболекар, но не заради своите зъби, а заради зъбите на господаря си. Това значи (за да няма никакво недоразумение), че няколко пъти господарят му, отивайки на зъболекар, го беше взимал със себе си.

— Много добре правите, че толкова се грижите за своето съзъбие — каза възрастният мъж.

— Какво да правя? — скромно отвърна Фердинанд. — Зъбите са цялото ми богатство.

Възрастният мъж погледна Фердинанд с по-голям интерес.

— Сетих се! — извика той. — Вие положително сте артист.

Фердинанд не знаеше какво да отговори. Нямаше съмнение, че дълбоко в душата си се чувстваше артист, но все пак не можеше да каже това така направо. За щастие от затруднението го избави доктор Дивро, който отново се появи на вратата със своята бяла престилка и каза: „Следващият, моля!“.

Възрастният мъж се усмихна сърдечно на Фердинанд, махна му на сбогуване с ръка и изчезна зад вратата на кабинета.

Фердинанд остана в приемната сам. На масата имаше цял куп цветни списания. За да си убие времето, Фердинанд започна да ги прелиства, и докато ги прелистваше, си мислеше така:

„Вече нямам друг изход дойде моят ред и сега аз ще се мъча на тоя страшен стол никой няма преди мене но няма как веднъж се живее и наистина трябва да се грижа за зъбите си иначе няма да мога да прегриза и най-глупавия кокал нищо нищо и още веднъж нищо животът без кокали не е никакво удоволствие а ако много боли мога да му търтя един бяг и толкова никой не ме познава а после ще стане същото като с Яжомбек…“.

И Фердинанд започна да си тананика песничката, която научи от възрастния мъж:

Бе щастливец пан Яжомбек,

пан Яжомбек, пан Яжомбек,

но веднъж му падна пломба,

падна пломба,

хей!

XXI

— Моля, заповядайте в кабинета — каза доктор Дивро, след като отвори вратата.

Фердинанд се надигна от стола.

— На ваше разположение съм, докторе.

— Много ми е приятно — каза доктор Дивро.

— С истинско удоволствие ще стана ваш пациент — отвърна Фердинанд.

— Ще ми бъде неизразимо приятно да се заема с вашите зъбчета — каза доктор Дивро.

— Всичките ми зъбчета са на ваше разположение, докторе — отвърна Фердинанд.

— Ще направя всичко, което е по силите ми, за да не причиня много неприятности на зъбчетата ви — каза доктор Дивро.

— С пълно доверие предавам зъбките си във ваши ръце — отвърна Фердинанд.

— Надявам се, че ръцете ми ще оправдаят доверието на вашите зъбки — каза доктор Дивро.

— Радвам се, че сме на еднакво мнение по въпроса — отвърна Фердинанд.

— Аз също се радвам — каза доктор Дивро.

— Чудесно! — извика Фердинанд. — В такъв случай да се радваме заедно.

И Фердинанд хвана за ръце доктор Дивро и започна да се върти с него в кръг, като че ли танцува валс. На доктора това така му хареса, че от радост силно затропа с крака, макар че, искрено казано, във валса не трябва да се тропа с крака. Въртейки се безгрижно, те се вмъкнаха с танцова стъпка в кабинета.

Спряха се задъхани в средата на стаята. От въртенето на една страна всичко пред очите им играеше. Доктор Дивро не можа да издържи това и приседна на ръба на един стол.

— Ох, ох, ох! — викаше той. — Ох, как ми се върти главата! Ох, ох, ох!

А Фердинанд стоеше на неустойчивите си крака и с истинско удоволствие установяваше, че вижда ту зъболекарския стол, ту шкафа с инструментите, ту доктор Дивро, който се беше свил на ръба на стола, ту бормашината за въртене в зъбите и после пак отначало стола, шкафа, доктора, машината и пак стола, шкафа, доктора, машината, и тъй нататък, и тъй нататък, само че все по-бавно и по-бавно. Най-сетне всичко се върна на мястото си.

— Великолепно беше! — каза Фердинанд. — За първи път в живота ми се замая главата.

— Какво говорите? — извика недоверчиво докторът. — Наистина ли никога преди това не ви се е маяла главата? Никога ли не сте се въртели в кръг?

— Никога — каза Фердинанд. Но веднага си спомни, че неведнъж се бе въртял в кръг, мъчейки се да хване собствената си опашка. — Тоест, никога не съм се въртял в кръг на два крака. Често съм се въртял на четири крака, но това е съвсем друго, уверявам ви.

Доктор Дивро погледна подозрително Фердинанд, но съвсем не показа, че се съмнява в нещо. В края на краищата от такова въртене може да му се е объркало нещо в главата.

— Да, да, разбира се, това е съвсем друго — каза той. — А сега, ако обичате, седнете на стола.

Фердинанд седна.

— Бъдете любезен да си отворите устата.

Фердинанд я отвори.

Доктор Дивро надникна вътре.

— Фиуууууууууууу, фиууууууууууу — възхити се той. — Отдавна не съм виждал такова великолепно съзъбие.

— Доктоле, плавите ми истинско удоволствие — каза Фердинанд колкото можеше по-ясно. Но опитайте се да говорите ясно, когато зъболекарят държи в отворената ви уста и двете си ръце.

— Нищо не виждам — рече доктор Дивро. — Интересно, какво ви доведе при мен?

— Стлува ми се, доктоле, це ми се е сцупил малко един зъб — каза Фердинанд.

— Кой зъб?

— Предпоследният от дясната стлана — обясни Фердинанд.

— Ей сегичка ще проверим — и доктор Дивро започна внимателно да оглежда предпоследния зъб от дясната страна. — Тук наистина нещо се е отчупило, но е толкова малко, че практически няма никакво значение.

— Плактически не плактически — каза Фердинанд, — искам зъбите ми да са в лед, това е най-голямото ми богатство.

— Несъмнено, несъмнено — отвърна доктор Дивро.

— Тлябва да имам с какво да глиза — каза Фердинанд.

— Разбира се, разбира се — отвърна доктор Дивро. — Доброто гризене е основа на здравето.

— Който добле глизе, от него се стлахуват — добави Фердинанд и за доказателство стисна леко челюстите си.

— Олеле! — извика доктор Дивро и светкавично измъкна двете си ръце от устата на Фердинанд.

— Е, какво ще кажете, докторе? — попита Фердинанд.

— Трябва да се направи нещо — отвърна докторът.

— Но какво?

— Да сложим коронка?

— Коронка ли? — учуди се Фердинанд. — Та аз не съм цар?

— Става дума за коронка на зъб, а не на глава — отвърна доктор Дивро сухо.

— Добре, да бъде на зъб, все ми е едно — заяви Фердинанд.

— Имате ли злато?

— Какво злато?

— За коронката. Предполагам, знаете, че коронките се правят от злато.

— Чувал съм — каза Фердинанд. — Може ли да бъде медал?

— Искате да кажете метал? Разбира се, може да се направи коронка и от метал, но няма да е същото — каза доктор Дивро.

— Вие не ме разбрахте, докторе. Искам да кажа, коронка от медал…

— От метал…

— От медал…

— От метал…

С внезапно движение Фердинанд извади златния медал, който висеше на шията му.

— Какво е това? — попита той.

— Медал — отвърна доктор Дивро.

— Какъв медал?

— Златен медал.

— А може би е метал? — попита иронично Фердинанд.

— Нямам думи да ви се извиня — каза доктор Дивро, — това наистина е медал, истински златен медал, от който ще ви направя чудесна коронка на предпоследния зъб от дясната страна.

— Благодаря ви, точно това исках да знам.

Фердинанд се разположи удобно на стола и отвори уста колкото можеше по-широко. Доктор Дивро извади от шкафа цяла кутия с борчета за изборване на зъбите и дълго рови вътре, търсейки най-подходящото. Борчетата се удряха едно в друго и звънтяха. Това беше много неприятен звук. Фердинанд усети, че по тялото му пробягват тръпки.

— Какво искате на правите? — попита той разтревожено.

— Трябва малко да ви изпиля зъба, преди да сложа коронката — отвърна със спокоен глас доктор Дивро.

— Това необходимо ли е?

— Уви, да.

— В такъв случай няма как, пилете — примири се Фердинанд.

Доктор Дивро намери най-сетне подходящото борче, монтира го на бормашината и завъртя електрическия ключ. Машината забръмча и неприятното бръмчене моментално изпълни целия кабинет. Фердинанд потрепери от страх.

— Не се бойте — каза внимателно доктор Дивро. — Преди да започна да изборвам, ще ви приспя. Няма да почувствате никаква болка. Като се събудите, вече всичко ще е свършено.

Той взе от масичката спринцовката и направи на Фердинанд инжекция. Фердинанд заспа почти мигновено. В съня си чуваше само звънтенето на инструментите, с които бързо и сръчно си служеше доктор Дивро…

 

 

Когато се събуди, реши известно време да не отваря очи. Все още се чуваше звън на инструменти.

„Явно — помисли си той — докторът още не си е свършил работата. Вярно, че изобщо не чувствам да ми прави нещо на зъбите, но може би не чувствам само защото продължавам да съм упоен. Като свърши, сигурно ще ми съобщи.“

И Фердинанд реши да чака гласа на доктора.

В това време, ни в клин, ни в ръкав, вместо гласа на доктор Дивро чу гласа на господаря си:

— Пак ли се буташ, Фердинанд? Май започваш прекалено много да си позволяваш?

Фердинанд бавно отвори най-напред едното си око, после другото и видя, че лежи до господаря си на старото канапе. Не можеше да разбере какво става.

— Мърдай, мърдай — говореше господарят му. — Не е прилично така да ме буташ.

Фердинанд се отмести малко, но все още нищо не можеше да проумее. Та нали ясно чуваше звъна на инструментите на доктор Дивро. Макар че дали наистина инструментите на доктор Дивро звънтяха? Нищо подобно! Звънтяха в кухнята ножовете, лъжиците и вилиците по време на следобедното миене. „Не ме боди!“ — вика лъжицата на вилицата. „Внимавай, че ще ме осакатиш!“ — обръща се една чашка към някакъв много остър нож. „Къде е мъжът ми, капакът?“ — вика отчаяна тенджерата.

„Няма никакво съмнение — помисли си Фердинанд, — че съм у дома. Лежа на канапето, до мен лежи господарят, до господаря лежи вестникът, в кухнята разговарят помежду си чиниите и приборите и всичко е така, както винаги. Но къде е доктор Дивро? Няма никакъв доктор Дивро. А златната коронка на зъба? Няма никаква златна коронка. Момент… Кой зъб беше? Предпоследният от дясната страна. Какво ми пречи да проверя…“

С връхчето на езика Фердинанд започна да проверява зъб след зъб.

— Тук ееее! — изкряска изведнъж той и скочи от канапето на пода. Отвътре се обадиха пружините:

„Дрън!“

„Дзън!“

„Дрън!“.

— Тук еееее! — повтори Фердинанд и заподскача из стаята като луд.

На последния зъб от дясната страна под езика си усещаше великолепна златна коронка! Изтича до господаря си и за да се похвали с нея, раззина широко паст.

— Какво ми се зъбиш такъв? Да не си полудял, Фердинанд! — каза господарят безразлично и вместо да се възхити от златната коронка, заби нос във вестника.

„Е, нищо — помисли си Фердинанд, — може би други ще го разберат.“

Но с другите е още по-лошо. Колкото пъти Фердинанд си отвори устата, за да покаже великолепната си златна коронка на предпоследния зъб от дясната страна, хората моментално започват да отстъпват, а господарят му вика:

— Само спокойно, Фердинанд, само спокойно!

И за да не минава за лошо куче, Фердинанд все по-рядко си отваря устата, тъй че за златната коронка и за всичко, което стана преди това, знаем досега само ние двамата — Фердинанд и аз.