Людвик Йежи Керн
Фердинанд Великолепни (11)

XI

После продължиха нататък, от едно куче на друго, като при всяко куче спираха и дълго го разглеждаха, за да видят добре всичките му предимства и недостатъци. При вида на Фердинанд кучетата ги обхващаше същинска лудост. Махаха опашки със скорост две хиляди махания в минута, а тия, които нямаха опашки, защото още в детството им ги бяха отрязали, само въздишаха отчаяно: „Ах, ако имах опашка да му помахам, да види какво се казва махане!“.

Фердинанд говореше малко. Държеше се сдържано. Само от време на време правеше кратки, но колко сполучливи забележки:

— Много е хубав. Много е хубав.

— Този също е изключително симпатичен.

— Ей, ти, пинчере, не се прегърбвай!

— Вдигни по-високо лявото ухо!

— Бих искал да имам такъв ловджийски пес. Ще ходя есен с него за диви патици.

— Кучето е прекрасно нещо, не е ли така?

— Харесваш ми, малкият.

— Запомни, не яж много кокали.

— Как се чувстваш, острокоси фокстериере?

— Знаете ли, че малките кучета ядат много по-малко от големите? Интересно, нали?

— Здрасти, пуделе! Ако се срещнем някога пак, ще си устроим гоненица!

— Чудесна си, златна моя боксерко.

— Бълхите, според мен, трябва да се унищожават по всички възможни начини.

— Не се върти подир опашката си, ратлерчо, и тъй, и тъй няма да я стигнеш.

— Ако водех друг начин на живот, и аз самият щях да имам у дома куче. Кой знае, може би и две щях да имам.

— Вълчо, не ме гледай на кръв, защото изглеждаш кривоглед.

— Очарователно е това пекинезче.

— Не се чеши пред хората.

— Майка ти не е ли живяла някога в Бялисток?

— Браво, браво!

— Иска ми се да бъда подхаланско^[1] овчарско куче! Това се казва живот!

— Прекалено малко кучета могат да четат, не сте ли на същото мнение?

— Познавах един бернардин, който тежеше точно седемдесет и осем ратлерчета.

— Изправи си лапата! Ой, защо ми се струва, че малко играеш гимнастика.

— Дай да те целуна, красива доберманко.

— Ако хората имаха по-развит нюх, на кучетата щеше да им бъде много по-леко на тоя свят.

— Опашката, опашката, миличък!

— Френският крал Людовик XII имал в кучкарника си една хрътка, която била толкова бърза, че можела да преследва едновременно два заека, бягащи в противоположни посоки.

— Здрасти, дакеле!

— Умното куче не лае предварително, запомни това.

— Необикновен шпаньол си ти!

— Хо, хо, хо!

— Кое от кое по-хубави!

— Съвременното куче не трябва да се бои от самолета. Самолетите не хапят.

И тъй нататък, и тъй нататък…

Хората край Фердинанд все по-широко отваряха очи от учудване. За първи път виждаха някой, който да знае абсолютно всичко за кучетата. Знаеше повече от всички тях, взети заедно.

— Не-не-не-не-оббббиккккно-но-но-но-вен-ннно! — извика председателят.

— Да го направим председател на журито на изложбата — предложи шепнешком заместник-председателят.

— Разбира от въпроса! Разбира от въпроса! — потвърждаваше с половин уста касиерът.

— Пппп-ред-ло-ло-ло-ло-ло-ло-жжжжж-жжеттттте мммму то-то-то-то-вввва — председателят тихичко се обърна към секретаря.

Секретарят се приближи до Фердинанд и рече:

— От името на изложбения комитет искам да ви помоля да станете председател на журито на нашата изложба. След около час ще проведем конкурс за най-красиво куче и ще ни бъде много приятно, ако го председателства такъв забележителен познавач на кучетата като вас.

Фердинанд скромно наведе очи.

— Е — каза той, — какъв ти познавач… Обикновен любител и нищо повече. Просто от рождение обичам кучетата и дълго съм общувал с тях. Не зная дали съм достоен за такава висока чест…

— Не познаваме по-достоен! — извика секретарят.

— Не познаваме! — потвърди заместникът.

— Не познаваме! — обади се касиерът.

— Нннне по-по-по-по-знннавв-ва-ва-ваме! — извика председателят, който впрочем бе започнал пръв.

— В такъв случай не ми остава нищо друго, освен да приема оказаната ми чест — отвърна Фердинанд. — Съгласен съм.

— Браво! Браво! Браво! — завикаха всички в един глас.

Когато дойде часът на конкурса, пред специалната ложа, в която почетното място зае Фердинанд, започнаха да минават кучетата. Господарите им ги водеха на особено елегантни каишки за разходка. Това бе една от най-красивите гледки, които Фердинанд беше виждал през живота си. Отстрани свиреше весел пожарникарски оркестър. Събраната наоколо тълпа непрекъснато викаше браво и ръкопляскаше, възнаграждавайки по-красивите експонати.

„На кого да дадем първата награда? — мислеше си през цялото време Фердинанд и се вглеждаше в парада на кучетата. — Не зная какво да правя. На мен всички кучета ми харесват. Ако можеше, щях да дам на всяко куче първа награда. Уви! Първата награда е само една. Само едно куче може да я получи. Ужасно нещо! Честно казано, тук, на тази изложба — продължаваше да мисли той, — има един, който без съмнение заслужава първата награда. Но се страхувам, че никой няма да се сети за това. А за самия мен все пак е неудобно да предлагам своята кандидатура…“

Той притвори очи и се замечта. Ето журито му присъжда първа награда на изложбата за расови кучета. Оркестърът свири марша „Веселото куче“. Председателят на журито се приближава до Фердинанд, подава му ръка и казва: „Поздравявам те, Фердинанд“, а след това му връзва на шията най-високата награда — златна лентичка. Поне веднъж да преживееш такова нещо! — въздиша Фердинанд — Поне веднъж…

— Фердинанд! Фердинанд! — чува внезапно до себе си нечий шепот и усеща, че някой го ръга в слабините. — Не спете, Фердинанд — шепне на ухото му директорът. — Не е удобно. Какво ще си помислят за вас?

— Аз съвсем не спя, директоре! — отвръща Фердинанд и отваря очи. — Съвсем не спя. За момент само се отдадох на мечти…

— Приятни ли?

— Най-приятните, които човек може да си представи.

Парадът свърши и журито се събра на съвещание. Ръководеше го Фердинанд като председател.

— Уважаеми господа — започна той, — видяхме такъв великолепен парад на такива великолепни кучета, че наистина много трудно ще ни бъде да вземем крайното решение. Що се отнася до мен, с ръка на сърцето признавам, че не съм в състояние да посоча кучето, което най-много ми харесва. Те са твърде много. За да не обидим никого, предлагам тайно гласуване.

Останалите членове на журито бяха на същото мнение. От всички страни се чуха възгласи.

— Прав е!

— Точно така!

— Това е единственият изход!

— Поддържам вашето мнение!

— Да гласуваме! Да гласуваме!

— Браво на председателя на журито!

— Благодаря ви — каза Фердинанд, когато се поуспокоиха. — Моля да предлагате кандидатурите.

— Агава! — съобщи някой първата кандидатура.

— Карампук! — подхвърли втори.

— Зефир!

— Ас!

— Мика!

— Донна!

— Магик!

— Вие!

— Мерцедес!

— Смок!

— Кука!

— Стига толкова! — извика Фердинанд. — Десет кандидатури са напълно достатъчни. Започваме тайното гласуване.

Членовете на журито се отдалечиха в различни кътчета на парка и криейки се един от друг, вписаха на приготвените предварително листчета имената на своите питомци.

В края на краищата победи Магик, наричан още и Маг. Когато Фердинанд се приближи до него, за да му честити първата награда, в очите на Маг се появиха сълзи. Мощното куче вълча порода се разплака като дете. Това беше гледка, каквото не помнят и най-старите кучета.

— Сърдечно те поздравявам, Маг — каза Фердинанд. — Дай си лапата!

Маг приклекна, отдели лявата си лапа от земята, но когато Фердинанд едва забележимо му намигна с дясното око, бързо я постави обратно и с решително движение му подаде дясната си лапа.

— Отлично! — похвали го Фердинанд. — Виждам, че мислиш. От името на журито ти връчвам първата награда. Освен медала получаваш и два килограма пушени ребра. На място ли ще ги изядеш, или ще си ги вземеш в къщи?

— Предпочитам в къщи — отвърна Маг, но на такъв език, че само Фердинанд го разбра. — В къщи ще ги изядем заедно с жената. Тя не можа да дойде на изложбата, защото има страшна хрема.

— Убеден съм, че ще й се усладят — каза Фердинанд на същия език, защото той знаеше всички кучешки езици. — Да ти е сладко и довиждане!

— Поздрави жена си от мене — рече той на сбогуване. — Желая ти всичко най-хубаво.

Преди закриването на изложбата беше организиран още един конкурс. Този път кучетата трябваше да изберат най-приятния от посетителите на изложбата. Някои от посетителите знаеха за това и предварително се постараха да си осигурят колкото може повече кучета. Въртяха се по цялата изложба и непрекъснато подхвърляха на едно или на друго куче ту бонбонче, ту кренвирш, ту кифличка и всичко това само с една цел — да спечелят разположението им. Някои даже агитираха със свински котлети. При сигнала на председателя всички кучета трябваше да бъдат пуснати от каишките. Победител щеше да бъде този от гостите, около когото се събереше най-голямо количество кучета.

— Фффффффиииииииууууу! — чу се изсвирването на председателя.

Кучетата, колкото бяха, се впуснаха в една посока. Към столчето в сянката под кестена, на което беше седнал за малко умореният Фердинанд.