Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ferdinand Wspanialy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2017)

Издание:

Автор: Людвик Йежи Керн

Заглавие: Фердинанд Великолепни

Преводач: Лилия Рачева

Година на превод: 1981

Език, от който е преведено: Полски

Издание: Първо

Издател: Държавно издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1981

Тип: повести

Националност: Полска

Печатница: ДПК „Димитър Благоев“

Излязла от печат: 30.05.1981

Редактор: Огняна Иванова

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Петър Балавесов

Художник: Киро Мавров

Коректор: Ани Николова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1599

История

  1. — Добавяне

X

Който никога не е бил куче, той не може да разбере какво представлява за истинското куче изложбата на кучета. Това е нещо, за което кучето мечтае, нещо, което му се присънва. Нещо, за което разговаря тихичко с другите кучета, когато случайно се срещнат на разходка. Каквото е за девойката първият бал, каквото е за момчето ритането на топка, каквото е за очите синевата на морето, а сладоледът за небцето — това е за кучето, за истинското куче, изложбата на кучета.

Асансьорът кацна благополучно на една поляна, заобиколена от дървета. Сред приветственото лаене, ръмжене и джафкане на всички събрани на изложбата експонати, Фердинанд и директорът тържествено, без сянка от привързаност, излязоха навън. Лицата им бяха безразлични, но сърцата в гърдите им подскачаха от радост. Няма какво да говорим, много приятно е след такова неочаквано пътешествие да стъпиш отново на Земята и да я усетиш под краката си.

Фердинанд, който при всякакви положения умееше да запази хладнокръвие, се обърна към директора веднага щом излязоха от асансьора:

— Да имате случайно въженце?

— Защо ви е въженце? — попита директорът.

— Въженцето ни е крайно необходимо — заяви Фердинанд. — Трябва да привържем асансьора към някое дърво, за да не отлети без нас.

— Нека си лети където си иска! — извика директорът. — Нямам намерение да се ползвам от услугите му.

— Аз също нямам. Но асансьорът е част от хотела, така ли е?

— Така е — съгласи се директорът.

— А вие сте директор на хотела, така ли е?

— Така е.

— Ето, виждате ли? Като се върнете, могат да имат към вас претенции, че не само използвате служебния асансьор за частни пътувания извън града, но и че му позволявате да лети където му душа иска. Помислили ли сте как ще изглежда вашият хотел без асансьор? Защото каква гаранция имате, че като отлети оттук, ще се върне на мястото си между етажите…

— Струва ми се, че сте прав, Фердинанд — каза директорът и трескаво започна да рови из джобовете си. — Да опитаме да го вържем с това… За съжаление нямам у себе си нищо по-дълго.

И директорът извади една скъсана връзка за обувки. Мушнаха я през дръжката на вратата и я вързаха за тънкото клонче на някакво дърво. С огромни усилия направиха възел.

— Интересно, кой ще го развързва? — каза Фердинанд.

— Какво ме интересува — отвърна директорът. — Да си го развързва който си иска. Важното е, че що-годе е завързан.

Впрочем асансьорът, уморен от пътуването, засега изобщо нямаше желание да лети където и да било. „С удоволствие ще подремна“ — помисли си той. Сянката на дървото, към което беше привързан, изглеждаше многообещаваща.

Преди да тръгнат, Фердинанд и директорът потупаха асансьора, както се потупва добър кон след приятна разходка.

— Да вървим да видим кучетата — каза директорът.

— Да вървим! — съгласи се Фердинанд.

Направиха няколко крачки и внезапно видяха, че към тях тичат някакви хора. Това беше организационният комитет на изложбата, начело с председателя.

— По-по-по-здра-вя-вя-ва-ме ввв-и ннн-ай сессър-сссър-деч-но! — викаше отдалече председателят, който винаги, когато беше развълнуван, започваше да заеква.

— Много ни е приятно, че ни оказахте честта да присъствате на нашата изложба! — викаше заместник-председателят.

— Оказахте ни голяма чест с идването си! — добавяше секретарят.

— Моите уважения! Моите уважения! Моите уважения! — дереше се касиерът, който не можеше да измисли нищо друго.

Фердинанд и директорът спряха развълнувани.

— Не сме заслужили такава чест… — промърмори Фердинанд.

— Наистина не сме достойни… — обади се директорът.

— Попаднахме тук съвсем случайно… — тихо каза Фердинанд.

— Искахме просто да погледаме кучетата… — добави директорът.

— Вси-вси-вси — завика председателят за ужас на Фердинанд и директора — вси-вси-всиччччч-ки кккку-че-че-та ссссса на вввввва-шшшшшшшш-ше ррррррраз-по-по-по-ложение! — с видимо облекчение завърши председателят тази сложна фраза.

— Бихме искали да си купим входни билети — каза директорът.

— И дума да не става! — възпротиви се касиерът. — Вие сте наши почетни гости.

— Из-из-из-ккккккклю-че-че-че-ннно! — заекна председателят.

— Не искаме и да чуем за това! — потвърди заместник-председателят.

— Ще ни бъде крайно неприятно! — увери ги секретарят и сложи ръка на сърцето си.

— Но ние наистина сме само обикновени любители на кучета — заяви Фердинанд.

— Обикновените любители на кучета идват на изложбата пеша, а не падат от небето — прошепна заместник-председателят на председателя.

— Иииииии-ли при-при-приссссссстигат с ттттт-рам-трам-трам-вай — заекна шепнешком председателят, като при това замижа. После добави високо: — Ддддду-ммммма дддддда не ста-ста-ста-шшввва. Акккккко оббббббби-чаттттттте за-за-за-ппппппо-вя-вя-вя-дайттттттттттте сссссслед мен!

Заобиколени от членовете на комитета, директорът и Фердинанд тръгнаха да разглеждат изложбата.

В главната алея на парка за всяко дърво беше вързано куче. На шията си всяко куче имаше голям номер. Същият този номер беше отпечатан в каталога на изложбата. Който искаше да узнае какво е кучето и как се казва и коя е била майка му, а кой — баща му и откъде произхожда и на колко е години, и дали е добро, или лошо, поглеждаше в каталога и търсеше там същия номер, който висеше на нашийника на кучето. До кучето на малко сгъваемо столче обикновено седеше собственикът му или някой от семейството на собственика, когато собственикът се уморяваше да седи и отидеше до близкото павилионче да пие газирана вода с малинов сок. Някои пиеха газирана вода с лимонов сок, а трети с портокалов сок. Имаше и такива, които искаха вишнев сок, да не говорим пък за тия чудаци, които пиеха газирана вода без никакъв сок.

Толкова ли е важно кой какво пие? И още как! Това в известен смисъл обяснява защо по света има толкова много различни породи кучета. Един обича газирана вода със сок от вишни, друг с малинов сок, трети с портокалов сок, четвърти с лимонов сок, а пети обича само вода без сок. Същото е и с кучетата. Един обича овчарските кучета, друг ловджийските, трети обича боксерите, четвърти доберманите, пети териерите и тъй нататък, и тъй нататък, и тъй нататък. Май вече всичко е ясно…

— Мисля, че най-добре ще бъде да започнем от началото, от номер първи — каза заместник-председателят, защото председателят тихичко го бе помолил той да обяснява на високите гости поради неговото, на председателя, заекване.

— Естествено! — извика Фердинанд. — Ще разглеждаме всичко поред.

Тъкмо приближаваха към голям булдог, който на нашийника си имаше табелка с номер 1.

— Изключително красив експонат — каза заместник-председателят. — Нарича се Бас, вероятно защото има необикновено нисък глас. Това е адски зло куче. До него не бива да се приближавате.

— Много е хубав! — похвали го Фердинанд и приближи до Бас, за да го погали.

— Дръпнете се назад! — изкрещяха членовете на изложбения комитет. — Бас може да ви ухапе.

— Само да опита. Мислите ли, че няма да му го върна? — предизвикателно рече Фердинанд.

— Все пак по-добре внимавайте, Фердинанд — намеси се директорът.

— Моля, за мен не се безпокойте, ще се оправя.

Булдогът, който досега лежеше спокойно, внезапно настръхна, започна да души и да ръмжи. Фердинанд беше на една крачка от него. Кучето изобщо не обръщаше внимание на останалите лица и, озъбило се срещу Фердинанд, ръмжеше все по-страшно.

Фердинанд го гледаше с иронична усмивка и в един момент също започна да ръмжи. На пръв поглед това беше едно обикновено „Въррррр!“, обаче ако се вслушаше по-внимателно човек, положително щеше да забележи, че това е начало на много интересен разговор.

— Върррррне върррррглу върррррпей! — каза Фердинанд.

— Въррррка върррррркво върррррси върррррсе въррррна — въррррдул! — отвърна булдогът.

— Въррррррце върррррррлу въррррррни върррр ме върррррпо въррррно върррррррса! — предложи му Фердинанд.

— Върррррох върррркак въррррррще върррррте въррррцап въррррна! — закани се булдогът.

— Върррргле въррррдай върррраз въррррда въррррне върррте въррррцап въррррна! — отвърна Фердинанд и показа на булдога великолепните си зъби, но така, че никой друг да не види.

Булдогът ги погледна възхитено и веднага омекна. Заръмжа къде-къде по-нежно…

— Върня върма върза върщо върда върсе въро върбиж върда върме… — каза булдогът и се усмихна кисело.

— Въро върби върчам въруч върти вървост върта — със същия тон отвърна Фердинанд. — Върдай върси върла върпа върта!

Докато траеше тоя разговор, се събра цяла тълпа посетители на изложбата и всички удивени гледаха как свирепият булдог си подава лапата на Фердинанд. Председателят беше така поразен, че започна още повече да заеква. Говореше нещо много дълго, но всъщност това бе само една дума:

— Ннннееееобббббббиииккккккконоонононовввввввввннннно!