Людвик Йежи Керн
Фердинанд Великолепни (16)

XVI

Така, мерейки се час по час, Фердинанд стигна до гарата. На гарата, както обикновено е по гарите, имаше голямо движение. Всички бързаха за някъде. Едни в една посока, други в друга. Носачите носеха багаж, касите продаваха билети, в будките човек можеше да си купи вестник за из пътя, а в бюфета да пийне лимонада. При изхода към перона стояха кондукторите и дупчеха билетите. Това страшно хареса на Фердинанд.

„Ех, да имам такива клещи! — помисли си той. — Сигурно е много приятно така да си стоиш и да дупчиш, да дупчиш, да дупчиш…“

После постоя малко край гардероба. Гледаше как пътниците оставят там куфарите си, за да не ходят с тях из града. На куфарите залепваха листче с номер, даваха на пътника квитанция за доказателство, че си е предал багажа, и слагаха куфара на една полица, където той спокойно чакаше завръщането на собственика си.

Тъй като умора започна да обхваща Фердинанд, хрумна му една мисъл.

„Защо да не се дам на багаж? — каза си той. — Уморен съм, а и нямам какво да правя. Ще ми залепят листчето и ще ме сложат на полицата. Поне ще се наспя както трябва.“

И той се приближи до служителя, който стоеше от другата страна на тезгяха.

— Бих искал да оставя нещо на багаж — започна той.

— Заповядайте — отвърна служителят и любезно се усмихна. — Къде е багажът ви, защото не виждам да държите нещо?

— Не става дума за багаж — бавно произнесе Фердинанд.

— Ооооо? — учуди се служителят. — А какво е това, което искате да оставите на багаж?

Фердинанд се изтегна в целия си ръст на тезгяха и като направи скромна физиономия, каза:

— Себе си.

Служителят носеше очила. От учудване той ги свали, изтри ги с кърпичка и отново ги сложи на носа си.

— Не разбирам много добре какво точно искате…

— Искам да оставя на багаж себе си — отвърна Фердинанд, като продължаваше да лежи на тезгяха и да гледа от долу нагоре служителя, мъчейки се да го предразположи.

— Себе си ли???

— Да.

— Вие се шегувате?

— Нищо подобно! — извика Фердинанд и се удари по гърдите за доказателство, че говори истината и че не се шегува.

— Много съжалявам — отвърна служителят, — но това е невъзможно.

— Защо невъзможно? Нали приемате на багаж куфари, куфарчета, кошници и разни други работи. Моля да ме смятате за багаж. Много съм уморен и бих искал да си поспя.

— Уви — отвърна служителят. — Не мога да ви приема. Не приемаме хора на багаж.

Фердинанд скочи на крака.

— Златен мой! — извика той. — Златничък мой! Повторете го още веднъж.

— Хора на багаж не приемаме — безразлично повтори служителят.

— Повторете го още веднъж! — умолително каза Фердинанд.

— Не приемаме на багаж хора.

— Ах, как хубаво звучи! — наслаждаваше се Фердинанд. — Може ли да ви помоля още веднъж да повторите това изречение?

Служителят го погледна малко накриво, така както се гледат кротките луди, но понеже лицето му се стори симпатично, за да си няма неприятности, повтори:

— Не приемаме на багаж хора.

— Чудесно! Чудесно! — любуваше се Фердинанд. — Моля ви, повторете поне последната дума!

— Хора… — каза служителят.

— Още веднъж!

— Хора!

— Още!

— Хора!!! — извика раздразнен служителят и млъкна.

Безкрайно доволен, Фердинанд се кланяше и се отдръпваше заднишком, повтаряйки непрекъснато една и съща фраза.

— Много ви благодаря… Много ви благодаря… Много ви благодаря… Много ви благодаря…

След това той обиколи всички кътчета на гарата, като се чудеше къде би могъл да си почине.

— Какво да направя? — питаше се той. — Добре ще е да дремна малко. Но къде?

Сигурно бе говорил доста високо, защото внезапно чу някакъв дрезгав глас:

— Ако става въпрос, така да се каже, за подремване, най-добре, така да се каже, можете да си подремнете във вагоните, които стоят, така да се каже, в страничен коловоз.

— Кой сте вие? — Фердинанд попита притежателя на дрезгавия глас.

— Аз съм, така да се каже, добър човек и искам да ви направя, така да се каже, дребна услуга. Мога ли?

Добрият човек изглеждаше доста съмнително, ниско над очите му беше нахлупен каскет и държеше двете си ръце в джобовете на панталона, но Фердинанд бе така уморен, че му беше вече все едно.

— Разбира се, че можете — каза той учтиво. — Само не зная как се отива на тия странични коловози.

— Няма значение. Аз ще ви заведа.

— Много сте любезен — каза Фердинанд.

— Такъв съм си от рождение. Трябва, така да се каже, да помагаме на хората, нали?

„И този говори за хора“ — помисли си доволно Фердинанд и добави високо:

— Разбира се, винаги трябва да си помагаме един на друг: ние на хората, а хората на нас.

— Много хубаво, така да се каже, се изразихте — отвърна дрезгавият глас. — Е, да вървим.

— Да вървим — съгласи се весело Фердинанд.

Минаха през перони и коловози, докато стигнаха някакви вагони, които стояха отстрани. Човекът с каскета отвори вратата, даде път на Фердинанд да влезе и рече:

— Моля, заповядайте във вагончето.

— Благодаря ви — отвърна Фердинанд и скочи в едно купе. След него влезе и новият му познат.

— Тук можете, така да се каже, да си спите колкото си искате.

— А тия вагони няма ли случайно да заминат?

— Можете да бъдете съвсем, така да се каже, спокоен. Кажете ми само колко дълго, така да се каже, искате да спите.

— Амииииииии, доста дъъъъълго — отвърна Фердинанд и се прозина, — защото съм много уморен.

— Много добре — каза доволно дрезгавият глас. — Ако нещо, така да се каже, стане, ще ви събудя. Спете си спокойно.

Той слезе от вагона и тръшна вратата след себе си.

Фердинанд се изтегна на меката седалка (за щастие вагонът беше първа класа) и веднага заспа. Приспиваха го съобщенията, които се носеха от високоговорителите на гарата:

— Пътническият влак до еди-къде си се намира на перон номер две…

— Бързият влак до еди-къде си ще замине в девет часа и двадесет минути.

— Електрическият влак от еди-къде си се движи с три минути закъснение.

— Умоляват се пътниците за бързия влак до еди-къде си да се качват и да затварят вратите…

През това време в полумрака между вагоните този с каскета и с дрезгавия глас разговаряше с един друг, който също беше с каскет и също имаше дрезгав глас.

— Уредено е — каза първият. — Вече спи във вагона. Казах му, че може да спи колкото си иска… Изглежда богат.

— Това е хубаво — отвърна вторият и потри ръце. — Много обичам богатите.

— Тия вагони ей сега ще ги прикачат на влака — каза първият. — Ще влезем в купето, в което той спи, и ще си пътуваме, все едно че нищо не знаем…

— А като влезем в тунела…

— Точно така, като влезем в тунела, тогава…

Двата каскета се приближиха съвсем близко един до друг, а двата гласа си зашепнаха.