Александър Драганов
Перлата на феникса (23)

Последен етап

Самият Алекс по-късно имаше трудности да си спомни какво точно стана в няколкото часа след изненадващата му и, в интерес на истината, подарена победа над лорд Дакавар. Едно беше ясно обаче — оцелелите моряци го вдигнаха на ръце и го носеха като играчка насам-натам из кораба (в това време изритвайки някоя и друга кост зад борда). Роло и Киара демонстративно коленичеха и започнаха да му се кланят, а Лиянна връхлетя отгоре му и му лепна толкова дълга целувка, че момчето имаше чувството, че ще се задуши.

Самият той обаче бе много доволен от тази си победа и вече чувстваше, че нещата ще се оправят. Беше го яд, че не може да се свърже със Санарос да му каже добрата вест, но и не му оставиха време да мисли за това. Киара отвори нови бъчви с вино и ром и скоро всички — включително Алекс и Лиянна! — се напиха почти безпаметно по случай изключителната победа над Рицаря на Смъртта и неговите немъртви слуги.

Така изкараха и следващите няколко седмици. Виното не свършваше, тъй като спираха на всяко пристанище и купуваха допълнително, разказвайки за добрите новини. Алекс вдигаше Перлата над главата си и скоро навсякъде хората скандираха:

— Дакавар — мъртъв! Хорсах — мъртъв! Обитателя — мъртъв!

Някои по-дръзки дори се осмеляваха да подемат призива:

— Иде ред на Прокълнатия! — а други обещаваха да изпратят гълъби до Санарос, за да му съобщят добрата вест.

На самия кораб групата продължи своите занимания по фехтовка, които им доставяха истинско удоволствие. Славната победа над Черния Лорд не спаси Алекс от не така положително представяне на следващия ден, когато Роло го остави да търчи с изплезен език по палубата подир него, за да го събори елегантно с корабно въже и… минути по-късно да бъде разнищен от точните удари на Киара, която на свой ред видя как рапирата й тъжно прелита от удара на Меча на Дракона и се забива в мачтата.

— Сребрист таран! — повтори мисълта си тя.

Най-накрая стигнаха до река Песнопойна и поеха последния път към Кралския Замък и чакащия ги архимаг Санарос.

* * *

… Спомените го заливаха един след друг като вълните, сключващи се над главата му.

Беше студена зимна утрин, а входът на пещерата зееше като гърло на чудовищен звяр пред него. Вятърът вееше кестенявите му коси, а челюстта му бе стисната във волева гримаса.

— Не забравяй, славни рицарю — каза абатът, загърнат в неизменната си черна роба, — ти си единственият, който може да спре ужаса, който носи Ауганфил.

Лорд Дакавар навлезе заедно със скуайърите си из тъмните коридори. Скуайърите бяха още млади и неопитни. Самоуверените им усмивки бързо изчезнаха в мрака на подземията. Единствено абатът остана невъзмутим, изпод качулката се показваха само брадичката му и свитите тънки устни, а ръцете бяха прибрани в ръкавите.

Вървяха дни наред в мрака на някогашните джуджешки пещери и когато стигнаха целта, Ауганфил беше онзи, който ги намери, а не, както очакваха, те — него.

Макар и сянка на величието си като черен дракон, гигантският скелет, светещ в отвратителна фосфоресцираща светлина, връхлетя като ураган върху групата. Двама от скуайърите паднаха мъртви веднага, разпарчетосани от ноктите на изчадието. Абатът благоразумно се отдръпна настрана, а лорд Дакавар нападна с рев призрачния дракон, огромният му меч сечеше старите кости като вейки, дори рогатият шлем къртеше части от тях.

Ауганфил се стъписа. Атаките му ставаха все по-слаби и колебливи, макар че дори и те бяха достатъчни, за да проснат останалите двама скуайъри мъртви на земята.

Дакавар обаче бе непобедим. В мускулестите му ръце мечът беше като чук, който стриваше на прах кокалите на стария дракон, а здравите доспехи се оказаха непреодолима преграда за ноктите на Ауганфил. Той се опита да лъхне студ към могъщия войн пред себе си, но лорд Дакавар само изрева от нападението и продължи да унищожава големия скелет.

Ауганфил, с носталгия спомнящ миналото си на могъщ черен дракон, който щеше да размаже като бръмбар този нагъл човек, обърна отчаяно черепа си настрани, търсейки помощ. Щом видя невъзмутимо стоящата мрачна фигура на абата, светлинките в очните кухини на дракона лумнаха за последно.

— Помогни ми — извика той, — ти ми обеща безсмъртие! Дакавар!

В този миг обаче с последен напън Дакавар стовари меча си върху черепа на Ауганфил и драконът с тътен се разпадна на прах. От прахта обаче изскочи мрачна зеленикава светлина, която удари рицаря право в гърдите, изкара топлината от костите му; плътта и косите му побеляха, а очите му станаха яркочервени като цвета на току-що пролята кръв.

Изненадан и замаян лорд Дакавар падна на колене, вдигна очи и видя как абатът — който вече не беше абат, а нещо друго, по-черно, по-голямо и много по-страшно — приближава и шепне с глас, подобен на пращенето на настъпени, сухи, есенни листа.

— Съдбата те зове, лорд Дакавар. С победата си над могъщия Ауганфил ти постигна безсмъртието, макар и да плати преголямата цена. С времето обаче ще познаеш истинските тайни на могъществото, а под моето ръководство ще сполучиш да достигнеш сила, за която не си и мечтал.

И така от този момент нататък лорд Дакавар стана слуга на Прокълнатия или както вече го наричаше — Господаря Вземедушец. Мечът му, който Прокълнатия изографиса с непобедими руни, изпи кръвта на дръзналите да въстанат срещу мощта на господаря му.

С времето бялата плът на Дакавар изпада, но вместо в скелет тялото му се превърна в субстанция от мрак, в която останаха да се виждат единствено греещите червени очи. Това обаче не отне нищо от силата му и той продължи да унищожава опонентите на господаря си.

До този момент. До сега.

Това момче… Беше късмет, разбира се, но лорд Дакавар сам си бе виновен, че се обърна да блокира безвредните остриета на приятелите му, вместо да го довърши. Беше се надценил, гордостта му го бе подвела.

Сега падането му в морските дълбини щеше да е вечно, ако не бе безкрайната милост и добра воля на Господаря Вземедушец.

Рицаря на Смъртта се просна в краката на повелителя си и след като остана миг така, се надигна и коленичи.

— Аз ви провалих, господарю мой — каза тъжно той. — Предадох вашето доверие и загубих.

— Това няма значение — произнесе мрачният силует над него, който все още бе задържал нещо от човешкия образ, поддържайки го от години, макар вече да приличаше повече на жив труп, нежели на истински човек. — Момчето спасител идва към мен и тогава ще имаш възможност да го довършиш, без някой да те прекъсва.

Прокълнатия погледна нещастния си слуга изпод вежди.

— Знаеш ли, че ралмийците вече те мислят за мъртъв? Момчето спасител оглася това навсякъде. Дори е настояло да пратят писма до Санарос… да го уведомят. Не мислиш ли, че е мило? — Черната Сянка се разсмя зловещо.

— Чака го неприятна изненада, господарю мой — изсъска Дакавар, тръпнещ от ярост и злоба. — Този път той ще види кой е по-добрия!

Прокълнатия потупа Рицаря по главата като вярно куче.

— Спокойно, мой верни рицарю. Ще имаш възможност да му натриеш носа. И то пред погледа на онзи, който го призова. — Черната Сянка злобно се изкиска. — Великия архимаг Санарос!

* * *

Кралският замък се издигна пред погледите им. Изглеждаше някак унил и посивял, като изоставено гнездо, но Алекс бе сигурен, че с Перлата отново ще светне като нов.

Момчето се наведе към Лиянна и я целуна нежно по врата.

— Стигнахме най-сетне, Лиянна — каза младежът влюбено. — Ще те запозная с архимага. Ще бъдеш очарована от него.

— Разбира се, скъпи — отвърна тя и двамата се прегърнаха за миг, след което допълни лукаво: — Ще ме представиш както подобава, нали? Аз все пак съм елфическата принцеса.

Алекс се засмя, сетне се обърна към Роло:

— Ти също идваш с нас, нали!? Без теб нямаше да стигна до никъде.

— Нямаш проблеми — намигна му морякът. — Този път ще си наруша личното правило да не се бъркам в магьосническите дела.

— А ти? — Роло се обърна към Киара.

— Не, не — поклати глава Киара. — Ще ви изчакам отвън.

— Еее — недоволно изсумтя морякът. — Аз сега без дама как ще се представя пред мага?

— Аз да не съм ти украшение — възмути се капитанката и го цапардоса леко по брадичката, сетне се усмихна и го целуна. — Като свършиш с маговете, ще те чакам.

Корабът им акостира пред Кралския Замък.

Портата се разтвори с мъчително дрънчене.