Александър Драганов
Перлата на феникса (18)

Пъкленият остров

Преминаването от устие на река в море не е сред най-приятните неща за един моряк и поради това всеки на борда на малкото корабче на капитан Киара бе изключително доволен, когато най-после навлязоха в морската шир, след като срещуположните течения на устието на река Снежноструйка ги бяха бутали ту напред, ту назад.

— Кофти работа беше тая — каза Роло на Киара, когато всичко свърши.

— Като всеки път — сви рамене тя. — Не си ли влизал друг път в морето?

— Въобще не съм плавал по море — сви рамене морякът.

— Е, в такъв случай, ако обичаш самото плаване, те чакат незабравими мигове.

Алекс обаче също никога не се бе качвал на кораб, още по-малко на платноход и единственото, което го чакаше, бе морската болест. Почти целия следобед от първия си ден в морето младежът прекара на перилата, мъчейки се да изхвърли зад борда всичко, което бе ял през последните няколко дни. Лиянна се тревожеше много, а накрая взе, че й прилоша и на нея и единствено някакъв горчив илач от Киара ги отърва от мъките.

Пътят им до Пъкления остров бе не повече от два дни. Той бе самотно място, благословено от природата, с гъсти гори, макар да не бе особено голям. Или поне така казваха слуховете за него.

За съжаление, още преди векове Обитателя се бе заселил там със задигнатото богатство на виден род джуджета и оттогава никой не припарваше до мястото.

— Обитателя досега не бе нападал градове, само отделни кораби — сподели Киара. — И то рядко.

— Той е ловец на съкровища — мрачно каза Клаус. — Дошъл е за Перлата. Когато напада, търси ценни накити и предмети, които да добави към колекцията си.

— Откъде знаеш толкова за него — поинтересува се Алекс.

— Някога е бил джудже — отвърна Клаус. — Наследник на славен род и самият той велик майстор ковач. Голямата му слабост били красивите предмети, които изработвал, купувал, или наследявал. За нещастие тази страст го обсебила. Той започнал да се притеснява, че всеки би искал да открадне неговите богатства. Самият той, лаком за чуждото, търсел своите собствени недостатъци при другите. Накрая лудостта му го погълнала и той започнал да се занимава с магии. Изковал чудна броня, която навличал всякога, дори когато спи. Тя била непробиваема и инкрустирана със зелени скъпоценни камъни, които, разположени на шлема му, следели кой влиза и какво пипа в дома му и ако имало нещо, светвали предупредително, за да може старото джудже да се справи с натрапника.

С времето обаче и това не стигнало на чудовището, известно днес като Обитателя. Той хвърлил драконови люспи, смесени със странни билки в ковашката си пещ, нашепвайки още по-странни и мрачни заклинания. Накрая, както си бил с бронята, скочил в пещта. Наместо да изгори обаче, доспехите му станали едно с него, превръщайки го в огромно и зло изчадие. Той взел всичките си съкровища, като откраднал и тези на рода си и избягал от джуджетата, някак си добирайки се до острова, наричан днес заради него Пъклен. И до ден-днешен неговата страст и най-голяма слабост са красивите предмети, и до ден-днешен шестте му очи — наследство от онези зелени скъпоценни камъни — алчно блещукат насам-натам, въртят се безспир и следят — дали пък някой няма да пипне имането му?

Клаус спря за момент и си пое дълбоко дъх.

— Когато Алекс ми каза за Перлата, първия, за който се сетих, че ще я поиска не беше Прокълнатия, а Обитателя. Разликата между двамата е съществена, макар копнежа им да е еднакво гнусен и покварен. Прокълнатия иска Перлата, за да отключи силата в нея и да я използва срещу нас; Обитателя иска самото богатство, самата Перла, за да си я има, да си я гали, да й се радва и да й трепери.

— Колко тъжно — каза Лиянна.

— Според мен е отблъскващо — обади се Роло.

Алекс бе съгласен и с двамата, мнение, споделено и от джуджето.

— Прави сте — каза то. — От най-великия наш ковач, днес Обитателя е най-големия урод на Ралмия. Дори Прокълнатия го презира.

* * *

Лорд Дакавар се бе усамотил в един стар полусрутен храм, където отдавна никой не ходеше. При липсата на неговата гробница, скрита дълбоко-дълбоко в недрата на Планината на Забравата и това щеше да свърши работа.

Един от скелетите скуайъри дойде и навеждайки почтително глава остави купа бистра вода пред Рицаря на Смъртта. Дакавар отпрати слугата си с едно махване на ръката и изсипа листенца от гнусния черен имел в купата. Водата забълбука и закипя, започвайки да пръска тъмна пара, от която се оформи образът на Прокълнатия.

— Промяна в плановете ни, мой верни рицарю — прошепна режещият глас изпод качулката. — Обитателя е откраднал нашата безценна Перла и сега момчето спасител е по дирите й.

— Какъв шанс има то срещу създание като Обитателя, господарю мой? — запита лорд Дакавар, като скептицизмът се усещаше дори в неговия гробовен глас.

— Момчето се оказа по-силно, отколкото го смятах в началото, мой верни рицарю — отговори Прокълнатия. — То сполучи да намери предани другари сред глуповатите ралмийски народи, както и предвидих от самото начало. Те могат да му помогнат и да ни отърват от онова досадно същество.

— Какво ще стане, ако момчето успее да вземе Перлата, господарю мой — вдигна очи лорд Дакавар.

— Просто ще свърши нашата работа, мой верни рицарю — ехидно отвърна Прокълнатия. — И най-после ще имаш възможност да се позабавляваш.

Сянката на Злия сякаш се уголеми.

— Извикай капитан Хорсах на своя страна — меко предложи Прокълнатия. — Подгответе засада на момчето спасител. Щом то излезе от острова с нашата Перла, изтребете екипажа му и него самия. Донеси ми Перлата и най-сетне ще усетиш върховното удоволствие на победата, мой верни рицарю.

С тези думи Прокълнатия изчезна.

* * *

На третия ден от плаването си приближиха острова. На пръв поглед нищо не подсказваше, че тук живее Обитателя. Това бе слънчево и ведро място, обрасло в гъста растителност. С приближаването на кораба към него, Алекс видя, че там тече река, вливаща се в морето и от нея пият вода различни животни — елени, маймунки.

— Сигурна ли си, че това е островът? — попита той Киара.

— Напълно — отговори му тя. — Въпреки че разбирам въпроса ти. Той наистина изглежда миролюбив, но според легендата Обитателя живее в центъра му, в огромен древен храм на Прокълнатия, останал там от незапомнени времена.

— Той обаче не е слуга на Черната Сянка — намеси се Клаус. — Държа да подчертая това. Изборът му на обиталище вероятно се дължи на общите негативни енергии, съдържащи се в магиите и на двамата.

Не след дълго корабът заора дъното и изнурените от плаването моряци слязоха на брега да заредят запасите си от прясна вода, като се озъртаха нервно насам-натам.

Алекс също слезе, следван от Роло, Клаус, Киара и Лиянна. Времето бе чудесно и момчето подозираше, че островът има някакъв специфичен микроклимат, тъй като в останалата част от Ралмия настъпваше зима.

Животинките, които пиеха вода, ги гледаха любопитно и не се плашеха от тях.

— Колко са доверчиви! — зарадва им се Алекс и дори погали един елен по муцуната.

— Сякаш тук няма хищници — съгласи се Роло.

— Няма — каза Клаус. — Или по-скоро е само един. Това е Обитателя и те го познават отлично.

— Ние поне не приличаме на него — вметна Роло и тримата се разсмяха нервно.

— Кога тръгваме? — попита Лиянна.

— Тръгваме ли? — обърна се Алекс. — Но, скъпа…

— Да? — Елфата вдигна въпросително вежди, а очите й заканително блеснаха. — Слушам те.

Алекс се приближи до нея и сложи ръце на рамото й.

— Ще е опасно, Лиянна — каза загрижено момчето.

— И ти си по-подготвен от мен за това, така ли? — повиши глас елфата — Голямо самочувствие изведнъж ти дойде.

— Страх ме е да не те изгубя — бързо поясни Алекс. — Няма да го понеса — добави той след миг.

— А моите чувства към теб? — елфата го прегърна. — Мислиш, че на мен ми е все едно?

— Стига глупости — Роло сложи ръце на кръста си. — Вие, жените, нямате работа с това чудовище.

— Охо — заканително възкликна Киара. — Ето един с къса памет. Ако си спомняш, преди няколко дни те търкалях като пале по палубата.

— Ъъ, тогава не бях подготвен — изчерви се Роло. — В последно време…

— Вие двете оставате тук с екипажа — прекъсна споровете Клаус, прегърбен като от някаква грижа.

Киара възмутено погледна джуджето, а Лиянна отвори уста, затвори я, после пак я отвори.

— Очаквах повече разум от теб, Клаус — каза елфическата принцеса.

— Това няма общо с разума, а с чувствата, миличка — промълви Клаус. Джуджето изглеждаше старо и много уморено. — Вие двете сте невероятни, млади жени и аз съм убеден, че сте по-добре подготвени за това изпитание от момчетиите до мен — и той изгледа Алекс и Роло критично.

Двамата се размърдаха, чувствайки се неудобно от оценката на стария им приятел.

— Аз обаче си оставам проклет традиционалист до мозъка на костите си — продължи Клаус — и не искам две прекрасни дами да виждат Обитателя. Той е срамът на джуджетата, нашето най-голямо унижение в цялата ни история — очите на стареца се намокриха от сълзи. — Не искам да ставате свидетели на това. Как ще ви погледна после?

Лиянна приближи старото джудже, което беше силно разстроено, клекна до него и го прегърна.

— Клаус, Клаус… — каза тя. — Как можеш да си помислиш, че заради безумието на един, ще помислим лошо за твоите събратя или за теб?

— Джуджетата сме упорит и инат народ, миличка. — Клаус я погали по лицето. — Като ти казвам, че не искам да го виждате, значи не искам, става ли?

Преди някой да успее да го прекъсне, той продължи:

— Освен това, ако най-лошото се случи, вие двете с Киара ще имате отговорна задача. Трябва да стигнете по най-бързия начин до краля на елфите и до градовете на хората и джуджетата, и да ги предупредите за всичко — за Перлата, за появата на лорд Дакавар. Няма да помогне много — лицето на Клаус бе каменно, — но сте длъжни поне да подготвите хората… ако най-лошото се случи.

Сетне Клаус се усмихна криво.

— Но то няма да се случи. — Джуджето намигна на елфата и Киара. — Ще върна вашите любими живи и здрави. Обещавам.

— А сега вие двамата — той се обърна към Алекс и Роло, — напред към центъра на острова. Да взимаме проклетата Перла и да се махаме оттук.

Младежите се спогледаха, сетне тръгнаха подир вече започналото да крачи напред джудже.

Приятелките им останаха зад тях.