Александър Драганов
Перлата на феникса (20)

Погребална клада

Песента на щурците, която се чуваше дори вътре в черното капище на Обитателя, приглушаваше стъпките на Роло. Морякът пристъпваше бавно и внимателно по сухия каменен под с изтеглена сабя в ръка и постоянно шарещи надолу и нагоре очи.

Но предпазливостта бе излишна. Когато стигна залата със съкровища, видя, че Обитателя е легнал върху постеля от златни монети, а мускулестото му зелено тяло се е увило като змия около олтара, върху който лежеше Перлата на Феникса. Всичките му очи бяха склопени, но дори и в състояние на покой Обитателя изглеждаше хлъзгав и отблъскващ. „Дали пък да не опитам да му открадна Перлата, докато спи“, замисли се морякът, но тази идея пропадна още преди да се е опитал, тъй като едно от очите на създанието мигна. Миг по-късно всичките светнаха злокобно в нощния мрак.

Роло преглътна, подритна една златна чаша и я хвана във въздуха.

— Хайде, ела ми де — каза той високо, мъчейки се да овладее сърцето, бясно тупкащо в гърдите му. Обитателя се разви бавно от олтара си и Роло вече бягаше, когато огненият език на изчадието взриви мястото, където само до преди миг морякът се беше намирал.

Обитателя нададе отблъскващия си писък и с мощен скок хукна подир дръзката човешка фигурка, посмяла да го обезпокои в собственото му леговище. По злобната му муцуна личаха белези от шрапнелите на Клаус, човката му гладно тракаше, жадна да разкъсва човешка плът. Звярът се навря в коридора за навън, по който бе побягнал Роло и не забеляза Алекс, който бе застанал до една пролука в задната стена на храма.

След като я разшири с Меча на Дракона, момчето влезе в обителта на звяра, бързо грабна Перлата и излезе обратно от цепнатината, както му бяха казали.

„В никакъв случай не се показвай с Перлата на чудовището“, бе го предупредил Клаус.

Алекс заобиколи бързо храма, опитвайки се да не обръща внимание на стърженето на остри нокти по камък, което долиташе отвътре. Когато обаче чу неистовият писък на звяра, не издържа и вместо да се скрие в джунглата, рязко зави към входа на капището.

Роло се бе покатерил на нещо като корниз над вратата му, а под него Обитателя бе разтворил човка и пищеше, мъчейки се да го достигне с острите си нокти. Като видя, че не става, люспестата твар изстреля огнения си език.

Роло изкрещя и падна заедно с взрив от отломки в краката на грамадния звяр, който нададе триумфиращ вой и надигна главата си за смъртоносна атака.

Клаус не се виждаше никакъв и Алекс не издържа. Хвърли се напред, високо вдигнал Меча на Дракона. Вълшебното острие мина през плътта на Обитателя като нож през масло.

Чудовището подскочи от болка и се обърна към Алекс. Очите му яростно фокусираха първо момчето, а после и Перлата.

Алекс преглътна и в следващия миг отчаяно се метна настрана, едвам избягвайки поредния изстрел на огнения език, предизвикал взрив от отломки.

— Бягай! — изкрещя Роло и започна да мушка със сабята си звяра по краката.

Обитателя обаче го шибна с опашката си, събаряйки го отново на земята и се подготви за скок към Алекс, който стискаше Перлата в лявата си ръка и Меча на Дракона в дясната.

— Юрген! — в този миг се чу гласът на Клаус.

Обитателя спря за момент и обърна главата си така, че с три от очите си наблюдаваше Алекс, а с другите погледна изскочилото напред джудже.

— Юрген! — повтори Клаус. — Ела, де. Аз съм от ония, чиито предци обра. Ела, ела и хвани мен, Юрген. Хайде, де! — Джуджето вдигна странното си оръдие и изстреля залп шрапнели по него.

Те се забиха в тялото на звяра, но за разлика от преди, той не изпищя, а леко падна на четири крака, обръщайки цялото си внимание към джуджето. Роло стана и залитайки доближи Алекс.

— Взел си Перлата — изстена той — да се махаме!

Момчето поклати глава.

В този миг Обитателя се втурна към внука си. Клаус доволно кимна, сетне побягна обратно в храма, хлъзгайки се като на кънки по коридора, който бе покрил с дебел слой мас, която бе изпръскал отчасти от оръжието си, отчасти от тайните запаси, които винаги носеше в торбите си.

— Клаус! — викна Алекс и тръгна подире им, но Роло го хвана за ръката.

— Не! — поклати глава морякът.

— Какво не? — попита момчето — Той има нужда от нас.

Роло отново поклати глава.

— Какво има, какво ти става? — Алекс се опита да се отскубне, но Роло не го пусна.

— Той каза… — Очите на моряка се напълниха със сълзи.

Алекс го погледна, в първия миг неразбиращо, а после се опита с всичка сила да се освободи от захвата му.

— Пусни ме! — извика той — пусни ме веднага! Не мога да го оставя!

— Той поиска така, братле — процеди Роло, — не обезсмисляй саможертвата му.

* * *

Клаус стигна до края на залата, която Обитателя бе превърнал в гробище на жертвите си и се обърна към огромната твар, която бавно приближаваше към него. Изчадието се хлъзгаше по огромното количество мас, с което внукът му бе покрил всичко.

Клаус кимна одобрително. Мазнината се процеждаше отвсякъде, той бе изхарчил всичките си запаси, оставяйки и няколко пълни бутилчици тук-там из костите.

Обитателя изръмжа.

— Ела, дядо — тихо каза джуджето и надигна оръжието си, — ела по-близо.

Обитателя се приближи към своя потомък, човката му хищно тракаше. Шестте му очи втренчено и немигащо се взираха в Клаус.

За момент джуджето се замисли за Алекс и Роло и усмивка озари лицето му. Бяха симпатяги, тези двамата, като синовете, които никога не бе имал.

В следващия миг джуджето стреля. Шрапнелите се забиха право в лицето на отдавна изгубения Юрген, затваряйки четири от очите му. Обитателя изпищя и огненият език инстинктивно изскочи напред, докосвайки мазнината.

Клаус потръпна.

След миг целият храм се взриви.

— НЕЕЕЕЕЕ! — викът на Алекс разцепи нощния въздух. — Не, моля те! Неее!

Момчето се свлече на земята. Сълзите се стичаха от очите му като малки солени поточета. До него Роло не се чувстваше по-добре, неговите очи също бяха влажни, а лицето му изразяваше безкрайно страдание.

— Защо?… — хлипаше Алекс. — Не трябваше да става така, не трябваше.

Момчето се извърна към Роло, объркано, шокирано и изплашено. Морякът пристъпи до него и в следващия момент двамата се прегърнаха и заридаха, спомняйки си за Клаус. За грубоватата доброта, с която джуджето се бе отнасяло с тях. За начина, по който ги бе спасил от трола, а после и от лорд Дакавар. За тихото му чувство за хумор, за изобретателността му и за кроткото му присъствие, което им вдъхваше сили и кураж.

Двамата тръгнаха към кораба през нощната джунгла, Перлата осветяваше пътя им, но тази светлина им напомняше само за горящия храм и не им носеше никаква радост. Животни, изплашени от взрива и пожара, бягаха покрай тях, но двамата младежи бяха слепи за всичко наоколо.

На зазоряване стигнаха при кораба на брега. Лиянна и Киара се завтекоха към тях, усмихнати, че ги виждат живи и здрави. В следващия миг видяха израженията на лицата им, видяха и че Клаус го няма.

Перлата на Феникса бе в ръцете им, но славното джудже бе цената за този успех.