Александър Драганов
Перлата на феникса (17)

Градът на Раците

Пътят им продължи още няколко дни по реката. Времето се точеше някак безметежно, все едно не бяха в смъртоносна надпревара с Черния Лорд и неговия зъл господар. Алекс се възстанови изцяло след сблъсъка си с Рицаря на Смъртта и прекарваше повечето си време в разговори с Лиянна. Изправяйки се заедно срещу Дакавар, двамата бяха станали още по-близки, а любовта помежду им — още по-силна. Но те не бяха единствените на кораба, които имаха романтични преживявания. Роло и Киара също се сближиха и прекарваха по-голямата част от деня, заедно, разказвайки си забавни истории един на друг, разхождайки се по палубата или дуелирайки се рано сутрин. В следващите битки помежду им Роло се представи много по-достойно и потвърди думите на Киара, че все пак е по-добрият боец от двамата, макар не всякога това да значеше победа. През един от дните Алекс се присъедини към тях, слагайки Бронята на Сребърната Луна и отново размахвайки Меча на Дракона — за пръв път след страховитата си среща с Дакавар.

Тримата направиха зрелищна тренировка пред всички, които бурно аплодираха сдържаната прецизност на Киара, спиращата дъха акробатика на Роло и мощните удари на Алекс, който блестеше в сребърните си доспехи. В крайна сметка нямаше ясен победител, тъй като всеки един от тримата имаше моменти, в които можеше да надвие един от съперниците си, но двама в никакъв случай.

Накрая наближиха Града на Раците. Щом това стана, лицето на Киара потъмня и причината бе ясна за всички. Над града се издигаше гъст дим, който като огромна сянка се разстилаше в небето.

Алекс потръпна и за момент страх скова сърцето му.

— Лорд Дакавар? — зададе на глас въпроса, който измъчваше всички.

Лиянна успокоително постави ръка на рамото му.

— Изключено — замисли се Киара, — няма как да ни е изпреварил.

Роло поклати глава. Макар да не го показваше външно, той също бе силно разтърсен от срещата си с Рицаря на Смъртта, която бе разклатила иначе непоклатимата му самоувереност. Възможността отново да се изправи срещу Черния Лорд го плашеше, макар и може би не чак толкова, колкото Алекс.

Клаус стоеше надвесен над кърмата, а лицето му бе мрачно и намръщено.

— Не е лорд Дакавар — процеди той през зъби, — той може много неща, но магическото телепортиране не е от тях.

— Може да са орки — каза тихо Киара.

— Тук? Не са и орки — джуджето изглеждаше силно разстроено.

— Какво тогава? — попита Роло — Подозираш нещо, кажи!

Клаус ги погледна мрачно.

— Обитателя — каза накрая.

В съзнанието на Алекс изплува ужасният спомен от бестиария, изобразяващ неимоверно грозно същество с няколко очи, втренчили поглед навсякъде.

Момчето си спомни думите на Санарос за него: „Обитателя е древно същество, зло и покварено. То не служи дори на Прокълнатия. Някога е било джудже, но от алчност и жажда за власт се променило в звяр, отмъкнало богатствата на близките си и незнайно как ги отнесло на Пъкления остров, където живее и до ден-днешен. Дано пътищата ви не се кръстосат никога.“

Някога е бил джудже… Алекс изтръпна, когато си спомни и предсказанието на Оракула: „И старата Сянка, дето дебне и плете козни като паяк, тя също, нейния палач и той, но и още един, що някога е бил джудже.“

Никой не каза нищо за мрачното предположение на Клаус, но щом стигнаха в града, истината изплува.

— Дойде от морето — рече им един старец на кея, жадно отпиващ от бутилка грог. — Никога не бях виждал по-грозна твар. Всичко е заради тая проклета Перла, казвам ви. Трябваше да я махнем от града. Ама на̀ — уловил я в мрежите си сина на кмета, та хайде, талисман била. Какъв талисман само…

Старецът спря за миг мрачните си размисли.

— Та, за Обитателя ми беше думата — каза накрая. — Не бях виждал толкоз грозно създание, нито пък толкоз проклето. Чутурата му една остра, с клюн като на лешояд накрая, пък очи бол — като на някой паяк. Париците си гледал с тях, казваше баба ми. Но да оставим паметта й на мира. Та тоз проклет добитък се отправи баш дето държим Перлата — в центъра на града, в къщата на кмета. Почерни всеки, дето се озова на пътя му — или с проклетите си нокти, пусти да опустеят дано! — или с езика си, дето плюваше огън навсякъде. Накрая като грабна Перлата, се повърна назад и, стискайки я в едната си лапа, нагази пак в морето и отплува към гадния си остров.

Клаус въздъхна тежко. Алекс беше като попарен. Огромна тежест се стовари върху плещите му.

— Изпревариха ме — каза той отчаян, — сега Перлата е загубена.

— Не — възрази джуджето, — просто е в лапите на Обитателя.

— И как ще си я вземем оттам? — тръсна русата си глава момчето. — Нито можем да стигнем до проклетия му остров, нито знаем как да го победим…

— За стигане до острова — обади се тихо Киара, — всички знаят къде е и мога да ви закарам до там — лицето й помрачня. — Но моряците ми ще искат много пари за това.

— Толкова стигат ли?

Лиянна изсипа всичките златици, дадени от баща й в ръцете на капитанката. Алекс добави и част от своите.

— Не знам — честно си призна Киара. — Трябва да питам хората си.

Много от тях бяха смразени от мисълта да пътуват до Пъкления Остров, но у повечето алчността надделя и малцина бяха тези, които се отказаха.

— Добре — доволно кимна Киара. — А сега трябва да купим някои неща за кораба. Плаването по море, особено по това време на годината, е много различно от това по реката.

Така те изгубиха още един ден в купуване на по-здрави въжета и платна, по-яки гребла, допълнителни провизии. Отвсякъде слушаха една и съща мрачна история за нападението на Обитателя, а по някои от къщите се виждаха и следи от огромните му нокти или огнения му език — мощни резки по стените на сградите или петна от изгоряло. Не всички обаче бяха мрачни — предприемчиви търговци бяха направили дървени фигурки на Обитателя на цена златица за едната. Алекс се излъга и си купи. Фигурката беше нескопосно издялано дървено парче, мацнато със зелена боя, с некадърно нарисувани очички по главата му и остро клюнче от мида.

Едно обаче беше ясно — създанието бе наистина грозно.

Когато се върнаха на кораба, хапнаха мълчаливо и се разотидоха по каютите си — утре щяха да стават рано. Алекс си открадна бърза целувка от Лиянна и се прибра в каютата си. Сетне с натежало сърце бръкна в торбата с багажа си и макар да не искаше да безпокои стария Санарос, потърка лампата за връзка с него.

Видението на архимага изплува в блъвнат облак дим. Старецът изглеждаше още по-изнемощял и се бе увил във вълнена роба, с качулка, спусната над изпитото му лице.

— Алекс — усмихна се слабо той, — толкова се радвам, че ми се обаждаш. Вече сме останали само аз и Грец в замъка. Пък той, миличкия, не е най-интересният събеседник… но кажи за тебе. Намери ли Перлата?

— Аз… съжалявам, архимаг, но нося лоши вести… — Алекс се запъна.

— Какви? — попита Санарос, сетне намигна на момчето. — Хайде, кажи ми смело. Не съм толкова слаб, колкото сигурно изглеждам.

— Аз… — заекна Алекс. — Перлата… е открадната.

— Тъй ли? — Санарос се изправи рязко. — От кого? Лорд Дакавар?

Момчето зяпна:

— Вие знаете за него?

— Да, да, разбира се — Санарос изглеждаше напрегнат. — Злият палач на Прокълнатия, надявах се той нивга да не се надигне от гроба повече, но, уви, предусещах, че отново ще тръгне на рат. Но кажи ми, той ли е взел Перлата?

— Не — поклати глава Алекс, — въпреки че се опита да ме убие. Обитателя я е взел.

— Какво!? — кресна Санарос и момчето потръпна от внезапния гняв, избликнал от стареца. — Това отвратително чудовище отново… както и да е. — Архимагът се овладя. — Мисията ти става все по-трудна, момчето ми — смекчи се и гласът му. — Обитателя е могъщо чудовище. Ти обаче си едничката надежда на Ралмия. Старите благородници вече измряха от страшната болест, поразила краля, а може би и моя час скоро ще удари.

— Не се притеснявайте — каза младежът по-смело, отколкото се чувстваше. — Няма да ви проваля. Аз… ще взема Перлата и ще ви я донеса. Обещавам!

Алекс стисна зъби.

— О, Алекс — грейна лицето на Санарос. — Ти си най-смелият младеж, който някога съм виждал. Толкова се радвам, че помагаш на Ралмия. И знаеш ли, аз ти вярвам. Сигурен съм, че ще успееш да ми донесеш Перлата, да донесеш мир на моето селение.

Сетне старецът отново стана мрачен.

— Имаме само още едно свързване помежду ни, Алекс. Обади ми се, когато вземеш Перлата.

И образът на стареца се разсея в облак дим.