Ектор Мало
Изпитанията на малката Пиерета (9)

Девета глава

Когато се събуди, бурята беше преминала, но ръмеше ситен дъжд. Гората изглеждаше като потънала в мъгла. Да продължи пътя си беше невъзможно, но тя не се отчайваше. Колибата й хареса и тя не се боеше да прекара нощта под такъв подслон. Мъчно можеше да се определи колко е часът. Постепенно се стъмваше и наближаваше нощта.

Откак напусна Париж, Пиерета не бе имала време да се погрижи за външността си. Сега тя реши да се измие и да изчисти дрехите си, защото вода имаше в изобилие. Тя извади от джоба си пакета с картата на Франция, брачното свидетелство на майка си и своето кръщелно, парченце сапун, малко гребенче, напръстник, конци и игла. Съблече се, изми се в хладната струя. Сънят и водата я освежиха. След това вчеса косите си и ги заплете в две плитки, които зави стегнато на тила си. Ако не беше гладът, който отново я замъчи, и скъсаните подметки на обувките, щеше да се чувства прекрасно. Срещу глада не можеше да направи нищо, но протърканите ходила все някак трябваше да поправи. Взе иглата и заши скъсаните чорапи, поне временно да предпази краката си от протриване. Работата я отвлече за малко от глада. Дъждът продължаваше да вали. Стана й ясно, че едва на другия ден ще може да тръгне оттук, а гладът й само по чудо можеше да бъде утолен. Пиерета се огледа, като търсеше да залъже с нещо стомаха си, но не видя друго освен брезови клони. Тя откъсна няколко зелени клончета с листа, наряза ги на ситно и започна да ги дъвче. Вейките бяха твърди дори за нейните здрави зъби, а листата — горчиво стипчиви.

В гората притъмняваше. Дъждът престана и белезникава мъгла обгърна всичко. На Пиерета й се струваше, че потъна в нея. Стана й страшно. На десет крачки нищо не се виждаше. Чуваше се само шумът на падащите от клоните капки върху покрива на колибата. Денем тя би предпочела това убежище пред всяко друго, но през нощта гората беше страшна. Тържествената тишина и тайнствената тъмнина всяваха страх. Измъчена от глад, изплашена от въображаеми привидения, тя дълго не можа да заспи. Какви ли зверове бродят с нечути стъпки наоколо. Може да са вълци! Тази мисъл съвсем я разбуди. Стана и отряза дебела пръчка от падналото дърво и задръсти входа на колибата с клони. Това я поуспокои малко и като притисна тоягата до гърдите си, тя отново легна и заспа.

Разбуди я тъжната песен на дрозда. Тя отвори очи. Бледа светлина се процеждаше през клоните. Съмваше, дъждът беше престанал, дълбока тишина цареше в гората, нарушаваше я само пеенето на дрозда. Пиерета трепереше като в треска — въздухът беше влажен и тя зъзнеше в мокрите си дрехи.

Трябва да вървя, реши тя, движението ще ме стопли. Но още беше тъмно. Размисли и реши да почака. Ако отново завали, къде ще се подслони? За да съкрати времето и да се постопли, Пиерета махна клоните, с които вчера бе заградила входа на колибата, след това се изми.

Слънцето се показа на хоризонта и лъчите му се промъкнаха през листата на дърветата. Върху ясносиньото небе нямаше и едно облаче. Утрото беше великолепно, беше време за път.

В началото й беше трудно да стъпва заради закърпените чорапи. При всяка крачка тя изохкваше болезнено, но постепенно свикна и тръгна смело напред. След дъжда пътят се беше размекнал и не беше толкова тежко да се върви. Слънцето грееше в гърба й и отразяваше сянката й на земята. Пиерета се вгледа в нея и се убеди, че днес съвсем не прилича на вчерашната беднячка с разчорлени коси и зацапано лице. Сега вероятно няма да бъде сподиряна от недоверчиви погледи.

Природата беше като оживяла и в сърцето на момиченцето се пробуди надежда. Утрото беше прекрасно, пътят, дърветата и къщите, измити от дъжда, изглеждаха като нови. Чучулиги се издигаха в небето и оттам пращаха към земята радостните си песни. Въздухът ухаеше от аромата на ливадите. Можеше ли да остане тя равнодушна сред всеобщото ликуване на природата?

Нима до края щеше да бъде нещастна? И няма ли и в нейния живот да настъпи промяна? Нали все пак намери в гората убежище, когато всички стихии се бяха съюзили срещу нея! Дано това не е последният щастлив случай в живота й. Вървейки, тя си мечтаеше… Може да намери пари на пътя. Може при случай да услужи някому и да получи за това няколко су. Или просто да намери някаква работа. Толкова малко й трябва, за да просъществува още 3–4 дни!

Пиерета вървеше, като гледаше втренчено надолу, но пари не намираше. Гладът ставаше все по-мъчителен и жестоко я терзаеше. На моменти й се струваше, че ще се строполи от слабост. Нещо започна да я гризе под лъжичката, пред очите й притъмня, ръцете й увиснаха безпомощно, а краката й се движеха автоматично.

От време на време спираше да си почине. Веднъж приседна до една нива, засята с грах. Видя четири момичета и една възрастна жена да работят. Пиерета събра цялата си смелост и се отправи към жената. Тя обаче я погледна строго и попита:

— Къде си тръгнала?

— Исках да ви помоля за работа.

— Нямаме нужда.

— Ще ми платите колкото пожелаете.

— Откъде идваш?

— От Париж.

Едно от момичетата вдигна глава, погледна сърдито Пиерета и каза:

— Тези парижки скитници само се шляят насам-натам, за да ни взимат работата.

— Нали разбра, че не ни трябваш? Махай се! — викна жената.

На Пиерета не й оставаше нищо друго, освен да се върне на пътя. Тя си тръгна смутена.

— Я-я, идва полицай, бягай! — извика едно от момичетата.

Пиерета се извърна бързо и всички се изсмяха.

Бедното дете не знаеше къде да се дене. От мъка и обида очите й се напълниха със сълзи. Какво зло е сторила, та да се отнасят така жестоко с нея? Опитът да си намери работа се оказа несполучлив. Сигурно за скитниците това е толкова трудно, колкото и да намерят пари на пътя.

Обедното слънце съвсем изцеди силите й. Тя вече не вървеше, а се мъкнеше едва-едва и дори когато стигна селото, не ускори крачка, за да избегне подозрителните погледи. Напротив, когато чуеше тропот на колела, тя забавяше крачка, за да пропусне колата по-скоро пред себе си. Почти на всяка крачка сядаше, за да отдъхне.

Така стигна гората. Изнемощяла и плувнала в пот, Пиерета падна върху тревата, неспособна да направи и една стъпка повече.

В това време мина една талига.

— Ех, че жега! — каза един от селяните. — Ей така можеш да си умреш.

В отслабващото й съзнание се мярна думата „умреш“ и тя помисли, че се отнася за нея. Да, тя умира. Не й остана желание нито да живее, нито да се бори със смъртта. Нейният баща умря, майка й го последва. Сега идваше нейният ред. Колко жалко, че не умря с тях, а сега издъхва самотно в канавката като някое захвърлено животно.

Не, това не бива да се случва! Тя събра последни сили и се изправи. Намери една полянка, цялата покрита с цветя, легна под сянката на едно кестеново дърво и сложила ръце под главата си, се унесе в сън, който съвсем малко се различаваше от истинската смърт.