Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- En famille, 1893 (Пълни авторски права)
- Превод от френски
- Весела Пекарева, 1937 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 8 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2017)
Издание:
Автор: Хектор Мало
Заглавие: Изпитанията на малката Пиерета
Преводач: Весела Пекарева
Година на превод: 1937
Език, от който е преведено: Френски
Издание: Пето
Издател: ИК „Пан“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2008
Тип: роман
Националност: Френска
Печатница: „Инвестпрес“ АД
Редактор: Валери Манолов
Художник: Олег Топалов
ISBN: 978-954-657-720-7
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3781
История
- — Добавяне
Втора глава
Когато Пиерета се върна, намери своето магаре със завряна в сеното муцуна. Дъвчеше най-спокойно, сякаш беше пред собствените си ясли.
— Защо му позволявате да яде? — извика Пиерета.
— А защо не? Толкова е гладно.
— Но нали стопанинът на сеното ще се кара?
— Тогава ще си има работа с мен — отвърна момчето закачливо… — Нека само се опита…
В това време дойде редът на колата със сеното и тя тръгна напред.
— Прощавайте! — каза момчето. — Аз тръгвам, но ако ви дотрябвам, попитайте за Грабдул, всеки ще ви упъти.
Митничарят, който прегледа фургона, не намери в него нищо друго освен два сламени стола, една маса, фотографски апарат и няколко снимки. От куфари и дрехи нямаше и следа.
— Нямате ли друг багаж?
— Не.
— Можете да продължите.
Като минаха вратите, Пиерета зави надясно покрай булеварда и скоро намери улицата и хана, както й бе описал Грабдул. Тя погледна в двора и видя един стар дилижанс без колела. В тревата си играеха около дузина кученца. Те се спуснаха към нея със звънлив лай.
— Кой е там? — попита нечий глас.
Пиерета се обърна и видя брадат човек, който подреждаше различни вехтории, като ги хвърляше в кошници, наредени около него.
— Ела насам, но внимавай да не настъпиш палетата! Какво искаш?
Пиерета обясни с няколко думи какво й бе нужно.
— Че защо не — отвърна той, — стига да ми предплатите.
— Колко?
— Четиридесет и две су на седмица за фургона и двадесет су за магарето.
— Скъпо е.
— Както искаш. Това е окончателната цена…
— Може ли магарето да пасе от бодилите?
— И бодили, и трева, колкото му издържат зъбите.
— Цяла седмица е много, ние само се отбихме в Париж. Не може ли да ви плащаме на ден? Като отпочинем, ще продължим към Амиен.
— Все едно. Тогава шест су за фургона и три су за магарето на ден.
Тя извади от джоба си десет су и ги подаде на ханджията.
— Кажи и на другите да слязат. Колко души сте? Ако сте трупа, ще доплатите по две су на човек.
— Пътуваме само двете — аз и майка ми.
— Защо се пазариш ти, а не майка ти?
— Тя е болна и лежи във фургона.
— Че моят хан да не е болница?
— Тя не е толкова болна, само е много уморена — побърза да обясни Пиерета, страхувайки се да не й откажат. — Идваме отдалече.
— Тогава закарай фургона ей там, а магарето завържи. Ако смачкаш някое кученце, ще ми платиш за него сто су.
— Ей! — викна той след нея, — не искаш ли чаша вино?
— Благодаря, не пия.
— Тогава аз ще пия за твое здраве. — Той гаврътна чашата и пак се зае с кошниците.
Пиерета привърза магарето и отиде при майка си.
— Най-сетне, мамичко, настанихме се! Ти си почини, а аз ще ти приготвя обяд.
— Погрижи се за Поликарп.
— И той ще бъде сит. Никога не съм виждала толкова много бодили, има и кладенец.
Тя сложи в мангала въглища и взе една стара тенджера.
— Ще ти сваря ориз, мамо.
— Не ми се яде.
— Ако ти се яде нещо друго, кажи, мамичко, аз ще ти купя.
— Не, не, по-добре свари ориз.
Пиерета наля вода в тенджерата, сложи в нея шепа ориз и като я постави на огъня, изтича да види какво прави магарето. Животното се чувстваше много добре и с голям апетит пасеше бодилите.
Когато оризът се свари, тя приготви две чинии, сипа го в тях, седна на пода при майка си и й заговори гальовно, както момиченцата приказват на куклите си:
— Сега ще обядваме. Аз ще ти помогна, мила моя.
Очите й бяха устремени с безпокойство към майка й, седнала на дюшека, завита в стар шал.
Майка й загреба лъжичка ориз и го сложи в устата си, като дълго и бавно го дъвка, без да може да го преглътне.
— Просто не ми се яде — отвърна тя на тревожния поглед на дъщеря си.
— Но ти трябва да се храниш, толкова си отслабнала! Яж, мамо! Втората лъжичка ще мине по-леко, а третата — съвсем.
— Вие ми се свят.
— О, мамо!
— Не се безпокой, дете мое! Няма нищо, болните винаги имат лош апетит.
Тя отметна шала и задъхвайки се, легна на дюшека. Чувстваше такава слабост, че едва не загуби съзнание. Като видя устремените към нея пълни със сълзи очи, тя направи усилие над себе си и за да отвлече вниманието на дъщеря си, каза:
— Оризът ти е много вкусен. Защо не се храниш? Яж, ти трябва да събираш сили за двама — нали се грижиш и за мен. Хайде, яж, дете мое!
— Както виждаш, мамо, аз ям.
Отначало Пиерета поглъщаше ориза с усилие, само за да успокои майка си, но после го дояде с апетит. Майка й я наблюдаваше с тъжна усмивка.
— Трябва да ядеш, иначе съвсем ще останеш без сили.
— Нали и аз ти казвам същото, но ти нищичко не хапваш.
— Аз съм болна.
— Нека повикам лекар.
— На лекаря трябва да се плати, а парите ни са малко.
— Ще стигнат: ти имаш седем франка и един флорин. Освен това имаме още седем су.
— Все пак са малко. Лекарят няма да ме излекува само с приказки.
— Аз измислих нещо, мамо! Докато пътувахме, много се чудех как ще пристигнем в Марокур. Струва ми се някак неудобно да се появим там с нашия фургон — ще ни се смеят. А може и да не ни приемат.
— Права си, подобно пристигане няма да е особено приятно за нашите роднини.
— И понеже фургонът ще бъде излишен, трябва да го продадем, също и фотографския апарат. Откак ти се разболя, никой не идва да се снима при нас.
— Ще ми бъде мъчно да се разделя с всичко това. Цяла година преживяхме в този фургон, в него почина и баща ти. Това са последните ни вещи, свързани със спомена за него.
Тя замълча, сълзите я задушаваха.
— Прости ми, мамичко, изобщо не трябваше да отварям дума за това.
— Не ти се сърдя. Положението ни е такова, че за каквото и да заговорим, все ще се натъжим и огорчим. Разбира се, че не можем да отидем в Марокур с нашия фургон и с нашите дрипи. Ще продадем всичко.
— А Поликарп? — попита тихо Пиерета.
— Жал ли ти е за него?
— Да. Само като си помисля, че трябва да го продадем, става ми някак си съвестно и тъжно. В такъв момент ми се струва, че той се досеща какво смятаме да правим и знае, че няма да дойде с нас в Марокур, където би могъл да отдъхне след толкова мъчително и дълго пътуване.
— Но ние самите не знаем какво ни очаква там. Да се надяваме, че няма да ни се случи нищо лошо, но все пак може и да не ни приемат. И тогава…
— Но това е невъзможно, мамо! Заради паметта на татко не могат да ни оставят на улицата. Той беше толкова добър. Никой не може да вини мъртвите.
— Дете мое, ще продадем всичко — и фургона, и Поликарп, и фотографския апарат. Ще повикаме лекар и когато се пооправя поне малко, ще си купим прилични дрехи и ще заминем за Марокур с влак. А сега да оставим този разговор.
— Добре, мамо, няма да говорим повече за това. Ти си почини, а аз през това време ще изпера бельото.
— Не се преуморявай!
— Но аз съм съвсем бодра.
Тя целуна майка си, взе вързопа с бельото, сгря вода в същата тенджера, в която свари ориза, натопи бельото и започна да пере. След като простря дрехите, тя отиде при Поликарп. Магарето спокойно пасеше бодилите, но ласкавите думи на девойката го примамиха. То протегна към нея глава, замърда покорно уши и започна да ближе ръцете й. Тя го прегърна през шията и то сложи глава на рамото й. Пиерета се притисна към животното и дълго сдържаните сълзи потекоха от очите й. В двора и на улицата беше тихо, само отдалеч се носеше глух шум, който напомняше ропота на морски вълни. Това бяха отзвуци от замиращия трудов делник на Париж.