Ектор Мало
Изпитанията на малката Пиерета (2)

Втора глава

Когато Пиерета се върна, намери своето магаре със завряна в сеното муцуна. Дъвчеше най-спокойно, сякаш беше пред собствените си ясли.

— Защо му позволявате да яде? — извика Пиерета.

— А защо не? Толкова е гладно.

— Но нали стопанинът на сеното ще се кара?

— Тогава ще си има работа с мен — отвърна момчето закачливо… — Нека само се опита…

В това време дойде редът на колата със сеното и тя тръгна напред.

— Прощавайте! — каза момчето. — Аз тръгвам, но ако ви дотрябвам, попитайте за Грабдул, всеки ще ви упъти.

Митничарят, който прегледа фургона, не намери в него нищо друго освен два сламени стола, една маса, фотографски апарат и няколко снимки. От куфари и дрехи нямаше и следа.

— Нямате ли друг багаж?

— Не.

— Можете да продължите.

Като минаха вратите, Пиерета зави надясно покрай булеварда и скоро намери улицата и хана, както й бе описал Грабдул. Тя погледна в двора и видя един стар дилижанс без колела. В тревата си играеха около дузина кученца. Те се спуснаха към нея със звънлив лай.

— Кой е там? — попита нечий глас.

Пиерета се обърна и видя брадат човек, който подреждаше различни вехтории, като ги хвърляше в кошници, наредени около него.

— Ела насам, но внимавай да не настъпиш палетата! Какво искаш?

Пиерета обясни с няколко думи какво й бе нужно.

— Че защо не — отвърна той, — стига да ми предплатите.

— Колко?

— Четиридесет и две су на седмица за фургона и двадесет су за магарето.

— Скъпо е.

— Както искаш. Това е окончателната цена…

— Може ли магарето да пасе от бодилите?

— И бодили, и трева, колкото му издържат зъбите.

— Цяла седмица е много, ние само се отбихме в Париж. Не може ли да ви плащаме на ден? Като отпочинем, ще продължим към Амиен.

— Все едно. Тогава шест су за фургона и три су за магарето на ден.

Тя извади от джоба си десет су и ги подаде на ханджията.

— Кажи и на другите да слязат. Колко души сте? Ако сте трупа, ще доплатите по две су на човек.

— Пътуваме само двете — аз и майка ми.

— Защо се пазариш ти, а не майка ти?

— Тя е болна и лежи във фургона.

— Че моят хан да не е болница?

— Тя не е толкова болна, само е много уморена — побърза да обясни Пиерета, страхувайки се да не й откажат. — Идваме отдалече.

— Тогава закарай фургона ей там, а магарето завържи. Ако смачкаш някое кученце, ще ми платиш за него сто су.

— Ей! — викна той след нея, — не искаш ли чаша вино?

— Благодаря, не пия.

— Тогава аз ще пия за твое здраве. — Той гаврътна чашата и пак се зае с кошниците.

Пиерета привърза магарето и отиде при майка си.

— Най-сетне, мамичко, настанихме се! Ти си почини, а аз ще ти приготвя обяд.

— Погрижи се за Поликарп.

— И той ще бъде сит. Никога не съм виждала толкова много бодили, има и кладенец.

Тя сложи в мангала въглища и взе една стара тенджера.

— Ще ти сваря ориз, мамо.

— Не ми се яде.

— Ако ти се яде нещо друго, кажи, мамичко, аз ще ти купя.

— Не, не, по-добре свари ориз.

Пиерета наля вода в тенджерата, сложи в нея шепа ориз и като я постави на огъня, изтича да види какво прави магарето. Животното се чувстваше много добре и с голям апетит пасеше бодилите.

Когато оризът се свари, тя приготви две чинии, сипа го в тях, седна на пода при майка си и й заговори гальовно, както момиченцата приказват на куклите си:

— Сега ще обядваме. Аз ще ти помогна, мила моя.

Очите й бяха устремени с безпокойство към майка й, седнала на дюшека, завита в стар шал.

Майка й загреба лъжичка ориз и го сложи в устата си, като дълго и бавно го дъвка, без да може да го преглътне.

— Просто не ми се яде — отвърна тя на тревожния поглед на дъщеря си.

— Но ти трябва да се храниш, толкова си отслабнала! Яж, мамо! Втората лъжичка ще мине по-леко, а третата — съвсем.

— Вие ми се свят.

— О, мамо!

— Не се безпокой, дете мое! Няма нищо, болните винаги имат лош апетит.

Тя отметна шала и задъхвайки се, легна на дюшека. Чувстваше такава слабост, че едва не загуби съзнание. Като видя устремените към нея пълни със сълзи очи, тя направи усилие над себе си и за да отвлече вниманието на дъщеря си, каза:

— Оризът ти е много вкусен. Защо не се храниш? Яж, ти трябва да събираш сили за двама — нали се грижиш и за мен. Хайде, яж, дете мое!

— Както виждаш, мамо, аз ям.

Отначало Пиерета поглъщаше ориза с усилие, само за да успокои майка си, но после го дояде с апетит. Майка й я наблюдаваше с тъжна усмивка.

— Трябва да ядеш, иначе съвсем ще останеш без сили.

— Нали и аз ти казвам същото, но ти нищичко не хапваш.

— Аз съм болна.

— Нека повикам лекар.

— На лекаря трябва да се плати, а парите ни са малко.

— Ще стигнат: ти имаш седем франка и един флорин. Освен това имаме още седем су.

— Все пак са малко. Лекарят няма да ме излекува само с приказки.

— Аз измислих нещо, мамо! Докато пътувахме, много се чудех как ще пристигнем в Марокур. Струва ми се някак неудобно да се появим там с нашия фургон — ще ни се смеят. А може и да не ни приемат.

— Права си, подобно пристигане няма да е особено приятно за нашите роднини.

— И понеже фургонът ще бъде излишен, трябва да го продадем, също и фотографския апарат. Откак ти се разболя, никой не идва да се снима при нас.

— Ще ми бъде мъчно да се разделя с всичко това. Цяла година преживяхме в този фургон, в него почина и баща ти. Това са последните ни вещи, свързани със спомена за него.

Тя замълча, сълзите я задушаваха.

— Прости ми, мамичко, изобщо не трябваше да отварям дума за това.

— Не ти се сърдя. Положението ни е такова, че за каквото и да заговорим, все ще се натъжим и огорчим. Разбира се, че не можем да отидем в Марокур с нашия фургон и с нашите дрипи. Ще продадем всичко.

— А Поликарп? — попита тихо Пиерета.

— Жал ли ти е за него?

— Да. Само като си помисля, че трябва да го продадем, става ми някак си съвестно и тъжно. В такъв момент ми се струва, че той се досеща какво смятаме да правим и знае, че няма да дойде с нас в Марокур, където би могъл да отдъхне след толкова мъчително и дълго пътуване.

— Но ние самите не знаем какво ни очаква там. Да се надяваме, че няма да ни се случи нищо лошо, но все пак може и да не ни приемат. И тогава…

— Но това е невъзможно, мамо! Заради паметта на татко не могат да ни оставят на улицата. Той беше толкова добър. Никой не може да вини мъртвите.

— Дете мое, ще продадем всичко — и фургона, и Поликарп, и фотографския апарат. Ще повикаме лекар и когато се пооправя поне малко, ще си купим прилични дрехи и ще заминем за Марокур с влак. А сега да оставим този разговор.

— Добре, мамо, няма да говорим повече за това. Ти си почини, а аз през това време ще изпера бельото.

— Не се преуморявай!

— Но аз съм съвсем бодра.

Тя целуна майка си, взе вързопа с бельото, сгря вода в същата тенджера, в която свари ориза, натопи бельото и започна да пере. След като простря дрехите, тя отиде при Поликарп. Магарето спокойно пасеше бодилите, но ласкавите думи на девойката го примамиха. То протегна към нея глава, замърда покорно уши и започна да ближе ръцете й. Тя го прегърна през шията и то сложи глава на рамото й. Пиерета се притисна към животното и дълго сдържаните сълзи потекоха от очите й. В двора и на улицата беше тихо, само отдалеч се носеше глух шум, който напомняше ропота на морски вълни. Това бяха отзвуци от замиращия трудов делник на Париж.