Ектор Мало
Изпитанията на малката Пиерета (11)

Единадесета глава

За осем дни Пиерета заедно със Заешката кожа обиколиха селата и градовете около Шантили. Тя помагаше на старата жена, която много се привърза към детето. Когато пристигнаха в Криел, Заешката кожа й предложи да остане при нея завинаги.

— Няма да съжаляваш! Моят занаят е доходен и можеш спокойно да преживяваш от него.

— Благодаря ви, но не мога.

На Заешката кожа не й се искаше да се раздели с Пиерета и се мъчеше да намери повод да я задържи.

— Нима ще оставиш Поликарп?

На Пиерета й беше много мъчно, но устояваше на изкушението.

— Трябва да отида при роднините си.

— Защо са ти тия роднини? Не са ти спасявали живота като Поликарп.

— Трябва да изпълня завета на майка си.

— Това е друго нещо! В такъв случай няма да те задържам. Но ако пожелаеш, винаги можеш да се върнеш при мен, ще те приема с най-голямо удоволствие.

— Благодаря ви! Никога няма да забравя добрината ви!

Заешката кожа имаше голямо сърце. Както бе обещала, тя помоли птичаря да закара Пиерета до Амиен.

На другия ден, след като благодари още веднъж, Пиерета се сбогува с нея и отпътува.

На гарата в Амиен тя даде на касиера своите 5 франка и никой не каза, че са фалшиви. Тя си получи рестото от два франка и седем сантима заедно с билет за Пекини, където пристигна в 11 часа преди обяд.

През дните, прекарани със Заешката кожа, тя беше пооправила дрехите си и сега слезе от влака чисто облечена, бодра, весела и самоуверена. Като излезе от вагона, Пиерета премина моста и се запъти към Марокур. Пред очите й се разкри зелена долина. От двете страни на пътя растяха тополи и върби, тук-там се виждаха езерца, по бреговете им бяха насядали рибари любители, дошли тук от града да отдъхнат през неделята. Езерцата се редуваха с торфени ями. Върху жълтеещата трева се виждаха купчинки торф, оставени да се сушат.

Баща й често й разказваше за своята родина, за местата, където е минало детството и младостта му. Сега тя не само опознаваше тези места, за които бе слушала, но и обикваше долината, хълмовете, вятърните мелници, чиито крила се въртяха бавно от лекия крайбрежен ветрец.

Първото село, в което влезе, се наричаше Сен Пипуа. В него живееха работниците и тъкачите от въжарската фабрика. Сен Пипуа беше централно селище, където се събираха пътищата към другите фабрични села, принадлежащи на Волфрам Пендавоан. Наоколо стърчаха фабрични комини, които не димяха, защото бе неделя. Когато мина покрай църквата, народът тъкмо излизаше.

Пътят от Сен Пипуа до Марокур е засаден с върби, които се очертават ясно на фона на тъмния торф. Оглеждайки се наоколо, за да се ориентира, Пиерета забеляза едно момиченце, приблизително на нейната възраст. То вървеше бавно и мъкнеше голяма и тежка кошница.

— Този ли е пътят за Марокур? — попита Пиерета.

— Да, този е. Пътят ни е един, да вървим заедно — предложи словоохотливото девойче.

— С удоволствие — отвърна Пиерета. — Дайте да ви помогна.

— О, не бих отказала.

Тя отпусна кошницата на земята и въздъхна с облекчение.

— От Марокур ли сте?

— Не, а вие?

— Разбира се, че съм оттам.

— Да не работите във фабриката?

— Да, като всички. Работя в навивалнята.

— Какво значи това?

— Как, не знаете какво е навивалня? Откъде сте?

— От Париж.

— Може ли да сте от Париж и да не знаете какво е това? Странно. Това е отделението, в което машината намотава конците на макари за совалките.

— Колко получавате?

— Десет су на ден.

— А работата ви трудна ли е?

— Не, но трябва много да се внимава. Да не мислите и вие да постъпите във фабриката?

— Да, ако ме приемат.

— Разбира се, че ще ви приемат, там вземат всички. Имаме около седем хиляди работници. Ето че се разприказвах и може да закъснеем. Да вървим!

Тя хвана кошницата за едната дръжка, Пиерета за другата и тръгнаха.

Сега беше удобно да разпита и узнае това, което я интересуваше. Но тъй като не можеше да бъде напълно откровена с едно непознато момиче, тя реши да не задава преки въпроси и да остави всичко на случая.

— В Марокур ли сте родена? — попита тя момичето.

— Да. Майка ми също, а баща ми е от Пекини.

— Баща ви жив ли е?

— Не. Живея при баба. Тя има малка бакалница. Казва се г-жа Франсоаз.

— А-а, Франсоаз.

— Познавате ли я?

— Не, просто така казах.

— Всички я знаят, бакалка е и освен това е била кърмачка на Едмон Пендавоан. И ако някой иска да помоли за нещо неговия баща, предпочита да се обърне първо към нея.

— Тя винаги ли се съгласява да услужи?

— Понякога — да, понякога — не. Невинаги е възможно да се срещнеш с Волфрам Пендавоан.

— Защо не се обръщат лично към Едмон?

— Той не живее тук. Заминал е през годината, в която съм се родила, и може би никога няма да се върне. Той е скаран с баща си.

— Защо?

— Баща му го изпратил в Индия да закупи коноп. Индийският коноп е по-хубав от нашия. Тук го обработват — предене, тъкане и боядисване. Благодарение на него Волфрам Пендавоан забогатя. Ох, искате ли да си сменим ръцете?

— Да. А как се казвате?

— Розали. А вие?

— Орели — назова Пиерета първото име, което й дойде наум, тъй като не искаше да разкрива истинската си самоличност.

— Добре, Орели — отвърна новата й приятелка. — Искаш ли да си говорим на ти?

— Дадено — каза Пиерета.

Двете момичета починаха малко, после продължиха пътя си.

— Ти каза, че Едмон е скаран с баща си.

— Да. Баща му страшно се разсърдил, като разбрал, че Едмон е решил да се ожени за индийка. А той му бил избрал за съпруга една девойка от най-известната тукашна фамилия. За тях бил построил истински палат, който му струвал поне милион. Въпреки това Едмон не пожелал да се откаже от годеницата, която сам си бил избрал. Баща му така се ядосал, че прекратил всякакви контакти със сина си и сега дори не знае дали синът му е жив. Казват, че бил умрял, но Волфрам Пендавоан не иска да говори с никого за него — нито с чуждите, нито с племенниците си.

— А, значи той има племенници?

— Да, двама — Теодор Пендавоан, син на брат му, и Казимир Бретоне — син на сестра му. И ако Едмон не се върне, цялото богатство ще остане за тях.

— Това е интересно.

— Да, но същевременно и печално. Казват, че и за фабриката, и за работниците ще бъде лошо, ако Едмон не се върне.

— Защо?

— Всъщност не знам защо. Може би защото, както разправят, племенниците не разбират нищо от фабричните дела. А родителите ти скоро ли ще се заселят в Марокур?

— Аз нямам родители.

— Нито баща, нито майка?

— Никого си нямам.

— Аз също. Само че си имам баба. Тя е много добра. Ако моите чичовци и лели не живееха с нея, сигурно нямаше да работя във фабриката. А ти как попадна в Марокур?

— Казаха ми, че тук лесно ще си намеря работа и реших да си опитам късмета. Аз също имам роднини, но те не ме познават. Страхувам се да отида при тях, защото не знам как ще ме приемат.

— Разбирам, колкото до работата, ще си намериш. Наистина десет су не са много пари, но все пак с тях е по-добре, отколкото без тях. А сега имаш ли пари?

— Малко.

— Това е добре. Можеш да се настаниш у Франсоаз за 28 су на седмица.

— Толкова мога да заплатя.

— Естествено, не очаквай някакъв лукс. Стаята, в която ще те настани, има още пет легла, но пък ще имаш отделен креват, чаршаф и одеяло.

— О, аз с благодарност ще се съглася на тези условия.

— Имаме и друга къща, тя е нова. В нея са квартирите на фабричното началство. Там живеят Фабри, Монбле и Бендит. Той е англичанин и много се сърди, когато някой погрешка го нарича Бандит.

— Аз няма да бъркам името му. Даже мога да говоря с него на английски.

— Нима знаеш английски?

— Майка ми знаеше английски.

— Това е добре. Бендит ще бъде доволен. Той знае много езици.