Ектор Мало
Изпитанията на малката Пиерета (34)

Тридесет и четвърта глава

За да получи по-бързо сведения за сина си, Волфрам Пендавоан помести обявление в най-разпространените вестници в Калкута, Дака, Дера, Бомбай и Лондон. Той обещаваше голямо възнаграждение на този, който му даде точни и верни сведения за Едмон. И за да не му дотягат с разни въпроси, даде адреса си на един банкер в Амиен.

Получиха се много писма, но нито едно не се отнасяше за последните три години. Най-сетне пристигна едно от Сараево, Босна. То беше написано на лош английски. В него се казваше: „Желаещите да получат сведения за Едмон Пендавоан да изпратят обещаното възнаграждение на банкера в Сараево и той ще им даде точни сведения за него за месец ноември миналата година“.

— Виждаш ли, че излязох прав! — каза старият фабрикант на Пиерета, когато тя му подаде писмото. — Значи е жив!

Той се промени много и не скриваше радостта си. За първи път сподели новината с племенниците си.

— Радвам се, че мога да ви съобщя нещо за Едмон. През месец ноември миналата година е бил в Босна.

Внезапно всички заговориха за Едмон Пендавоан. Едни очакваха да пристигне скоро, други се съмняваха — пътят от Индия за Франция не минава през Босна. Бендит се радваше, че господарският син се завръща: това ще придаде по-голяма солидност на фирмата.

Самият Волфрам Пендавоан постоянно говореше на Пиерета за завръщането на Едмон.

— Сега това е въпрос само на време. Босна не е Индия — оттам е по-лесно да се открият следите на Едмон.

Той каза на Пиерета да потърси в библиотеката книга за Босна. Искаше да разбере какво може да търси синът му в тази дива страна със суров климат, където не са развити нито търговията, нито промишлеността.

— Може би само е минал оттам — предположи Пиерета.

— Разбира се! Значи той ще дойде скоро и вероятно без жена си и детето. Босна е почти непроходима страна, за да тръгне с тях.

Пиерета не отговори нищо, защото се боеше да не го разсърди.

— Защо мълчиш?

— Нали вие сам ми забранихте да говоря за тях?

— Няма да се разсърдя, ако ми кажеш нещо разумно и сериозно. Вярваш ли, че жена му също може да бъде в Босна?

— Защо не? Нима като е планинска страна, смятате, че е недостъпна за жените? И какво са Балканите пред Хималаите? Мен ме смущава друг въпрос.

— Какъв въпрос?

— Господин Едмон е бил в Босна ноември миналата година. В такъв случай отдавна трябваше да бъде тук, а все още го няма. Може би е изчезнал…

— Как така изчезнал?

— Може би… е заминал за Америка. Може да се е случило някакво нещастие, както на нас… Какъв ужас! Тревожехме се за татко, когато се разболя, но не очаквахме смъртта му. Едва не полудяхме с мама, когато той умря така ненадейно. Този внезапен удар уби майка ми, след шест месеца умря и тя. Като си помисля само…

Пиерета не можа да довърши и избухна в плач.

— Не плачи, дете мое! Наистина съдбата е била зла с теб, но аз ще се опитам да заместя, доколкото е по силите ми, тежката загуба, която те е сполетяла.

Въпреки думите на Пиерета вярата в завръщането на сина му не се разколеба. Пиерета много се боеше за деня, когато ще получи окончателния отговор от Сараево.

Но писмо не дойде, а пристигна самият банкер от Амиен.

Талуел, както винаги, се разхождаше на верандата с ръце в джобовете. Като зърна банкера, той избърза насреща му.

— Досещам се, че новините са лоши.

— Да, лоши са.

— По-точно…

— Господин Пендавоан тук ли е? — попита банкерът, желаейки да смени темата.

— Да, в кабинета си е.

Банкерът се приближи до вратата, но преди да почука, старият фабрикант се обади:

— Влезте!

Банкерът се представи.

— Вие, лично в Марокур? — учуди се Волфрам Пендавоан.

— Да, имах работа в Пекини и реших сам да ви донеса новините от Сараево.

— Какви са те? — попита старецът нетърпеливо.

— Не са такива, каквито се надявахме да чуем… Лоши…

— Какво съобщават?

— Нещастие…

— Нещастие? — попита фабрикантът с отпаднал глас. — Разкажете!

— През месец ноември миналата година вашият син пристигнал в Сараево като фотограф. Пътувал в някакъв фургон с жена си и дъщеря си. След няколко дни се отправил за Травник, но в едно селце между двата града заболял…

— Боже мой! Боже мой! — извика старецът, сключвайки ръце в такава мъка, сякаш виждаше страданията на сина си, без да може да му помогне.

— Вие сте силен човек, имате твърд характер, който…

— Нима моят Едмон… Не бих намерил сили да понеса смъртта му…

— Трябва да узнаете истината… на 7 ноември вашият син е починал от възпаление на дробовете.

— Това не е възможно, не е истина!

— Уви! Помолих френския консул в Сараево да направи точна справка и вчера получих телеграма от него, че сведенията са верни.

Старият фабрикант сякаш не го слушаше. Той седеше неподвижно в креслото, с наведена глава и не даваше признаци на живот.

Пиерета много се изплаши за него. Внезапно той се изправи. Лицето му беше мокро от сълзи. Той протегна ръка за звънеца и в кабинета му почти веднага влязоха племенниците и господин Талуел.

— Преди малко узнах, че синът ми е мъртъв… Господин Талуел, наредете да се прекрати работата във фабриките и да се отслужи панихида в църквите.

— Чичо! — в един глас извикаха племенниците, но той ги спря.

— Искам да остана сам.

Всички излязоха.

— Орели, тук ли си? Да отидем в замъка.

И тръгна, като се опираше тежко на рамото й, едва движейки краката си. Когато влязоха в кабинета, той каза:

— Обясни, моля те, на всички, че не искам никой да ме безпокои.

— Може би… — започна тя.

— Остави ме — продума той.