Ектор Мало
Изпитанията на малката Пиерета (30)

Тридесета глава

Като обходиха всички фабрики, те се върнаха в замъка. Файтонът бавно мина покрай позлатената решетъчна врата и навлезе в широката алея. Конят със спокойна стъпка вървеше към дома, а Пиерета, отпуснала спокойно юздите му, унесено съзерцаваше просторните поляни, изпъстрени с ярки цветя.

Макар че господарят на този чуден парк беше сляп и не виждаше цветята, тук цареше образцов ред.

На главния вход ги посрещна стар слуга.

— Ти ли си, Бастиен? — попита Волфрам Пендавоан. — Придружи малката госпожица до стаята с пеперудите. Погрижи се за всичко, което й е необходимо. Не забравяй също да поставиш на масата още един прибор, точно срещу моя. Прати ми Феликс, за да ме придружи.

Бастиен поведе Пиерета по бяла мраморна стълба. Всичко, което виждаше, я изненадваше с необикновения си разкош. Като стигнаха втория етаж, Бастиен отвори една врата и каза:

— Влезте, госпожице! Сега ще изпратя камериерката, която ще ви обслужва.

Върху стените на просторната стая беше опъната копринена дамаска, нейният нежен цвят открояваше възхитителните багри на летящи като живи пеперуди. Подът беше постлан с мек, пухкав килим, осеян с втъкани полски цветенца. Обстановката беше невероятно красива. Пиерета с възхищение разглеждаше предметите в стаята, когато влезе млада жена в светла рокля и дантелено боне на главата.

— Бастиен ме изпрати при вас — каза тя, като се поклони вежливо. — С какво мога да ви услужа?

— Благодаря, в този момент не ми е нужно нищо.

— Тогава позволете ми да ви покажа най-необходимото.

И тя отвори огледалната врата на един шкаф. Показа се тоалетна масичка с всички принадлежности: четка, ножици, шишенца с одеколон. Имаше също и две бутончета — едното за звънеца, другото за осветлението.

— Ако ви трябва Бастиен, позвънете един път, а за мен — два пъти.

Пиерета бързаше да остане сама. Тя още не можеше да дойде на себе си от промяната, която така бързо бе настъпила в живота й. Като със замах на вълшебна пръчица се бе променила безрадостната картина на нейното съществуване. Тази сутрин Талуел я заплаши, че ще бъде изгонена на улицата, денят още не бе изминал, а тя попадна в замъка, за който дори не смееше да мечтае.

Когато Талуел посрещна Волфрам Пендавоан пред кантората, каза:

— Предполагам, че това момиченце е направило някоя пакост, щом сте го заменили с Феликс.

— Съвсем не! Аз я заведох в замъка, където тя ще остане завинаги. Толкова отдавна желаех да имам до себе си едно честно, чистосърдечно и вярно същество, а тази девойка напълно притежава тези редки качества. Освен това така ще я предпазя от известна опасност. Не желая никой да ми се бърка в личните работи. Тя ще бъде постоянно при мен: ще живее в замъка, ще обядва на моята маса и ще работи в моя кабинет.

— Предполагам, че напълно ще оправдае доверието ви.

— И аз предполагам същото.

Пиерета стоеше на балкона и се любуваше на прекрасния изглед, който се откриваше пред очите й. Замъкът беше издигнат на един хълм и оттам прекрасно се виждаше цялата околност. След разкошните поляни в обширния парк се виждаха фабриките, селцата с белосани къщички и църкви, а след тях ливади, езерца, поля. В далечината тъмнееше гора, зад която се скриваше залязващото слънце. Лек ветрец нашепваше на сирачето майчините му слова: „Аз те виждам щастлива. Да, щастието е близо до теб“. Бедното самотно момиченце най-сетне попадна в своя вълшебен замък, където щеше да живее като принцеса.

Дочу се фабричната сирена и скоро след това се появи файтонът на господин Пендавоан. След малко иззвъня звънецът за вечеря и Пиерета слезе долу. Облечен в черно слуга я заведе в столовата, където почти едновременно с нея влезе и старият фабрикант.

— Седни! — покани я той и зае стола срещу нея.

Бастиен донесе супата и започнаха да се хранят. Пиерета се боеше да не се покаже несръчна, но после се успокои.

— Откак ослепях, ям по две супи, така ми е по-удобно. Ти си избери каквото ти харесва.

— Аз отдавна не съм яла супа и с удоволствие бих изяла също две супи — отвърна тя.

След супата сервираха агнешко с грах, след това торта и чудесни плодове.

— Утре можеш да отидеш в оранжерията и да разгледаш как растат тези плодове. Сега си свободна до утре. Използвай времето си както намериш за добре — можеш да се разходиш из градината, да почетеш в библиотеката, а ако искаш, вземи си книга в стаята.

На нея й се искаше да остане с него, за да му помага, но не знаеше как да изрази своята готовност. Забеляза, че Бастиен й прави някакви знаци: държеше лявата си ръка пред себе си, а с дясната като че ли обръщаше страниците на книга.

— Не желаете ли да ви почета нещо? — попита тя.

Бастиен кимна, показвайки, че го е разбрала.

— Не, трябва да си починеш — отвърна старецът.

— Никак не съм уморена и с удоволствие бих ви почела.

— В такъв случай да идем в библиотеката и да си изберем четиво.

Покрай стените имаше рафтове, пълни с книги, в средата на стаята — голяма маса, затрупана със списания и вестници.

— Какво да четем?

— Ако желаете някое списание?

— О, не. Обичаш ли да четеш за пътешествия?

— Много.

— И аз също. Искаш ли да намерим нещо за Индия. Вземи каталога и погледни на буквата „И“.

— Индия на Раджите. Пътешествие във вътрешността на Индия, 1871 г., №209.

— Потърси книгата и да идем в моя кабинет.

Тя я намери на една от долните полици, но се спря да разгледа портрета, който висеше над камината.

— Какво правиш?

— Гледам един портрет.

— Сигурно не го виждаш добре. Усили светлината. Това е моят син на двадесет години.

Ярка светлина обля портрета. Пиерета извика и изпусна книгата.

— Какво ти е?

Но тя не отговори. Не можеше да откъсне поглед от портрета. На него имаше рус младеж в ловен костюм; едната му ръка беше опряна на оръжието, другата върху главата на голямо черно куче. Пиерета бе тъй потресена, че забрави всичко; тя заплака и това я издаде.

— Защо плачеш?

Тя се помъчи да сдържи риданието си, но това не й се удаде. Най-сетне успя да продума.

— Този портрет е на вашия син… Вие сте неговият баща…

Той не разбираше нищо.

— А-а, ти сигурно си си спомнила собствения си баща, нали?

— Да.

— Бедничката!