Ектор Мало
Изпитанията на малката Пиерета (25)

Двадесет и пета глава

Пиерета си мислеше, че когато инженер Фабри се върне, тя вече няма да е необходима като преводачка. Дали поне ще остане да чете вестници на господин Пендавоан, докато Бендит оздравее?

И така, отивайки един ден в работилницата, тя завари инженер Фабри, който вече даваше разпорежданията си на работниците. Той не й обърна никакво внимание, но майсторът я забеляза и каза:

— Ако не беше това момиченце, досега щяхме да стоим със скръстени ръце.

Фабри я изгледа, без да продума. Пиерета не се реши да запита какво трябва да прави — да остане ли в Сен Пипуа или да се върне в Марокур. Най-добре беше да изчака господин Пендавоан.

Той дойде в обичайното време заедно с директора.

— Къде е момиченцето? — попита той.

— Тук е — каза директорът и направи знак на Пиерета да се приближи.

— Мислех, че си отишла в Марокур.

— Не знаех какво да правя и реших да изчакам нарежданията ви.

— Добре. Ти ще ми бъдеш необходима в Марокур. Върви сега там, а утре сутрин ела в кантората и тогава ще видим.

Пиерета се успокои. Той й каза, че му е необходима в Марокур. Каква точно ще бъде работата й, не знаеше, но беше сигурно, че повече няма да се върне при вагонетките. Сега често ще го вижда. Дали той ще я обикне? Майка й, умирайки, каза, че всичко зависи само от нея и че съдбата й е в собствените й ръце. Ще съумее ли да извоюва собственото си щастие? Трябва да бъде внимателна и предпазлива. Колко тежко е, че няма близък, с когото да сподели вълненията си.

Гийом заведе Пиерета в Марокур и същата вечер тя се отправи към своя остров, където нищо не беше покътнато. Вечеря и понеже не й се спеше, седна пред колибата на брега на езерото. Докато я нямаше, в природата бе настъпила промяна. Дълбоката, безмълвна тишина бе нарушена от най-различни звуци — ту шум от коса, ту скърцане на кола и човешки глас. Беше сезонът на коситбата. Скоро косачите ще стигнат до нейното езеро и тогава — прощавай, уютно гнездо!

Сутринта при втората сирена тя вече беше във фабриката. Не се реши да влезе в кантората и остана да чака, докато я извикат. Така мина около един час. Най-сетне Талуел дойде да я повика.

— Какво прави в Сен Пипуа? — попита я той, когато влязоха вътре.

Тя му обясни в какво се бе състояла нейната работа.

— А какво е намислил да прави Фабри?

— Не знам.

— Не извъртай и отговаряй точно на онова, което те питам. Не забравяй кой говори с теб, също така не забравяй, че мога да изгоня всеки, който не ме слуша.

Тя беше чувала, че Талуел е жесток и деспотичен човек и че се стреми да стане директор на всички фабрики на Волфрам Пендавоан. Ето защо се интересуваше от всичко, което става там.

— Е, какво мълчиш?

— Но аз наистина нищо не знам.

— Нали ти превеждаше английските писма на господин Пендавоан?

— Не, само вестниците.

— Внимавай да не ме излъжеш! И без теб ще разбера всичко, но тогава ще те изхвърля на улицата. Запомни това! А сега седни тук и чакай.

Мина доста време, а старият фабрикант все не я викаше. На няколко пъти покрай нея мина Гийом, който освен кочияш беше и прислужник на господин Пендавоан. Всеки път, когато се появяваше, Пиерета мислеше, че идва за нея, но той отминаваше мълчаливо, сякаш не я забелязваше.

По едно време той доведе трима работници в кабинета на господин Пендавоан, след тях влезе и Талуел. Те вървяха смело и решително, изпълнени с вяра в своята правота, а се върнаха смутени, недоволни и обезкуражени.

— Е, какво? Нима господарят не ви каза същото, което чухте и от мен? — каза им Талуел, когато излязоха от кабинета.

— За съжаление, да.

— Както ви казах, така и ще бъде, аз не хабя думите си на вятъра. Мога и без вас да мина. Ще изпиша нова машина, след седмица тя ще бъде тук и ние сами ще свършим работата по нея по-бързо и по-евтино.

— Но…

— Никакво „но“. Ако не разбирате такова просто нещо, най-малкото си губя времето да ви обяснявам.

Гийом извика Пиерета. Тя намери стария фабрикант до бюрото, отрупано с книжа. Гийом излезе, без да казва нищо. Тогава Пиерета реши да напомни за себе си.

— Аз съм тук.

— Познах те по стъпките. Ела насам! Вчерашният ти разказ ме заинтересува много. Виждам, че си умно и решително момиче. Откак загубих зрението си, имам нужда от добър, съвестен и доверен човек, който да ми помага във всекидневната работа. Надявах се, че Гийом ще привикне към моите изисквания, но се излъгах. Той не е глупав, но започна да пие и сега е годен само за кочияш. Би ли искала да ми прислужваш? Ще получаваш 90 франка на месец, а може и повече, ако бъда доволен от теб.

Пиерета мълчеше, радостно изненадана.

— Защо мълчиш?

— Нямам думи, с които да ви изкажа безкрайната си благодарност… Извинете ме, толкова съм развълнувана…

— Чувствам го по гласа ти. Писа ли на роднините си?

— Не, нямам хартия.

— Хартия ще намериш върху бюрото на Бендит, там има всичко, което е необходимо за писане. Съобщи им, че си при мен и че аз ти предлагам да останеш тук завинаги. Може би ще се подразнят и ще поискат да отидеш при тях.

— Не, аз предпочитам да остана при вас.

— Толкова по-добре! И понеже постоянно ще бъдеш около мен, трябва да подновиш дрехите си. Както ми обясни Беноа, били доста износени. Трябва да бъдеш облечена прилично, затова иди на касата да получиш бележка. С нея ще напазаруваш всичко, което ти е необходимо, в магазина на госпожа Лашез.

Пиерета слушаше с широко отворени очи, сякаш пред нея не стоеше господин Волфрам Пендавоан, а вълшебната фея от приказките.

— Избери всичко по свой вкус — продължи старецът. — Изборът ти ще ми даде възможност да те опозная по-добре, да добия представа за характера ти. Днес повече не си ми нужна. Заеми се със себе си и бъди готова за утре. Довиждане!