Към текста

Метаданни

Данни

Серия
ФБР Трилър (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Cove, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 37 гласа)

Информация

Сканиране
bibsityY (2015)
Корекция
maskara (2016)

Издание:

Автор: Катрин Каултър

Заглавие: Съвършено непознати

Преводач: Нина Гавазова

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Ера“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2000

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Редактор: Даниела Романова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3138

История

  1. — Добавяне

30.

— Здраво сме загазили — каза Куинлан, но в действителност не беше загрижен за себе си и за другите агенти, а за Сали. Ако беше тук в тази тъмна дупка, значи все още е в безсъзнание. Или мъртва.

В отговор се чу сумтенето на Томас Шрьодер, Кори Харпър се съгласи. Това беше самата истина. Здравата бяха загазили. Истина беше също, че в стаята, където ги държаха затворени, беше тъмно като в казана на вещица.

Всъщност това не беше стая. Беше барака с пръстен под. Вероятно бараката зад къщата на доктор Спайвър.

— Така е — каза Томас. — Куинлан е прав. Много сме загазили, но ние сме обучени. Можем да се измъкнем. Ако не го направим, те ще ни застрелят. Ще загубим работата си и федералните си пенсии. А аз със сигурност не искам да загубя тези придобивки.

Кори Харпър се засмя, въпреки че глезените й се бяха схванали. Ръцете й бяха добре. Не ги бяха вързали много стегнато, може би защото беше жена. Въпреки това възлите бяха много здрави и не можеха да се разхлабят или изхлузят.

— Това е най-смешното нещо, което съм те чувала да казваш, Томас.

Докато се опитваше да разхлаби въжето около китките си, Куинлан каза:

— Сигурно някой от онези клоуни е бил във Флотата по време на Втората световна война. Въжетата са много добре завързани, не мога да помръдна. Някой да опита с ръце или със зъби?

— Бих опитала аз — каза Кори. — Но съм завързана и за стената. Да, около кръста ми има въже, а доколкото усещам, то е увито около една от гредите. Да, и е много здраво. Даже и с големи зъби и дълги ръце не бих могла да ви стигна.

— Аз също съм завързан — каза Томас. — Проклятие!

— Поне всички сме живи. Чудя се какво ли е станало с Дейвид? — Всъщност се питаше за Сали, но се страхуваше да произнесе името й на глас.

— Вероятно е катастрофирал — каза Томас. — Може би вече е мъртъв.

— А може би някой го е спасил — каза Кори.

— Какво искаш да кажеш с това „вече е мъртъв“? — попита Куинлан. Продължи трескаво да върти китките си, но въжето не поддаваше.

— Смяташ ли, че ще ни държат тук и през следващите десет години?

— Не, надявам се — отговори той. — Те са толкова възрастни, че дотогава самите те ще са измрели. Никак не ми харесва мисълта да стоя забравен тук.

— Никак не си забавен, Куинлан.

— Е, може и да не съм, но поне се опитвам.

— Продължавай в същия дух — каза Кори. — Не искам да изпадна в паника. Трябва да помислим. Първо, кой ни подреди така?

— Това е доста очевидно, не смяташ ли? — отбеляза Томас. — Онази стара реликва. Сигурно е накарала Марта да й занесе амаретото и е сложила нещо в него. Заспах още щом се докоснах до леглото си.

— Къде е Сали? — внезапно попита Кори.

— Не знам — отговори Куинлан. — Не знам.

Беше се молил горещо тя да е затворена заедно с тях и все още да спи.

— Нека всеки да си протегне краката пред себе си. Да проверим колко е широка тази барака.

Куинлан успя само леко да допре пръстите на Томас.

— Сега се наклонете на едната страна, после на другата.

Успя да докосне бузата на Кори.

Сали не беше при тях.

— Сали не е тук с нас — каза той. — Къде ли са я отвели? — За Бога, защо беше задал този въпрос на глас? Не му се искаше да чуе отговора на Томас.

Томас каза:

— Добър въпрос. Защо са си направили труда да я отделят от нас?

— Защото — изрече Куинлан — лелята на Сали, Амабел, е част от всичко това. Може би Сали е при нея. Може би ще я защити.

Томас въздъхна и неочаквано каза:

— Да се надяваме, че имаш право. По дяволите, главата ми е като барабан на рок група.

— Моята също — каза Кори. — Но все пак мога да мисля. Значи, Куинлан, ти смяташ, че всички старци участват в заговор? Смяташ, че жителите на този проклет град са убили поне шестдесет човека през изминалите три-четири години заради парите им? И след това са ги заровили в гробището?

— Това е знак на уважение — отговори Куинлан. — Представи си как тези старци поглаждат брадички, докато гледат възрастната двойка, която току-що са очистили, и казват: „Е, Ралф Кийтън ще ги подготви, след това ще им направим хубаво погребение, а преподобният Ворхийс ще каже каквото се полага.“ Да, Кори, всички жители на този дяволски град. Какво друго обяснение може да има?

— Това е лудост — каза Томас. — Всички жители на града да са убийци? Никой няма да повярва на това, още повече че по-голямата част от хората са възрастни.

— Аз вярвам — заяви Куинлан. — О, да, вярвам. Обзалагам се, че всичко е започнало с нещастен случай. Но от него са получили пари. Тогава на някого му е хрумнало, че това е начинът да спасят града си.

Кори допълни:

— Примамвали са жертвите си с огромния рекламен знак на магистралата.

— Точно така — каза Куинлан. — „Най-вкусният сладолед“. Между другото, това наистина е най-хубавият сладолед, който някога съм ял.

Трябваше да се шегува, защото иначе щеше да се побърка. Къде ли беше Сали? Дали Амабел наистина би могла да я защити? Той се съмняваше.

— Заповядайте и купете последния си сладолед! — отбеляза Томас. — Това би трябвало да пише отдолу.

— Ами онази жена, която е била убита? А доктор Спайвър? — попита Кори.

Куинлан продължи да се бори с въжето на китките си и отвърна:

— Жената сигурно е чула нещо, което не е трябвало. Държали са я затворена поне три нощи, а може би и повече. Сигурно е успяла да освободи устата си, защото Сали чу виковете й още първата нощ, когато дойде в Коув. Две нощи по-късно отново я чу да пищи. На следващата сутрин намерихме тялото. Предполагам, че се е наложило да я убият. Не са искали, но са го направили. Нямали са друг избор. Убили са я. Сигурно са били бесни — просто са я хвърлили от скалите, не са си направили труда дори да я погребат в скъпоценното си гробище.

— Ами Спайвър? — попита Томас. — По дяволите, тези въжета наистина са много стегнати!

— Продължавайте да опитвате — каза Куинлан. — Що се отнася до Спайвър, просто не знам какво да мисля. Възможно е да се е оказал слабото звено във веригата. Като лекар всички тези убийства са го отблъснали. Може би убийството на жената е била последната капка. Не е могъл да издържа повече. Огънал се е. Простреляли са го в устата, като са се опитали да изглежда като самоубийство. И този път са сметнали, че нямат друг избор.

— Господи! — възкликна Кори Харпър. — Момчета, знаете ли, че повечето от агентите на ФБР даже не са преживявали и частица от това, което преживяваме ние в момента? На някои от тях не им се е налагало даже да извадят пистолета си. Целият им служебен път минава в разпити на хора. Казвали са ми, че доста агенти след пенсионирането си стават психоаналитици — толкова са добри в извличането на информация от хората.

Куинлан се засмя:

— Ние ще се измъкнем, Кори, повярвай ми.

— Мислиш се за много умен, нали, Куинлан? Как, по дяволите, ще се измъкнем оттук? Всеки момент при нас ще се втурнат старците. Мислиш ли, че ще изберат наказателен отряд, който да ни разстреля? Или просто ще ни пребият до смърт с бастуните си?

Кори каза тихо:

— Не говори така, Томас. Трябва да се освободим. Сигурно има някакъв начин. Не искам да бъда безпомощна, когато дойде някой, а вие и двамата знаете, че те ще дойдат.

— Какво говориш, по дяволите? — изкрещя Томас. — Какво можем да направим? Въжетата са прекалено стегнати. Даже са ни завързали и за стените, за да не можем да се стигаме един друг. Тук е тъмно като в рог. Какво, по дяволите, ще правим?

— Трябва да има някакъв начин — каза Кори.

— Може би наистина има — отговори Куинлан.

* * *

Сали усещаше болка в челюстта. Отвори и затвори уста, като продължи да го прави, докато започна да изпитва само тъпа пулсираща болка. Лежеше в тъмното, а единствената светлина се процеждаше през отворената врата от коридора.

Беше сама. Ръцете й все още бяха завързани. Тя ги вдигна към устата си и се опита да развърже възела със зъби.

Беше толкова съсредоточена в това, което правеше, че едва не извика, когато чу тих глас:

— Безполезно е, Сали. Просто се отпусни, скъпа. Не мърдай. Само се отпусни.

— Не — прошепна Сали. — О, не!

— Не позна ли къде си, Сали? Мислех, че веднага ще разбереш.

— Не, тук е прекалено тъмно.

— Погледни през прозореца, скъпа. Може пак да видиш лицето на мъртвия си баща.

— Аз съм в спалнята, която се намира до твоята.

— Да.

— Защо, Амабел? Какво става?

— О, Сали, защо трябваше да се връщаш? Бих дала всичко да не се беше появявала на прага ми през онзи ден. Господи, бях длъжна да те прибера. Наистина не желаех да се забърквам в това, но ето те отново тук и аз нищо не мога да направя.

— Къде са Джеймс и другите двама агенти?

— Не зная. Вероятно са в бараката зад къщата на Спайвър. Тя е сигурен затвор. Никога няма да успеят да се измъкнат оттам.

— Какво ще правите с тях?

— Не зависи от мен.

— А от кого?

— От жителите на града.

Дъхът на Сали секна. Значи беше истина. Участваха всички.

— Колко хора са убити в този град, Амабел?

— Смъртта на първата възрастна двойка, Харв и Марж Дженсън, тези, които Куинлан уж беше дошъл да търси, беше нещастен случай. И двамата получиха инфаркт. Намерихме пари в брой в колата им. Следващият беше един мотоциклетист. Той започна да бие стария Хънкър и Пърн го удари по главата с един стол, за да защити Хънкър. Това го уби. Още един нещастен случай. Приятелката на мотоциклетиста разбра, че е убит. Шери Ворхийс нямаше друг избор, освен да я ликвидира. Удари я по главата с гаечен ключ.

След това вече беше лесно, нали знаеш как става? Някой забелязваше възрастна двойка или просто някого, който изглеждаше богат. Или пък някоя от жените, които работят в магазина за сладолед, виждаше пачки с пари, когато клиентът си отвореше портфейла. И тогава го правехме. Да, и ставаше все по-лесно. Беше почти като игра, но не ме разбирай погрешно, Сали. След смъртта им винаги се отнасяхме с уважение към тях.

Ти ми каза колко красив е станал градът ни. Е, преди това тук имаше само развалини. Обаче инвестициите ни се оказаха успешни, всички се чувстват комфортно и много туристи идват не само заради сладоледа, но и да видят града ни, да си купят сувенири и да пият кафе.

— Толкова по-добре за вас. Можете да избирате между повече хора. Дали тази двойка не изглежда по-богата от онази там? Играете на руска рулетка с живота на хората. Господи, та това е отвратително!

— Аз не бих се изразила толкова глупаво, но щом градът ни започна да става туристическа атракция, естествено имахме възможност да избираме. Но ние убивахме само възрастни хора, Сали. Всички те бяха изживели живота си.

— Но не и приятелката на мотоциклетиста.

Амабел вдигна рамене.

— Нищо не можеше да се направи.

Сали продължаваше да клати глава. Не можеше да проумее.

— Господи, Амабел, вие сте убивали хора. Не разбираш ли? Убили сте невинни хора. Това, че са били възрастни, не ви оправдава. Вие сте ги ограбили. Погребали сте ги в гробището. Да, сега разбирам. Погребали сте ги по двама, но сте използвали само едно мъжко име за надгробния надпис. Имате ли списък, за да знаете кой лежи във всеки един гроб?

— Не, но върху телата оставяме знаци. Не бъди толкова ужасена, Сали. Ние тук загивахме. Отчаяно искахме да оцелеем. И го направихме. Успяхме.

— Не, сега всичко ще се стовари върху главите ви, Амабел. Тук има трима агенти на ФБР, а и шериф Дейвид Маунтабенк знае всичко, което знаят и те, а може би дори и повече. Ако убиете агентите, всички ще свършите в газовата камера. Не разбираш ли? Замесено е ФБР.

— О, Сали, ето те пак да се бъркаш в нещо, което не те интересува. Ами ти, скъпа? Ами баща ти?

— Благодаря на Бога, той не ми е баща. Поне това успях да разбера.

— Я виж ти, тук усещам гняв. Страхувах се, че все още се опитваш да вярваш, че той е само един кошмар, който се е върнал, за да те преследва.

— Искаш да кажеш, че той е тук с теб ли, Амабел? И ти го приемаш? — Тя знаеше отговора, но не искаше да го чуе.

— Разбира се, Сали.

Тя отправи поглед към мъжа зад леля си. Баща й. Не, не й беше баща и слава Богу! Беше мръсникът, който я беше отгледал, който спукваше майка й от бой, а нея заключи в санаториума на доктор Бидермайер, който я беше бил само защото това му доставяше удоволствие.

— Е, как се чувства малкото ни копеленце, Ейми?

Ейми? Какво пък означаваше това?

— Не аз съм копеле, а ти.

— Сали, не искам да те удрям пред леля ти. Това я притеснява, въпреки че тя знае каква мръсна уста имаш, въпреки че знае, че се налага да го правя, за да те контролирам.

— Амабел, защо му позволяваш да стои тук с теб? Той е убиец и предател на страната си.

Амабел седна до нея. Сали усети как нежните й меки пръсти се докосват до челото й, прибират косата й зад ушите, леко приглаждат веждите й.

— Амабел, моля те. Зная, че когато бях тук, именно той ми се обаждаше по телефона. А той си призна, че е надничал през прозореца на спалнята.

— Да, мила.

— Защо е бил тук?

— Трябваше да дойде, Сали. Трябваше да те отведе обратно в санаториума. Надяваше се, че телефонните обаждания и лицето му на прозореца ще те накарат да се усъмниш в здравия си разум.

— Но откъде е разбрал, че съм тук?

— Аз му се обадих. Беше отседнал в малка странноприемница в Оклахома. Взе следващия самолет за Портланд и оттам пристигна тук. Но ти се досети за отговора още щом ме попита, нали, Сали?

Обаче ти изобщо не се усъмни в себе си. Това отчасти се дължеше на Куинлан. Ах, този човек! Пребиваването му тук затрудни всичко. Не е ли странно? Той измисли тази история с възрастната двойка. А това, което всъщност искаше, беше ти. Не го интересуваха никакви изчезнали старци. Единствено ти. Смяташе, че си убила баща си или че се опитваш да защитиш майка си.

Превратностите на съдбата винаги са ме забавлявали. Сега обаче не се забавлявам. Сега имам големи неприятности.

— Ейми, смяташ ли, че именно съдбата е довела всички онези приятни старци тук, за да можете да ги убиете и да откраднете парите им?

Амабел се обърна и го изгледа намръщено.

— Аз не знам, нито пък ти, Еймъри. Не ме интересува какво ще стане с Куинлан, но не желая Сали да пострада.

— Той не е съгласен с теб, лельо Амабел — каза Сали. — Той ме мрази. Знаеш, че той не ми е баща. Изобщо не изпитва бащински чувства към мен. Що се отнася до майка ми, знаеш ли, че я принудил да живее с него?

— Да, разбира се, Сали, защо?

Тя зяпна от изненада. Не можеше да го повярва. От друга страна, защо беше толкова изненадана? През последните седем месеца животът й беше поднасял повече изненади, отколкото можеше да понесе. Сякаш никога не е знаела коя е и защо нещата стоят точно по този начин. А беше мразила майка си заради слабостта й. О, Господи, беше я презирала, беше искала да я накаже за това, че позволява на съпруга си да я бие.

— Кой е баща ми?

— Сега пък й се е приискало да знае — подигра се Еймъри Сейнт Джон, докато крачеше из малката стая с ръце в джобовете на панталоните.

— Кой?

— Всъщност, мила — отвърна Амабел, — баща ти беше моят съпруг. А, да, беше мой съпруг и преди да срещне Ноел и двамата да се влюбят един в друг.

— Искаш да кажеш, да се любят, Ейми.

— Да, това също. Както и да е, Ноел винаги е била доста глупава, а и Карл все витаеше из облаците. Макар че ги познавах добре, трудно ми беше да се досетя кой кого е вкарал в леглото. Но явно са успели, защото тя забременя. За щастие по онова време излизаше с Еймъри и нещата се уредиха по най-добрия начин.

— Не и за майка ми.

— О, напротив! Тя беше на седмото небе от щастие, че няма да се наложи да прави аборт. Разбира се, щеше да се наложи, ако нямаше съпруг.

— Доведох Карл тук, в Коув, за да може да рисува и да прекара остатъка от безполезния си живот в изработване на маслени пейзажи, които се продават за двадесетина долара заедно с просташките им позлатени рамки по изложбите на летищата. Карл повече никога не ми изневери. Всъщност ме молеше да му простя, каза, че би направил всичко само за да не го напусна. Накарах го доста да се потруди, преди да почине преди двадесет години.

— Не си го убила, нали?

— Еймъри го направи, но Карл вече беше много болен. Имаше рак на белите дробове. Никога не престана да пуши „Кемъл“ без филтър. Да, за Карл беше истинско щастие, че спирачките му отказаха и той умря толкова бързо. Благодаря ти, Еймъри.

— Няма защо, Ейми.

— И откога сте любовници?

Амабел се усмихна мило и се обърна, за да погледне мъжа, който стоеше на прага.

— Много отдавна.

— Значи нямаш нищо против да те пребива, а, Амабел?

— Еймъри, недей! — Леля й се приближи бързо до него и хвана ръката му. Каза: — Чуй ме, Сали. Не говори така. Няма защо да ядосваш баща си.

— Той не ми е баща.

— Въпреки това внимавай какво говориш. Разбира се, че не ме бие. Биеше само Ноел.

— Бил е и мен, Амабел.

— Ти си го заслужи — заяви Еймъри.

Сали премести поглед от единия към другия. В сумрака не можеше да види ясно лицата им. Еймъри хвана Амабел и я притегли към себе си. Сенките около тях сякаш се сгъстиха, сляха се и ги превърнаха в едно цяло. Сали потрепери.

— Мислех, че ме обичаш, Амабел.

— Обичам те, мила, наистина. Ти си дете на съпруга ми и моя племенница. И бях съгласна с Еймъри, че в санаториума ще се чувстваш по-добре. Необходимо беше да те прати там. Той ми каза колко непостоянна си станала, как изневеряваш на съпруга си, как си се събрала с неподходящи хора и вземаш наркотици. Увери ме, че доктор Бидермайер ще ти помогне. Аз се срещнах с него. Отличен лекар. Каза, че се справяш добре, но се нуждаеш от пълна почивка и непрекъснато лекарско наблюдение.

— Всичко това е лъжа. Даже и да не искаш да повярваш, че той наистина е чудовище, само си помисли. Чела си по вестниците, гледала си новините. Всички го търсят. Всички знаят, че много от пациентите му са били негови затворници, също като мен.

— О, мила, не прави така. Не искам да запушвам устата ти, но май ще се наложи. Няма да ти позволя да говориш за него така.

— Добре, но не се ли запита дали наистина съм луда, когато той се появи тук, удари ме по главата и ме упои? Когато едва не уби Джеймс?

Еймъри Сейнт Джон се откъсна от Амабел. Приближи се до леглото и се изправи пред Сали.

— На тази светлина не мога да преценя дали ще ти останат синини или не.

— Наистина ли я удари толкова силно, Еймъри?

— Не се заяждай, Ейми. Тя си го заслужи. Тя ме заплю. С времето се научих с каква сила да удрям Ноел, за да получи точно определена синина. Но всеки има различна кожа. Ще трябва да почакаме и ще видим, нали?

— Ти си луд! — каза Сали.

— Ако все още живееше под моя покрив, щях да те набия с камшик за тези думи.

— Не й обръщай внимание, Еймъри. Тя е уплашена. Не знае какво ще стане с нея.

— Зная съвсем точно какво ще стане с мен — изрече Сали. — Доктор Бидермайер вече не може да ме държи затворена, затова Еймъри ще ме убие, Амабел. Ти също го знаеш, иначе нямаше да си признаеш всичко това пред мен. Не, не отричай. Вече си го приела. Но всъщност на мен ми е все едно. Това, което ще ви погребе, е убийството на агентите на ФБР. Само се опитайте да убиете Джеймс и целият свят ще се изправи срещу вас. Познавам шефа му и ви уверявам, че можете да бъдете сигурни в това.

— Те са глупаци — каза Еймъри и вдигна рамене. — Зная, че нещата ще се усложнят, но ще се справим. Всъщност вече съм започнал да действам. Истината е, че не вярвах това копеле да успее пак да те измъкне от ръцете на Бидермайер. Ето това обърка всичките ми планове, Сали. Наложи се да правя нови планове. Това ме забави. А сега вече благодарение на вас двамата дори не съм мъртъв. Ще се наложи завинаги да напусна страната.

— Само се опитай. Ще те хванат. Заради тези оръжия, които си продавал на Хюсейн, федералните са готови да разровят земята, за да те открият.

— Знам. Колко жалко. Но всичко ще се оправи. Още преди година успях да изтегля по-голямата част от парите си от Каймановите острови и от Швейцария. Оставих само дребни суми в тези сметки, колкото да подразня федералните и да ги накарам да разберат, че аз знам точно какво правя. Това ще ги вбеси, но няма да успеят да ме хванат.

— Джеймс ще те хване.

— Твоят Джеймс повече няма да може да хване и настинка, тъй като ще го пратя под земята.

Тя не успя да овладее гнева си. Завъртя се и с всичка сила го удари по лицето с вързаните си ръце. Той изпсува, блъсна я назад и вдигна юмрука си. Чу как Амабел извика:

— Еймъри, недей!