Катрин Каултър
Съвършено непознати (21)

21.

— След още шест месеца няма да съм толкова малка.

— И защо?

— Обикновено не съм толкова слаба. Ще напълнея.

— А може и моят Куинлан да ти направи бебе. Само внимавай, Сали, защото на всички жени им потичат лигите, докато той свири. А бедното момче си мисли, че е заради прекрасната му музика. И наистина, докато свири, изглежда толкова прочувствен. — Тя тръсна глава и отбеляза: — Сърце не ми дава да му кажа, че всичко е заради сексапилното му тяло и великолепните му очи. Аха, сега свири Сони Ролинс. А, май пропуснах нещо. Аз съм Лили.

Едрата чернокожа жена се усмихна широко и разтърси ръката на Сали.

— Аз съм Сали.

— Зная. Пухчо ме информира. А после и Марвин. Казаха ми, че явно Куинлан здравата е загазил. Досега не му се беше случвало. Много, много интересно. Хей, нали не смяташ да си поиграеш с Куинлан и после да му биеш дузпата?

— Да му бия дузпата? На Джеймс?

— Това, което имам предвид, е дали не си омъжена? Нали не използваш моя Куинлан само за да се позабавляваш? Чувала съм, че е цар в леглото, тъй че и това може да стане, макар че не ми харесва.

— Всъщност не, нямам намерение да му бия дузпата — отвърна Сали и отпи глътка от бялото вино на Пухчо. — Харесва ми роклята ти. Великолепна е.

Госпожа Лили се изпъчи и притисна огромните си ръце към още по-внушителните си гърди. Гледката, която се откри в резултат на това движение, накара Сали да онемее. Толкова голота не беше виждала никъде, освен в списание „Плейбой“.

— Харесваш бялата коприна? Аз също. Чувала съм да казват, че жена с моите пропорции не трябва да носи бяло, но на мен си ми харесва. Кара ме да се чувствам млада и невинна, сякаш излизам за пръв път на любовна среща с мъж. — Жената се изправи. — А сега ще те оставя спокойно да си слушаш моя Куинлан. Сега свири мелодия на Стан Гец. Кара стария Стан да звучи като съгрешил ангел. Куинлан е добър. Слушай и не си мисли само как да го използваш.

— Ще слушам внимателно.

Госпожа Лили я потупа по гърба, като едва не потопи лицето й в чашата с вино, след което се оттегли като кораб с развети платна към малка кабинка почти до сцената.

Куинлан започна да свири тъжна мелодия. Стори й се, че е на Джон Колтрейн, но не беше напълно сигурна. За нея всичко това беше ново и непознато.

Забеляза, че е настъпила пълна тишина. Всички погледи бяха приковани в Джеймс.

Видя как няколко жени станаха и се преместиха по-близо до сцената. Господи, той свиреше прекрасно, омайващо. Очите му бяха затворени и тялото му леко се олюляваше.

Тя беше сигурна, че го обича, но не беше готова да го признае точно в този момент, защото знаеше, че проклетата музика я размеква като онази овесена каша, която Ноел й беше правила веднъж. Агент на ФБР, който свири соул музика — страхотна комбинация.

Джеймс каза по микрофона:

— А сега специално за Сали „Върховна любов“ на Джон Колтрейн.

Трогната, тя преглътна бялото вино на господин Пухчо заедно със сълзите си.

Още две жени се преместиха по-близо до сцената, което накара Сали да се усмихне.

Когато Джеймс свърши, й махна с ръка. Изкашля се и извика:

— Помолиха ме да изсвиря нещо на Чарли Паркър.

Тя допи виното на господин Пухчо и усети, че трябва да отиде до тоалетната.

Стана и погледна към бармана, които й посочи една отворена врата точно до бара. Усмихна се, когато мина покрай него и му каза:

— Може ли още една чаша, господин Пухчо?

— Разбира се, Сали. Ще бъде готова.

Когато излезе от общата тоалетна, тя се усмихваше. Чуваше как Джеймс започва да свири следващата си мелодия, нежна, прочувствена мелодия, която й беше позната, но никога не бе предполагала, че това е блус.

Внезапно разбра, че не е сама. Усети нечие присъствие близо до себе си. Чу дишане.

Коридорът беше тесен. В тоалетната нямаше други жени. „Това са глупости. Сигурно е някоя жена“ — мина й през ума, докато слушаше мелодията, която Джеймс свиреше.

Но не беше друга жена.

Беше Бидермайер. Точно зад гърба й стояха двама мъже. Единият от тях държеше спринцовка.

Хвана ръката й с нежността на любовник, но тя скоро усети усилващия се натиск на пръстите му. С другата ръка той я сграбчи за челюстта, за да я държи неподвижно. Наведе се над нея и леко я целуна.

— Здравей, Сали. Колко добре изглеждаш, милата ми. Нали знаеш, че не трябва да пиеш, докато взимаш лекарствата. Наблюдавах те как пиеше онова ужасно нещо. Защо си тук? Предполагам, че онзи мъж, който се прави на глупак в тази дупка, е Джеймс Куинлан, агентът от ФБР, с когото беше в Коув. Той не изглежда зле. Зная, че ти е любовник. Човек с неговото положение не би трябвало да стои с такава жена. Колко отчаян ще бъде бедният Скот, когато разбере. Сега да тръгваме, момичето ми. Време е да се завърнеш в своето малко гнездо. Друго гнездо. Този път това копеле няма да те намери.

Не разбираше защо доктор Бидермайер продължава да я преследва, след като баща й е мъртъв.

— Аз ще я държа. Донесете спринцовката. Да се омитаме оттук.

— И в рая не бих отишла с теб.

— Разбира се, че ще дойдеш, момичето ми.

Сега стискаше здраво ръката й, беше я хванал откъм гърба и закриваше устата й. Тя го удари с лакът в стомаха. Докато си поеме въздух, тя успя да се освободи.

— Джеймс! Марвин!

После изпищя, но една ръка успя да затули устата й.

— По дяволите, хванете я! Запушете й устата! Сложете й инжекцията!

Успя да грабне масичката, на която беше поставен общественият телефон, и я запрати силно встрани. Тя се стовари върху един от хората на Бидермайер. Отново се опита да изпищи, но ръката на мъжа притискаше силно устата й, като покриваше даже и носа й и тя не можеше да диша. Сали се въртеше, риташе с крака и усещаше, че удря някого, но мъжът не я пускаше.

Усети как нечии пръсти опипват ръката й.

Игла.

Щеше да вкара иглата в ръката й. С всички сили ритна назад. За миг мъжът освободи носа и устата й.

Тя се наведе и ухапа ръката му, тази, с която държеше спринцовката и отново изкрещя:

— Джеймс!

Ръката отново се върна върху устата й. Единият от мъжете псуваше, другият дърпаше ръката й, но тя успя да замахне назад и да го удари в корема. Въпреки това усети убождане. Чу тъп звук по дървения под. Беше изтървал спринцовката.

— Трябваше да се досетя, че ще оплескате всичко. Вземи спринцовката, идиот такъв! Знаех си, че трябваше просто да я ударя, за да изпадне в безсъзнание, тази малка кучка. По дяволите, хайде да се омитаме оттук. Остави спринцовката, остави я.

Това беше доктор Бидермайер и беше бесен.

След това тя чу барманът Пухчо да сипе най-цветистите ругатни, които някога беше чувала. Мъжът я пусна. Тя се олюля, после изпищя.

— Ти загуби, копеле проклето. Омитай се оттук заедно с двамата си копои или Джеймс ще те убие.

Той дишаше тежко, побеснял от яд.

— Мислех, че ще стане лесно, просто ще забия иглата в ръката ти. Променила си се, Сали, но това не е свършило.

— Напротив, всичко свърши. Смятам да те лиша от лекарски права, мръсен нацистки червей. Ще те вкарам в затвора и се надявам всеки един от съкилийниците ти да се забавлява с теб.

Той вдигна ръка, за да я удари, но двамата мъже го изблъскаха в стремежа си да излязат към аварийния изход отзад. Вратата се отвори и затвори с трясък.

Тя вдигна глава и видя как Марвин Изхвърлячът лети срещу нея като влак — стрела. Чу как барманът Пухчо събаря масите и ругае още по-цветисто.

Направи две крачки напред. Видя как Джеймс скочи от сцената и извади пистолета си.

Лили грабна една бейзболна бухалка и закрачи към нея като амазонка.

Всичко стана толкова бързо, но се беше изплашила до смърт. Да забият игла в ръката й! Не, не би могла да го понесе отново.

Едва сега осъзна, че страхът я напуска, и тя тръсна глава.

Беше спечелила. Беше го победила. Искаше й се да може да го застреля. Или да забие нож в корема му.

Марвин Изхвърлячът я погледна, после отвори с трясък вратата на аварийния изход и изтича навън.

Пухчо се стрелна покрай нея и изчезна през вратата след Марвин. Чу стъпки на много хора. Молеше се да заловят Бидермайер.

Едва се държеше на крака. Клекна и се облегна на стената. Обхвана краката си с ръце и подпря глава на колената си.

— Дръж се, Сали. Веднага се връщам. — Беше Джеймс, който бягаше след Марвин и Пухчо.

— Е, момичето ми, Марвин ми каза, че Джеймс му споменал, че те преследват лоши хора. Това няма значение — въпреки че ми прекъснаха една от любимите песни. Що за глупаци трябва да са тия юнаци, за да се опитат да те хванат тук? Трябва наистина да са били много отчаяни. Или пък много глупави. Бас държа, че са глупави. — Госпожа Лили заклати глава. — Сега готова ли си да станеш, Сали?

— Добре ли е гадженцето?

— Да, Марвин, тъкмо си поема дъх. Мисля, че се справи с онези мъжаги. Предполагам, че не успяхте да пипнете нещастниците?

— Не, госпожа Лили. Почти ги бяхме настигнали, но те успяха да се измъкнат с кола. Куинлан заби един куршум в задното им стъкло. Каза, че знае кое е копелето и че ще го пипне утре. След това се засмя и потри ръце. Малко му беше трудно, тъй като все още държеше големия си патлак.

Марвин Изхвърлячът се обърна:

— Не е ли тъй, Куинлан?

— Сали, беше Бидермайер, нали?

Тя вдигна глава. Беше се поуспокоила и се чувстваше чудесно.

Госпожа Лили сграбчи ръката й и я изправи на крака.

— Ето, готово. Пухчо, дай на Сали още малко от чудесното си бяло вино.

— Да, беше Бидермайер с двама копои и една спринцовка. Мисля, че спринцовката все още е някъде тук на пода.

Марвин кимна утвърдително.

— Знаех си, че макар да си кожа и кости, не си безпомощна. Добре си направила, Гадже.

— Благодаря ти, Марвин. Благодаря на всички.

— Няма защо — отвърна госпожа Лили. Тя се обърна и се развика: — Сядайте си на масите. Всичко е наред. Това ще научи тези, които искат да се бъзикат с Марвин, че това не е добра идея. Хвърлили са хубав бой на онези, които се опитаха да нападнат Сали. Куинлан, премести си хубавия задник обратно на сцената и ми изсвири Декстър Гордън. За какво мислиш, че ти плащам?

— За музиката ми — отговори той. — Сали, не желая да се отдалечаваш от сцената, чу ли?

Преди да тръгне, вдигна спринцовката, уви я в салфетка и я сложи в джоба на ризата си.

— Искам да разбера какво е смятало да ти даде онова копеле. Утре ще занесем това в лабораторията на ФБР. Хайде, Сали.

— Аз ще донеса виното — каза Пухчо.

* * *

Той напрегнато обикаляше стаята. Дилън се беше разположил пред преносимия си компютър „Гейтуей 486SX Номад“, наречен още „Макс“.

Сали наблюдаваше Джеймс.

— Мисля, че получих достатъчно — обади се най-накрая.

Двамата мъже я погледнаха.

Тя се усмихна:

— Не искам да чакам до утре. Искам още тази вечер да приключим с всичко. Да отидем при майка ми. Тя знае какво се е случило в нощта, когато баща ми беше убит. Или поне знае доста повече, отколкото е казала на вас, на полицията или на мен. Искам да знам истината.

— Мисля, че ще по-добре да съберем и тримата — майка ти, съпруга ти и Бидермайер — възрази Дилън и отново погледна към екрана на компютъра. — Не смяташ ли, че вече е време, Куинлан?

— Не зная — отговори той. — Може би е още рано. — Погледна разтревожено към Сали. — Сигурна ли си за това, Сали?

Тя изглеждаше силна, крехките й рамене бяха изправени, а погледът й беше решителен. Изглеждаше готова да понесе товара.

— Сигурна съм.

Това беше всичко, от което той се нуждаеше. Да, време беше да разберат истината. Той кимна.

— Те може би са уморени — каза Дилън. — Спипах те. Най-накрая го открих. — Той се усмихна широко. — Много съм добър — каза, като потриваше ръце. — Дяволски добър.

— За какво говориш? — попита Куинлан и се запъти към Дилън. Наведе се и погледна към екрана.

— Всичко, което искаме да знаем за д-р Алфред Бидермайер. Истинското му име е Норман Липси и е канадец. Наистина е завършил медицина — в „Макгил“ в Монреал. Боже мой, специалността му е пластична хирургия. Има и още нещо. Съжалявам, че се забавих толкова. Просто не ми дойде наум, че може да е канадец, не и с име като Бидермайер. Не се свързах с подходящата база данни. — Потри ръце. — Открих го в списък на пластичните хирурзи, има и негова снимка. Там пише, че е завършил в „Макгил“.

— Невероятно! — каза Куинлан. — Отлична работа, Дилън.

— Съмнявал ли си се изобщо? А сега нека да потърся някои неща и за Скот Бренърд. Къде е завършил право, Сали?

— В Харвард.

— Да, тук пише, че е завършил с отличие Харвард през 1985 година. Жалко. Надявах се, че е излъгал за това.

Куинлан попита:

— Сигурна ли си, че все още го искаш, Сали? Готова ли си да видиш Скот? А Бидермайер? След това, което се опита да ти стори тази вечер? Сигурна ли си?

— Да, сигурна съм. Стига толкова. Това трябва да свърши. Ако съм убила баща си, бих искала да знам. Ако го е направила Ноел или някой друг, нека разберем кой е. Не издържам на тази неяснота, на тези мъгляви образи.

— Преди да тръгнем, искам да си изясним още някой неща. Ще можеш ли? — попита я Куинлан.

— О, да — отвърна тя. — Готова съм. Вече говорихме за Скот и за баща ми. — Млъкна, а пръстите й проследяваха райетата на кадифените й панталони.

— Какво има?

— Става въпрос за баща ми и за майка ми. — Тя погледна ръцете си — тънки пръсти, дълбоко изрязани нокти. Поне, откакто срещна Джеймс, вече не ги гризеше.

— Какво има, Сали? Хайде, стига с тези тайни.

— Той биеше майка ми. Когато бях на шестнадесет години за пръв път го видях да я бие. Това се случи, когато се върнах от девическото училище във Вирджиния. Опитах се да я защитя…

Дилън вдигна глава.

— Искаш да кажеш, че баща ти, старши юридически съветник в „ТрансКон Интернешънъл“, е биел жена си?

— Защо ли не съм изненадан? — обади се Куинлан. Седна до нея, взе ръката й в своята и зачака. Не каза нищо, само й държеше ръката. Трябвало е да преживее и това?

— Майка ми — Ноел — не искаше да предприеме нищо. Просто търпеше. Предполагам, че тъй като той беше толкова известен, уважаван и богат, а тя беше част от всичко това, не е могла да понесе мисълта за унижението. Или пък се е страхувала, че може да загуби всичко, което има.

Спомням си, че с нетърпение очаквах различните коктейли, разточителни банкети и обяди в тесен кръг с важни личности, където съпругите се надпреварваха да се показват и да дават интервюта за различни списания, защото знаех, че тогава не би посмял да удари Ноел. Това, че аз знаех всичко, засилваше омразата му към мене.

Когато отказах да напусна дома и да отида в колеж, мислех, че ще ме убие. Беше разчитал на заминаването ми. Дори не беше допускал, че аз ще си остана вкъщи и ще го наблюдавам. Всъщност той вдигна ръка, но не посмя да ме удари.

Никога няма да забравя омразата в погледа му. Осъзнаваше, че е много привлекателен. Имаше гъста тъмна коса с едва забележими сребърни нишки в нея, тъмносини очи. Беше висок и строен. Високите му скули му придаваха аристократичен вид.

В действителност Скот прилича на него. Не е ли странно, че съм си въобразявала, че съм влюбена в мъж, който прилича на баща ми?

— Да — каза Дилън. — Бих казал, че не е добре. Радвам се, че Куинлан не прилича на никого, освен на себе си.

— Връщах се съвсем неочаквано вкъщи. Той знаеше това. След едно от посещенията ми при Ноел се сетих, че съм си забравила пуловера. Върнах се в къщата и го видях как рита майка ми. Отидох до телефона, за да се обадя в полицията. Чашата беше преляла. Не ме интересуваше нищо повече. Той трябваше да си плати. Сигурно няма да повярвате, но майка ми пропълзя до мен, сграбчи крака ми и започна да ме умолява да не викам полиция. Баща ми стоеше на прага на библиотеката и ме предизвикваше да го направя. Предизвикваше ме, докато гледаше как майка ми, паднала на колене, хленчи и се моли. Господи, беше ужасно! Оставих слушалката, тръгнах си и не се върнах повече. Просто не можех. Нищо, което се опитвах да направя, не помагаше. Ако бях там, той просто изчакваше да си тръгна. След това може би я биеше още по-жестоко, отколкото ако не бях ходила. Спомням си, че се питах дали тогава не й беше счупил някое ребро, но не посмях да попитам. Какво можех да направя?

— Но той успя да си отмъсти едва преди шест месеца — отбеляза Дилън. — Чакал е — колко? — пет години, за да ти го върне.

— Това не е точно така. Отмъщението му започна със Скот. Сега вече съм напълно сигурна. Да, той стои зад брака ми със Скот. Дотогава в живота ми нямаше мъже. Веднага след колежа започнах работа за сенатор Бейнбридж. Бях щастлива. Не се виждах с родителите си. Имах приятели. Обаче бях сигурна, че баща ми все още ме мрази.

Спомням си как веднъж на един коктейл срещнах случайно майка си в дамската тоалетна. Тя разресваше косата си. Дългият й ръкав се беше смъкнал и аз видях на ръката й огромна виолетова синина. Спомням си, че само я погледнах и казах: „Защо позволяваш на онзи негодник да те бие?“

Тя ме удари. Предполагам, че си го заслужавах. Повече не я видях до онази вечер, когато избягах от вас и когато отидох при нея, за да й поискам пари.

— Ти всъщност спомняш ли си дали си ходила в къщата на родителите си в нощта, когато баща ти беше убит?

— Да, но нищо друго не помня. Откъде съм сигурна, че баща ми е мъртъв? Не зная. Но зная и предполагам, че може би съм смятала, че Ноел в края на краищата не е могла да понесе повече побоищата. Да, сигурно точно това съм си помислила, въпреки че цялата тази работа не ми е съвсем ясна.

Тя започна да разтрива слепоочията си.

— Не, не зная, Джеймс. Мисля, че си спомням някакви писъци, че виждам някакъв пистолет и може би кръв. Спомням си кръвта. Но баща ми? Мъртъв ли е? Дали Ноел е там? Нищо не мога да кажа със сигурност. Съжалявам. Не мога да помогна.

Но Куинлан не се тревожеше. И друг път се беше справял с подобни ситуации. Дилън също не е безпокоеше. Имаха много материал за работа. Сали беше готова.

За да я успокои, той произнесе бавно, сякаш повече на себе си:

— Значи баща ти е изчаквал.

— Да. Едва след като се оженихме, разбрах, че баща ми е шеф на Скот. Никога не ми беше казвал в каква фирма работи. Не се впускаше в подробности, а и аз не го разпитвах. От момента, в който разбрах, всичко се обърка.

Куинлан крачеше из стаята с бавни и отмерени стъпки. Дилън продължаваше да работи. Сали бършеше праха от малкото каучуково дърво, засадено в красив ориенталски съд.

Куинлан спря и се усмихна на Сали.

— Мисля, че е време да проведеш няколко телефонни разговора, Сали. Време е да съберем бандата и да си побъбрим малко. Ще видим какво ще излезе.

Той й подаде телефона.

— Най-напред се обади на майка си, после на Скот и накрая на Бидермайер.