Към текста

Метаданни

Данни

Серия
ФБР Трилър (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Cove, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 37 гласа)

Информация

Сканиране
bibsityY (2015)
Корекция
maskara (2016)

Издание:

Автор: Катрин Каултър

Заглавие: Съвършено непознати

Преводач: Нина Гавазова

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Ера“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2000

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Редактор: Даниела Романова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3138

История

  1. — Добавяне

12.

Той чу някакъв слаб шум, който му се стори странен и непривичен за мястото, на което се намираше точно до „Хинтерландс“. Обърна се, като се чудеше дали Сали не е излязла от кафенето, без да я забележи. Тогава го чу отново. Беше едва доловим звук. Приведе се, пъхна ръката си под сакото и хвана германския си деветмилиметров полуавтоматичен пистолет „Зиг зауер“. Това оръжие му подхождаше така, както никое друго през целия му досегашен професионален живот. Измъкна го, но все пак бе закъснял. Почувства удара точно над лявото си ухо. Падна, без да издаде нито звук.

— Джеймс? — Сали показа глава през вратата на кафенето.

Наоколо нямаше никого. Тя помаха на Нелда и отново се обърна назад. Къде ли беше Джеймс? Намръщи се и слезе по стъпалата. Чу някакъв много слаб шум, който бе някак си непривичен за това място. Заобиколи, за да погледне към малкото празно пространство зад сградата.

Това, което видя, бе Джеймс, легнал на една страна на земята, а по бузата към брадичката му се стичаше струйка кръв. Тя извика името му и се хвърли към него, раздруса го, после се отдръпна назад. Сдържа дъха си. Внимателно постави пръсти на врата му, за да му измери пулса. Той бе бавен, но ясно се усещаше. Слава Богу, беше добре. Какво ставаше тук? След това тя разбра.

Това беше баща й — най-накрая бе дошъл, за да я отведе, точно както бе обещал, че ще направи. Бе наранил Джеймс, вероятно защото той я защитаваше.

Тя се огледа, за да потърси помощ. Наоколо нямаше никого. Нито една жива душа.

О, Боже, какво щеше да прави? Беше се навела, за да погледне раната, когато ударът се стовари точно на тила й и тя падна върху Джеймс.

* * *

Долови някакъв шум. Чуваше се през малки интервали. Беше вода — капки, които падаха една след друга върху някакъв метал.

Отвори очи. Знаеше, че нещо не е наред. Опита се да си спомни какво й се беше случило точно преди да се озове тук — където и да беше това тук.

— О, вече си будна. Добре.

Глас, мъжки глас, неговият глас. Успя да види лицето му. Беше доктор Бидермайер — човекът, който я беше измъчвал цели шест месеца.

Да, това си спомняше — не всичко, но достатъчно — толкова, колкото да я ужасява нощ след нощ в кошмарите й, които й причиняваха съвсем реална болка.

Внезапно си спомни. Беше с Джеймс. Да, Джеймс Куинлан. Той беше ударен по главата. Лежеше в безсъзнание на земята точно до „Хинтерландс“.

 

 

— Няма ли да кажеш нещо, Сали? Намалих дозата, за да можеш да разговаряш с мен.

Тя усети силен удар по бузата.

— Погледни ме, Сали. Не се преструвай, че витаеш някъде. Зная, че в момента това е невъзможно. — Отново я удари.

Хвана я за раменете и силно я разтърси.

— Джеймс добре ли е?

— Джеймс? — изглеждаше изненадан. — О, мъжът, с когото беше в Коув. Да, добре е. Никой не искаше да поеме риска да го убие. Той любовник ли ти беше, Сали? Имаш го от малко повече от седмица. Нещата бързо се развиват. Трябва да е бил отчаян. Погледни се само, толкова си жалка и кльощава. Косата ти е разрошена, а дрехите ти висят по теб. Хайде, Сали, разкажи ми за Джеймс. Какво му каза.

— Разказах му за теб, имах кошмар и той ми помогна да го преодолея. Казах му каква отрепка си.

Той отново я удари, не прекалено силно, но достатъчно, за да я накара да се отдръпне от него.

— Груба си, Сали. Освен това лъжеш. Никога не си умеела да лъжеш и винаги те хващам. Може да си сънувала, но не си му разказала за мен. Искаш ли да знаеш защо? Защото си луда и аз вече съм станал част от теб. Ако искаше да разкажеш на някого за мен, просто щеше да припаднеш и да умреш. Ти не можеш да съществуваш без мен, Сали. Беше далеч от мен само две седмици, а виж какво се случи. Приличаш на развалина. Опита се да се преструваш, че си нормална. Забрави обноските си. Майка ти би била скандализирана. Съпругът ти би се отдръпнал от теб с отвращение. Колкото до баща ти — е, предполагам, че не си заслужава да спекулирам с него сега, когато се е измъкнал от тленната си обвивка.

— Къде съм?

— О, това трябваше да бъде първият ти въпрос, ако изобщо можем да вярваме на книгите и телевизията. Отново си там, където ти е мястото, Сали. Огледай се. Отново си в стаята си, същата, обзаведена от мъртвия ти баща специално за теб. Държах те упоена близо ден и половина. Намалих дозата преди около четири часа. През това време ти идваше в съзнание.

— Какво искаш?

— Имам това, което искам, или поне първата част от него. А това си ти, скъпа моя.

— Жадна съм.

— Обзалагам се. Холанд, къде си? Донеси вода на пациентката ни.

Тя си спомняше Холанд — кльощав и лукав дребен мъж, който беше един от двамата зрители на малкия квадратен прозорец, докато той я удряше, галеше и унижаваше. Холанд имаше рядка кафява коса и най-ужасяващите очи, които някога бе виждала. Рядко говореше, още по-малко с нея. Тя не каза нищо повече, докато той не се появи до нея с чаша вода в ръка.

— Заповядайте, докторе — прозвуча тихият му, дрезгав глас, който съпровождаше всичките й кошмари, и на нея й се приискваше да е дрогирана, за да не осъзнава, че той е до нея.

Холанд стоеше зад доктор Бидермайер и бе насочил към нея зловещия си, жаден поглед. Гадеше й се. Докторът я повдигна и я остави да изпие водата.

— Скоро ще искаш да посетиш тоалетната. Холанд ще ти помогне, нали, Холанд?

Той кимна и на нея й се прииска да умре. Тя отново сложи глава на твърдата болнична възглавница и затвори очи. Дълбоко в себе си знаеше, че няма да съумее отново да се съхрани непокътната на това място. Също така осъзна, че вече нямаше да успее да избяга. Този път всичко бе приключило за нея. Продължаваше да държи очите си затворени и без да се обръща към него, каза:

— Не съм луда. Никога не съм била. Защо правите това? Той е мъртъв. Какво значение има?

— Ти все още не знаеш, нали? Все още не си спомняш нищо. Осъзнах го почти веднага. Е, не е моя работа да ти казвам, скъпа моя. — Усети, че той я потупва по бузата, и потрепери.

— Стига, Сали, стига. Не съм те измъчвал аз. Но все пак трябва да си призная, че ми хареса една от касетите, които видях. Ти, разбира се, дори не беше там — просто лежеше със затворени очи и му позволяваше да прави каквото си иска. Нямаше никакво намерение да се бориш. Беше толкова безучастна, че даже не трепваше, когато той те удряше. Но дори тогава, бих могъл да кажа, че не беше уплашена. И този контраст правеше гледката удивително зрелищна.

Тя усети как кожата й настръхва, когато си спомни движението на ръцете му по нейните, натиска, ударите, ласките, които се превръщаха в болка. Тя усети как леглото олеква и знаеше, че доктор Бидермайер е застанал до нея и я наблюдава. Чу го спокойно да казва:

— Холанд, ако тя отново избяга, ще трябва да ти причиня болка. Разбираш ли ме?

— Да, доктор Бидермайер.

— Няма да бъде като последния път, Холанд. Тогава сгреших с наказанието ти. Кратката шокова терапия май по-скоро ти хареса, нали?

— Няма да се повтори, доктор Бидермайер.

Нима долови разочарование в ужасния глас на този малък човек?

— Добре. Знаеш какво се случи със сестра Крайдер, която я остави да крие таблетките под езика си. Да, разбира се, че знаеш. Бъди разумен, Холанд. Сега трябва да тръгвам, Сали, но тази вечер отново ще дойда при теб. Ще трябва да те махнем от санаториума. Досега още не сме взели решение какво да правим с теб, но не можеш да останеш тук. Човекът от ФБР, Куинлан, сигурно знае всичко за това място. Сигурен съм, че си му казала някои неща за миналото си. Те ще дойдат, но това не е твой проблем. Нека сега ти дам нещо, което ще те накара да се почувстваш свободна и безгрижна. Да, Холанд, задръж й ръката.

Сали усети студената игла и краткото боцване. Само след секунди започна да потъва в забвение. Усещаше онази част от себе си, която бе истинска и искаше да живее като съвсем малко пламъче, което за кратко се опита да се бори, преди да угасне. Тя въздъхна дълбоко и излезе от тялото си.

Почувства върху себе си ръце, които съблякоха дрехите й. Знаеше, че това е Холанд. Доктор Бидермайер вероятно гледаше.

Не се опита да се бори. Вече нищо не я интересуваше.

* * *

Куинлан се събуди с главоболие, което не можеше да се сравнява с никое от преживените в колежа. Той изруга, хвана главата си с ръце и продължи да ругае.

— Имаш най-силното главоболие, което някога си изпитвал, нали?

— Дейвид — дори от произнасянето на тази единствена дума го заболя, — какво, по дяволите, се случи?

— Някой те е ударил точно над лявото ухо. Докторът ти постави три шева. Стой мирно, а аз ще ти донеса хапче.

Куинлан насочи вниманието си към таблетката. Тя трябваше да помогне. Ако не успееше, главата му щеше да се пръсне.

— Ето, Куинлан. Доста е силно. Трябва да взимаш само по едно на четири часа.

Той го взе и изпи водата в чашата. Отпусна се отново назад, затвори очи и зачака.

— Доктор Графт каза, че бързо ще ти подейства.

— Дяволски се надявам да е така. Разказвай, Дейвид. Къде е Сали?

— Ще ти разкажа всичко. Само лежи спокойно. Намерих те в безсъзнание на тясната алея точно до „Хинтерландс“. Телма Нетро ми докладва, че двамата със Сали сте изчезнали, така че тръгнах да ви търся. Изплаши ме до смърт. Когато те открих да лежиш там, си помислих, че си мъртъв. Пренесох те у дома. Доктор Графт дойде тук и ти направи шевовете. Не зная нищо за Сали. Тя е изчезнала, Куинлан. Никакви следи, нищо. Изглежда така, сякаш никога не е била тук.

Ако не го болеше толкова силно, Куинлан щеше да изкрещи. Вместо това той просто остана да лежи, като се опитваше да подреди фактите и да разсъждава.

Сали беше изчезнала. Изчезнала, не намерена мъртва. Изчезнала. Но къде?

Чуха се детски гласове. Сигурно му се беше сторило. После чу как Дейвид казва:

— Дейдре, ела тук и седни в скута ми. Трябва да пазиш тишина. Господин Куинлан не е добре, а ние не искаме той да се чувства още по-зле, нали?

Момиченцето прошепна нещо, но той не можа да разбере какво. Дейдре означаваше тъга. Той заспа.

Събуди се и видя млада жена с много бяла кожа и тъмночервена коса, която го гледаше. Имаше най-милото лице, което някога бе виждал.

— Коя сте вие?

— Аз съм Джени, съпругата на Дейвид. Лежете спокойно, господин Куинлан. — Усети хладната й длан върху челото си. — Приготвила съм ви вкусна пилешка супа. Доктор Графт каза да поемате само лека храна до утре сутринта.

Като хапна от супата, се почувства по-добре.

— Благодаря ви. — Бавно се изправи и седна, докато тя го придържаше за лакътя.

— Боли ли ви главата?

— Вече е само притъпено пулсиране. Колко е часът? Или по-скоро — кой ден сме?

— Раниха ви рано днес следобед. В момента е осем часът вечерта. Надявам се, че момичетата не са ви притеснявали.

— Не, никак. Благодаря ви, че ме прибрахте.

— Сега ще доведа Дейвид. Той ги приспива. Вече трябва да е свършил с приказката за лека нощ.

Главоболието на Куинлан беше преминало. Скоро можеше да си тръгне от тук. Трябваше да открие Сали. Осъзна, че е дяволски изплашен. Какво ли й се беше случило?

Нима баща й е дошъл за нея, точно както бе обещал да направи? Не, това беше смешно. Еймъри Сейнт Джон бе мъртъв.

— Искаш ли малко горещ чай с бренди?

— Не, нямам нужда от повдигане на духа. — Куинлан отвори очи и се усмихна на Дейвид Маунтабенк. — Жена ти ме нахрани. Много вкусна супа. Благодарен съм ти, че ме прибра, Дейвид.

— Не бих могъл да те оставя при Телма Нетро точно сега, нали така? Не бих оставил там дори най-големия си враг. Тя е много странна. Не се разделя с дневника и писалката. Върхът на езика й на практика е татуиран от мастилото.

— Разкажи ми за Сали.

— Всички мъже, които успях да събера, разпитват хората в града и я търсят. Пуснах заповед за издирването й…

— Без заповеди — каза Джеймс, като рязко се изправи, а лицето му пребледня. — Не, Дейвид, опасно е.

— Вече не са ми достатъчни глупостите за националната сигурност, Куинлан. Искам да знам какво става, или няма да го направя.

— Никак не ми помагаш, Дейвид.

— Разкажи ми и ми позволи да ти помогна.

— Името й е Сали Сейнт Джон Бренърд.

Дейвид се втренчи в него.

— Тя е дъщерята на Еймъри Сейнт Джон? Лудата дъщеря, която е избягала от санаториума? Онази, чийто съпруг е обезумял заради безопасността й? Затова ми изглеждаше позната. Дявол да го вземе! Трябваше да направя връзката. О, това значи е причината за черната перука. Просто е била забравила да си я сложи, нали?

— Да, точно така, а аз й казах да се отпусне, защото никога няма да я свържеш със Сюзън Бренърд, поне се надявах да не го направиш.

— Иска ми се да можех да кажа, че щях да направя връзката, но, по дяволите, вероятно никога нямаше да я направя, освен ако не я видех на живо, а след това и по телевизията. Какво правеше ти с нея, Куинлан?

Той въздъхна.

— Тя не знае, че съм от ФБР. Не се усъмни в историята, че съм частен детектив и търся онези двама възрастни хора, които са изчезнали в този район преди три години. Дойдох тук, защото имах чувството, че тя ще се скрие при леля си. Просто щях да я отведа обратно.

— Но защо ФБР се занимава с убийство?

— Не е само убийството. То е една от причините. Занимаваме се със случая заради други неща.

— Зная. Няма ли да ми разкажеш останалата част от историята?

— Предпочитам да не го правя. Както ти казах, имах намерение да я върна обратно, но тогава…

— Тогава какво?

— Баща й два пъти й телефонирал. След това една нощ тя видяла лицето му на прозореца си.

— А на следващата сутрин ти откри отпечатъци от обувките му под същия прозорец. Баща й е мъртъв, убит. Господи, Куинлан, какво става тук?

— Не зная. Но трябва да я открия. Някой се опитваше да я уплаши до смърт, да я накара да повярва, че е луда, а леля й изобщо не ми помогна, непрекъснато й повтаряше с нежен и разбиращ глас, че тя също щяла да чува и да вижда разни неща, ако била преживяла всичко, което била преживяла Сали, и че ако е била в санаториума толкова дълго време, това щяло да я накара да разсъждава по различен начин. След това бяха извършени двете убийства. Трябва да я открия. Всички останали може да са луди, но Сали не е.

— Когато се почувстваш достатъчно добре, ще отидем при леля й. Вече говорих с нея, но тя заяви, че не е виждала Сали и че сигурно е с теб в мотела на Телма. Претърсихме таванската ти стая. Чантата й, дрехите й, сешоарът й са изчезнали. Сякаш никога не е била там. Виж, Куинлан, може би когато е видяла, че си в безсъзнание, тя се е уплашила и е избягала.

— Не — Джеймс гледаше Дейвид право в очите, — зная, че тя не би ме изоставила, не и ако съм лежал в безсъзнание. Просто не би го направила.

— А може би е било така, не мислиш ли?

— Само Бог знае как е било, но съм сигурен, че тя не би ме изоставила.

— Значи трябва да я намерим. Още нещо. Аз съм служител на властта. Сега, след като зная коя е тя, мой дълг е да докладвам за нея.

— Ще ти бъда благодарен, ако изчакаш, Дейвид. Прекалено много неща са заложени на карта, не е само смъртта на Еймъри Сейнт Джон. Повярвай ми.

Дейвид дълго време го наблюдава и най-накрая отвърна:

— Добре. Кажи ми с какво мога да помогна.

— Да отидем на гости на леля Амабел Пърди.

* * *

Доктор Алфред Бидермайер беше доволен от себе си. Сали не знаеше, че новото малко огледало в стаята й е двустранно. Никой не знаеше, или поне той така си мислеше. Наблюдаваше я как бавно се изправя и сяда в леглото, като очевидно се опитваше да контролира ръцете и краката си. Беше й трудно, но тя продължаваше да се опитва. Възхищаваше й се заради волята й, но същевременно искаше да я пречупи. Изглежда й отне известно време, докато осъзнае, че е гола. След това много бавно, сякаш бе възрастна жена, тя се изправи и отиде до малкия гардероб. Извади една нощница, която бе оставила там, преди да избяга. Той я бе купил за нея, но тя не знаеше това. Нахлузи я през главата си, като леко се олюляваше, но успя да се справи. След това се върна обратно и седна на ръба на леглото. Хвана главата си с ръце.

Той започна да се отегчава. Нямаше ли да направи нещо? Нямаше ли да започне да крещи? Тъкмо се бе обърнал да си върви, когато най-накрая тя вдигна глава и той видя, че по страните й се стичат сълзи.

Така беше по-добре. Тя скоро щеше да бъде готова да го чуе. Съвсем скоро. Щеше да забави следващата й инжекция с час и нещо. Обърна се и отключи вратата на малката стая.

Сали знаеше, че плаче. Чувстваше, че лицето й е мокро, и усещаше солените сълзи, които се стичаха към устата й. Защо ли плачеше? За Джеймс. Спомни си как той лежеше, а кръвта се стичаше от раната над лявото му ухо. Беше съвсем неподвижен. Бидермайер й бе казал, че не е убит. Но как можеше да се довери на този дявол?

Джеймс сигурно беше добре. Тя погледна меката коприна, която се плъзгаше по тялото й. Беше с приятен прасковен цвят. За съжаление нощницата й стоеше като на закачалка. Сали погледна към следите от инжекции на ръката си. Дупките от игла бяха пет. Беше я упоил пет пъти. Спомените нахлуха в главата й и започнаха да придобиват форма и образ.

Трябваше да се измъкне оттук, преди той да я убие или да я отведе някъде другаде — някъде, където никой нямаше да я намери. Замисли се за Джеймс. Ако някой можеше да я открие, това беше той.

Тя се опита да се изправи. Направи една крачка, след това още една. Скоро вече ходеше — бавно и внимателно, но нормално. Застана пред прозорчето и погледна навън.

Моравата се простираше на площ от деветдесет метра, чак до един участък с дървета. Със сигурност можеше да отиде дотам. Веднъж вече бе успяла. Просто трябваше да стигне до дърветата. Можеше да се изгуби в горичката също като предишния път. Най-накрая бе съумяла да открие правилния път. Отново щеше да успее.

Тя се върна обратно до гардероба. Вътре имаше хавлия, още две нощници и чехли. Нищо друго. Нямаше панталони, нямаше рокли, нямаше бельо.

Това не я интересуваше. Ако трябваше, щеше да стигне до края на горичката облечена с хавлия. В този момент си спомни нещо — предишния път бе откраднала дрехите и обувките на една от медицинските сестри. Щеше ли да успее да го направи и сега?

Кой й бе причинил това? Знаеше, че не е баща й. Той отдавна бе мъртъв. Сигурно беше човекът, който се представяше за баща й — мъжът, който й бе позвънил и се бе явил на прозореца на спалнята й. Това можеше да бъде Скот, доктор Бидермайер или човек, когото бяха наели.

Но не и баща й, слава Богу! Гадното копеле най-накрая бе умряло. Надяваше се адът наистина да съществува. Ако беше така, знаеше, че той се намира там, в най-дълбоката дупка.

Трябваше по някакъв начин да се добере до майка си. Ноел щеше да й помогне. Тя щеше да я защити, след като разбереше истината. Но защо ли не беше дошла да я види нито веднъж през шестте месеца, докато беше тук? Защо не се бе опитала да разбере причината, поради която дъщеря й е затворена тук? Доколкото Сали знаеше, Ноел не се бе постарала да направи каквото и да е, за да й помогне. Дали вярваше, че е луда? Нима бе повярвала на съпруга си? Нима бе повярвала на съпруга на Сали?

Как ли можеше да се измъкне?

* * *

— Някой от вас иска ли чаша кафе, господа? — попита Амабел.

— Не — отвърна Куинлан, — кажи ни къде се намира Сали.

Тя въздъхна и даде знак на двамата мъже да седнат.

— Чуй ме, Джеймс, вече казах на шерифа, че Сали трябва да се е уплашила, когато е видяла, че си ранен, и е избягала. Това е единственото обяснение. Сали е слаб човек. Много неща преживя. Била е дори в психиатрична клиника. Не ми изглеждаш изненадан. Учудена съм, че ти е разказала за това. За тези неща не трябва да се говори. Тя беше много болна и все още е. Има логика в това, че отново е избягала — точно както избяга след случилото се във Вашингтон. Ако не ми вярваш, иди при Телма. Марта ми каза, че всичките й вещи са изчезнали от стаята ти. Това не е ли странно? Не е оставила какъвто и да е спомен там. Сякаш е искала да заличи самата себе си. — Тя замълча за момент, след което добави: — Изглежда така, сякаш никога не е била там, сякаш всички просто сме си въобразили, че е била сред нас.

Куинлан скочи на крака и се надвеси над нея. Доближи лицето си до нейното и много бавно и отчетливо произнесе:

— Това са пълни глупости, Амабел. Сали не беше призрак, нито пък беше луда, както й внушаваше ти и както се опитваш да внушиш сега и на нас. Тя не просто си е представила женските писъци през тези две нощи. Не си е въобразила, че вижда лицето на баща си на прозореца на спалнята си през онази нощ. Ти я караше да се съмнява в себе си, нали, Амабел? Ти я караше да си мисли, че е откачена.

— Това е смешно.

Куинлан се приближи до нея, като я принуди да се притисне към облегалката на стола.

— Защо правеше това, Амабел? Току-що каза, че си знаела, че е била в санаториум. Знаела си, че някой я е вкарал там и я е държал дрогирана цели шест месеца, нали? Не се опита да я увериш, че е нормална като всички други. Не, продължаваше с инсинуациите. Не го отричай, чувал съм те. Опитваше се да накараш Сали да се съмнява в себе си. Защо?

Амабел само му се усмихна и се обърна към Дейвид:

— Шерифе, проявих голямо търпение. Този мъж познава Сали малко повече от седмица. Аз съм нейна леля. Обичам я. Никога не бих я наранила. Съжалявам, Джеймс, но тя избяга. Много е просто. Моля се шерифът да я намери. Тя е слаба. Има нужда някой да се грижи за нея.

Куинлан беше толкова вбесен, че се боеше да не я издърпа от стола и да я разтърси. Отстъпи назад и започна да се разхожда из малката гостна. Дейвид го наблюдаваше известно време, след което каза:

— Госпожо Пърди, ако Сали е избягала, имате ли представа къде може да е отишла?

— В Аляска. Спомена, че иска да отиде в Аляска. Каза, че предпочитала Мексико, но нямала паспорт. Това е всичко, което знам, шерифе. Разбира се, ако ми се обади, веднага ще ви уведомя. — Амабел се изправи. — Съжалявам, Джеймс. Знаеш коя е Сали. Вероятно си уведомил и шериф Маунтабенк. Много неща я очакват и тя най-накрая ще трябва да се изправи пред тях. Колкото до разсъдъка й, кой би могъл да каже? Засега можем само да се молим.

Джеймс беше готов да я удуши. Тя лъжеше, но го правеше много добре. Сали не би избягала, не и когато той лежеше в безсъзнание. Не би го направила.

Това означаваше, че някой я е отвлякъл.

И този някой бе човекът, който се бе престорил на баща й. Джеймс можеше да се обзаложи за това. Сега вече знаеше какво да прави. Дори имаше представа къде се намира тя.