Катрин Каултър
Съвършено непознати (11)

11.

— Да, точно така — каза си Куинлан, когато се изправи. Под прозореца на спалнята на Сали в къщата на Амабел имаше ясни следи от мъжки обувки и което беше по-важно — две дълбоки следи от стълбата.

По земята имаше счупени клони, скършени от някой, който се бе движил бързо, влачейки със себе си стълбата. Джеймс седна отново на земята и премери отпечатъците — номер единадесет. Той носеше същия номер. Свали своята мокасина и внимателно я постави във вдлъбнатината.

Токовете се бяха вдълбали, което означаваше, че е висок вероятно около метър и осемдесет и тежи осемдесет килограма. Или поне приблизително. Вгледа се по-внимателно и премери дълбочината на отпечатъците с пръсти. Единият беше по-дълбок от другия, което беше странно.

— Какво откри, Куинлан? — това беше Дейвид Маунтабенк. Носеше униформа и изглеждаше спретнат, беше гладко избръснат и бодър. Беше едва шест и трийсет сутринта. — Да не възнамеряваш да избягаш със Сали Брандън?

„О, по дяволите“ — помисли си Куинлан, като се изправи бавно и спокойно отвърна:

— Всъщност снощи някой се е опитал да влезе в къщата и е уплашил Сали. А ако те интересува, тя вероятно спи в таванската стая на Телма — в моята стая.

— Някой се е опитал да нахлуе с взлом?

— Да, нещо такова. Сали се е събудила и видяла лицето на някакъв мъж на прозореца си. Изплашила се. Когато е изпищяла, той се е изпарил.

Дейвид Маунтабенк се облегна на стената.

— Какво всъщност става, Куинлан?

— Да го наречем национална сигурност, Дейвид.

— Бих го нарекъл бабини деветини.

— Не мога да ти кажа — отвърна Куинлан.

Погледите им се срещнаха, но той не трепна. Шерифът можеше да насочи пистолет към него, но той пак нямаше да трепне.

— Добре — най-накрая се съгласи Маунтабенк, — нека бъде твоята, поне засега. Гарантираш ли ми, че това няма нищо общо с двете убийства?

— Да. Знаеш ли, повече смятам, че убийството на жената по някакъв начин е свързано с изчезването на Харв и Мардж Дженсън преди три години. Знам, вчера ти казах, че не мога да си го представя. Сега обаче мисля, че нещата са свързани по някакъв начин. Просто интуиция. С годините се научих да не я пренебрегвам. Колкото до Сали, направи се, че нищо не се е случвало, Дейвид. Ще ти бъда длъжник, ако просто го забравиш.

— Убийствата са били две, Куинлан.

— Спайвър и?

— Да. Току-що ми се обади съдебната лекарка от Портланд — учила е в Сан Франциско и наистина си разбира от работата. Ех, ако навсякъде съдебните лекари знаеха какво правят. Късно снощи й закарах тялото и тя се съгласи незабавно да извърши аутопсията, Господ да я поживи! Беше категорична, че е невъзможно той да е седнал сам на люлеещия се стол, да е поставил оръжието в устата си и да е дръпнал спусъка.

— Това опровергава теорията, че Спайвър е убил жената и след това се е почувствал толкова виновен, че се е самоубил.

— Направо я отхвърля.

— Знаеш ли на какво ми прилича това? Убиецът се надява всички да помислят, че докторът се е самоубил. Може би е възрастен човек, който не е знаел всички подробности, които биха направили впечатление на един добър съдебен лекар. Все пак твоят човек, Понсър, не ги знаеше. Имал си късмет, че лекарката в Портланд е толкова добра.

— Звучи логично — въздъхна той. — Това, което имаме, е убиец на свобода, Куинлан, а аз не зная какво да правя. Разпитахме с хората ми поотделно всеки един човек в този прекрасен малък град и също както при Лаура Стратър никой не знаеше нищо. Все още не мога да приема, че някой от местните е замесен в това.

— Все пак е един от тях, Дейвид, в това няма съмнение.

— Искаш ли да взема отпечатъци от тези стъпки?

— Не, не се тревожи. Но погледни, едната е по-дълбока от другата. Виждал ли си подобно нещо?

Дейвид коленичи и започна да изучава следите. Измери дълбочината точно както беше направил и Куинлан.

— Странно — каза, — не мога да си го обясня.

— Мислех си, че може да е куц, но ако беше, нямаше да изглежда по този начин. Щеше да има по-голям наклон на едната страна.

— Хвана ме натясно, Куинлан. — Дейвид се изправи и погледна към океана: — Ще бъде хубав ден. Идвах с децата тук поне два пъти седмично заради сладоледа. Откакто бе извършено първото убийство, не ми се иска да ги водя насам.

Куинлан знаеше, че освен убиеца има и още един мъж, който се разхожда наоколо и се опитва да накара Сали да повярва, че е луда. Вероятно бе съпругът й, Скот Бренърд.

Той избърса ръцете си в тъмнокафявите си кадифени панталони.

— О, Дейвид, коя стигна първа до теб?

— Какво?

— Коя от дъщерите ти първа успя да те прегърне?

Шерифът се засмя:

— Най-малката. Покатери се по крака ми като маймунка. Името й е Дейдре.

Джеймс се раздели с Дейвид Маунтабенк и се върна в мотела на Телма.

Когато отвори вратата на таванската си стая, Сали стоеше на прага на банята. Косата й бе мокра. В ръката си държеше кърпа. Тя се вгледа в него.

Беше чисто гола.

Беше слаба и имаше идеално тяло. Той осъзна това за части от секундата, преди тя да разтвори кърпата пред себе си.

— Къде беше? — попита го, без да мърда.

— Носи обувки номер единадесет и половина.

Тя се уви в кърпата и я пристегна над гърдите си. Стоеше и го наблюдаваше.

— На човека, който се представя за баща ти — поясни той, като я наблюдаваше внимателно.

— Откри ли го?

— Все още не, но под прозореца ти открих отпечатъци от стъпки и от стълба. Да, нашият човек е бил там. Какъв номер обувки носи съпругът ти, Сали?

Тя беше много бледа. Цветът така се бе отдръпнал от лицето й, че дори косата й изглеждаше избледняла.

— Не зная. Никога не съм го питала, нито съм му купувала обувки. Баща ми носи единадесет и половина.

— Сали, баща ти е мъртъв. Беше убит преди повече от две седмици. Беше погребан. Полицаите видяха тялото. Твоят баща. Мъжът снощи не е бил баща ти. Ако не се сещаш за някой друг, който да се опитва да те подлуди, тогава трябва да е бил съпругът ти. Срещна ли се с него през нощта, когато бе убит баща ти?

— Не — прошепна тя, като започна да отстъпва към банята и клатеше глава. — Не, не.

Сали не блъсна вратата, а просто внимателно я затвори и превъртя ключа.

Знаеше, че никога повече няма да може да гледа на нея както досега. Можеше да е облечена с палто, но той пак щеше да я вижда застанала гола на прага на банята, толкова бледа и красива, че щеше да му се иска да я повдигне и много нежно да я положи в леглото си. Но това никога нямаше да се случи. Трябваше да се овладее.

— Здрасти — каза той, когато малко по-късно тя излезе, увита в един от белите халати, и със суха коса. Не смееше да го погледне. Просто му кимна с очи вперени в босите си крака и започна да събира дрехите си.

— Сали, ние сме възрастни хора.

— Какво трябва да означава това?

Сега поне гледаше към него без страх. Беше доволен. Имаше му доверие, че няма да я нарани.

— Нямах предвид, че носим отговорност като възрастни хора. Просто исках да кажа, че ти не си по-голямо дете от мен. Няма причина да се притесняваш.

— Предполагам, че ти трябва да се чувстваш неудобно от това, че съм толкова кльощава и грозна.

— Да, точно така.

— Какво означава това?

— Означава, че според мен си много… не, това няма значение. А сега се усмихни.

Тя го дари с бледа усмивка. Имаше му доверие, че няма да я изнасили. Той изненадано се чу да казва:

— Съпругът ти ли беше този, който те унижаваше и те биеше в санаториума?

Тя не помръдна и дори не промени изражението си, но някак си се отдръпна от него. Просто се затвори в себе си.

— Отговори ми, Сали. Проклетият ти съпруг ли беше?

Тя го погледна право в очите и заяви:

— Не те познавам. Може ти да си човекът, който ми се обажда и се представя за баща ми, а също и този, който снощи беше на прозореца ми. Може той да те е изпратил. Сега искам да си тръгвам, Джеймс, и никога повече да не се връщам тук. Искам да изчезна. Ще ми помогнеш ли да го направя?

Господи, не желаеше да й помага. Искаше да изчезне заедно с нея. Искаше… той поклати глава.

— Това не е разрешение на нещата. Не можеш вечно да бягаш, Сали.

— Не бих заложила на това.

Тя се обърна, като притискаше дрехите към гърдите си, и влезе обратно в банята.

Искаше му се да й извика, че харесва малката черна бенка от дясната страна на корема й, но не го направи. Седна на канапето и се опита да подреди мислите си.

— Телма — каза той, след като опита най-добре приготвените бъркани яйца, — ако беше пришълка и искаше да се скриеш в този град, къде щеше да отидеш?

Телма изяде едно от големите парчета наденица, избърса мазнината от брадичката си и отвърна:

— Е, чакай да помисля. Има една барака точно на могилата зад къщата на Спайвър. Но да ти кажа, момче, трябва да съм наистина отчаяна, за да остана на това място. Там е мръсно и пълно с паяци, а вероятно и с плъхове. Гадно място, което сигурно се наводнява, когато вали. — Тя изяде още една наденица — просто я набоде и я напъха цялата в устата си.

Марта се приближи до нея и й подаде нова салфетка. Телма я погледна сърдито:

— Да не мислиш, че съм като онези стари дами, които се накапват с храна, и до тях трябва да има прислужница, която веднага да ги избърше?

— Стига, Телма, смачкала си салфетката на топка. Ето, вземи тази. О, виж, дневникът ти е мазен. Трябва да си по-внимателна.

— Трябва ми още мастило. Марта, иди да ми купиш. Хей, младият Ед, да не би да е при теб в кухнята? Ти го храниш, нали, Марта? Купуваш моята храна с моите пари и го храниш само за да легне с теб.

Марта завъртя очи и погледна в чинията на Сали.

— Не ти ли харесват препечените филии? Искаш ли да ги препека още малко?

— Няма нужда. Просто тази сутрин не съм много гладна.

— Мъжете не харесват кльощавите, Сали — отбеляза Телма. — Мъжът трябва да има жена, на която да разчита. Погледни Марта — гърдите й са толкова големи, че младият Ед непрекъснато я гледа.

— Младият Ед има проблеми с простатата — каза Марта и излезе от трапезарията, подвиквайки през рамо. — Ще ти купя малко черно мастило, Телма.

* * *

— Идвам с теб.

— Но…

Сали само поклати глава и прекоси улицата, за да влезе в магазина за сладолед. Днес куцаше съвсем слабо. Когато отвори вратата, се чу подрънкване на камбанка.

Амабел, облечена като циганка, с много сладка бяла престилка, стоеше зад тезгяха и загребваше френски ванилов сладолед за една млада жена, която не спираше да дърдори:

— Чух, че през последните няколко дни тук са били убити двама души. Това е невероятно. Майка ми каза, че Коув е най-спокойното малко градче, което познава, че тук никога нищо не се случва и че това трябва да е една от онези южни банди, които са дошли, за да всеят смут.

— Здравейте, Сали, Джеймс. Как си тази сутрин, скъпа?

Докато говореше, Амабел подаде фунийката на младата жена.

— Добре съм — отвърна й Сали.

— Това струва долар и шейсет цента — каза Амабел.

— О, страхотен е — отбеляза младата жена, докато ровеше в портмонето си.

Куинлан й се усмихна:

— Чудесен е. Знаете ли, изяжте го на спокойствие, аз черпя.

— Няма нищо лошо в това един непознат да те почерпи — намеси се Сали. — Освен това аз го познавам. Безобиден е.

Куинлан плати на Амабел. Не си казаха нищо повече, докато жената не излезе от магазина.

— Никой повече не се е обаждал — рече лелята, — нито Телма, нито баща ти.

— Знае, че съм напуснала къщата — замислено каза Сали. — Това е добре. Не желая да се намираш в опасност.

— Не ставай смешна. За мен няма никаква опасност.

— Да, но имаше за Лаура Стратър и доктор Спайвър — обади се Куинлан: — Бъди внимателна, Амабел. Със Сали отиваме на оглед. Телма ни разказа за бараката на хълма зад къщата на доктора. Ще я проверим.

— Оглеждайте се за змии — извика Амабел след тях.

„От кой ли вид“ — почуди се Куинлан.

Докато завиваха зад ъгъла към къщата на Спайвър, младата жена попита:

— Защо каза на леля ми къде отиваме?

— За проверка — отвърна той, — внимавай къде стъпваш, Сали. Все още не си достатъчно стабилна заради глезена си. — Той отмести твърдия и начупен клон на едно тисово дърво.

— Какво означава това „за проверка“?

— Не ми се нрави фактът, че скъпата ти леля се държи с теб така, сякаш си толкова изнервена, че никой не трябва да ти се доверява. Казах й това само за да видя дали ще се случи нещо. И ако е така…

— Амабел никога не би ме наранила, никога.

Той погледна към нея, а след това към колибата.

— Така ли мислеше и за съпруга си, когато се омъжваше за него?

Джеймс не дочака отговора й и отвори вратата. Тя бе изненадващо масивна.

— Пази си главата — каза на Сали, като се наведе и влезе в единствената мрачна стая.

— Пфу, доста е неприятно тук, Джеймс.

— Да, и аз мисля така. — Той започна да се оглежда наоколо, така както си представяше, че е правил шерифът само преди няколко дни. Не намери нищо. Колибата бе празна. Нямаше прозорци. Когато вратата бе затворена, сигурно бе тъмно като в рог. Нямаше абсолютно никакви улики. Куинлан бе много разочарован.

— Ако Лаура Стратър е била затворена тук, бих казал, че човекът, който я е държал, е поддържал идеална чистота. Няма нищо, Сали, абсолютно никаква следа. По дяволите!

— Освен това не се и крие тук, а ние точно това искахме да разберем, нали?

— Всъщност и двете. Имам усещането, че баща ти не би паднал толкова ниско, че да остане на това място. Няма дори безплатни кърпи.

* * *

По-късно през деня обядваха в „Хинтерландс“. Тази седмица Зик сервираше бургери с месо и различни видове пържоли.

И двамата си поръчаха пържоли, правени по оригиналната рецепта на Зик.

— От миризмата устата ми се пълни със слюнка. — Куинлан пое дълбоко дъх. — Зик слага чесън в картофеното си пюре. Ако дишаш достатъчно дълбоко, никакви вампири няма да се приближат до теб.

Сали си играеше с морковчето в салатата си.

— Обичам чесън.

— Разкажи ми за онази нощ, Сали.

Тя бе хванала морковчето. Изпусна го.

— Добре — най-накрая се съгласи. Усмихна му се. — Мога да ти имам доверие. Ако решиш да ме предадеш, тогава всичко ще отрека. Полицаите са прави. Бях там през онази нощ. Но грешат за всичко останало. Не си спомням нищо, Джеймс, абсолютно нищо.

„О, по дяволите!“ — помисли си той, но знаеше, че тя му казва истината.

— Смяташ ли, че някой те е ударил?

— Не, не смятам. Мислих и премислях и единственият извод, до който стигнах, е, че просто не желая да си спомня. Предполагам, че не мога да го понеса, така че съзнанието ми просто е скрило някъде информацията.

— Чувал съм за истерична амнезия и дори няколко пъти съм виждал подобни случаи. Обикновено след седмица-две човек си спомня. Баща ти не е бил убит по някакъв ужасяващ начин. Бил е застрелян право в сърцето. Струва ми се, че си била потресена от това, кои са хората, които са го извършили, и по тази причина си го изключила от съзнанието си.

— Да — каза бавно тя, след което се обърна настрани и видя как келнерката им носи чиниите. Разнасяше се аромат на чесън, масло, каша и пържоли.

— Не бих могъл да живея тук и да остана във форма, мирише великолепно, Нелда.

— Искате ли кетчуп за пържолите?

— Акулата има ли перки?

Нелда, сервитьорката, се засмя и постави пред тях бутилка с кетчуп „Хайнц“.

— Приятен апетит — каза.

— Нелда, колко често се хранят тук Марта и младият Ед?

— О, може би два пъти седмично. — Изглеждаше леко объркана. — Марта казва, че собствените й ястия й омръзват. Младият Ед е по-големият ми брат. Горкият човек. Всеки път, когато иска да се види с Марта, трябва да понася шегите на Телма. Можете ли да повярвате, че тази жена все още е жива, всеки ден пише нещо в дневника си и яде наденици?

— Това е интересно — каза Джеймс, когато Нелда си тръгна. — Яж, Сали. Точно така. Изглеждаш добре, но бих се притеснил за теб, ако задуха силен вятър.

— По-рано тичах всеки ден, бях силна.

— Отново ще бъдеш. Просто се дръж за мен.

— Не мога да си представя човек да прави кросове в Лос Анжелис. Спомените ми за този град са свързани с ужасни мъгли и задръствания по улиците.

— Аз живея в един каньон. Въздухът е чист и аз също тичам.

— Някак си не мога да си представя, че живееш в Южна Калифорния. Просто не приличаш на калифорниец. Бившата ти жена също ли е там?

— Не, Тереза се върна на изток. Омъжи се за един мошеник — интересна история. Надявам се да нямат деца. От генетичния им потенциал може да ти настръхне косата.

Тя искрено се засмя.

— Имаш ли някаква представа колко си красива, Сали? — попита Джеймс.

Тя застина.

— Да не би да си падаш по откачалки?

— Ако още веднъж кажеш нещо подобно, ще ме ядосаш, а когато съм ядосан, правя странни неща — събличам се и започвам да преследвам патици из парка.

Тя се отпусна. Джеймс нямаше представа защо й бе казал, че е красива. Думите просто се бяха изплъзнали от устата му. В действителност тя беше нещо повече от красива — беше сърдечна и грижовна, дори сега, когато преживяваше този кошмар. Искаше му се да знае какво да прави.

— Казваш, че не си спомняш нощта, когато е бил убит баща ти. Имаш ли и други бели петна в паметта си?

— Да. Понякога, когато си мисля за онова място, в съзнанието ми нахлуват много ясни спомени, но не бих могла да се закълна дали наистина са спомени, или просто странни представи и образи, които са плод на въображението ми. Спомням си много ясно всичко допреди шест месеца.

— Какво се случи преди шест месеца?

— Тогава всичко сякаш се замъгли.

— Какво се случи преди шест месеца?

— Сенатор Бейнбридж внезапно се пенсионира и аз изгубих работата си. Спомням си, че бях тръгнала на интервю при сенатор Ъруин, но така и не стигнах до кабинета му.

— Защо не?

— Не зная. Помня, че денят беше слънчев. Пеех. Бях свалила гюрука на мустанга си. Топлият вятър духаше в лицето ми. — Тя замълча, смръщи се, след което сви рамене: — Винаги си пея, когато сваля гюрука на колата. Спомням си само това, че така и не видях сенатор Ъруин.

Тя не каза нищо повече. Започна да яде пържолата си. Той не искаше да я спира. Струваше му се, че повече му се иска тя да се нахрани, отколкото да приказва. Поне засега. Какво, по дяволите, се беше случило?

Джеймс плати сметката им и излезе навън, а Сали влезе в дамската тоалетна. Той се чудеше как щеше да се въздържи да не я докосне, когато се върнеха отново в таванската му стая.