Катрин Каултър
Съвършено непознати (15)

15.

— Няма да си тръгнеш, Сали. Не мога да те пусна да си тръгнеш.

Тя се обърна и той прочете в погледа й жестокото обвинение за това, което беше направил. Не можеше да го понесе.

— Сали, моля те, изслушай ме. Съжалявам. Направих това, което смятах за правилно. Не можех да ти кажа, разбери това. Ти започваше да ми се доверяваш. Не можех да рискувам да реагираш по начина, по който реагираш сега.

Тя само се изсмя. Дилън стана и каза:

— Отивам да се поразходя. Ще се върна след час, за да приготвя вечерята.

Сали го проследи с поглед как се спусна по тясната пътека. Беше приятен мъж, е, не колкото Джеймс, разбира се. Цялата тази грамада от мускули не й харесваше, но предполагаше, че на някои това им допада.

— Сали!

Не искаше да го поглежда. Не искаше да разговаря с него, да му отделя повече внимание, да слуша осъдителните му думи, които той смяташе за толкова убедителни, а всъщност я бяха съсипали напълно.

Не, по-скоро щеше да гледа към Дилън или към двете лодки, които мързеливо се полюшваха върху гладката водна повърхност. Слънцето скоро щеше да залезе. Водата придобиваше цвят на череши.

— Сали, не мога да те пусна да си тръгнеш. Освен това къде смяташ да отидеш? Не зная къде би могла да си в безопасност. Мислеше, че в Коув ще намериш убежище. Но сгреши. Скъпата ти леля Амабел също беше замесена.

— Не, не е възможно.

— Повярвай ми. Нямам причина да те лъжа. С Дейвид я посетихме веднага щом се изправих на крака. Тя твърдеше, че щом си ме видяла в безсъзнание, си решила да избягаш. Каза, че вероятно си заминала за Аляска, защото не можеш да отидеш в Мексико. Каза, че си била болна, лежала си в клиника. Интуицията ми подсказва, че леля ти е затънала до гуша в тази каша.

— Тя ме посрещна добре. Беше искрена. Грешиш, Джеймс, или просто не умееш да лъжеш.

— Може би в началото е била искрена, но после някой я е притиснал. Какво ще кажеш за двете убийства в Коув, Сали? А женските писъци, които чу и за които Амабел твърдеше, че просто вятърът е виел? Дали е така наистина, или ще се оставиш да те смятат за луда?

— Значи си използвал изчезването на онези възрастни хора — Мардж и Харв, за свое… как го наричате? А, да, прикритие. И шерифът ти повярва напълно, нали?

— Да, повярва ми. И нещо повече, разследването ще бъде подновено, тъй като доста хора са изчезнали в този район. Представих се за частен детектив, нает от сина им в Лос Анжелис, и успях. След убийствата не знаех какво да мисля. Бях сигурен, че нямат пряка връзка с теб. — Той замълча, като прокара пръсти през косата си. — По дяволите, Сали, отклоняваме се от темата. Забрави за Коув. Забрави Амабел. Тя и градчето й са далеч оттук. Искам да се опиташ да разбереш какво ме накара да постъпя по този начин. Искам да разбереш защо трябваше да пазя в тайна какъв съм в действителност и поради каква причина бях в Коув.

— Искаш да приема, че е било правилно от твоя страна да ме лъжеш и да ме манипулираш?

— Да. Ако си спомняш, ти също ме излъга. Когато баща ти се обади, достатъчно беше да нададеш само няколко писъка и аз вече бях манипулиран. Една красива жена, призоваваща мъжа в мен. Да, точно тогава се хванах на въдицата.

Тя го гледаше така, сякаш си беше загубил ума.

— Господи, Сали, бях обречен в момента, в който влетях в стаята като обезумял и те видях на пода: гледаше проклетия телефон сякаш беше змия, готова да те ухапе.

Сали махна с ръка, сякаш за да отхвърли думите му.

— Някой ме преследваше, Джеймс. Мен, не теб.

— Това нямаше значение.

Тя започна да се смее:

— Всъщност преследваха ме двама и ти беше единият, само че аз бях прекалено глупава, чувствах се прекалено задължена към теб, за да го разбера. Тръгвам си, Джеймс. Не искам да те виждам отново. Не мога да повярвам, че те смятах за герой. Господи, кога ще престана да бъда такава невероятна глупачка?

— Къде ще отидеш?

— Това не е твоя работа, господин Куинлан. Това, което ще правя отсега нататък, изобщо не ти влиза в работата.

— По дяволите, Сали, не е така. Моля те, кажи ми истината за едно нещо. Когато двамата с Дилън влязохме в стаята ти в санаториума, там беше и онзи дребен смешен мъж с вид на побъркан. Седеше на леглото ти до теб и те гледаше. Той наранявал ли те е някога? Удрял ли те е? Изнасилвал ли те е?

— Холанд е бил в стаята ми?

— Ти беше гола и той се беше привел над теб. Мисля, че беше сресал косата ти. Изнасилвал ли те е?

— Не — отвърна тя. — Никой не ме е изнасилвал. Що се отнася до Холанд, той изпълняваше нарежданията на Бидермайер. Никога не ме е наранявал, просто… всъщност това няма значение.

— Кой тогава те нарани? Проклетият Бидермайер? Съпругът ти? Кой е мъжът от кошмарите ти, за когото ми разказа?

Тя се взря в него. Погледът й отново беше изпълнен с гняв.

— Ти вече нищо не означаваш за мен и това не те засяга. Бъди проклет, Джеймс.

Отдръпна се от него и слезе по дървените стълби. Вече се усещаше вечерният хлад. Беше облечена само с твърде тесни за нея риза и дънки.

— Върни се, Сали. Не мога да те пусна да си отидеш. Не искам повече да те нараняват.

Тя дори не забави крачка, просто продължи да върви. По дяволите, всичко се проваляше.

Видя, че Дилън, който седеше на брега, не забеляза, че тя си тръгва.

— Сали, нямаш представа къде си. Нямаш никакви пари.

Тогава тя спря. Когато извърна лице към него, се усмихваше:

— Прав си, но това няма да е за дълго. Мисля, че вече не бих могла да се страхувам, от който и да е мъж. Не се тревожи. Ще имам достатъчно пари, за да се върна обратно във Вашингтон.

Това го накара да изтръпне. Подпря се на парапета и го прескочи с лекота, като се приземи само на три стъпки от нея.

— Никой няма да те нарани отново. Няма да рискуваш да те изнасилят. Ще стоиш с мен, докато всичко това свърши. Тогава, ако не искаш да останеш, ще те пусна да си вървиш.

Тя започна да се смее. Бавно падна на колене и продължи да се смее.

— Сали!

Тя впери поглед в него, сложила длани на бедрата си, и каза:

— Да ме пуснеш? Ако не искам да си тръгна, ще ми позволиш да остана? Като някакво жалко бездомно кученце? Достатъчно, Джеймс. От доста дълго време не съм срещала човек, който да се интересува от някой друг, включително и от мен, не че това има някакво значение. Моля те, стига вече лъжи. За теб съм просто още един случай, нищо повече. Ако го разкриеш, ФБР вероятно ще те направят директор. Ще ти целуват краката. Президентът ще ти връчи медал.

Тя се задави от смях:

— Трябваше да повярваш на това, което пише в досието ми, Джеймс. Да, сигурна съм, че ФБР имат доста дебело досие за мен, особено що се отнася до затварянето ми в лудницата. Аз съм луда, Джеймс. Никой няма да ме смята за надежден свидетел, въпреки огромното ти желание да опандизиш някого. Няма да ти кажа нищо повече. Не ти вярвам, но съм ти задължена за това, че ме отведе от онова място. Сега ме остави да си вървя, преди да се е случило нещо ужасно.

Той падна на колене пред нея и я притегли към себе си, докато главата й се отпусна на рамото му. Прокара ръце по гърба й.

— Всичко ще е наред, кълна ти се. Заклевам се, че повече няма да се издънвам.

Тя не помръдна, не освободи ужасния гняв, който беше насъбрала от толкова дълго време, че вече не знаеше дали би могла да му се противопостави, или да говори за него, защото той можеше да унищожи нея и много други хора.

Сега този гняв, стаен дълбоко в нея, се смеси с ужасяващото чувство, че е предадена. Тя му се довери, а той я предаде. Чувстваше се глупаво от това, че толкова лесно му бе повярвала.

Сали се учуди от факта, че изпитваше такава отчаяна необходимост да наранява така, както бе наранявана самата тя. Смяташе, че отдавна се е освободила от подобни чувства. Струваше й се невероятно отново да изпитва ярост, да усеща как потта се стича по кожата й, как силно желае да направи нещо, да иска отмъщение. Да, искаше да си отмъсти.

Но само стоеше срещу него, разсъждаваше, чудеше се, опитваше се да се успокои, а в края на краищата все още не знаеше какво да прави.

— Сега трябва да ми помогнеш, Сали.

— А ако откажа? Тогава може би ще ме заведеш във федералния затвор и там ще ми дадат още опиати, за да кажа истината ли?

— Не, но ФБР рано или късно ще разберат цялата истина. Обикновено става така. Убийството на баща ти е част от голяма афера, свързана с много други неща. И поради редица причини много хора искат да заловят убиеца му. Така че не ми обяснявай повече, че не си надежден свидетел. Ако сега ми помогнеш, завинаги ще се отървеш от това зло.

— Странно е, че го наричаш зло.

— Не зная защо го направих. Знам, че звучи мелодраматично, но просто това ми хрумна. Наистина ли е зло, Сали?

Тя не отговори. Продължаваше да стои със зареян поглед, мислите й бяха далече от него, а той мразеше това нейно състояние. Искаше му се да знае какви мисли й минават през главата. Предположи само, че не са приятни.

— Ако ми помогнеш, ще взема паспорта ти и ще те заведа в Мексико.

Това успя да привлече вниманието й. И с игрива усмивка, каквато вероятно не се беше появявала на лицето й от много дълго време, каза:

— Не искам да ходя в Мексико. Била съм там три пъти и през цялото време се чувствах ужасно зле.

— Има едно лекарство, което се взема, преди да тръгнеш. Предполага се, че те пази от паразитите. Аз лично съм го използвал веднъж, когато ходих с приятели за риба в Ла Паз и не се разболях, въпреки че през повечето време бяхме във водата.

— Не мога да си представя, че изобщо можеш да се разболееш от нещо. Кой ще иска да живее в теб! Просто не си струва.

— Ти ми говориш!?!

— О, да. Когато говоря, се успокоявам. Помага ми да забравя как се отнасяш към мене като към малка жертва, как се опитваш да ме успокояваш, да спечелиш доверието ми. Господи, наистина си много добър! Мога да кажа още много неща. Всъщност мисля, че сега вече всичко ми се изясни. И ако обърнеш внимание, господин Куинлан, ще забележиш, че в момента съм насочила собствения ти пистолет в корема ти. Само се опитай да ми го вземеш или да ме нараниш по някакъв начин и ще натисна спусъка.

Едва тогава той усети дулото на зиг-зауера си, опряно в корема му. Как бе успяла да го извади от кобура му? Фактът, че го е измъкнала, без той да забележи, го изплаши дори повече от мисълта, че пистолетът е с много чувствителен спусък, а пръстът й беше на него.

— Предполагам, това означава, че все още си ми много ядосана, а? — каза той, с лице, заровено в косата й.

— Да.

— Предполагам, това означава, че не искаш повече да говорим за Мексико? Не обичаш подводния риболов?

— Всъщност никога не съм опитвала. Обаче времето за разговори изтече.

Той внимателно изрече:

— Внимавай, този пистолет буквално реагира на мислите ти. Моля те, Сали, не си мисли нищо лошо за мене?

— Ще се опитам, но не ме предизвиквай. А сега, Джеймс, просто легни по гръб и дори не си и помисляй да ме ритнеш. Не се напрягай така или ще стрелям. Не забравяй, че нямам какво да губя.

— Това не ми харесва, Сали. Нека поговорим още малко.

— ЛЯГАЙ ПО ГРЪБ!

— Добре, по дяволите. — Той прибра ръце до тялото си и се наклони назад. Можеше да се опита да избие пистолета с крак, но се боеше да не я нарани. Легна, като я наблюдаваше как се изправя над него с пистолет в ръка. Много умело държеше проклетия пистолет. Не откъсваше поглед от него дори и за секунда.

— Стреляла ли си някога с пистолет?

— О, да. Не се притеснявай, няма да се прострелям в крака. Сега, Джеймс, да не си посмял и да мигнеш. — Тя тръгна назад, изкачи стълбите към верандата, като не откъсваше поглед от него. Взе якето му, бръкна в горния джоб и извади портфейла. — Надявам се, че имаш достатъчно пари — каза.

— Изтеглих от банкомата точно преди да дойда да те спасявам, по дяволите.

— Много мило от твоя страна. Не се безпокой, Джеймс. — Тя му махна за довиждане с пистолета и преметна якето през ръката си. — Дилън скоро ще се върне, за да приготви вечерята ти. Мисля, че го чух да споменава някаква риба. Езерото не изглежда замърсено, така че може би няма да се натровиш. Казвала ли съм ти някога, че баща ми оглавяваше граждански комитет против замърсяването? Дори бях написала есе на тази тема и самият президент Рейгън ме похвали за това. Не, не казвай нищо. Сега аз говоря. Всъщност се чувствам доста добре. Така че, нали виждаш, независимо от това какво друго е правил този кучи син, явно е свършил и нещо добро — отбеляза тя, после продължи: — О, да, господин Куинлан, искаше да знаеш всички пикантни подробности за това кой какво ми е направил в санаториума. Изгаряш от желание да разбереш кой го направи, кой ме затвори там. Е, това не беше доктор Бидермайер, нито съпругът ми. Беше баща ми.

Тя се зачуди как може да си отмъсти на един мъртвец. Миг по-късно побягна, много по-бързо, отколкото той предполагаше, че би могла.

Когато скочи на крака, тя вече беше до колата. Без да се замисля, той се затича след нея. Видя я как спря до вратата на шофьора и се прицели бързо. Един куршум се заби до десния му крак. След това тя вече беше в колата. Запали мотора. Господи, беше страшно бърза.

Включи на задна скорост и излезе по тясната алея към малкия черен път. Направи го добре, без да одраска боята на колата, когато се приближи на сантиметри от бряста, което беше много мило от нейна страна, тъй като правителството мразеше да плаща за пребоядисване на колите на ФБР.

Той тичаше след нея, като се обвиняваше, че е глупак и некадърник.

Значи баща й я е бил, опипвал и унижавал в санаториума? И именно той я е изпратил там? Защо?

Цялата тази работа беше чиста лудост. Затова не му е казала. Баща й беше мъртъв, не можеше да бъде разпитан и цялата история звучеше налудничаво.

— Куинлан, спри — извика Дилън зад него. — Върни се. Не можеш да я настигнеш.

Обърна се и видя, че Дилън тича след него.

— Последния път, когато ти засичах време на пистата, не можеше да надбягаш набираща скорост кола.

— Да, да, по дяволите. Аз съм виновен. Не е нужно да го казваш.

— Не виждам защо трябва да го казвам. Как успя да ти вземе пистолета?

Куинлан се обърна към приятеля си, пъхна ръце в джобовете на джинсите си и смутено отвърна:

— Притисках я към себе си. Опитвах се да я накарам да разбере, че съм постъпил правилно, че не съм я предал. Мислех, че съм я убедил. Май този път наистина оплесках нещата. Не усетих нищо. Нищичко. Тогава ми каза, че е опряла пистолет в корема ми. И така си беше.

— Не ми допада да имам партньор, който е толкова безумно влюбен, че не може да опази пистолета си.

— Това да не е някакъв сексуален намек?

— Ни най-малко. Да отидем да се обадим по телефона. Надявам се, че не се е сетила да пререже кабела.

— Не е влизала в къщата.

— Благодаря на Бога за тези дребни услуги. Време беше вече да ни направи една.

— Имаш ли достатъчно връзки, за да ни уредиш с още една? — попита Куинлан.

— Ако не стане, ще се обадя на леля Поли. Тя има по-големи връзки и от папата.