Катрин Каултър
Съвършено непознати (18)

18.

Сали се съблече — всъщност свали джинсите си, защото й бяха прекалено тесни — и се пъхна в леглото. Нямаше сутиен, затова трябваше да остане с якето. Сутиенът, който й беше купил Дилън, можеше да й стане, когато е била на единадесет години.

Затвори очи, но след миг ги отвори и впери поглед в тавана. През евтините пердета можеше да се види мигащият неонов надпис: „Горещите момичета на Харви по монокини.“

Страхотен квартал беше избрала, няма що. Отново затвори очи и се запита къде ли е Джеймс. Във Вашингтон? Запита се какво ли им е казала Ноел. Защо майка й не й каза истината за онази нощ? Може би щеше да го направи, ако бяха прекарали повече време заедно. Може би. Дали беше истина това, което Ноел й разказа — че баща й и съпругът й са се наговорили да я затворят в клиниката? Наистина ли им беше повярвала?

Запита се дали баба й и дядо й са се обадили на доктор Бидермайер и дали този нацист беше вече на път към Филаделфия. Не, вероятно щеше да изчака. Не би искал да гони вятъра, а тя беше точно това и възнамеряваше да остане такава. Сега никой не можеше да я хване. Тристате долара щяха да й стигнат до Мейн. Щеше да отиде до Бар Харбър, да си намери работа и да оцелее. Никой нямаше да я открие там сред многобройните туристи. Знаеше, че гледа на Бар Харбър през очите на седемгодишно дете, но мястото й се струваше толкова вълшебно. Не можеше да е чак толкова променено.

Къде ли беше Джеймс сега? Беше наблизо, знаеше го. Не беше почувствала присъствието му, но както беше казала на баба си и дядо си, той беше твърде умен.

Искрено се надяваше, че той е във Вашингтон, потънал в дълбок сън точно както трябваше да направи и тя сега. Дали беше близо?

„Дяволите да го вземат!“ Размисли още няколко минути и стана от леглото. Налагаше се да стигне по-бързо до Бар Харбър, отколкото смяташе. И все пак беше похарчила близо тридесет долара за тази стая. Ужасно беше да хвърли толкова пари на вятъра, но не можеше да заспи.

След пет минути вече беше излязла от стаята. Форсира мотоциклета си и свърна към пътя, а ярките светлини от „Горещите момичета на Харви по монокини“ образуваха ореол около каската на главата й. „Странно“ — помисли си тя, като подмина един шевролет. Беше готова да се закълне, че Джеймс е наблизо. Но това беше невъзможно.

* * *

Джеймс се оглеждаше за мотел „Последната спирка“. Когато тя мина покрай тях, не можа да повярва.

— За Бога! Чакай, Дилън, чакай! Спри! — извика.

— Защо, какво има?

— Господи, това е Сали!

— Сали? Къде?

— На мотоциклета. Бих си познал якето, където и да е. Не си е купила кола, а мотоциклет. Хайде, Дилън. Исусе, ами ако бяхме закъснели с тридесет секунди?

— Сигурен ли си, че Сали е на оня мотоциклет? Да, прав си, това е твоето яке. Дори оттук си личи, че е проядено от молци. Как смяташ да й пресечем пътя? Може да се окаже опасно с тоя проклет мотоциклет.

— Карай след нея известно време, докато измислим.

— Много умно е постъпила, като си е купила мотоциклет — отбеляза Дилън.

— Те са опасни. Може да си счупи врата.

— Стига си се държал като че ли си й съпруг, Куинлан!

— Искаш ли да ти разбия устата? Хей, какво става тук?

Четири мотоциклета се устремиха към самотния мотоциклетист отпред.

— По дяволите! — ядоса се Дилън. — Само това ни липсваше. Банда.

— Ами защо не? Как сме с амунициите?

— Имаме достатъчно. — Ръцете на Дилън бяха спокойно отпуснати върху волана, а очите му не се откъсваха от пътя. По това време на нощта движението беше много слабо.

— Не се ли чувстваш отново като самотния рейнджър?

— И защо не?

* * *

Четиримата мотоциклетисти следваха неотклонно Сали.

„Само не се паникьосвай, Сали — си повтаряше наум Куинлан. — Само не се паникьосвай.“

Никога преди не се беше чувствала толкова уплашена. Стана й смешно. Всъщност поне през последните пет часа не се беше чувствала толкова уплашена. И четиримата караха огромни мотори и всички бяха облечени в черни кожени якета. Никой не носеше каска. Би трябвало да им каже, че е много глупаво от тяхна страна да не носят каски. Дано да не са разбрали, че е жена.

Какво да прави? По-важно беше какво би направил Джеймс?

Би казал, че те са много повече от нея и че трябва да изчезва колкото може по-бързо. Тя даде газ, но четиримата направиха същото, явно доволни, че са успели да запазят позиция, да я разколебаят и да я изплашат до смърт.

Сети се за безценните си двеста седемдесет и няколко долара, единствените пари, които притежаваше. Не, нямаше да им позволи да й ги вземат.

Изкрещя на мъжа, който караше до нея:

— Какво искате? Махайте се!

Той само се изсмя и извика:

— Ела с нас. Имаме едно местенце, което много ще ти хареса.

— Махайте се! — изкрещя тя. Дали този идиот говореше сериозно?

Той доближи мотоциклета си на сантиметри от нейния и извика:

— Не се страхувай! Ела с нас. Завиваме на следващата вдясно. Ал — момчето вдясно от теб — има приятно уютно място на около десет километра оттук. Можеш да поостанеш с нас, дори да поспиш. Смятаме, че си свила това яке от някого, но това няма значение. Хей, ние сме почтени граждани. Кълнем ти се.

— Да, бе — извика тя. — Колкото папата. Искате да дойда с вас, за да ме ограбите и изнасилите, а може би и да ме убиете. Върви по дяволите!

Тя даде газ. Можеше да се закълне, че чу смях зад себе си. Потърси пистолета на Джеймс в джоба на якето му. Приведе се и се помоли.

* * *

— Хайде, Дилън.

Той даде газ. Мотоциклетистите бяха принудени да отбият в дясното платно на шосето. Чуха се проклятия и викове.

Куинлан се усмихна.

— Нека просто да караме между нея и мотоциклетистите. Какво мислиш, Дилън? Дали ще ни се наложи да я следваме, докато ни свърши бензинът?

— Мога да я изпреваря и да й преградя пътя.

— С тези мотоциклетисти зад нас това е изключено. Просто карай зад нея.

— Само след минута тя ще погледне назад — каза Дилън.

— Тя никога не е виждала поршето.

— Страхотно! Значи ще си помисли, че я преследват не само банда откачени мотоциклетисти, но и някакъв сваляч с червено порше.

— Ако бях на нейно място, щях да избера теб.

* * *

Защо колата не я изпреварваше?

Тя мина още по-надясно в платното. Въпреки това колата не я задминаваше. А имаше цели две платна. Наблизо нямаше други коли. Три платна ли искаше този идиот?

Тогава стомахът й се сви. Мъжът в онова порше преследваше нея. Кой беше той? Сигурно беше човек на Куинлан, можеше да се обзаложи за това.

Защо не си беше останала в мотелската стая, на приятното твърдо легло и да брои овце, докато заспи? Вероятно така би постъпил Джеймс, но не, тя трябваше да излезе с мотоциклета си, и то след полунощ.

Тогава видя отвор в перилата, разделящи противоположните платна на шосето. Без да се замисля, направи остър завой и прелетя през отвора. Шофьорът зад нея, който едва не я блъсна, натисна клаксона. Той изкрещя няколко ругатни по неин адрес от прозореца и отмина.

По посока за Филаделфия движението беше натоварено. Сега беше в по-голяма безопасност.

— Господи, не мога да повярвам, че го направи — възкликна Джеймс. — Видя ли отвора? Ще трябва да й се накарам, когато я хванем.

— Е, тя успя. Изглеждаше като професионалистка. Беше ми казал, че има кураж. Аз бих казал, че има стоманени нерви или дяволски късмет. А, да, отново се държиш като неин съпруг. Престани, Куинлан. Плашиш ме.

— Тебе нищо не може да те уплаши. Сега внимавай и престани да анализираш всичко, което ти кажа. Ще я хванем. Дилън, точно пред нас има отбивка.

Отне им известно време, докато я видят отново. Тя лъкатушеше в натоварения трафик по посока към града.

— Ужас — повтаряше Куинлан, опасявайки се, че някоя кола може да я блъсне.

— Поне си мисли, че ни се е изплъзнала — каза Дилън. — Чудя се за кои ли ни взе?

— Няма да се изненадам, ако се е досетила, че съм аз.

— Не, как е възможно това?

— Интуицията ми подсказва. Да, тя вероятно знае и затова кара като луда. Господи, внимавай, Дилън, о, Боже! Хей, я гледай къде караш! — Куинлан смъкна стъклото и се развива на мъжа. После се обърна към Дилън: — Проклети пенсилвански шофьори. А сега, как ще я хванем?

— Нека просто я следваме, докато ни се удаде възможност.

— Това не ми харесва. Мамка му, Дилън, мотоциклетистите се връщат. И четиримата.

Четиримата мотоциклетисти караха разпръснато през трафика, събираха се, когато имаше пролука, и пак се разпръсваха.

Сали се чувстваше добре. Беше успяла да надхитри оня кретен с поршето и четиримата мотоциклетисти. Беше минала през отвора без колебание и безпроблемно. Добре, че не беше имала време да размисли. Тя се усмихна. За съжаление се движеше в погрешна посока.

Погледна отсрещния пътен знак. Наблизо имаше отбивка за Мейтланд. Не знаеше за къде води, но доколкото можеше да види, тя завиваше обратно под магистралата. Това означаваше, че ще се върне на изток.

Зави в най-дясното платно. Една кола профуча край нея. „Никога повече — помисли си, — никога повече няма да се кача на мотоциклет.“

Макар че защо не? Тя беше професионалистка.

Две години беше карала хонда 350, точно като тази. Когато заяви на баща си, че се връща вкъщи, той отказа да й купи колата, която беше обещал. Мотоциклетът беше само временно. Тя си спести пари и си купи червената хонда, един чудесен мотор. Спомни си, че баща й се вбеси, когато разбра. Забрани й дори да се доближава до мотоциклет.

Тя не го послуша.

Той й забрани да кара.

На нея й беше безразлично. В никакъв случай не искаше да остави майка си. След това той просто си замълча за това. Съмняваше се, че той ще страда, ако тя се пребие с мотора.

Не че имаше някакво значение. Той беше успял да си отмъсти.

Не искаше да си спомня за това.

Зави към Мейтланд Роуд. Съвсем скоро щеше да пътува в другата посока и този път никой нямаше да я преследва. Пътят беше тъмен и неосветен. Духаше силен вятър. От двете страни на шосето имаше гъсти, високи храсти. Пътят беше съвсем пуст. Какво беше направила? Защо беше завила? Джеймс не би го направил.

Беше глупачка, пълна глупачка и сега щеше да си плати за това.

Всичко стана толкова бързо, че тя нямаше време дори да извика или да почувства страх. Видя първия мотоциклетист отляво. Той й махаше и викаше нещо, но тя не го чуваше. Рязко изви надясно, изхвръкна на банкета, гумите поднесоха и тя загуби контрол. Излетя над мотора и падна в храстите край пътя.

Имаше усещането, че се е сблъскала с метеор — кръгове ослепителни светлини и пронизваща болка — после тъмнина, по-черна от душата на баща й.

Куинлан не можеше да повярва на случилото се.

— За Бога, Дилън, тя е ранена. Побързай!

Поршето се закова до четиримата мотоциклетисти, които се бяха надвесили над Сали.

— Хайде, момчета — каза Куинлан. — Сега се отдръпнете.

Трима се обърнаха и видяха два пистолета, насочени към тях.

— Ние сме от ФБР и искаме да изчезнете оттук до три секунди.

— Не сега. — Беше мотоциклетистът, който караше начело. Беше коленичил до нея.

— Какво й правиш?

— Аз съм лекар. Е, все още не съм дипломиран. Казвам се Симпсън. Просто се опитвам да разбера дали е ранена лошо.

— Звучи ми странно, като се има предвид, че вие сте тези, заради които изхвръкна от пътя.

— Не сме искали да стане така. Гумите й поднесоха. Всъщност ние я следвахме, защото видяхме, че се връщате след нея. Хей, човече, ние просто искахме да й помогнем.

— Както вече ви казах, ние сме от ФБР — повтори Куинлан. — Чуйте, тя е престъпничка. Известна фалшификаторка. Ще се оправи ли? Можете ли да разберете дали не си е счупила нещо? Дилън, дръж под око тези момчета.

Куинлан застана на колене.

— Мога ли да й сваля каската?

— Позволи на мен. Добре, че носеше каска. Наистина ли сте от ФБР? Тя наистина ли е престъпничка?

— Разбира се, че е. Какво правиш? А, гледаш дали не си е счупила ръката. Дано да е добре, иначе ще трябва да те размажа. Изплашили сте я до смърт. Да, тя е типична престъпничка. Защо все още не идва в съзнание?

В този момент Сали простена и отвори очи. Беше тъмно. Чу мъжки гласове. След това чу и Джеймс.

— Не — каза тя. — Не е възможно да си ме хванал. Мислех, че няма да можеш. Отново сгреших.

Той се наведе над нея и промълви:

— Е, хванах те. И това е последният път, когато го правя. Сега просто лежи неподвижно и мълчи.

— Никога не бих предположил, че е престъпничка — отбеляза Симпсън. — Изглежда невинна и мила като малката ми сестричка.

— Е, човек никога не знае. Отне ни доста време, докато я заловим. Не знаехме, че се е снабдила с мотоциклет. Преди шест часа караше кола. Е, Сали, добре ли си? Боли ли те нещо? Нямаш нищо счупено, нали? Не можеш ли да й свалиш вече тази каска?

— Добре, но да го направим много внимателно.

Веднага щом свалиха каската й, тя въздъхна с облекчение.

— Боли ме главата — каза. — Боли ме и рамото. Счупено ли е?

Мотоциклетистът го опипа много внимателно.

— Не, вероятно си паднала на него. Известно време ще те наболява. Смятам, че трябва да отидеш в болница и да се прегледаш за вътрешни наранявания.

— Не — каза тя. — Искам да се кача на мотора и да изчезна оттук. Трябва да избягам от този мъж. Той ме предаде.

— Как така те предаде?

— Той ме привлече и ме накара да му се доверя. Дори една нощ спах с него, но това беше в Орегон. Тогава има наглостта да ми каже, че бил агент на ФБР. Това ми го каза тук, не в Орегон.

— Сигурни ли сте, че не бълнува? — каза Дилън, като пристъпи напред.

— Говори напълно смислено — отвърна Куинлан. — Ако не можеш да добавиш нещо, Дилън, просто си мълчи.

Куинлан докосна ръката на мотоциклетиста.

— Благодаря за помощта. Сега вие четиримата можете да си вървите.

— Бихте ли се легитимирали?

Куинлан се засмя през зъби.

— Естествено. Дилън, покажи още веднъж на човека документите ни за самоличност. Първия път не могъл да ги разгледа добре.

Мотоциклетистът ги огледа внимателно, после кимна. Погледна към Сали, която се беше облегнала на лакти.

— Все още не мога да повярвам, че е измамничка.

— Трябва да видиш баба й. Същински айсберг е тази старица. Тя е шефът на бандата фалшификатори. Води съпруга си за носа. Истински кошмар, а тази тук ще стане също като нея.

Когато мотоциклетистите си тръгнаха, Куинлан каза на Сали:

— Сега ще те отведем в болница.

— Не.

— Не ставай глупава. Може да имаш вътрешни наранявания.

— Ако ме принудите да отида в болница, ще обявя на всички коя съм аз и кои сте вие.

— Не би го направила.

— Само опитай.

— Как се чувстваш, Сали?

— Дилън? Ти ли беше скапанякът, който караше поршето? А Джеймс седеше до теб и ти казваше какво да правиш. Трябваше да се досетя. Всъщност дълбоко в себе си го предчувствах.

— Да — отвърна Дилън, като се зачуди защо не й е дошло наум да припише някои от заслугите и на него. — Нека ти помогна да станеш. Не изглеждаш толкова зле с якето на Куинлан. Малко е дългичко, но все пак добре ти стои. Всеки, който кара мотоциклет като теб, трябва да има най-широките рамене на земята.

— Как ме открихте? Ох, главата ми! Имам леко главоболие. Наболява ме и рамото, но това е всичко. Никаква болница.

Куинлан не можеше да понесе да я гледа с разпрано на лявото рамо яке, две скъсани копчета на блузата.

— Не носиш сутиен.

Сали погледна към разтворената блуза. По никакъв начин не можеше да я прибере, затова просто закопча якето на Джеймс.

— Когато беше излязъл, Дилън ми купи спортен сутиен и всичките тия парцалки с три номера по-малки от моя размер. Дори не успях да го закопчея.

— Ами не знаех размера. Извинявай, че не можах да свърша работата.

Тя го ритна по кокалчето.

— Не исках да стане така, по дяволите — каза той. — Все ще измисля нещо по-късно.

— По-добре недей.

Куинлан взе ръката й и нежно я стисна.

— Сега всичко е наред, Сали. Всичко е наред.

Притегли я към себе си.

— Сигурна ли си, че не искаш да те прегледа лекар?

— Никакви лекари. Мразя ги.

Той разбра какво имаше предвид. Не й изтъкна, че няма да я води при психиатър. Всъщност не знаеха дали Бидермайер наистина е лекар. Обърна се към Дилън:

— Когато имаш свободна минута, провери този Бидермайер. Започвам да се чудя дали не е просто един безскрупулен шарлатанин. — А на Сали каза: — Добре. Но сега трябва да си починеш. Да намерим място за пренощуване.

— Как ме открихте?

— За секунди те изпуснахме при баба ти и дядо ти, точно както и при майка ти. Предположихме, че си уморена, затова се обадихме във всички мотели в околността. Беше лесно. Имаш още много да учиш за бягството, Сали.

Тогава тя осъзна, че е победена. А за тях е било толкова лесно. Ако не бяха я проследили по магистралата, Джеймс просто щеше да я намери в мотелската стая. Лесно, твърде лесно. Погледна към разбитата си хонда 350 с изкривено кормило и спукана задна гума.

— Моторът ми е съсипан.

— Всичко е наред. Това няма значение.

— Този мотор ми струваше почти всичките пари.

— Тъй като това бяха моите триста долара, аз съм склонен да ги отпиша.

Всичко се беше объркало. Тя пъхна ръка в джоба на якето и извади пистолета. Опря го в ребрата му.