Към текста

Метаданни

Данни

Серия
ФБР Трилър (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Cove, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 37 гласа)

Информация

Сканиране
bibsityY (2015)
Корекция
maskara (2016)

Издание:

Автор: Катрин Каултър

Заглавие: Съвършено непознати

Преводач: Нина Гавазова

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Ера“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2000

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Редактор: Даниела Романова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3138

История

  1. — Добавяне

17.

— Исках да ти кажа защо Сали е използвала кредитна карта, а не парите, които има в брой.

Дилън шофираше поршето си със същата лекота, с която боравеше с компютъра.

С помощта на джобно фенерче Куинлан четеше информацията, която можа да намери за бабата и дядото. Налагаше се често да вдига глава, за да не му прилошее.

— Мразя да чета в кола. Сестра ми винаги четеше романи по време на пътуване, седнала на задната седалка. А на мен ми прилошаваше само като погледнех някоя илюстрация. Какво каза, Дилън? А, да, защо Сали е използвала кредитна карта? Докато ти си вземаше палтото, прочетох останалата информация, която ни изпратиха от проверката на кредитната карта. Регистрационният номер на колата е различен. Купила си е кола и вероятно е изхарчила онези триста долара до последния цент.

Дилън измърмори:

— Подай ми кафето. Още един час и пристигаме.

— Отнело й е време да продаде стария автомобил и да купи друг. Това намалява преднината й. Да приемем, че е два часа преди нас. Не е зле.

— Да се надяваме, че няма да усети, че сме наблизо, както според теб е станало, когато е била у майка си.

— Тя наистина усети. Чуй това. Господин Франклин Огилви Харисън е президент и почетен председател на Първа обединена филаделфийска банка. Собственик е на три магазина за облекло с името „Магазин за джентълмена“. Баща му е притежавал двата най-големи завода за стомана в Пенсилвания, но е успял да ги продаде доста преди бизнесът да западне и оставил милиони на семейството си. Що се отнася до госпожа Харисън, тя е от известната бостънска фамилия Търмънд. Имат две дъщери — Амабел и Ноел, и един син — Джефри, болен от синдрома на Даун, за когото се грижат в чудесна частна клиника близо до Бостън.

— Искаш ли да спрем на онази бензиностанция в Уилмингтън? След половин час ще бъдем там.

— Добре. Все някой ще си спомни каква кола е карала.

— Ако е купила нещо за триста долара, то би трябвало наистина да прави впечатление.

За съжаление мъжът, който беше заредил колата й с бензин, си бе тръгнал. Те се отправиха направо към Филаделфия.

* * *

Сали отмести поглед от дядо си Франклин към баба си Оливия. Всяка година, с изключение на миналата, тя им гостуваше.

Сесилия, домашната им прислужница, й бе отворила входната врата, без да реагира при вида на огромното мъжко яке и възтесните джинси и блуза под него, с които Сали бе облечена. Въведе я във всекидневната, където баба й и дядо й гледаха телевизия.

Сесилия не съобщи за пристигането й, просто я остави там и тихо затвори вратата след себе си. Дълго време Сали не промълви нито дума. Просто стоеше и слушаше как дядо й от време на време избухваше в смях. Баба й държеше книга в скута си, но не четеше, а също гледаше телевизия. И двамата бяха по на седемдесет и шест години, в отлично здраве и два пъти годишно ходеха на почивка в Джъмби Бей — частен курортен остров близо до Антигуа.

Сали изчака да пуснат реклама и тогава каза:

— Здравейте, дядо, бабо.

Баба й рязко извърна глава и извика:

— Сюзън!

Дядо й каза:

— Това наистина ли си ти, Сюзън? Бедничката, в името на всичко свято, кажи как попадна тук?

Те не помръднаха от дивана, сякаш бяха приковани към местата си. Книгата на баба й се изплъзна от скута й и падна на красивия ориенталски килим.

Сали пристъпи към тях.

— Надявах се да ми дадете малко пари. Много хора ме търсят и аз трябва да се скрия някъде. Имам само седемнадесет долара.

Франклин Харисън бавно се изправи. Носеше жакет и широка вратовръзка. Сали не можеше да си представи, че такива дрехи все още се шият. Внезапно си спомни, че той се обличаше по същия начин по времето, когато тя беше още дете. Спомни си как я държеше на ръце и й позволяваше да гали меката коприна на вратовръзката му. Бялата му коса беше гъста и чуплива, имаше тъмносини очи, високи скули, но тънки и присвити устни. Сега изглеждаха още по-тънки и присвити.

Оливия Харисън също се изправи, оправяйки копринената си рокля. Протегна ръка.

— Сюзън, скъпа, защо не си при прекрасния доктор Бидермайер? Нали не си избягала отново? Това не е добре за теб, скъпа, никак не е добре, особено след скандала, който избухна след смъртта на баща ти.

— Той беше убит, бабо.

— Да, знаем. Всички го преживяхме много тежко. Но сега сме разтревожени за теб, Сюзън. Майка ти ни разказа колко много е направил за теб докторът, колко по-добре се чувстваш сега. Ние се срещнахме с него веднъж и останахме с добри впечатления. Беше много мило от негова страна да дойде във Филаделфия, за да ни посети. Сега се чувстваш по-добре, нали, Сюзън? Нали вече не ти се привиждат разни несъществуващи неща? И вече не обвиняваш хората за неща, които не са извършили?

— Не, бабо. Никога не съм го правила.

Странно беше, че и двамата нямаха желание да се приближат към нея.

— Нали знаеш, мила — продължи баба й с познатия си привидно благ глас, зад който се криеше желязна непреклонност. С дядо ти обсъдихме този въпрос и колкото и да ни е неприятно да го кажем, смятаме, че е възможно ти да приличаш на чичо си Джефри. Вероятно заболяването ти е наследствено, така че вината не е твоя. Нека да се обадя на доктор Бидермайер, мила.

Сали не откъсваше очи от баба си.

— Чичо Джефри е с вроден синдром на Даун. Това няма нищо общо с психичните заболявания.

— Да, но вероятно е показателно за това, че нестабилността може би е наследствена и се предава от майката или бащата на дъщерята. Но това няма значение. Важното е сега да те върнем обратно в чудесния санаториум, където ще могат да те лекуват. Докато беше жив, баща ти ни се обаждаше всяка седмица и ни казваше, че състоянието ти се е подобрило. Е, имаше и седмици, когато положението се влошаваше, но както той каза, новата лекарствена терапия дава много добри резултати.

Какво можеше да им каже? Да им разкаже истината, такава, каквато си я спомняше, за да види как лицата им променят изражението си от недоверие към гняв към самата нея? В никакъв случай.

Баба й беше сурова и непреклонна. Спомни си какво и бе разказала леля Амабел за вечерта, когато Ноел се върнала вкъщи, пребита от съпруга си, а Сали била все още бебе. Те не повярвали на Ноел.

Разбира се, баба й винаги си е била сурова, но тъй като Сали се виждаше с нея толкова рядко, никога не бе обръщала внимание на това. Сега разбра как баба й се е отнесла с дъщеря си Ноел, когато тя е дошла да я моли за помощ. Тази мисъл я накара да потръпне.

— Е, радвам се, че се видяхме — с привидна непринуденост каза дядо й, толкова добронамерен и слабохарактерен. — Зная, че нямаш време да останеш, нали? Позволи ни да те изпратим обратно във Вашингтон. Както баба ти каза, този доктор Бидермайер явно много ти е помогнал.

Тя премести поглед от единия към другия. Дядо й беше прекарал живота си според правилата, определени от съпругата му — или може би от баща му — мъж, който не би имал нищо против, ако някой се отклони от правия път, но който не би защитил този човек, ако жена му е наблизо.

Винаги го беше смятала за много мил и любезен човек, но всъщност той никога не бе я допускал до себе си и тя се зачуди какво мислеше в действителност за нея.

— Бях в Коув. Отседнах за известно време при леля Амабел.

— Сега не става въпрос за нея — възрази баба й, която изглеждаше по-висока, понеже беше изправила гръб. — Тя сама си е виновна и трябва…

— Тя е много щастлива.

— Не би могла да бъде. Тя опозори себе си и семейството си като се омъжи за човек, който си изкарва прехраната с рисуване, рисувач!

— Леля Амабел е талантлива художничка.

— Леля ти се захващаше с много неща. Ако е добра художничка, защо тогава никой не е чувал за нея? Живее в оня затънтен град и едва свързва двата края. Забрави за Амабел. С дядо ти съжаляваме, че си се срещнала с нея. Не можем да ти дадем пари, Сюзън. Сигурна съм, че дядо ти ще се съгласи. Ти разбираш защо.

Тя погледна баба си в очите.

— Не, не разбирам. Кажи ми защо няма да ми дадете пари.

— Сюзън, мила — започна баба й с тих успокояващ глас, — ти не се чувстваш добре. Съжаляваме за това и сме смаяни, защото подобно нещо не се е случвало досега в семейството ни, освен, разбира се, с чичо ти Джефри. Не можем да ти дадем пари, защото по този начин ще си навредиш още повече. Ако поседнеш за малко или дори ако останеш да пренощуваш, ние ще се обадим на доктор Бидермайер и той ще дойде да те прибере. Довери ни се, мила.

— Да, Сюзън, довери ни се. Ние винаги сме те обичали и сме искали най-доброто за теб.

— Искаш да кажеш, че затова накарахте дъщеря си, моята майка, да се върне при мъжа, който я биеше?

— Сюзън!

— Това е самата истина и вие двамата го знаете. Пребиваше я жестоко.

— Не говори така пред баба си, Сюзън — каза дядо й.

Погледна го и се зачуди защо изобщо е дошла тук. Но все пак беше длъжна да опита. Нуждаеше се от пари.

— Опитвах се да защитя Ноел през всичките тези години, но не успях, защото тя му позволяваше да го прави. Чувате ли? Ноел му позволяваше да я бие. Беше като всички онези трогателни женици, за които сте чували.

— Не ставай глупава, Сюзън! — изрече баба й с глас, който можеше да строши и камък. — Ние с дядо ти сме обсъждали този въпрос и знаем, че малтретираните жени са слабохарактерни и глупави. Те са зависими. Нямат мотивация. Нямат желание да постигнат нещо по-добро за себе си. Не са способни да променят положението си, защото се плодят като зайци, съпрузите им пият и са бедни.

— Баба ти е права, Сюзън. Те не са от нашия кръг. Със сигурност са достойни за съжаление, но много те моля да не причисляваш майка си към тях.

— Амабел ми разказа как веднъж Ноел е дошла тук — било е в началото на брака й — и ви е казала какво прави баща ми. Вие не сте пожелали и да чуете за това. Настояли сте да се върне обратно. Отблъснали сте я. Били сте ужасени. Да не би да сте смятали, че си измисля?

За миг й мина през ума, че това не е начинът, по който ще получи пари от тях.

— Ние няма да говорим за майка ти с теб, Сюзън — каза баба й. Тя кимна леко на съпруга си, но Сюзън я забеляза. Той направи крачка към нея. Тя се зачуди дали ще се опита да я хване, да я завърже и да се обади на доктор Бидермайер. И в този момент наистина й се прииска да опита. Нямаше да има нищо против да удари тази присвита тесногръда уста, издаваща слабохарактерност.

Отстъпи назад с протегнати ръце.

— Вижте какво, нуждая се от малко пари. Моля ви, ако изобщо изпитвате някакви чувства към мен, дайте ми малко пари.

— С какво си облечена, Сюзън? Това е мъжко яке. Какво си направила? Нали не си наранила невинни хора? Моля те, кажи какво си направила?

Беше глупаво от нейна страна да дойде тук. Какво очакваше? Те бяха толкова закостенели, че и булдозер не би могъл да ги помръдне. Виждаха нещата само по един начин — този на баба й.

— Ти не си много добре, нали, Сюзън? Иначе нямаше да носиш тези крайно безвкусни дрехи. Искаш ли да си полегнеш за малко, за да се обадим на доктор Бидермайер?

Дядо й отново се приближи към нея и тя разбра, че ще се опита да я хване.

Имаше коз и го изигра. Тя дори се усмихна на двамата старци, които вероятно някога са я обичали.

— ФБР е по петите ми. Скоро ще пристигнат тук. Нали не искаш ФБР да ме хване, дядо?

Той застина на място и погледна съпругата си, чието лице пребледня.

— Откъде ФБР могат да знаят, че ще дойдеш тук? — попита тя.

— Познавам един от агентите. Той е твърде умен. Освен това има страхотна интуиция. Виждала съм го как действа. Бъдете сигурни, че скоро той и партньорът му ще са тук. Ако ме намерят, ще ме отведат. Тогава всичко ще излезе наяве. Ще разкажа на целия свят как баща ми — този страшно влиятелен и богат адвокат — биеше майка ми, а вас не ви беше грижа, как си затваряхте очите и се преструвахте, че всичко е наред, защото бяхте доволни, че имате толкова известен и преуспяващ зет.

— Ти си лошо момиче, Сюзън — каза баба й, а на бледото й лице избиха две яркочервени петна. — И причината за това е заболяването ти. Преди не беше такава.

— Дайте ми пари и веднага ще се махна. Продължавайте да говорите и ФБР ще пристигне и ще ме залови.

Този път дядо й не погледна към баба й. Извади портфейла си, взе всички банкноти, без да ги брои, сгъна ги и й ги подаде. Не искаше да я докосва. Тя отново се зачуди защо. Дали не се страхуваше, че лудостта е заразна?

— Трябва веднага да се върнеш при доктор Бидермайер — изрече той бавно, сякаш говореше на някой малоумен. — Той ще те защити. При него ще си в безопасност от полицията и ФБР.

Тя напъха банкнотите в джоба на джинсите си.

— Довиждане и благодаря за парите. — За момент спря до вратата с ръка на дръжката. — Какво знаете всъщност за Бидермайер?

— Той има стабилни препоръки, мила. Върни се при него. Послушай дядо си и се върни.

— Той е ужасен човек. Държеше ме като затворник там. Правеше ми ужасни неща. Както и баща ми. Разбира се, вие и на това няма да повярвате, нали? Той е толкова чудесен — по-скоро беше толкова чудесен. Не ви ли притеснява фактът, че зет ви беше убит? Това е на доста ниско стъпало в социалната стълбица, нали?

Те продължаваха да я гледат мълчаливо.

— Довиждане.

Но преди да излезе от стаята, баба й извика:

— Защо говориш така, Сюзън? Не мога да повярвам, че постъпваш така. Не само спрямо нас, а и спрямо скъпата ти майка. Ами милият ти съпруг? Нали не разказваш лъжи и за него?

— Нито една — увери я Сали и излезе от стаята, като затвори вратата след себе си. Усмихна се бегло.

Сесилия, която стоеше в коридора, й прошепна:

— Не съм се обадила на ченгетата. Не се тревожете. Но побързайте, госпожице Сюзън.

— Познавам ли те?

— Не, но майка ми се грижеше за вас всяка година, когато идвахте тук. Тя казваше, че имате най-умната малка главица и сте много сладка. Разказа ми, че сте пишели най-хубавите стихчета за поздравителни картички. Все още пазя няколко картички с вашите стихчета. Успех, госпожице Сюзън!

— Благодаря ти, Сесилия.

* * *

— Аз съм агент Куинлан, а това е агент Савидж. Тук ли са господин и госпожа Харисън?

— Да, господине. Моля, последвайте ме. — Сесилия ги въведе в дневната, както беше направила преди тридесет минути със Сали Бренърд. След като влязоха, затвори вратата. Помисли си, че в момента възрастните хора гледат „Хоум Шопинг“. Господин Харисън обичаше да гледа как там дрехите се продават като на битпазар.

Тя се усмихна. Нямаше намерение да им казва, че сега Сали Бренърд има пари, въпреки че не знаеше точно колко е успяла да получи от стиснатия старец. Сигурно само колкото госпожа Харисън му е позволила да й даде. Пожела на Сали успех.

* * *

Сали спря до един денонощен супермаркет и си купи сандвич и кока-кола. Изяде го навън, пред магазина. Изчака и последната кола да замине и преброи парите си. Започна да се смее.

Имаше точно триста долара.

Беше капнала от умора. Смехът все още напираше отвътре. Започваше да става истерична.

Мотел, ето от какво имаше нужда, един чист и евтин мотел. Имаше нужда от поне осем часа здрав сън и след това можеше отново да продължи.

Спря в мотел „Последната спирка“. Плати в брой, като стоически изтърпя погледа на стареца, който нямаше желание да я приеме, но не можа да устои на парите.

„Утре трябва да си купя някакви дрехи — помисли си тя. — Ще трябва да използвам кредитна карта.“

Докато заспиваше, за миг се зачуди къде ли е Джеймс.

* * *

— А сега накъде, Куинлан?

— Дяволите да ги вземат! Сали е била тук. Защо не искаха да ни помогнат?

— Може би защото я обичат и искат да я предпазят.

— Глупости! Лъхна ме студ още щом ги приближих.

— Госпожа Харисън спомена нещо интересно — каза Дилън. — Че Сали е болна и тя се надява скоро отново да се върне при чудесния доктор Бидермайер.

— Обзалагам се на една седмична заплата, че са се обадили на добрия доктор в момента, в който Сали си е тръгнала. Не ти ли изглеждаше странно как съпругата се опитваше да представи мъжа си като по-силния и по-твърдия? Не бих искал да се изпреча на пътя на тази стара вещица. Тя е страшната в семейството. Чудя се дали са й дали някакви пари.

— Надявам се — каза Джеймс. — Стомахът ми се свива при мисълта, че тя шофира без пукнат цент в джоба.

— Нали кредитните ти карти са в нея? Ако не са й дали пари, ще се наложи да ги използва.

— Обзалагам се, че Сали е капнала от умора. Нека да намерим мотел и след това ще се редуваме да звъним до всички мотели в региона.

Те се настаниха в „Куолити ин“ — мотел, в който често отсядаха агенти на ФБР. Тридесет минути по-късно Куинлан стоеше втренчен в телефонната слушалка, просто я гледаше и не можеше да помръдне от изненада.

— Открил си я? Толкова бързо?

— Тя е на по-малко от десет километра оттук, в един мотел, наречен „Последната спирка“. Не е използвала истинското си име, но старецът смяташе, че изглеждала странно с мъжкото яке и впитите дрехи. Приличала на проститутка, но той разбрал, че не е такава, и затова й позволил да остане. Сторила му се изплашена и объркана.

— Слава на Бога! — каза Дилън. — Вече не се чувствам толкова изморен, Куинлан.

— Да тръгваме.