Уинстън Грум
Форест Гъмп (5)

5.

След мача на „Ориндж боул“ по атлетика изпращат оценките ми за първия семестър и не дълго след това терньорът Брайънт изпраща да ме повикат в канцеларията му. Като отивам там, го заварвам мрачен и той ми казва:

— Форест, ясно ми е защо си се провалил на изправителния изпит по литература, но до края на живота си ще се чудя как успя да получиш отличен по математика и двойка по физкултура, след като те наричат „най-безценния колежански защитник в югоизточната конференция“!

Знаете моята дълга история и не исках да му писвам с нея, ама мама му стара, за какъв дявол ми е да знам разстоянието между страничните греди при европейския футбол? Така че терньорът Брайънт ме фиксира с ужасно тъжно изразяване. И пак вика:

— Форест, адски ми е кофти да ти го кажа, ама си изключен по слаб успех и нищо не мога да направя.

Стърчах пред него и се чудех къде да си дяна ръцете, после загрях какво ми казва — че вече няма да играя футбол. Трябва да напусна унивирситета. Може би вече никога да не видя никое от другите момчета. Може би завинаги няма да видя и Джени. Трябва да се чупя от моето мазе и другия семестър няма да изучавам висша математика, както ми беше обещал професор Хукс. Не го съзнавах, но очите ми почнаха да се пълнят със сълзи. Мълча като пън и си стърча там с увиснала глава.

После терньорът стана, дойде до мен и ме прегърна:

— Форест, всичко е наред, синко. Още когато дойде тука, очаквах да се случи нещо такова. Ама тогава им казах, викам им: „Дайте ми това момче за един сезон повече не искам“. Пък и ти не беше виновен, че Снейк хвърли топката извън игрището при четвъртия опит…

Тогава го поглеждам и в очите му също има дребни сълзи и той ме фиксира вторачено, после пак ми заговаря:

— Форест, в това училище не е имало футболист като тебе и няма да има. Беше много добър. — После отива до порзореца, обръща ми гръб и вика: — Късмет, момче — а сега си омитай дебелия, тъп задник оттука.

И така трябваше да напусна университета.

Върнах се в мазето и си спретнах куфра. Буба, и той слиза с две бири и ми даде едната. Не бях пил никога бира, но сега съм чат как човек може да се пропие от отчаяние.

Буба излиза заедно с мен от Маймунарника и какво да видя. Отвън се е построил целият футболен отбор. Никой не гъква и Снейк идва и ми стисква ръката и казва:

— Форест, много съжалявам за онзи пас, нали не ми се сърдиш?

А пък аз викам:

— Не бе, Снейк, не ти се сърдя.

После всички се доближават, един по един, и ми стисват ръката, даже Къртис, който е с шина на шията, щото една врата в Маймунарника взела, че му се опънала, щото беше попрекалил с разбиването на врати в Маймунарника.

Буба казва, че ще ми помогне да си занеса куфра до автобуса, ама аз му викам, че предпочитам да отида сам. Минавам покрай сградата на Студентския съюз, но не е петък вечер и оркестърът на Джени Къран не свири, така че си казвам „Майната й“ и взимам автобуса към къщи.

 

 

Автобусът пристигна в Мобайл късно вечерта. Не бях казал на майка какво се беше случило, щото знаех, че щеше да се разтревожи, затуй съм много предпазлив, като се прибирам вкъщи, но горе в стаята й свети и като влизам, я гледам, надува гайдата както си я знам. Казва ми, че се е случило това, че армията на Съединените щати вече е разбрала за слабите ми преценки на изпитите, и същия този ден дошло съобщение да се явя в центъра за новонабранци. Ако тогава знаех онова, което знам сега, никога нямаше да отида.

Мама ме завежда там след няколко дни. Изготви ми и една кутия с храна за в случай че огладнея по пътя към онова място, дето отивахме. Като отидохме там, виждаме около сто момчета и четири-пет автобуса. Един як стар сержант крещи и вика на всички, а мама се доближава до него и му казва:

— Не виждам как можете да вземете мойто момче, щото то е идиот.

А пък оня ми ти сержант само я изглежда и повръща:

— Хей, госпожо, кво си мислите, че са тия всичките тук? Айнщайнци? — После продължава да крещи и да вика. Много скоро отпочва да крещи също и на мен, качвам се на автобуса и ето че тръгваме на път.

 

 

Откак напуснах кретенското даскало, все някой ми крещи — терньорът Фелърс, терньорът Брайънт, охранителите, а сега и тия от армията. Но ще ви кажа нещо: тия от армията крещят по-силно и ме обиждат повече от всички предишни. Те никога не са доволни. И още по-лошо, не ти викат като терньорите, че си тъй или глупав — май че повече се интересуват от интимните ти части или от разхлабените ти черва, затуй винаги предхождат крещенето с думи като „хуй сплеснат“ или „задник“. Понякога се чудя дали Къртис не е бил в армията преди да отиде да играе футбол в унивирситета.

Както и да е, след около сто часа пътуване с автобуса, пристигаме във Форт Бенинг, Джорджия, и в главата все ми се върти едно нещо: 35 на 3, резултатът, с който размазахме „Джорджия Догс“. Условията в казармата са всъщност малко по-свестни, отколкото в Маймунарника, ама храната не е — адски е скапана, въпреки че ни дават по много.

С изключение на това през следващите месеци просто правехме каквото ни казваха да го правим и все ни крещяха. Учеха ни да стреляме с пушки, да мятаме ръчни гранати и да лазим по корем. Когато не правехме тия работи, търчехме напред-назад или чистехме тоалетните и плаца. Единственото нещо, дето си го спомням от Форт Бенинг, е, че май другите не бяха особено по-умни от мене, което определено ме успокои.

Не много дълго след пристигането ми ме наказваха да работя в кухнята, поради че случайно пробих дупка във водната кула, когато бяхме на стрелбището. Като отивам в кухнята, май готвачът се разболял или нещо такова и някой ме посочва и вика:

— Гъмп, днес ти си готвач!

— Какво ще изготвям? — питам го. — Досега никога не съм готвил.

— Хич да не ти дреме — отвръща друг. — Това тук не ти е Сам Суси, нали така?

— Що не направиш удушено? — предлага трети. — По-лесно е.

— От какво? — интересувам се.

— Погледни в хладилника и в склада — вика ми той, — набутай в тенджерата всичко, каквото видиш, и го свари.

— Ми, ако не е вкусно? — питам.

— На кой му пука? Да си ял нещо тука, дето да е вкусно?

Апсолютно е прав. И така отпочвам да взимам от хладилниците и от склада всичко, каквото виждам. Имаше консерви от домати, фасул и праскови, и бекон, и ориз, и чували с брашно и с картофи, и не знам още какво друго. Събрах всичко заедно и викам на едно от момчетата:

— В какво да го сготвя?

— В шкафа има тенджери — вика и той, ама като поглеждаме вътре, това са само малки тенджери и със сигурност не са достатъчно големи, че да изготвя удушено за двеста души.

— Защо не попитате лейтенанта? — казва някой.

— Той е на маневри.

— Не знам какво ще правиш — намесва се друг, — ама знам, че като се върнат момчетата, ще са дяволски гладни, така че по-добре измисли нещо.

— А онова какво е? — питам аз.

В ъгъла имаше едно огромно желязно нещо, високо около метър и осемдесет и широко — метър и половина.

— Онова ли? Ами шибаният парен котел. В него не може да се готви.

— По каква причина?

— Ами… не знам. Но на твое място не бих го направил.

— Горещ е. В него има вода — викам аз.

— Прави каквото искаш — обажда се някой. — Имаме си достатъчно друга работа.

И аз реших да използвам парния котел. Отворих всички консерви, забелих всички картофи, хвърлих вътре всичкото месо дето успях да намеря, и лук, и моркови, и изсипах десет-двайсет бурканчета кечъп и горчица. След около час отпочна да се усеща миризмата на удушеното.

— Кво става с вечерята? — пита някой по едно време.

— Ще ида да я опитна — викам му аз.

Откачих капака и гледам — оная гадория пуска балончета и ври и от време на време отгоре искача по някоя глава лук или някой картоф и почва да си плува.

— Чакай аз да опитна — предлага един. Взе едно тенекиено канче и загреба от удушеното, а после възклицава: — Хей, тая гадост още хабер си няма! По-добре засили огъня. Ония ще са тука всяка минута.

Послушвам го и вярно, че ротата почва да се прибира. Чувам как момчетата вземат душ, после се обличат за вечеря и скоро след това отпочнаха да пристигат в столовата.

Ама удушеното не беше готово. Опитах го пак и някои неща още бяха сурови. От столовата се понесе недоволно мърморене, после всички възроптаха, затуй — пак засилих огъня.

След половин час ония отпочнаха да удрят по масите с вилици и лъжици като разбунтувани затворници и знаех, че бързо трябва да направя нещо, затуй засилих огъня доколкото можех.

Седя си аз и съблюдавам котела и ми се струва, че ще откача от нерви, и изведнъж сержантът нахлува през вратата и крещи:

— По дяволите, какво става тука? Къде е храната на хората?

— Почти е готова, сержант — казвам му и горе-долу в този момент котелът почна да грохоти и да се клати. Отстрани почна да излиза пара и една от стойките се откачи от пода.

— Какво е това? — вика сержантът. — Да не готвиш нещо в този казан!

— Това е вечерята — викам му аз и сержантът добива на лицето си учудено възражение, а след секунда — изплашено, каквото човек има миг преди колата му да катастрофира, а после котелът гръмна.

Не съм точно сигурен какво се случи след това. Спомням си обаче, че есплозията отнесе покрива на столовата и счупи всички порзорци, и вратите също.

Момчето, дето миеше чиниите, полетя през стената, а оня, дето ги бършеше, просто хвръкна във въздуха като прочутия Човек-ракета.

Сержантът и аз като по чудо не сме ранени, както казват, че се случва, когато си съвсем близо до избухваща ръчна граната. Само че някак си взривът е отнесъл дрехите ни и на двамата, освен голямата бяла шапка, дето я носех в момента. Целите бяхме оплескани с удушено и приличахме… не знам на какво приличахме, но ви казвам, че беше нещо идиотско.

Неверноятно, ама взривът не направи нищо и на онези, дето седяха в столовата. Само дето си останаха по масите, покрити с манджа, и като в шок, получен по време на сражение; поне това ги накара да не зеят кога ще им стане вечерята.

Ненадейно командирът на ротата се втурва в сградата и крещи:

— Какво гръмна? Какво стана? — Погледна ни нас двамата и изрева: — Сержант Кранц, вие ли сте?

— Гъмп! Котел! Удушено! — промълвява сержантът, после се съвзе и сграбчи сатъра, дето висеше на стената.

— Гъмп! Котел! Удушено! — изкрещяна и ме погва със сатъра.

Аз изтичвам през вратата, а той започва да ме гони по плаца и даже през офицерския клуб, чак до гаража. Все пак успях да го надбягам, щото това ми е специалитетът, но ще ви кажа нещо: хич нямах и капчица съмнение, че със сигурност съм го загазил.

 

 

Една нощ следващата есен телефонът иззвъня и ми се обади Буба. Казва ми, че му взели атлетичната стипендия, щото кракът му бил по-лошо счупен, отколкото предполагали, поради което той също напуснал унивирситета. Обаждал се да ме пита дали мога да взема и да отида до Бирмингам и да гледам мача на нашите срещу онези простаци от Мисисипи. Обаче тази събота нямам право на отпуска, както всяка събота и неделя, откакто удушеното експлодира, и това е вече близо от година. Тъй че не мога да замина и затуй слушам мача по радиото, докато чистя клозета.

В края на третата четвъртина резултатът е много близък и Снейк е героят на деня. Ние водим с 38 на 37, но простаците от Мисисипи отбелязват тъчдаун една минута преди края. Неидейно нашите са на четвъртия опит и нямат право на прекъсвания. Мълчаливо се моля Снейк да не направи онова, дето го направи на „Ориндж Боул“ — сиреч да хвърли топката извън игрището на четвъртия опит и пак да изгубим мача, но ето че той прави точно това.

Сърцето ми направо хлътва в стомаха, ама внезапно се раздават най-различни викове и не мога да чуя коментатора и когато после всичко утихва, разбирам, че се е случило следното: оня ми ти Снейк взел, че се престорил, че хвърля топката извън игрището, за да спечели време, но в действителност я подал на Къртис, който се затичал и отбелязал победния тъчдаун. Това ще ви даде представа колко хитър е терньорът Брайънт. Знаел е, че ония простаци от Мисисипи са истински балъци и ще предположат, че ние сме толкова глупави да направим два пъти една и съща грешка.

Много съм ощастливен от мача, ама все се чудя дали Джени Къран го гледа и дали си мисли за мене.

Оказва се, че това няма никакво значение, щото след един месец ни натоварват на париходите. Близо година ни обучават като роботи и ето че отиваме на място, намиращо се на 16 000 километра от Америка — няма лъжа, няма измама. Отиваме във Виетнам и ни казват, че там изобщо не е така лошо в сравнение с онова, дето сме го изживели през годината в лагера. Ама се оказва, че това вече си е чиста измама.

 

 

Пристигнахме там през февруари и ни откараха с камиони за добитъци от Куи Нхон на брега на Южно Китайско море до Плейку в планинарските области. Пътуването не беше никак кофти, а гледката беше хубава и интиресна, с разните там бананови дървета, палми и оризища, разоравани от дребни човечета с дръпнати очи. Всички се държат много приятелски, махат ни и прочие.

Видяхме Плейку половин ден преди да го достигнем, по причина на гъбоподобния облак от червенкав прах над него. В крайнините му имаше жалки бараки, по-мизерни от всички, дето съм ги виждал в Алабама, а хората са се сгушили под платнените навеси и нямат зъби, а децата им нямат дрехи и повечето от всички са просяци. Когато се позоваваме в щаба на бригадата, тук не изглежда толкова трагично, стига да го нямаше пустия му червенкав прах. Доколкото можем да видим, не е много съживено, а лагерът е спретнат и чист, редиците с палатки се простират докъдето ти поглед стига и пръстта и пясъкът около тях са изравнени. Просто да не повярваш, че има война и прочие. Все едно че сме си във Форт Бенинг.

Обаче ни казват, че е толкова мирно и кротко, щото била Новата година на виетнамчугите и в момента има примирение. Всички ние сме адски облекчени, тъй като и без това много ни е шубе. Само че мирното и кроткото хич не продължи дълго.

След като ни закарват в нашия район, заповядват ни да отидем на общите душове и да се почистим. Душовете преставляват плитък ров, където са сложили три-четири големи цистерни; казват ни да сгънем униформите си на ръба на рова и да слезем долу, а те ще ни поливат с вода.

Обаче на нас ни се вижда страшно гот по причина, че почти една седмица не сме се къпали и вече започвахме да понамирисваме. Кефим си се ние в ямата, докато ни поливат с маркуч и вече започва да се стъмнява; неидейно се дочува някакъв странен звук и оня чекиджия, дето ни полива, реве:

— Идва!

Тутакси всички отвън ямата се изпаряват. Стърчим си ние вътре по голи пишки, споглеждаме се и после наблизо става силна есплозия, и още една, а после всички отпочват да викат, да псуват и се мъчат да се достигнат до дрехите си. Есплозиите продължават да избухват около нас и някой ни вика: „Лягай долу!“, което си беше адски тъпо, щото ние вече така сме се сплескали на дъното на ямата, че приличаме повече на червеи, отколкото на хора.

Една от онези ми ти есплозии срути сума ти камънаци в нашия ров и те улучиха момчетата в далечния му край и те взеха да викат, да крещят и да притискат местата, откъдето им течеше кръв. Беше повече от очевидно, че ямата не е безопасно място за криене. Изневиделица сержант Кранц се появява горе, на ръба, и ни вика всички да излезем оттам и да го последваме. Настъпва затишие между есплозиите и ние се измъкваме от рова. Като излизам, поглеждам надолу и — боже мили! Пред мене лежат четирима-петима от ония, дето ни поливаха с маркучите. Въобще не приличат на хора — целите са размазани, като че ли са ги прекарали през машина за балиране на памук. Не съм никога виждал умрял човек и това е най-ужасното и страшно нещо, дето изобщо ми се е случвало — преди и след това!

Сержант Кранц ни дава знак да пълзим след него и ние почваме. Сигурно сме били страхотна гледка, ако някой ни е съблюдавал от самолет.

Сто и петдесет души, вирнали голи задници, лазят по земята в индианска нишка.

Стигнахме до редица малки окопи за един човек и сержант Кранц ни набутва по трима в дупка. Ама щом влизаме в тях, почвам да съжалявам, че не съм си останал в ямата. Тия ми ти окопи са пълни до кръста ми с воняща вода, останала от дъжда, и в тях пълзят, подскачат и щъкат всякакви видове змии, жаби и буболечки.

Стрелбата продължи през цялата нощ и ние бяхме принуждени да си стоим в дупките и да се разминем с вечерята. Точно преди зазоряване есплозиите понамаляват и ни казват да си измъкваме задниците от окопите и да си вземем дрехите и оръжията и да се приготвим за атака.

Тъй като сме сравнителни новобранци, всъщност не можем да направим особено много — даже не знаеха къде да ни сложат, та най-накрая ни навредиха да охранваме южния периметър, където бяха колзетите на офицерите. Обаче там беше почти толкова гадно като в окопите, по причина, че една от бомбите беше уцелила кенефа и из целия район бяха разпръснати триста кила офицерски лайна.

Наложи се да останем там през целия ден, без никаква закуска и никакъв обяд; после, при залез-слънце, пак отпочнаха да ни обстрелват и ние трябваше да си лежим в говната. Уф, че беше отвратително!

Накрая на някой му скимна, че може да сме гладни, и ни домъкнаха няколко кашона с консерви. На мене ми се падна кутия с шунка и яйца, на която имаше дата 1951. Носеха се най-различни слухове. Някой каза, че виетнамчугите са взели град Плейку. Друг пък вика, че жълтокожите имали атомна бомба и ни обстрелват с минохвърлячки само да ни сплашат. Трети настоява, че не жълтите ни стрелят, а австралийци, или може би холанци или норвежци. Ама аз си викам, че хич не ми пука кой ни обстрелва. Да им пикая на слуховете!

Както и да е, след първия ден почваме опити да си направим по-обитаем южния периметър. Изкопахме си плитки окопи и използвахме ламарините от офицерските клозети за малки покриви. Обаче така и не ни атакуваха и въобще не мернахме виетнамци, по които да стреляме.

Реших, че са прекалено умни, за да нападат някакви си кенефи. Обаче всяка нощ в продължение на три-четири дни те ни обстрелват и когато най-после една сутрин стрелбата спира, майор Болс, командващ батальона, идва с пълзене при нашия ротен командир и му казва, че трябва да се придвижим на север и да помогнем на друга бригада, дето й разкатавали фамилията в джунглата.

Така че лейтенант Хупър ни заповядва да „товарим“ и всички си тъпчат джобовете с колкото е възможно повече консерви и ръчни гранати — което само по себе си е истинска дилема, щото ръчната граната не става за ядене, обаче все пак може да ти потрябва. После ни натоварват на хелиокоптери и отлитаме.

 

 

Даже преди хелиокоптерите да кацнат, става ясно, че Трета бригада здравата го е закъсала. От джунглата се издигат разни пушеци, а земята е цялата на големи дупки. Още не сме кацнали и ония отпочват да стрелят по нас. Взривиха един от хелиокоптерите във въздуха и — бога ми — гледката беше ужасна: ония ми ти хора горят като факели, а ние не можем да направим нищо.

Аз съм носач на картечните ленти, щото решиха, че могат да ме товарят като магаре поради ръста ми. Преди да тръгнем, няколко души ме питаха дали не мога да нося техните гранати, та те да вземат повече консерви, и аз се навих. Няма да се скърша, я! Освен това сержант Кранц ми трапоса един бидон за вода, тежък поне двайсет и пет кила. Тъкмо преди да тръгнем и Даниелс, дето трябваше да носи три-ножника на картечницата, взе, че го хвана дрисъкът, тъй че ми се наложи да влача и три-ножника. Като си направих сметка, все едно че таралянках един от ония, тлъстите мамалиги от Небраска. Само дето това изобщо не беше футболен мач.

Взе да се стъмнява и ни наредиха да се качим по едно извишение и да подкрепим другата рота, която е гепена натясно от виетнамците, или ги е гепила натясно, според зависи дали научаваш новините от „Американското знаме“ или сам гледаш какво става около тебе.

Във всеки случай, когато се покатерваме по извишението, наоколо хвърчат куршуми и прочие, около дузина човека са лошо ранени, стенат и крещят и отвсякъде се вдига толкова джангър, че никой не чува почти нищо. Навел съм се аз така, че носът ми едва не заорава земята, а на гърба си крепя амонициите, бидона, три-ножника и моето си оръжие, и тъкмо минавам покрай един окоп, някакъв тип подава глава оттам и вика на друг:

— Глей го тоя дългуч — прилича на чудовището Франкенщайн.

Точно се каня да го затапя, щото положението е достатъчно натопорчено, че отгоре на всичко разни типове да ти се подиграват, но в този момент направо се шашвам. Другото момче в окопа внезапно изскача навън и вика:

— Форест! Форест Гъмп!

Бре да му се не види, та това е Буба!

Накратко, оказва се, че макар контузията на Буба да му пречи да играе футбол, тя не е достатъчно тежка да попречи да го изпратят на гъза на географията, за да брани интересите на родината. Така или иначе, завличам си измъчената гърбина и целия този товар докъдето трябва да бъда и след малко Буба се изкачва при мен и в почивките между обстрела (той спира всеки път, когато нашите самолети се появят), ние с Буба си разправяме какво ни се е случило междувременно.

Той ми казва, че чул как Джени Къран зарязала учението и хукнала да се бори срещу войната заедно с едни протестанти, или както там им викаха. Каза ми още, че Къртис взел, че пребил един полицай, задето го глобил за неправилно паркиране, и тъкмо се правел на голяма клечка в опщежитието, цъфнали властите, хвърлили една мрежа върху Къртис и го гепили. Буба вика, че терньорът Брайънт накарал Къртис да направи петдесет допълнителни обиколки за наказание.

Бедният Къртис!