Уинстън Грум
Форест Гъмп (18)

18.

Ще ви кажа нещо — никога през живота си не съм бил толкова щастлив. Джени плаче и ме обгръща и аз правя същото, а народът наоколо се втрещява какво става. Джени вика, че смяната й свършва след три часа и с Дан да отидем в отсрещната кръчма и да изпием по бира или нещо друго, и да я почакаме. После щяла да ни заведе там, където живеела.

Отиваме в кръчмата и Дан изпива няколко чаши друго червено вино, щото нямат от любимата му марка, ама твърди, че тукашното било по-добро, тъй като притежавало по-хубав „букет“.

В заведението има и няколко други хора — пият, хвърлят стрелички в мишена или играят на канадска борба. Някакъв едър мъжага май е най-добрият на канадската и от време на време идва по някой човек и се мъчи да го победи, ама не може. Хората се обзалагат — по пет и по десет долара на сваляне.

Като погледахме неизвестно време, Дан се обърна към мене:

— Форест, смяташ ли, че можеш да победиш оня гламав дебелак на канадска борба?

Пък аз му викам, че не знам, а Дан:

— На ти пет долара, щото се обзалагам, че можеш.

Отидох и го питам оня човек:

— Имате ли нещо напротив да поиграя канадската с вас?

А оная ми ти горила се ухилва и вика:

— Щом имаш мангизи, заповядай да опиташ.

Седнах на масата, сграбчихме си ръцете и някой вика: „Почни!“, и борбата почва. Дебелакът пъхти и се напъва като куче, дето се мъчи да изсере костилка от праскова, ама за някакви си десет секунди му фраснах ръката върху масата и го победих. Всичките се наскупчиха около масата и ахкат и охкат, а зад тях чувам как добрият стар Дан крещи най-триумфално.

Сеа на оня човек му е адски тъпо, обаче ми даде пет долара и като стана от масата, ми вика:

— Лакътя ми се подхлъзна, но следващия път, като дойдеш тук, пак искам да те пробвам.

Климнах и се върнах на масата, където седеше Дан, и му давам парите, а той:

— Форест, струва ми се, че открихме лесен начин да изкараме малко мангизи.

Питам го може ли да ми даде четвърт долар, че да си взема едно от маринованите яйца в буркана на тезгяха, а той ми връчи цял и вика:

— Вземи си каквото пожелаеш, Форест. Сега имаме как да си изкарваме прехраната.

 

 

След работа Джени дойде в кръчмата и ни заведе у тях. Живееше в малък апартамент близо до гумената фабрика и си го беше украсила много свежо с плюшени животни и с шарени гердани, окачени на вратата на спалнята. Отидохме до магазина, купихме пиле и Джени сготви вечеря за Дан и за мене, и аз й разказах за всичко, дето се беше случило откакто я бях видял за последно.

Тя най се интересуваше от майорката, ама като й обясних, че Фрич е избягала с един канибал, Джени като че се поуспокои по въпроса. Сподели, че и нейният живот не бил особено розов през последните няколко години.

Като напуснала „Спуканите яйца“, взела, че заминала за Чикаго с едно момиче, с което се опознала на мирната демонстрация. Двете марширували по улиците и сума ти пъти ги хвърляли в затвора, и Джени обясни, че накрая й писнало да я влачат по съдилищата, а освен това почнала да се притеснява, че досието й в полицията се удължава.

По това време живеела в една къща с около още петнайсет души, които нещо не й били по сърце. Не носели нито долно бельо, нито нищо и въобще не пускали водата в тоалетните. Джени и едно момче решили да си вземат друг апартамент, понеже и момчето не харесвало как живеят, обаче нищо не се получило.

— Знаеш ли, Форест — вика ми Джени, — дори се опитах да се влюбя в него, обаче изобщо не можах, тъй като непрекъснато си мислех за тебе.

Писала на нейната мама и я помолила да се свърже с моята родителка и да открие къде са ме затворили, но мама й й съобщила, че нашата къща изгоряла и че моята мама сега живее в приют за бедни, ама докато писмото стигне до Джени, родителката ми вече била забегнала с протестанта.

Джени нямала пукнат грош и като чула, че търсят хора в гумената компания, дошла в Индианаполис да се хване на работа. По това време видяла по телевизора, че ще ме застрелят в космоса, обаче нямало време да стигне до Хюстън. Каза, че съблюдавала „с ужас“ как космическият ми кораб се разбил и направо ме отписала. Оттогава си губила времето във фабриката.

Взех я и я стиснах в прегръдките си и постояхме така неизвестно време. Дан изтъркаля количката си в тоалетната и каза, че трябва да се изпикае. Докато беше там, Джени ме попита как го прави и дали не му е необходима помощ. Отвърнах й:

— Не, може да се справи сам.

Тя разклати глава и печално заяви:

— Ето докъде ни докара войната във Виетнам.

По тоя въпрос няма спор. Тъжна и жалка гледка е, когато безног човек трябва да пикае в шапката си и после да я излива в тоалетната.

 

 

След тоя ден тримата заживяхме в апартамента на Джени. Тя нагласи на Дан легло в ъгъла на хола и оставяше буркан на пода на тоалетната, че да не се налага приятелят ми да пикае в шапката. Всяка сутрин отиваше в гумената фабрика, а ние с Дан си седим вкъщи и си приказваме, после отиваме в кръчмата до работата на Джени да я чакаме, докато излезе.

През първата седмица, като почнахме да посвещаваме редовно кръчмата, оня тип, дето го бих на канадска, поиска възможност да си върне петте долара и аз му я дадох. Човекът се опита още два-три пъти и накрая загуби близо двайсет и пет долара и после вече не се върна. Ама непрекъснато имаше други хора дето искаха да си опитат късмета, и след месец-два идваха от целия град и от разни близки градчета. С Дан кярехме по сто и петдесет — двеста долара на седмица, което, честно казано, хич не беше зле. А пък собственикът на кръчмата обяви, че ще устрои национално състезание и че някоя вечер ще повика телевизията. Ама преди това да стане, случи се нещо друго, дето със сигурност промени живота ми.

Един ден в кръчмата идва човек, издокаран в бял костюм и с хивайска риза, а на шията му обесени сума ти златни синджири. Седна на бара, докато довършвах поредния нещастник, после дойде да се настани на нашата маса и вика:

— Приятно ми е, казвам се Майк и съм чувал за вас.

Дан го пита какво е чувал и Майк отвръща:

— Че този тук е най-силният мъж на света.

— И какво от това? — интересува се Дан, а оня отговаря:

— Мисля, че мога да ви помогна да изкарвате много повече, отколкото от тая мижава далавера.

— Как? — пита Дан.

— С борба — вика Майк, — но не като тази пикана игра. Имам предвид кеч на ринг, където да го гледат стотици хиляди зрители, готови да се бръкнат дълбоко.

— С кого ще се бори? — пак пита приятелят ми.

— С всички — вика Майк. — Има доста професионални кечаджии — Маскираното чудо. Невероятния гигант, Великолепния Джордж, Мръсната свиня Мак и още какви ли не. Най-добрите си докарват по сто-двеста хиляди долара годишно. Първо ще го научим на това-онова, ще му покажем хватките. Знаете ли, обзалагам се, че за нула време ще стане голяма звезда и ще изкара куп пари за всички ни.

Дан ме поглежда и вика:

— Какво мислиш, Форест?

— Ами не знам. Смятах да си отида, откъдето съм, и да се захвана с шкариден бизнес.

— Скариди! — възклицава Майк. — Мило момче, можеш да печелиш петдесет пъти повече, отколкото от скаридите! Освен това не е необходимо да играеш цял живот — само няколко години, после ще имаш на какво да разчиташ — влог в банката, бели пари за черни дни.

— Май трябва да питам Джени — рекох.

— Слушай — вика Майк. — Дошъл съм да ти предложа шанс, какъвто се случва веднъж в живота. Ако не искаш работата, само кажи и ще си тръгна веднага…

— Не, не — прекъсва го Дан, после се извръща към мене. — Виж, Форест, човекът е прав. Как иначе ще изкараш пари, че да се захванеш със скаридите?

— Знаеш ли какво? — обърна се онзи към мене. — Дори можеш да вземеш приятелчето си със себе си. Ще ти бъде менажер. И щом решиш да се откажеш, прав ти път. Е, какво решаваш?

Позамислих се неколцина минути. Предложението звучеше адски гот, ама сигурно имаше някаква уловка, обаче си отварям голямата уста и казвам фаталното „да“.

 

 

И така станах професионален кечаджия. Офисът на Майк беше в центъра на Индианаполис, в един гимнастиков салон, и всеки ден с Дан хващаме автобуса дотам, че да се науча правилно да се бия.

Накратко казано, далаверата беше следната: никой не бива да пострада, обаче трябва да изглежда точно обратното.

Учеха ме най-различни неща — полунелсън, самолетно завъртане, бостънско диагонално хвърляне, извиване на ръката на противника зад гърба му и други такива. Освен това учеха Дан как да надига и да крещи на рефера, та да създава пълна суматоха.

Джени е доста против цялата тая работа, по причина, че може да ме контузят, и като й казах, че никой няма да пострада, понеже всичко е нагласено, тя пита:

— Тогава какъв е смисълът?

Хубав въпрос, дето не мога да му отговоря правилно, ама все пак ми е гот, че ще изкарам малко пари.

Един ден се опитват да ми покажат хватка, дето се вика „падане по корем“, при която се предполага, че ще излетя във въздуха и ще тупна право върху противника, обаче в последния момент той ще се изтърколи встрани. Ама все я изпортвах тая ми ти хватка и два-три пъти пльоснах право върху човека, преди той да успее да се изтърколи. Накрая Майк се възкачва на ринга и вика:

— Господи, Форест — ти да не си идиот? Ами че така може да утрепеш някого, какъвто си дебелак!

Пък аз му отвръщам:

— Да, действително съм идиот.

— Какво искаш да кажеш? — пита той.

Дан го вика при себе си за секунда и му обяснява нещо, а Майк възклицава:

— Мили боже! Майтапиш ли се?

Обаче приятелят ми разклаща глава. Майк ме поглежда, повдига рамене и изявява:

— Е, има ги всякакви.

След около час обаче изхвърчава от канцеларията си и се покатерва на ринга, където сме ние с Дан, и крещи:

— Измислих!

— Какво? — вика Дан.

— Името му! Трябва да дадем на Форест някакъв псевдоним, под които да се бори. Току-що ми хрумна най-подходящото.

— И какво е то? — интересува се Дан.

— Тъпака — отговаря оня. — Ще го издокараме в гумени бебешки гащички и ще му сложим една тъпа шапка. Публиката ще се побърка по него.

Дан се позамисли, после рече:

— Не знам. Нещо не ми харесва. Изглежда така, сякаш се опитвате да го направите за смях.

— А бе то е само за пред публиката — противоречи му Майк. — Нали трябва да има някакъв номер в живота. Всички големи звезди прибягват до това. Какво по-подходящо от Тъпака?

— Не е ли по-добре да го наречем Човека от космоса — предлага Дан. — Ще му дадем пластмасов шлем с антени.

— Вече има състезател с такова име.

— И все пак тая работа не ми харесва — повтаря приятелят ми. Поглежда ме и пита: — Какво мислиш, Форест?

— Да ти кажа, хич не ми дреме — отвръщам.

 

 

И станах кечаджия. И след няколко месеца тернировки най-после ще дебютирвам пред публика. Майк идва в гимнастиковия салон в деня преди великото събитие и ми носи гумените гащички и една черна, конусъобразна шапка-идиотка. Поръчва ми да бъдем в салона утре по обед, така че да ни закара на първия ми мач, който ще бъде в Мънси.

Вечерта, като Джени се прибра вкъщи, отивам в банята и си слагам гащичките и шапката-идиотка, и се появлявам в хола. Дан си седи на количката и гледа телевизора, а Джени чете. Двамата повдигат очи, когато заставам на прага.

— За бога, Форест, какво е това? — възклицава Джени.

— Неговият костюм — вика й Дан.

— С него прилича на глупак!

— Представи си, че Форест играе в пиеса или в нещо такова — й вика той.

— Ами пак ще изглежда като глупак! — отговаря му Джени. — Просто не мога да повярвам, че ще им позволиш да го обличат така за пред публиката!

— А бе то е само да се изкарват пари — обяснява й Дан. — Има един, дето му викат Зеленчука — издокарали са го с бандаж от листа от ряпа, а на главата му слагат издълбан пъпеш с дупчици на очите, че да не се пребие. Друг пък нарича себе си Феята и има крилца на гърба и размахва жезъл. Кучият му син сигурно тежи сто и петдесет кила, ама гледката е страхотна…

— Изобщо не ме интересуват другите — прекъсва го Джени. — Тази работа въобще не ми харесва. Форест, веднага свали този палячовски костюм!

Върнах се в банята и се съблякох. Мислех си, че може би е права, но нали все някак трябва да си изкарвам прехраната? Освен това костюмът ми е трепач в сравнение с тоалета на човека, дето утре ще се бия с него в Мънси. Той се е кръстил Лайното и се облича в трико, избоядисано така, че да прилича на фъшкия. Един бог знае на какво ще мирише.