Метаданни
Данни
- Серия
- Форест Гъмп (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Forrest Gump, 1986 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Весела Прошкова, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 19 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Уинстън Грум
Заглавие: Форест Гъмп
Преводач: Весела Прошкова
Година на превод: 1995
Език, от който е преведено: Английски
Издание: Първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 1995
Тип: Роман
Националност: Американска
Редактор: Иван Тотоманов
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3153
История
- — Добавяне
4.
Сеа, има една тайна хватка, дето са я измислили терньорът Брайънт и другите, и никой не трябва да я упоменава, даже помежду ни. Та мен ме учеха как да хващам пасове. Всеки ден след тернировка оставам с двама охранители и с един куотърбек, търча като бесен и хващам пасове, търча и хващам пасове, докато съм толкова изнемощен, че езикът ми виси до чак пъпа. Ама все пак започвам да чаткам какво се иска от мен и терньорът Брайънт вика, че това ще бъде нашето „тайно оръжие“ — също като анатомната бомба — щото след време ония, другите отбори ще си помислят, че на мен изобщо не ми хвърлят топката, и няма да ме охраняват.
— После — продължава той, пускаме твоя милост, дето си висок два метра и тежиш сто и двайсет кила — и ти си размърдваш дебелия задник и пробягваш стоте метра[1] точно за девет и половина секунди. Направо ще ги шашнем.
С Буба вече сме добри приятелчета и той ми помогна да изуча някои нови песни на хармониката. Понякога слиза в мазето, седим си и свирим заедно, ама Буба казва, че съм сто пъти по-кадърен от него. Правичката да си кажа, ако не беше хармониката, сигурно щях да си събера партакешите и да се чупя вкъщи, но от музиката ми е толкова хубаво, че просто не мога да го опиша. Като че цялото ми тяло е хармоника и като свиря, чак тръпки ме избиват. Номерът е главно в езика, устните и в това как си кривиш шията. Мисля си, че от всичкото това търчане след топката може би езикът ми се е продължил, което в случая с нотите си е чиста далавера, така да се каже.
Другия петък се лъсвам и Буба ми дава назаем брилянт за коса и одеколон за бръснене, и после бързам право в сградата на Студентския съюз. Заварвам там сума народ и ето ти я Джени Къран на сцената, заедно с трима-четирима други души. Тя носи дълга рокля и свири на китара, един друг дрънка на банджо, има и един тип с цигулка и чат-пат й дърпа струните с пръсти.
Свирят страхотно, а Джени ме вижда, че стоя най-назад, и се усмихва, и ми прави знаци с очи да се приближа и да седна отпред. Направо е жестоко да седя на пода и да съблюдавам Джени Къран. Викам си, че после може да купя малко халва и да попитам Джени не иска ли едно-две парчета.
Така минава близо час и всички си прекарваме гот. Оркестърът е голяма работа — свирят песни на Джоан Бейз, на Боб Дилън и на Питър, Пол и Мери. Излягах се назад със затворени очи и си слушах и изведнъж — просто не знам какво ми става — изведнъж загрявам, че съм извадил хармониката и свиря заедно с тях.
Беше невероятно. Джени пееше „Чуй какво нашепва вятърът“ и като ме чу, престана за секунда и оня с банджото също спря, гледат ме, опулени от изненада, после Джени се усмихва до уши и пак подзема песента, а банджовистът ме пуска да свиря сам и като свърших, всичката публика заръкопляска и ме поздравлява.
Когато оркестърът излезе в почивка, Джени слиза от естрадата и казва:
— Форест, каква изненада! Къде си се научил да свириш на това чудо?
Така или иначе, после тя ме уреди да свиря с тях. Това беше всеки петък и когато нямахме мач в друг град, изкарвах по двайсет и пет долара на вечер. Бях на седмото небе, докато не загрях, че Джени Къран се чука с банджовиста.
За съжаление работите ми не вървяха така добре в курса по литература. Някъде седмица, след като прочете моята автогеография, господин Буун ме привиква и казва:
— Господин Гъмп, струва ми се, че е време да престанете да се правите на шут и да заработите сериозно.
После ми връща темата, дето я бях написал за поета Уърдсуърт и ми вика:
— Не може да пишете, че епохата на романтизма настъпила след ония класически глупости, нито че поетите Поуп и Драйдън са си чисти фъшкии.
Казва ми още отново да си напиша темата и почвам да загрявам: господин Буун изобщо не се сеща, че съм идиот, но скоро ще го разбере.
Междувремено сигурно се е разчуло за мене, щото един ден моят наставник ме извиква и ми казва, че съм освободен от учебни занимания и че на другата сутрин трябва да се изявя пред някой си доктор Милс в унивирситетския медицински център. Росен като кукуряк, рано цъфвам там, а докторът е натрупал куп докименти пред него и непрекъснато ги ровичка, после ми нарежда да седна и почва да ме пита разни въпроси. Като приключи, ми рече да си сваля дрехите — всичките без долните гащи, при което като го чух, малко се успокоих, щото не мога да забравя какво ми се случи с докторите от армията — и той продължава да зяпа в мене, наднича ми в очите и на други места, и ме фраска по колената с гумено чукче.
Като свършва, ме пита дали имам нещо напротив да дойда пак следобеда и да си донеса хармониката, щото много бил чувал за нея и дали ще ми е удобно да изсвиря някоя мелодия пред студентите му. Викам, че нямам нищо напротив, въпреки че молбата му ми се вижда шантава даже на тъпанар като мене.
Като влизам в аудиректорията следобед, заварвам там стотина души, всички облечени със зелени престилки и си водят забележки. Доктор Милс ме настанява на един стол на естрадата и пред мен слагат кана и чаша с вода.
После той започва да говори и надрънква куп тъпотии дето изобщо не ги чаткам, но след неизвестно време загрявам, че говори за мене.
— Учен идиот — провъзнася на висок глас той и всички ме зяпват.
— Индивид, който не може да си сложи вратовръзката, който едва съумява да си завърже обувките, който притежава умствените способности на едно шест до десетгодишно дете и — в нашия случай — тяло на… на Адонис. — Усмихва ми се и хич не си падам по усмивката му, но май няма начин да се чупя оттук.
Докторът ухилено продължава:
— Но при учения идиот се наблюдават, макар и рядко, проблясъци на гениалност. Нашият Форест може да решава сложни математически уравнения, които биха затруднили всекиго от вас, и е в състояние да изсвири по слух сложни музикални теми с лекотата на Лист или на Бетовен. Учен идиот — повтаря той и махва с ръка към мен.
Чудя се какво да правя и се сещам, че нали докторът ме извика да свиря, затуй изваждам хармониката и започвам „Пуф, вълшебният дракон“. Ония ме зяпат, като че съм някоя бубулечка или нещо такова, и като свършвам песента, само ме съблюдават и даже не пляскат, нито нищо.
Загрях, че не им харесва, затуй ставам и благодаря и после си отидох. Да им сера на фасона на тия глупаци.
До края на семенстъра се случиха само още две неща, дето беха горе-долу важни. Първото беше, когато спечелихме шампионата по футбол за младежи и играхме на „Ориндж Боул“, а второто — когато открих, че Джени се чука с банджовиста.
Това второто стана вечерта, когато трябваше да свирим на купона на една студентска организация. Следобеда терньорът направо ни спука гьона и бях толкоз жаден, че бих пил вода направо от тоалетната чиния, като някое куче. Ама се сетих, че на пет-шест преки от Маймунарника има едно забутано магазинче и след тернировка си отпътувам право затам. Мислех да си купя от онез, специалните лимони и малко захар, и да си направя лимонада като онази, дето ми я правеше мама. Зад щанда стои някаква кривогледа дъртофелница и ме фиксира, като че съм ганстер или нещо такова. Оглеждам се аз насам-натам и вещицата току ме питва:
— Какво обичате?
Като й отговарям, тя вика, че няма. Тогава я питам дали има обикновени лимони, щото толкова съм пресъхнал, че съм навит и на обикновена лимонада, ама тя казва, че и от тях нямат, нито портокали, нито нищо. В тоз магазин не продавали такива работи. Сигурно съм се въртял там около час и даже повече и започнах да й лазя по нервите на жената, щото накрая ми вика:
— Няма ли да купите нещо?
Тъй че взимам един компот от праскови и малко захар и си мисля, че като няма друго, ще си направя „прасковада“ — квото и да е за пиене, щото ще пукна от жажда.
Връщам си се в мазето, отварям с нож компота и набутвам прасковите в единия си чорап и ги стискам в буркан. После слагам вода и захар и разбърквам, ама честно казано, хич не е като лимонада, всъщност най-вече вони на потни чорапи.
Та както вече ви казах, трябваше да съм в това общежитие в седем часа и като отивам там, някои от оркестъра си нагласяват инструментите и така нататък, ама Джени и банджовистът никакви ги няма. Озвъртам се наоколо и после излизам да глътна малко въздух на паркинга. Видях колата на Джени и си помислих, че ей сега е дошла.
Всички прозорци на колата са изпотени, тъй че не мога да надникна вътре. Обаче си викам, че Джени е там и не може да излезе, и може би диша отровени газове, така че отварям вратата и поглеждам вътре, а лампичката святка.
И какво да видя — Джени лежи на задната седалка и роклята й е възпретната. Банджовистът и той е там, върху нея. Джени ме видя и взе да крещи и да маха ръце като когато бяхме в киното и наведнъж ми хрумва, че може би я закачат, затуй гепвам банджовиста за ризата — и без това не е облечен с нищо друго — и му смъквам дебелия задник от Джени.
Е, даже идиот би загрял, че пак оплесках работата. Майчице, не можете да си представите какъв джангър се вдигна. Той ме ругае, тя ме ругае и се мъчи да си смъкне роклята надолу и накрая ми вика: „О, Форест, как можа!“ — и си отива. Банджовистът си грабва инструмента и също си отива.
След това беше повече от ясно, че не ме искат в оркестъра, и си се върнах в мазето. Все още не можех да чатна точно какво ставаше между Джени и оня тип, но по-късно вечерта Буба видял, че свети, и се отби на посвещение, и като му казвам за онуй нещо, той възклицава:
— Господи, Форест, хората просто са правели любов.
Сеа мисля, че и сам би трябвало да го загрея, ама честно казано, не беше нещо, дето исках да го зная. Все пак понякога човек е принужден да погледне фактите в лицето.
Може да е за добро дето съм много зает с футбола, щото се чуствах адски кофти, че Джени е правила оназ работа с банджовиста и че вероятно никога не е мислила за мен в този респект. Но по това време ние вече бяхме непобедени през целия сезон и щяхме да играем на „Ориндж Боул“ за националната купа срещу онези ми ти мамалигари от Небраска. Винаги се прави на въпрос, когато играем с отбор от Севера, щото все има по някой черен и част от нашите — например бившият ми съквартирник Къртис — направо се ужасяват, ама на мене хич не ми пука, щото повечето цветнокожи, дето ги познавам, са били по-любезни с мене, отколкото белите хора.
Та както ви казах, отиваме на „Ориндж Боул“ в Маями и като приближава времето за мача, почва да ни гепи страхотно шубе. Терньорът Брайънт идва в облекалнята и не казва много, само това, че ако искаме да спечелим, трябва здравата да играем и други такива, а после излизаме на терена и мачът отпочва. Топката полетява право към мене, грабвам я във въздуха и тичам право към скупчените играчи от Небраска — негри мамалигари и яки бели момчета, дето тежат по двеста-триста килограма.
Така си изкарахме почти целия следобед. Като дойде голямата почивка, ония ни водеха с 28 на 7 и ние бяхме отчаяна и жалка дружина. Терньорът Брайънт идва в облекалнята и си разклаща главата, все едно винаги е очаквал, че ще го издъним. После започва да рисува на тебеширената дъска и да говори на Снейк, куотърбека, и на някои от другите, а след това извиква името ми и ми казва да излезем заедно в коридора.
— Форест — вика ми, — тая гадост трябва да й турим край. — Лицето му е почти залепено за моето и чувствам горещото му дишане по бузата си. — Форест — продължава той, — цяла година тайно те учим на ония пасове и се справяш жестоко. Ще ги приложим на тия чекиджии от Небраска след почивката и те така ще се шашнат, че ще им паднат банджите. Всичко зависи от теб, момче — излез там и тичай така, все едно те гони раззверено животно.
Разклащам глава и после стана време да излизаме на терена. Зрителите крещят като смахнати, а пък аз си викам, че не е гот да ми хвърлят цялата отговорност. Ама няма начин — понякога животът е несправедлив.
При първия опит като получаваме топката, Снейк, куотърбекът, прошепва:
— Хайде, следва серията на Форест. — После се обръща към мене. — Ти само пробягай двайсет метра и се обърни и топката ще бъде там.
И вярно, че беше. Наведнъж резултатът е 28 на 14.
След това играем страшно готино, ама и ония черни чекиджии и бели тъпанари не лапат мухи. И те си имат собствени номера — най-вече да ни помитат, като че сме от картон или нещо такова.
Ама все пак гледат като треснати като улавям топката и след като я хващам още четири-пет пъти и резултатът е вече 28 на 21, започват да поставят по двама човека да ме гонят. Но тогава почти никой не гони Гуин, нападателя, той хваща топката, подадена от Снейк, и ни извежда на петнайсетметровата линия. Уизъл, човекът с най-точния мерник, кара топката да подскочи няколко пъти и мамалигарите вече ни водят само с четири точки[2]
Стоя до страничната линия и терньорът Брайънт се приближава до мене и ми вика:
— Форест, може да си тъп като галош, но сега е моментът да помогнеш. Лично ще се погрижа да те направят президент на Съединените щати или каквото си поискаш, ако успееш още веднъж да замъкнеш футбола зад головата линия[3].
После ме потупва по главата, като че ли съм куче, и хайде пак съм в играта.
Снейк го блокирват зад линията още при първия опит[4], а времето ни е малко. При втория той се опитва да ги заблуди и ми подава топката, наместо да я хвърли, ама около два тона първокласно говеждо от Небраска тутакси се стоварват върху ми. Пльосвам се по гръб и си мисля какво ли ще да е било, когато онез банани са сплескали татко, и хайде пак съм в играта.
— Форест — казва ми Снейк, — ще се престоря, че подавам на Гуин, но ще ти хвърля топката на тебе, така че искам да тичаш до корнърбека и после да се обърнеш — топката ще е там. — Очите му са диви като на тигър. Климвам и правя каквото ми е казано.
Снейк е стабилка, пъхва ми топката в ръцете и аз хвърча към средата на игрището и все гледам към вратата. Най-неидейно един великански човек ме блъсва и ме забавя, а после всичките черни чекиджии от Небраска и белите, тъпи момчета от целия свят се вкопчават в мен и ме блъскат и ръгат, което причинява падението ми на земята. По дяволите! Остават ни само няколко метра, за да спечелим мача. Като си ставам от гърба, виждам как Снейк вече е накарал всички да се подредят за последния опит, щото вече нямаме право на почивки. Щом се дотътрям до мястото си, той дава знак да отпочнем и аз хуквам напред, ама Снейк най-неидейно нарочно хвърля топката над главата ми извън терена — сигурно да спечели време, щото ни остават само две-три секунди.
Само че за съжаление Снейк нещо се е объркал. Сигурно си мислеше, че това е третият опит и че имаме още един, но всъщност беше четвъртият, по причина на което загубихме топката и — разбира се — губим мача. Ама че идиотски постъпи тоя Снейк — все едно че бях аз.
Обаче загубата беше допълнително тъжна за мене, щото си мислех, че може би Джени Къран съблюдава мача и че ако бях хванал топката и бяхме спечелили, тя ще се опита да ми прости за онова, дето й направих. Но уви, не ми беше писано да стана герой. На терньора Брайънт му е адски скапано, ама го преглъща и вика:
— Е, момчета, дано следващата година извадим по-голям късмет.
Само че за мене нямаше следваща година. Не ми беше писано повече да съм студент.