Уинстън Грум
Форест Гъмп (20)

20.

След тоя разговор имах два мача и естествено ги спечелих, после един ден Майк ни повика с Дан в канцеларията си и каза:

— Слушай, тази седмица ще се бориш с Професора.

— Кой е па тоя? — пита Дан.

— От Калифорния е и там е много известен. Кандидат е за спечелване на титлата в Западната дивизия.

— Нямам нищо напротив — викам.

— Обаче има една малка подробност — обяснява Майк. — Този път, Форест, трябва да паднеш.

— Да падна?

— Точно така. Слушай, вече месеци наред все побеждаваш. Не разбираш ли, че от време на време трябва да те победят, за да бъдеш все така популярен?

— Откъде знаеш?

— Много просто — хората обикновено са на страната на победения. Така следващия път победата ти ще изглежда по-значителна.

— Тая работа не ми харесва — викам му.

— Колко плащаш? — пита Дан.

— Две хиляди.

— Тая работа не ми харесва — повтарям.

— Два бона са много пари — обажда се Дан.

— Въпреки това нещо не ми харесва — викам му аз.

 

 

Обаче приех.

Напоследък Джени се държи особено, ама си викам, че е от нерви или нещо подобно. Само че един ден тя се прибира вкъщи и ми изявява:

— Форест, търпението ми се изчерпа. Моля те, не го прави.

— Трябва. Освен това ще загубя.

— Ще загубиш?

Светнах й нещата както Майк ми ги беше обяснил и тя възклицава:

— По дяволите, Форест, това вече е върхът!

— Животът си е мой — отвръщам, каквото и да означава това.

След един-два дни Дан се прибира отнякъде и казва, че двамата трябва да си поговорим.

— Форест, мисля, че проблемите ни са разрешени.

Попипах го какво има наум.

— Смятам, че е по-добре навреме да се измъкнем от този бизнес. Знам, че Джени не го харесва, и ако искаме да отглеждаме скариди, време е да се заловим с това. Струва ми се, че съм намислил начин да се чупим и то с голяма печалба.

— Как така?

— Говорих с един човек, който се занимава със залагания, и той каза, че се носел слухът, че в събота ще загубиш от Професора.

— И кво от това?

— Ами ако го победиш?

— Да го победя?

— Да го изриташ по задника.

— Ще бера ядове с Майк — викам му.

— Зарежи го Майк! Слушай, далаверата е страхотна. Да речем, че заложим нашите десет бона на това, че ще победиш? Две към едно. После го смилаш онзи и получаваме двайсет хиляди!

— Ама аз ще си имам куп неприятности — викам.

— Взимаме двайсетте бона и изчезваме от този град — обяснява Дан. — Знаеш ли какво можем да направим с толкова много пари? Можем да завъртим страхотен бизнес със скариди и пак да ни остане солидна сумичка. Смятам, че може би вече е време да приключиш с кеча.

Мисля си, че все пак той е менажерът, освен това и Джени все ми опява да се откажа от кеча, пък и двайсетте бона хич не са за пренебрегване.

— Е, какво ще кажеш? — пита Дан.

— Добре — викам. — Съгласен съм.

 

 

И ето че идва денят да се бия с Професора. Мачът ще бъде във Форт Уейн и Майк идва да ни вземе и натиска клаксона отвън, а аз питам Джени дали е готова. А тя:

— Няма да дойда. Ще го гледам по телевизията.

— Ама непременно трябва да дойдеш — викам й и накарах Дан да й обясни защо.

Той й светна какъв ни е планът и че трябва да ни придружи, по причина, че ни е необходим някой да ни откара обратно в Индианаполис, след като съм смазал Професора.

— Нито един от двамата не може да кара — обясни й той, — а трябва да имаме бърза кола пред залата, та когато всичко свърши, да си приберем парите от букмейкъра и да се чупим от града.

— Не искам да имам нищо общо с подобно мошеничество — изявява Джени.

— Ама печалбата е двайсет бона — обяснявам й аз.

— Да, обаче е нечестно.

— Слушай, през повечето време Форест постъпва нечестно: губи и побеждава по поръчка — обажда се Дан.

— Няма да го направя — запъва се Джени, а отвънка Майк свири ли, свири и Дан решава:

— Време е за тръгване. Ще се видим тук, когато всичко свърши — по един или друг начин.

— Момчета, засрамете се от себе си — казва Джени.

— Няма да си толкова наперена, когато се върнем с двайсет бона в джобчето — порицава я Дан.

И двамата тръгваме.

 

 

По пътя към Форт Уейн не говоря особено много по причина, че се срамувам от онова, дето го глася на стария Майк. Той се отнасяше доста свястно с мене, обаче, от друга страна, както ми обясни Дан, аз съм му помогнал да направи купища пари, така че горе-долу сме квит.

Като стигаме до залата, първият мач вече се играе — Феята правеше на пух и прах Джано Гиганта. После на ринга се качиха отбор жени джуджета, които се биеха всяка срещу всяка. Отидохме в облекалнята и си сложих гумените гащички и шапката-идиотка. Дан накара някого да се обади на компанията за таксита и да поръча колата да ни чака пред залата със запален мотор.

Почукват на вратата ми, че е време да излизам на ринга. Мачът между мене и Професора е главната атракция тази вечер.

Като излизам, той вече е на ринга. Противникът ми е жилав човечец с брада и с очила и носи черна манта и четвъртита унивирситетска шапка. Мама му стара, адски прилича на истински професор. Веднага се зарекох, че ще го накарам да я изкльопа тая ми ти шапка.

И така, качвам се аз на ринга и конферансието казва:

— Дами и господа…

Обаче го прекъсват подсвирквания, после той продължава:

— Тази вечер имаме честта за титлата на Северноамериканската асоциация по професионална борба да се борят двама от най-добрите състезатели в страната — Професора против Тъпака!

При тия му думи последват такива крясъци и подсвирквания, че не мога да разбера дали публиката е доволна, или сърдита. Обаче това хич няма никакво значение, щото удрят звънеца и мачът почва.

Професора си е свалил мантата, очилата и квадратната шапка и обикаля около мене, и размахва пръст, като че ли се кара. Мъча се да го сграбча, ама всеки път той отскача встрани и все си размахва проклетия пръст. Това продължава минута-две, после Професора сгрешава. Изтичва зад мене и се опитва да ме изрита в задника, ама тоя път го гепвам за рамото и го бухвам във въжетата. Той отхвръква от тях като топка на ластик и като минава покрай мене, го спъвам, и тъкмо се каня да му приложа коремната хватка, обаче той взе, че изпълзя в ъгъла си и като вдигнах очи, видях в ръката му една голяма линия.

Взе да я пляска по дланта си, като че се канеше да ме набие с нея, но вместо това, когато го нажабих този път, забучи линията право в окото ми, все едно искаше да го извади. Честно да ви кажа, адски ме заболя и се запрепъвах по ринга, докато си възвърна зрението, а оня тип се промъкна зад мене и ми пусна нещо в гащите. Скоро открих какво е това нещо — бяха мравки! Бог знае откъде ги бе взел, ама те отпочнаха да ме хапят и се видях в чудо.

Дан ми крещи да го довърша, ама това хич не е лесно с мравки в гащите. В тоя момент звънецът удари за края на рунда, тъй че се върнах в моя ъгъл и Дан почна да чисти пустите му мравки.

— Много мръсен номер — викам му.

— Просто го довърши — съветва ме приятелят ми. — Не можем да си позволим да те прецакат.

Професорът излиза за втория рунд и ми прави разни гадни физиономутри. После се доближи дотолкова, че да го сграбча, така че го вдигнах над главата си и почнах самолетното въртене.

Завъртях го четирийсет-петдесет пъти, докато се уверих, че му се е извило свят, после го изпратих с все сила през въжетата и в публиката. Той кацна някъде на петия ред, право в скута на някаква немлада дама, която плетеше пуловер и която взе да го налага с чадъра си.

Бедата беше там, че въртенето се бе изразило и върху мене. Всичко наоколо ми кръжи, ама си викам, че няма страшно, щото скоро ще се оправя, а с Професора и без това е свършено. Оказа се, че съм сбъркал за последното.

Почти се бях окопитил от въртенето, когато най-неидейно нещо ме хваща за глезените. Погледвам надолу и да пукна, ама Професора се е покатерил пак на ринга и е донесъл кълбото прежда на старата дама и сега го е завързал около краката ми.

Почнах да се мъча да се развържа, обаче Професора търчи в кръг около мене и ме овързва като някоя мумия. Съвсем скоро не мога да помръдна ни ръце, ни крака. Оня спира да търчи и завързва преждата на голяма фльонга, изтъпанчва се пред мене и се покланя — също като магьосник, дето е направил фокуст или някакъв друг номер.

После небрежно отива до своя ъгъл и взима една дебела книга, дето прилича на речник, и се връща, и прави нов поклон. След туй ме цапардосва по главата с книгата. Нищо не мога да направя — непосилен съм. Оня силно ме фрасна десет-дванайсет пъти преди да падна. Безпомощен съм и чувам как всички го поздравляват, когато ме притисна към земята и… спечели мача.

Майк и Дан се качиха на ринга и ме отмотаха от преждата, и ми помогнаха да стана.

— Страхотно! — възклицава Майк. — Направо жестоко. Самият аз не бих го измислил толкова хитро.

— О, я млъквай! — сопна му се Дан и се обръща към мене: — Хубава работа, да се оставиш да те надхитри Професора!

Не отвръщам нищо. Ужасно съм нещастен. Всичко е изгубено и единственото, дето го знам със сигурност, е че никога повече няма да играя кеч.

 

 

След провала не ни трябваше спасително такси, тъй че с Дан се върнахме в Индианаполис заедно с Майк. По целия път Майк все мели колко страхотно било, че съм паднал от Професора по този начин, и как следващия път ще спечеля и ще изкарам за всички ни хиляди долари.

Като спира пред апартамента, той се обръща и дава на Дан плика с двата бона, дето ми се полагат за мача.

— Не ги взимай — викам му на Дан.

— Какво? — вика Майк.

— Слушай — обръщам се към него, — трябва да ти кажа нещо.

Дан ме прекъсва:

— Иска да ти каже, че повече няма да играе кеч.

— Майтапиш ли се? — пита Майк.

— Не, съвсем съм сериозен — отвръща приятелят ми.

— Откъде го измислихте пък това — пак пита Майк. — Форест, какво има?

Преди да си отворя устата Дан вика:

— Той не иска да говори за това в момента.

— Аха, разбирам — казва Майк. — Сега гледай да се наспиш добре. Утре рано сутринта ще бъда тук и хубавичко ще си поговорим по въпроса. Съгласни ли сте?

— Дадено — обажда се Дан и слизаме от колата.

Като Майк си отиде, казвам:

— Не трябваше да ги взимаш пустите му пари.

— Мама му стара, те са всичко, което имаме сега — възразява той. — Всичко друго си отиде.

Едва след няколко минути осъзнах колко е прав.

Влизаме в апартамента и глей ти — Джени също си е отишла. Всичките й неща ги няма, само дето ни е оставила чисти чаршафи и пешкири, няколко тенджери и паници и други такива. На масата в хола има бележка. Дан я разкри пръв и ми я прочете с глас. Там пише:

Драги Форест,

Повече не мога да търпя. Опитах се да ти обясня какво чувствам, обаче по всичко личи, че не те е грижа за мен. Онова, което се готвиш да направиш тази вечер, е особено неприятно, тъй като означава, че ще постъпиш непочтено. Боя се, че повече не мога да продължавам така.

Може би отчасти грешката е моя, защото вече съм на възраст, когато искам да се задомя. Все си мисля какво би било да имам дом и семейство, да ходя на черква и така нататък. Познавам те от първо отделение, Форест — почти трийсет години — и пред очите ми ти израсна голям, силен и добър. И когато дойде в Бостън и разбрах колко много те обичам, бях най-щастливото момиче на света.

А когато се пристрасти към марихуаната и се сваляше с онези момичета, дори след това, ти ми липсваше и бях щастлива, че пристигна във Вашингтон на мирната демонстрация, за да ме видиш.

Ала когато те изстреляха с онзи космически кораб и изчезна в джунглата близо четири години, струва ми се, че тогава в мен настъпи някаква промяна. Не съм оптимистка както едно време и ми се струва, че ще се задоволя да заживея съвсем простичко където и да било. Така че сега отивам да потърся това място.

Ти също си се променил, мили Форест. Струва ми се, че причината не е в тебе, тъй като винаги си бил „особен“ човек, но като че вече не мислим еднакво.

Плача, когато пиша тези редове, ала трябва да се разделим. Моля те, не се опитвай да ме намериш. Пожелавам ти всичко най-хубаво, скъпи мой, довиждане.

С обич: Джени

Дан ми подаде бележката, обаче аз я оставих да падне на пода и стоях като гръмнат. За пръв път в живота си осъзнавах как в действителност се чувстват идиотите.