Уинстън Грум
Форест Гъмп (17)

17.

Макар да казаха, че няма да ми дадат пукната пара, един от ония хора ми бутна под наем долар преди да напусна хотела. При първата възможност звъннах в приюта за бедни, за да съобщя на мама, че съм наред. Обаче някаква от тамошните монахини ми казва:

— Госпожа Гъмп вече не живее тук.

Като я попитах къде е мама сега, монахинята отвръща:

— Нямам представа. Тя избяга с някакъв протестант.

Благодарих й и затворих телефона. До неизвестна степен получих облекчение. Поне мама е избягала с някого и вече не е в бедняшкия дом. Мисля си, че трябва да я намеря, но съкровено казано, не си давам много зор, щото сто процента е сигурно, както е сигурно, че ще завали дъжд, че ще почне да ми крещи и да ме ругае, задето съм я изоставил.

Наистина заваля. Валеше като из ведро и аз си намерих един платнен навес, под който да застана, ама човекът от магазина излезе и ме прогони. Бях подгизнал до кости и целият тръпнех, и точно минавам покрай една обществена сграда във Вашингтон, когато виждам голям найлонов чувал посред тротоара. Като се доближих до него, чувалът малко се размърда, сякаш има нещо в него.

Спрях, после отидох до него и леко го подритнах. Неидейно чувалът се отметна и изпод него някакъв глас се обади:

— Майната ти, остави ме на мира!

— Кой е там, вътре? — питам аз, а гласът вика:

— Това си е моята решетка — върви да си намериш друга.

— За какво говорите?

— Моята решетка! — крещи гласът. — Разкарай се от решетката ми!

— Каква решетка!

Внезапно чувалът малко се повдига и изпод него изниква главата на човек, който ме съблюдава с присвити очи, като че съм някакъв идиот, после човекът пита:

— Ти да не си паднал от луната или нещо такова?

— Нещо такова — викам му. — Просто се опитвам да се скрия от дъжда.

Човекът под чувала е опечалена гледка — главата му е полуплешива, не се е бръснал с месеци, очите му са зачервени и кръвясали, повечето му зъби са опадали.

— Е, в такъв случай може, но за малко. На. — И ми подаде друг чувал за смет, прилежно сгънат.

— Кво да правя с това?

— Разтвори го и се пъхни под него, глупак такъв — нали искаш да се скриеш от дъжда!

И после пак се захлупи с неговия си чувал.

Направих както ме посветва и честно казано, всъщност си беше доста гот. От решетката духаше горещ въздух и под чувала беше топло и уютно, и дъждът вече не ме валеше. Клечим си ние един до друг върху решетката с нахлузени торби на главите и по едно време човекът пита:

— Междувпрочем как се казваш?

— Форест.

— Така ли? Едно време познавах момче на име Форест. Беше много отдавна.

— А вие как се казвате? — питам аз.

— Дан.

— Дан? Дан? Хей, чакай малко! — възклицавам, хвърлям моята торба и вдигнах неговата — и това беше той! Няма крака и седи на дървена количка на колела от ролкови кънки. Остарял с двайсет години, поради което не можах да го позная поначало. Но е той! Милият ми лейтенант Дан!

 

 

След като го отписали от военната болница, Дан се върнал в Кънектикът и се опитал да почне старата си работа като учител по история. Обаче в училището си имали исторически даскал и го накарали да преподава математика. Той мразел математиката, а отгоре на всичко уроците се произвеждали на втория етаж и той адски се затруднявал, докато се изкачи по стъпалата без крака. Освен това жена му избягала с някакъв телевизорен продуцент от Ню Йорк и подала молба за развод на основание „несъвместимост на характерите“.

Дан се пропил, уволнили го и неизвестно време не правил нищо. Крадци обрали дома му от всякаква собственост, а изкуствените крака, дето му ги дали от военната болница не му били по мярка. След няколко години просто се „предал“ и заживял като скитник. Всеки месец получавал мизерната си инвалидна пенсия, но по-често я раздавал на други скитници.

— Не знам, Форест — вика ми той. — Май само чакам да пукна или нещо подобно.

После ми даде няколко долара и ми поръча да купя от близкия магазин две бутилки червено вино. Обаче аз взех само една и използвах другите пари за един купешки самбвич, понеже не съм ял цял ден.

— Е, стари приятелю — обръща се към мене Дан, след като изгълта половината бутилка, — кажи ми какво стана с теб, откакто се видяхме за последен път?

Така и направих. Разказах му как съм заминал за Китай да играя тенис за маса, как пак съм намерил Джени Къран и съм свирил със „Спуканите яйца“, и за мирната демонстрация, където си хвърлих медала и ме прибраха в затвора.

— Да, последното си го спомням отлично — прекъсва ме Дан. — Май по това време още бях в болницата. Мислех и аз да отида там, обаче едва ли бих хвърлил медалите си. Погледни! — Той разкопчава сакото си и отдолу, на ризата му, са закачени всичките му медали — орденът за храброст, сребърен орден — сигурно поне десет-дванайсет.

— Напомнят ми за нещо — продължи той. — Не знам точно за какво — за войната, разбира се, но това не е всичко. Претърпях огромна загуба, Форест, много по-голяма, отколкото загубата на краката ми. Става дума за духа, за душата ми, ако щеш. Сега в гърдите ми цари пустота и вместо душа имам медали.

— Ами какво стана с „природните закони“, дето управляват Веселената? — питам го. — Ами схемата, дето трябваше да си намерим местенце в нея?

— Майната му на всичко това! — възклицава Дан. — Бяха чисто и просто философски глупости.

— Но откакто ми ги каза, все се държах към тях. Оставях се на прилива да ме носи и се стараех да постъпвам правилно.

— Може би това важи за теб, Форест. Някога си въобразявах, че важи и за мен. Ала погледни ме сега, само ме погледни! В какво съм се превърнал? В някакъв урод без крака. Пияница. Трийсет и пет годишен скитник, безделник.

— Можеше да бъде и по-лошо — обадих се.

— Нима? — вика Дан и си правя сметка, че е прав, тъй че продължих да му разказвам за себе си — как ме натикаха в лудницата, как после ме застреляха в ракета, как кацнахме посред канибалите и за стария Сю, за майорката Фрич и за пигмеите.

— Боже мой, Форест, момчето ми, преживял си страхотни приключения — вика ми Дан. — Как стана така, че сега седиш с мен върху решетката, пъхнат под чувал за боклук?

— Не знам — отвърнах, — но не изнамерявам да остана тук дълго.

— Какво си намислил?

— Щом спре дъждът, ще си размърдам дебелия задник и ще ида да потърся Джени Къран.

— А тя къде е?

— Хабер си нямам, ама ще разбера.

— Струва ми се, че ще имаш нужда от помощ — вика ми Дан.

Поглеждам го, а очите му проблясват изпод космите по лицето му. Нещо ми подсказва, че той се нуждае от помощ, но нямам нищо напротив да го взема със себе си.

 

 

Тази нощ със стария Дан отидохме в един приют за бездомни по причина, че дъждът не спря да вали, а Дан плати по петдесет цента за вечеря за всеки от нас и по двайсет и пет — за легла. Можехме да вечеряме безплатно, ако слушаме проповед или нещо такова, ама приятелят ми каза, че предпочита да спи под дъжда, отколкото да слуша някакъв си там библейски мошеник да му раздува теории за света.

На другата сутрин Дан ми зае долар, намерих телефон и се обадих в Бостън на Моуз, дето беше барабанистът на „Счупени яйца“. Още живееше там и беше адски изненадан, щом чу гласа ми.

— Форест, не мога да повярвам! — изкрещява Моуз. — Вече те бяхме отписали.

Казва ми, че „Счупени яйца“ се разпаднала. Всичките пари, обещани им от господин Фибълщайн, били погълнати от разходите или нещо подобно и след втората плоча групата не получила повече договори. Каза още, че днес хората слушат друга музика — „Ролинг Стоунс“ или „Игълс“ и разни такива и повечето музиканти от „Счупени яйца“ заминали нанякъде и се хванали на истинска работа.

После вика, че отдавна не бил чувал нищо за Джени. След като отишла във Вашингтон поради мирната демонстрация, където ме арестуваха мене, Джени се върнала при „Счупени яйца“ за неколцина месеца, ама Моуз твърди, че просто не била същата. Един път се разревала на сцената и до края на вечерта се наложило да свирят само инструментарни парчета. После почнала да се налива с водка и да закъснява за представленията, и момчетата точно се канели да поговорят с нея по въпроса, когато тя взела, че напуснала.

Моуз казва, че лично той бил убеден, че поведението й има нещо общо с мене, обаче Джени въобще отказвала да говори за това. След две седмици напуснала Бостън и съобщила, че заминава за Чикаго, и оттогава никой не я бил виждал почти от пет години.

Питам го дали има представа как да се свържа с нея и той отвръща, че има един стар номер, дето му го дала преди да замине. Оставя слушалката, връща се след няколко минути и ми дава номера. Казва, че иначе хабер си нямал къде може да е Джени.

А пък аз му викам:

— Да си жив и здрав. Ако някога се отбия в Бостън, непременно ще ти се обадя.

— Още ли свириш на хармониката? — пита Моуз.

— Да, понякога — отвърнах аз.

 

 

Отидох да взема под наем още един долар от Дан и се обадих на чикагския номер.

— Джени Къран? Джени? — учудено пита мъжки глас. — О, да, спомних си я — готино парче беше. Отдавна не съм я виждал.

— Знаете ли къде е?

— Като си тръгна оттук, рече, че отива в Индианаполис. Обаче кой знае? Може пък да се е хванала на работа в „Темпърър“.

— Къде?

— В „Темпърър“ — фабриката за автомобилни гуми. Нали загряваш — там правят гуми за коли.

Благодарих му и се връщам да съобщя новината на Дан.

А той:

— Ами никога не съм бил в Индианаполис. Чувал съм, че през есента там било хубаво.

 

 

Почнахме опити да отпътуваме от Вашингтон на автостоп, обаче не ни се отвори парашутът. Някакъв човек ни закара до покраищата на града в камиона си, пълен с тухли, ама после никой не благоволи да ни качи. Сигурно сме изглеждали доста странно — Дан, седнал на количката си, а пък аз — изтъпанчил се до него с дебелия си задник. В един момент Дан вика, че можем да се възкачим на автобуса, щото имаме пари за тая цел. Правичката да ви кажа, малко ми беше кофти да му взимам мангизите, ама някак си усетих, че иска да дойде с мене, и си помислих, че ще му е от полза да се махне и той от Вашингтон.

Тъй че хванахме автобуса за Индианаполис и настаних Дан на седалката до мене, а количката му — на полицата над нас. По целия път той се наливаше с червено вино и философстваше колко е гаден светът. Може би е прав, не знам. Така или иначе, аз съм само един идиот.

 

 

Автобусът ни разтовари посред Индианаполис и ние с Дан си стърчим на улицата и се чудим какво да правим по-нататък, когато се доближава някакъв полицай и заявява, че стоенето без работа на улицата е забранено, тъй че се махваме. Дан пита един човек къде е фабриката за гуми „Темнърър“ и тя е много отвън града, поради което ние почнахме да се отправяме в тази посока. След неизвестно време тротварът свърши и Дан не може да бута возилото си, и аз го взех под едната си мишница, а количката — под другата, и продължихме.

По обяд виждаме голяма табела с надпис „Гуми «Темпърърс»“ и си викаме, че това трябва да е фабриката. Дан каза, че ще почака отвън, а аз продължавам и влизам вътре, а там една жена седи на бюро, та я попитах дали мога да видя Джени Къран. Жената поглежда в един списък и вика, че Джени работи в един от цеховете, обаче там не може да отиде никой, който не е служител във фабриката. А пък аз стоях като идиот пред нея и се чудех какво да правя, и тя рече:

— Слушай, миличък, след една-две минути започва обедната почивка. Защо не заобиколиш сградата? Може би приятелката ти ще излезе.

Така и направих.

Почна да излиза сума ти народ и най-накрая, ето я и Джени — сама-саменичка. Отиде под едно дърво и извади самбвич от книжна кесия.

Отидох и се промъкнах зад нея, както си седеше на земята, и й викам:

— Тоз самбвич ми се вижда бая вкусен.

Тя даже не вдигна поглед. Продължи да се визира напред и прошепва:

— Форест, ти си, нали?