Уинстън Грум
Форест Гъмп (24)

24.

Най-после пристигнах у дома. Влакът достигна гарата на Мобайл в около три сутринта, измъкнаха стария Сю от кафеза и ни оставиха на пирона. Наоколо нямаше жива душа, с изключение на един човек, който метеше пода, и един тип, който хъркаше на пейката в чакалнята, така че ние със Сю се насочихме към центъра на града и накрая открихме една празна сграда, където да пренощуваме.

На другата сутрин отивам на пристанището и взех за приятелчето си няколко банана, а от една будка си купих огромна закуска с яйца, бекон и прочие, после си рекох, че трябва да се уредим някъде, и тръгнах по посока на приюта „Сестричките на бедните“. По пътя минахме със Сю покрай където едно време беше старата ми къща, ама сега там нямаше нищо освен празно място, обрасло с бурени и покрито с обгорели дъски. Правичката да ви кажа, от тая гледка ме обзе някакво странно чувство и със Сю продължихме нататък.

Като стигнах до бедняшкия приют, заръчах на косматия си приятел да ме почака в двора, че да не шашардисаме монахините, после влязох вътре и попитах за мама.

Главната монахиня беше адски синпатична и ми изясни, че не знае къде е моята мама, освен че е забягнала с някакъв протестант, обаче ме посъветва да ида в парка, понеже следобедите тя често отивала там с разни други стари госпожи. И аз подбрах Сю, и отидохме в парка.

Там бяха насядали няколко жени и аз ги доближих, и казах на една кой съм, а тя погледна накриво стария Сю и си отбеляза:

— Трябваше да се досетя.

Обаче после ми съобщи как чула от някого, че мама работи като панталоногладачка в ателие за химическо чистене в другия край на града и двамката със Сю се дотътрихме дотам, и ето я бедната мама, поти се над някакви панталони.

Като ме съгледа, тя заряза всичко и се втурна в прегръдките ми. Плаче, кърши ръце и подсмърча, точно като едно време. Добрата стара мама!

— О, Форест! — възклицава тя. — Най-сетне си дойде у дома! Не минава ден, без да мисля за тебе, и откакто замина, всяка нощ плача, докато заспя.

Това обаче много не ме изненадва и я питам за протестанта.

— Тоя мръсен пор ли? — вика тя. — Трябваше да предположа какво ме очаква, като се отдам на протестант. Не беше минал и месец и той ме заряза заради едно шестнайсетгодишно момиче — а дъртият козел наближаваше шейсетака. Ще ти кажа едно, Форест, протестантите нямат никакъв морал.

В тоя момент откъм ателието се разнася вик:

— Гледис, пак ли си оставила парната преса върху нечии панталони?

— Боже мой! — изкрещява мама и се втурва обратно. Неидейно огромен облак черен дим излиза от порозореца, а хората вътре реват, крещят и проклинат. Докато се усетя какво става, някакъв висок, грозен, плешив тип извлича мама от ателието и я малтретира.

— Вън! Вън! — вика той. — Търпението ми се изчерпа. Това са последните панталони, които изгаряш!

Мама реве, та се къса, а пък аз се доближавам до плешивеца и му викам:

— Я пусни майка ми.

— Мама му стара, ти пък кой си?

— Форест Гъмп — отвръщам, а той:

— Хайде, разкарай се веднага оттук и си вземи майката, щото тя повече няма работа при нас.

— Предпочитам да не говорите така за нея — викам му.

— Така ли? И какво ще ми направиш?

А пък аз взех, че му показах. Сграбчих го и го вдигнах из въздуха. После го отнесох до голямата пералня, дето я използват за одеяла и килими, отворих люка, натъпках го вътре, затиснах добре капака и включих машината. Когато за последен път видях плешивия, задникът му се носеше към отделението за изплакване.

Мама циври и си бърше очите с кърпичка, и ми вика:

— О, Форест, загубих си хубавата работа!

— Хич не се притеснявай — отвръщам й, — всичко ще се оправи, понеже съм измислил план.

— Какъв план си измислил, синко? Ти си идиот, а идиотите не могат да правят планове.

— Само почакай — викам й.

Обаче съм доволен, че първият ми ден у дома почна толкова добре.

 

 

Махнахме се от онова място и се отправихме към пансиона, дето живее мама. Междунавременно я запознах със Сю — и тя заяви, че е страшно доволна, защото най-после имам някакъв приятел, макар той да е маймуна.

Двамата с нея вечеряхме в пансиона и тя донесе от кухнята един портокал за Сю, после ние с него отидохме на автобусната инстанция и взехме рейса за Ла Батр, където живеят родителите на Буба. И да ви кажа, като хвърлих последен поглед на мама, тя стои на верандата на пансиона, бърше си сълзите и ни изпраща с ридания. Ама аз й дадох половината на петте хиляди долара, за да се подпомогне, да си плати наема и така нататък, докато почна работа, тъй че не ми беше мъчно, че пак я изоставям.

Автобусът ни стовари в Ла Батр и моментално намерихме къщата на Буба. Беше към осем вечерта, почуках на вратата и след малко излезе някакъв старец и ме попита какво искам. Разясних му кой съм и че двамата с Буба сме играли заедно футбол и сме били заедно в армията, а оня ми ти старец нещо се притесни, ама все пак ме покани вътре. Бях наредил на Сю да остане на двора и да се скрие някъде по причина, че по тия места едва ли бяха виждали такива като него.

Дядката се оказа бащата на Буба и ми донесе чаша чай с лед и взе да ме пита най-разнообразни въпроси. Искаше да научи за Буба — как е бил убит и така нататък — и му разказах всичко, доколкото можех.

Накрая той ми вика:

— През всичките тези години си задавам един и същи въпрос, Форест — как мислиш, защо загина Буба?

— Щото го застреляха — отвръщам, а той:

— Не, не това имам предвид. Питам се защо, защо синът ми отиде там?

Помислих си малко и отговорих:

— Ами, според мен, ние се опитвахме да постъпваме правилно. Просто правехме каквото ни кажат.

Ама бащата на Буба вика:

— Смяташ ли, че си е заслужавало? Онова, което ние, американците, направихме? Трябваше ли всички тези момчета да загинат?

Отвърнах му:

— Слушай, аз съм само един идиот, ясно? Но ако искаш истинското ми мнение, войната си беше истинска гадост.

Старецът разклаща глава и казва:

— И аз мисля същото.

После му разясних защо съм дошъл. Казах му за нашия си план с Буба да отпочнем бизнес с шкариди и как съм се опознал с онзи стар виетнамец, докато бях в болницата, и как той ми показа как да отвъждам шкариди… и тъкмо бащата на Буба се заинтересува и почна да ме пита различни въпроси, когато най-неидейно откъм двора се дочува страхотно писукане.

— Някакъв звяр е нападнал пилетата ми! — възклицава бащата на Буба, грабва пушката иззад вратата и изскача на верандата.

— Слушай, трябва да ти призная нещо — викам му и му разказах за стария Сю, от когото няма и следа.

Дядката влезе в къщата и взе фенерче, и осветли двора. Насочи го към едно дърво, в подножието на което видяхме козел — едър, дърт козел, който бясно рови с копита земята. Бащата на Буба вдигна фенерчето и осветли дървото по-нагоре и ето ти го горкичкия Сю — сгушил се на един клон и целият трепери от страх.

— Какво е това нещо? — пита ме домакинът.

— Той е орангутан.

— Май повече прилича на горила, а?

— Малко, обаче не е горила.

Бащата на Буба, нашият домакин, ни каза, че можем да прекараме нощта при него, а на другата сутрин ще пообиколи заедно с нас и ще ни помогне да намерим най-подходящото място за отглеждане на шкариди. Откъм реката духа свеж ветрец и чуваме жабите, щурците и от време на време дори как рибите подскачат във водата. Беше толкова хубаво и спокойно и моментално си казах, че тук положително няма да се забъркам в някоя нова каша.

 

 

На другата сутрин се излюпихме рано-рано, а бащата на Буба вече приготвил огромна закуска от домашна наденица, пресни яйца и бисквити с меласа, после ни натовари със Сю в малката си лодка и я подкара с прът по реката. Наоколо е тихо и над водата се постила лека мъгла. От време на време от блатото излита по някоя голяма птица. Таткото на Буба обяснява:

— Дотук стига соленият прилив. — И посочва заливчето. — Наоколо има доста големи езера и ако смятах да правя онова, което възнамерявате, точно тук му е мястото.

Подкара лодката в заливчето и ни вика:

— Виждате ли онова хълмче и покрива на къщичката? Едно време там живееше старият Том Лафарж, но той е мъртъв от четири-пет години. Къщичката не е на никого. Ако искате, може да я пооправите и да се нанесете. Когато за последен път бях там, на брега бяха изтеглени две стари лодки. Навярно не стават за нищо, ама ако им запушите дупките, може и да проплуват.

Подкара неговата си лодка по-нататък и продължи:

— Старият Том беше направил дъсчени пътеки за минаване през блатото до езерата. Може да успеете да ги позакърпите. Така ще ви бъде по-лесно да се придвижвате.

Право да ви кажа, всичко ми се стори страхотно. Таткото на Буба ни отвори, че във всичките тези заливчета и речни ръкави през цялото време се намират шкариди за семе и въобще няма проблем да си уловим няколко, колкото да се захванем с бизнеса. Каза ни още как от опит му е известно, че шкаридите си падат да ядат памуково семе, което е добре, понеже памуковото семе е евтино.

Нашата най-първа задача е да преградим езерата с мрежи, да позакърпим къщичката, колкото да става за живеене, и да си купим някои продукти — примерно фъстъчено масло, хляб и други работи. И тогава ще бъдем готови да развъждаме шкариди.

Заловихме се за работа още същия ден. Бащата на Буба ни заведе обратно в къщата си, после отидохме в града за провизии.

Той ни каза, че може да употребяваме неговата лодка, докато оправим нашите, и тази нощ със Сю за пръв път спахме в рибарската колиба. Заваля дъжд и покривът течеше като побъркан, ама това не ми пречеше. На сутринта просто се качих и го поправих.

Отне ни почти месец да влезем в релси. Позакърпихме колибата и лодките, и дъсчените пътеки през блатото, и опнахме всичките мрежи из едно езеро. Най-после пристигна денят, когато можехме да отпочнем лова на шкариди. Бях купил специална мрежа и със Сю се качихме в лодката и през целия ден влачихме оная ми ти мрежа. До вечерта сме уловили може би двайсет и пет кила шкариди и веднага ги пуснахме в езерото. Те моментално заплуваха и заподскачаха по повърхнината на водата. Брей, беше върховна гледка!

На другата сутрин натоварваме в лодката двеста и петдесет кила памуково семе за обяд на шкаридите и хвърлихме една пета от него в езерото, а следващия следобед се захванахме да ограждаме с мрежи друго езеро. Занимавахме се с това през цялото лято и през цялата есен, както и през цялата зима и пролет и дойде време, когато сме пуснали в действие мрежи в четири езера и положението изглежда розово. Вечер сядах на верандата на къщурката и свирех на хармониката си, а съботите отивах в града да купя опаковка от шест бири и със Сю се натрясквахме. Най-после се чувствам у дома си, занимавам се с честен труд и си викам, че като продадем първата партида шкариди, може би ще имам право да търся Джени и да проверя дали още ми е сърдита.