Уинстън Грум
Форест Гъмп

1.

Правичката да ви кажа, хич не е гот да си идиот. Всички ти се присмиват, нервничат и се държат скапано. Чувал съм, че хората се отнасяли със съчувствие към душевноболните, ама невинаги е така. Не че се оплаквам, даже смятам, че съм имал интересен живот, така да се каже.

Идиот съм по рождение. Коефицентът ми на интилигентност е под 70, сиреч съм си точно в таз категория. По-скоро съм кретен или дори олигофрен, но лично аз предпочитам да ме наричат слабоумен или нещо такова — но не и идиот — щото като си преставите идиот, най-често си мислите за онез монголоиндийци, дето очите им са пъхнати едно в друго, приличат на китайци, текат им лиги и непрекъснато се пипат по пишките.

Вярно, че мисля бавно, но не знаете какво става в главата ми. Например когато си мисля за разни работи, всичко е подред, ама щом се опитам да ги напиша или да ги кажа, получава се нещо като каша. Ей сега ще ви обясня какво имам предвид.

Оня ден си вървя по улицата и видях един човек да си работи из двора. Взел си куп храсти за изсаждане и ми вика: „Форест, искаш ли да изкараш малко пари?“ и аз му викам: „Ъхъ“ и той ми казва да преизвозвам пръст. И значи аз търкалям на майната си и обратно цели идинайсе-дванайсе колички пръст в най-голямата жега, свършвам, а оня бърка в джоба си и ми дава долар. Вижте сеа, знам, че трябваше да изпротестирам срещу ниското заплащане, обаче аз взимам проклетия долар и казвам само „благодаря“ или някаква подобна тъпотия. И си тръгнах, като мачках долара в шепата си, и наистина се чувствах — като идиот.

Е, чат ли сте какво имам предвид?

Ама и аз знам нещичко за идиотите. Комай те са единственото, за което съм се интересувал, но съм изпопрочел доста литература по въпроса — от идиота на Дойстойневски до глупака на крал Лир и идиота Бенджи на Фокнър; чел съм даже и за готиния Бу Редли в „Да убиеш присмехулник“ — е това вече е стабилен идиот. Ама най ми харесва готиният Лени от „За мишките и хората“. Повечето от онез писатели са схванали правилно нещата, щото техните идиоти винаги са по-умни, отколкото ги мислят. Мама му стара, апсолютно съм съгласен с тях. Всеки идиот би се съгласил. Хи-хи!

Когато съм се родил, мама ме кръстила Форест, на генерал Натан Бедфорд Форест, дето се бил в Гражданската война. Мама винаги казва, че сме малко роднини с родата на генерал Форест. Вика, че бил велик човек, само че пресъздал куклуксклан след войната и даже баба ми казва, че те били шайка негодливци. И съм съгласен с нея, щото тука един тип — техният главатар или както там му викат — отвори магазин за пушки в центъра и един път, когато бях май че дванайсетгодишен, минавам оттам и гледам към витрината, щото вътре е провесена голяма примка. Щом ме зърна, оня пъха главата си в примката, като че е обесен, и езикът му се изплези, и то само и само да ме изплаши. Избягах тутакси и се скрих зад колите на паркинга, докато извикват полицаите и те идват да ме отведат у дома при мама. Не знам какво друго е направил дъртият Форест, но със сигурност куклуксклан е кофти идея — всеки идиот ще го потвърди. Тъй или иначе, ето откъде съм получил името си.

Мама е страшно печена. Всички го казват. Баща ми умрял точно когато съм се родил и не ми се мяркат спомени за него. Работел като хамалин на доковете и един ден кранът вдига огромна мрежа с банани от някакъв параход на „Юнайтет Фрут Къмпани“ и нещо се счупва, а бананите падат право върху татко и го сплескват като палачинка. Един път чух едни мъже да си говорят за тоя нещастлив случай. Било адска гадост — половин тон банани и татко сплескан под тях. Не си падам особено по бананите, само по банановия пудинг. Него много го обичам.

Мама получи малка пенсия от началството на „Юнайтет Фрут“ и дава няколко стаи от къщата назаем, тъй че се оправяме. Когато бях малък, все ме държеше вътре, за да не ме дразнят децата. През летните следобеди, когато става адски горещо, ме прибираше в салона, пускаше щорите, че да стане тъмно и прохладно, и ми носеше кана с лимонада. После сядаше до мен и ми говореше… ама не за нещо спецялно, а както се говори на куче или на котка, но аз свикнах и ми харесва, щото гласът й ме кара да се чувствам добре и в безопасност.

Отначало, докато бях по-малък, мама ме пускаше да излизам и да си играя с децата, ама после разбра, че ме раздразняват и ми правят лоши работи; един ден едно момче ме удари по гърба с пръчка и ми направи дълбока рана, докато другите ме гонеха. След това мама ми поръча повече да не играя с онез момчета. Започнах опити за съближаване с момичетата, ама нищо не излезе, щото те всички бягаха от мене.

Мама мислеше, че ще е добре за мен, ако посвещавам обикновено училище, щото може да стана като всички други, но като го посвещавах извесно време, идват и й казват, че не ми е мястото при всички други. Все пак ме оставиха да свърша първи клас. Понякога просто си седях на чина, докато учителката си говори, и не знам какво ми става в главата, но започвам да зяпам през прозореца птичките, катеричките и всички гадинки, дето се катерят по стария дъб, и учителката идваше да ми се скара. Друг път ме взема едно такова необикновено чуство и започвам да крещя и да вдигам джангър, а учителката ме караше да изляза и да седна на една пейка в коридора. А пък другите деца изобщо не играят с мене, само ме пъдят или ме раздразняват, за да почна да крещя и да ми се смеят. Всички са лоши, само не Джени Къран, която поне не бяга от мен и понякога ми дава да вървя до нея, когато се прибираме след училище.

На следващата година ме сложиха в друго училище и право да ви кажа, то беше доста шантаво. Като че в него бяха събрали всички откачени, които са успели да намерят; някои бяха колкото мен на години и по-малки, други — направо старци на по седемнайсет, осемнайсет. Имаше всякакви видове слабоумни — от ония с гърчовете и деца, дето даже не могат сами да ядат или да ходят до тоалетната. Сигурно бях най-умният от всички.

Имаше едно голямо, дебело момче, трябва да е било на около четиринайсет, и то беше болно от нещо, дето го караше да се тресе като че е на лектрическия стол. Госпожица Маргарет, нашта учителка, ме караше да ходя в тоалетната с него, щом му се ходеше, та да не направи нещо откачено, ама момчето все пак си го правеше, така че се заключвам в една от кабинките и си седя там, докато свърши, и го извеждам обратно в класната стая.

Останах в онова училище пет-шест години. Не беше чак толкова кофти. Позволяваха ни да рисуваме с пръсти и да правим малки предмети, но повечето време просто ни преподаваха как да си връзваме обувките, как да ядем, без да ни текат лигите, а освен това да не побесняваме и да не вдигаме джангър. Естествено нямахме учебници, щото най-вече ни обясняваха как да разчитаме надписите по улиците и каква е разликата между тоалетните с надпис „мъже“ и „жени“. Ама и това беше предостатъчно, щото откачени като нас едва ли биха разбрали нещо повече. Освен това мисля, че главната цел бе да ни държат по-далеч от нормалните. По дяволите, та кой би искал банда олигофрени да се разхождат на свобода? Даже и аз го разбирах.

Щом станах на тринайсет, почнаха да ми се случват необикновени неща. Първо на първо, почнах да раста. За шест месеца пораснах с девет сантиметра и мама не правеше нищо друго, освен да ми продължава панталоните. Също и наедрях. На шестнайсет бях два метра и тежах сто и десет кила. Знам го, щото ме премериха. Казаха, че просто не могат да повярват на очите си.

А после се получи нещо, дето всецяло промени живота ми. Един ден си вървя по улицата, прибирам се от кретенското училище, и някаква кола спира до мен. Типът вътре ме вика и ме пита как се казвам. Казах му, а оня се интересува в кое даскало ходя и как така не ме е виждал досега. Светвам го, че посвещавам училището за кретени, а той пита дали някога съм играл футбол. Разклатих глава. Май че трябваше да му кажа, че съм гледал как децата го играят, но никога не ми позволяват да се съединя към тях. Но както вече споменах, не ме бива по дългите разговори, затуй просто разклатих глава. Това беше около две седмици след започването на училището.

След няколко дни идват и ме изписват от даскалото за кретени. Идват мама, също оня тип от колата и двама други души, дето мязат на убийци — дойде ми наум, че са ги повикали от страх да не направя нещо откачено. Извадиха всички неща от чина ми, слагат ги в кафяв книжовен плик и казват да се сбогувам с госпожица Маргарет, и ето че изнивиделица тя отпочва да плаче и яко ме стиска в прегръдките си. После казах „довиждане“ на всички други олигофрени, и те удрят с юмруци по чиновете, и лигите все се точат от устите им. После напуснах даскалото.

Мама седна отпред в колата до оня човек, а мене ме натикаха на задната седалка между двамата горили, точно както правят полицаите в старите филми, като карат престъпника в участъка. Само че ние не отидохме в участъка, а в новата гимназия. Когато пристигнахме, тутакси ме отведоха в кабината на директора и мама и оня човек влязоха с мене, а двамата охранители останаха в коридора. Директорът беше старчок с избеляла коса, с леке на връзката и провиснали панталони и изглеждаше като да е извършил онова училище за кретени. Всички седнахме и той почва да ми обяснява разни неща и да ми раздава въпроси, и аз само разклащах глава, ама чатнах, че искат да ме правят футболист. Дори идиот би се сетил тутакси.

Излезе, че оня тип от колата бил футболен терньор и се казвал Фелърс. Този първи ден не влязох в никакъв час или нещо подобно, а терньорът Фелърс ме заведе в облекалнята и един от охранителите ме снабди с футболен костюм, с всичките му там подплънки и други шмекерии и адски готин пластмасов шлем с прозорче отпред, та да не ми смачкат фасона. Единствената беля беше, че не можаха да ми намерят толкова големи патъци, дето да ми станат, така че си ходя с маратонките, докато ми поръчат обуща.

Терньорът Фелърс и охранителите ме навлякоха във футболния костюм и после ме накараха да го смъкна и после пак да се набутам в него и така десет-двайсет пъти, та да успея да го направя сам. Голям зор видях с оня ми ти ластичен колан, щото не виждах защо да го нося. Опитаха се да ми обяснят и един от охранителите вика на другия, че съм бил „тъпак“ или нещо подробно, и сигурно си мисли, че няма да го разбера, ама аз веднага загрях, щото обръщам специално внимание на тия думи. Не че съм се обидил. Мама му стара, викали са ми много по-лоши работи. И все пак ми стана доста кофти.

След малко разни момчета започнаха да влизат в облекалнята и си изваждат футболните костюми и ги навличат. После излязохме отвън, терньорът Фелърс ни събра на едно място, изтъпанчи ме пред всички и ме представи. Говореше някакви тъпотии, дето не ги слушах, и бях изпоплашен до умиране, щото никой досега не ме беше представлявал пред разни непознати. Само че после някои от онез момчета идват и ми стискат ръката и ми викат, че се радват, дето съм с тях, и други работи. След туй терньорът Фелърс изду свирката, от което направо се панирах, и всички заподскачаха като щурави за сгрявка.

Онова, дето се случи после, е дълга история, ама така или иначе станах футболист. Терньорът Фелърс и един от охранителите се опитваха да ми светнат правилата, щото хабер си нямах от тях. Например имаше един номер, дето се предполагаше да се пречвам на другите играчи и ония ми ти хора се мъчеха да ми го светнат, ама като опитахме няколко пъти, май започна да им писва, щото не можех да запомня какво трябва да правя.

После опитаха онуй нещо, дето му викат „отбрана“ — изтъпанчиха три момчета пред мене, а аз трябва да се шмугна измежду тях и да гепя момчето с топката. Сеа, първата част не ми беше затруднена, щото чисто и просто им натисках главите на ония тримата, но терньорът не си падаше по начина, както се справях с момчето с топката, и накрая ме накара петнайсет-двайсет пъти да се хвърлям срещу едно дърво и да го друсам — сигурно за да чатна как става тая работа. После сметна, че съм научил туй-онуй от дървото, и пак ме изтъпанчи пред ония четиримата, и после адски побесня, задето не съм се хвърлил зверски върху момчето с топката, след като се оправих с другите. Хабер си нямате колко ме обругаха тоя следобед, но щом свършваме тернировката, отидох при Фелърс и му казвам, че не съм се хвърлял на момчето с топката, щото съм се плашил да не го контузя. А Фелърс вика, че на оня нямало да му стане нищо и че костюмът бил предпазителен. Правичката да си кажа, не ме беше толкова шубе да не го контузя, ами се панирах при мисълта, че ако не съм точен с всички, оня с топката и другите ще ме подгонят и ще ми разкатаят фамбилията.

А бе, бая време ми отне, докато вдяна какво точно се иска от мене.

Между това се оказва, че трябва да посвещавам часовете. В кретенското даскало не даваха толкова важност на учението, но тук бяха много по-сериозни на тая тема. Бяха ми измислили специална програма и имах три часа, където само си седиш и си правиш каквото ти дойде на акъла, а после още три, през които една мадама ме изучаваше как да чета. Бяхме си само двамката с нея. Беше адски печена и красива и доста пъти ми идваше да я опитам тук-там. Казваше се госпожица Хендерсън.

Единственият час, дето се кефех, беше обядът, ама това май не може да се нарече „час“. Когато посвещавах даскалото за кретени, мама ми даваше затам самбвич, сладкиш и някакъв плод — само не банан. А в това училище си имаха закусвалня, където излагаха девет-десет манджи и адски ми беше трудно да се реша какво най ми се иска. Сигурно някой ме е отбелязал, щото след около седмица терньорът Фелърс идва при мен и ми вика да си ям всичко, дето ми харесва, и то безплатно. Жестоко, а?

Направо ще се шашнете, като ви кажа кой беше в моя клас! Кой друг освен Джени Къран! Един ден идва в коридора и казва, че ме помни от първото отделение. Сега беше поотраснала, имаше готина черна коса и дълги крака, красиво лице и разни други работи, дето не се смея да ги кажа.

Играта ни нещо не се харесваше на терньора Фелърс. Все беше недоволен и викаше по момчетата. Викаше ми и на мене. Опита се да измисли чалъм да се пречкам на хората, дето искат да гепят нашето момче с топката, ама не му се отвори парашутът, освен когато подаваха точно в средата на линията. Фелърс не беше задоволен и от прихващането ми и, правичката да ви кажа, сума ти време тернирах с онова ми ти дърво. Но чисто и просто не можех да се хвърля върху момчето с топката, както им се искаше. Нещо извътре не ми го позволява.

Един ден се случи една работа, дето пак промени живота ми. В закусвалнята бях свикнал да си взимам кльопачката и да си сядам при Джени Къран. Вярно, че мълча като пън, ама тя е единственото лице в училището, дето познавам горе-долу, и ми е адски гот да си седя при нея. През повечето време Джени не ми отделя нула внимание и си говори с други хора. Поначало се опитах да седя при някои футболисти, но те се държаха така, като че ли съм невидим, нали разбирате. Джени Къран поне се държеше като че ли съм там. По едно време се впечатлявам, че и един друг тип често е там, и той започва да пуска майтапи по мой адрес. Вика: „Как е тъпакът?“ и други обиди, нали. Тая работа продължава седмица-две и аз си трая, ама ми писва и викам — даже сега не мога да повярвам, че съм го казал — ама му викам: „Не съм ти никакъв тъпак“, а оня само ме изфиксира и взе да се хили. А Джени Къран му прави бележка да млъкне и оня взима кутия мляко и го изсипва в скута ми, а аз рипвам и бягам навън, щото ме е шубе.

Ден-два след това оня ме изближава в коридора и вика, че ще ме „спипа“. Цял ден ужасяващо се страхувах, а следобеда отивам към гимнастиковия салон, и ето ти го и него, с банда приятелчета. Опитах се да ги изобиколя, но оня се изближава и взе да ме блъска. И ми вика разни лоши работи — „кретен“ и други такива — а после ме удря в корема. Не ме заболя кой знае колко, но заревах и хукнах да бягам, и го чух точно зад мен, другите също тичаха по дирята ми. Бягах колкото ми държат краката към салона, през тернировъчното игрище и изневиделица скивам Фелърс как си седи на пейката и ме съблюдава. Момчетата, дето ме гонят, спират и се изпаряват, а терньорът ме визира със странен поглед, после ми нарежда да си сложа екипа. След малко идва в облекалнята, дава ми листче, на което е изчертал три игрови комбинации, и ми вика да ги запомня всевъзможно по-добре.

На следобедната тернировка ни разделя на два отбора, неидейно куотърбекът подава топката на мен и от мен се очаква да хукна от дясната страна на линията към вратата. Всички се втурват да ме гонят, а аз хуквам още по-бързо — паднах едва когато върху гърба ми се накатериха шест-седем души. Фелърс е адски щастлив — подскача като луд, крещи и тупа всички по гърба. И преди е правил изтезание, за да провери колко бързо тичаме, ама аз май бягам по-бързо, щом ме гонят. Требва да си идиот, за да не бягаш, като те гонят.

Тъй или иначе след тоя случай много се разчух и момчетата от отбора се държаха по-свястно с мене. Когато излязох на игрището за първия ни мач, направо се бях гипсирал от шубе, ама момчетата ми подават топката, два-три пъти преминавам головата линия и после всички ще се скъсат от любезност. Тая гимназия сто на сто започна да променя живота ми. Даже стигнах дотам да ми харесва да бягам с футбола, само дето ме караха да тичам по страничната линия, щото все още не можех да се блъскам с другите в средата. Един от охранителите коментира, че съм бил най-едрият гимназист — четвъртозащитник в целия свят. Все ми се струва, че това май не беше комплимент.

Иначе госпожица Хендърсън ме научи да чета много по-добре. Дава ми „Том Сойер“ и още две книги, дето не им помня имената, и аз ги занасям вкъщи и ги прочитам всецяло, но после тя ми дава тест и аз здравата се сплесквам. Все пак онез книги ме изкефиха.

След известно време пак започвам да сядам при Джени в закусвалнята и дълго никой не ме закача. Един ден през пролетта си вървя към къщи след даскало и ето ми го насреща оня тип, дето ми изля мляко в скута и ме изпоплаши. Държи една тояга и почва да ми крещи „олигофрен“ и „глупак“.

Хората по улицата само ни зяпат и внезапно виждам Джени Къран и съм готов да вдигна джангър, ама после, бог знае защо, се усмирявам. Онова копеле ме мушва с тоягата право в корема, а пък аз си викам: „майната му!“, гепвам го за рамото, а с другата ръка го цапардосвам по китарата и това е кажи-речи краят на историята, само че вечерта родителите на момчето телефонирват на мама. Заканват се, че ако пак пипна синчето им, щели да се обадят на полицията „да ме прибере“. Опитах се да се обясня с мама и тя рече, че ме разбира, но си личеше колко е тревожна. Казва ми, че след като съм толкова пораснал, трябва да се завладея, за да не утрепя някого. Разклатих глава и й обещах да не трепя никой друг. Тази нощ, докато си спях в леглото, я чух да плаче в нейната стая.

Само че онова, дето фраснах момчето по китарата, промени всецяло играта ми. На другия ден поисках от терньора позволение да атакувам в центъра и той вика „добре“, и аз преминавам четирима-петима противници, след което ония се сещат да ме погнат. Същата година ме включиха в сборния отбор на всички щати. Направо не ми се вярваше. Майка ми подари два чифта чорапи и нова риза за рождения ми ден. Отгоре на всичко горката спестявала и ми купи костюм, дето го облякох за издаването на наградата. Това беше първият ми костюм. Мама ми сложи вратозавръзката и потеглих на път.

2.

Банкетата на сборния отбор щеше да се произведе в някакво забутано градче на име Фломатон, за което терньорът Фелърс рече, че се намирало на „трета глуха“. Накачиха ни в един автобус — от нашия район имаше още петима-шестима наградени — и ни извозиха дотам. Докато стигнем, минаха близко два часа, в автобуса нямаше тоалетна, а аз на потегляне бях изгълтал цели две лимонади, тъй че когато се отзовахме във Фломатон, мехурът ми щеше да се спукне.

Купонът щеше да бъде в салона на фломатонската гимназия и щом влизаме вътре, аз и няколко други момчета мигновено хукваме да намерим тоалетна. Ама става така, че когато искам да си сваля ципа на панталоните, той прищипва ризата ми и не ще да се отвори. Като ме вижда да се мъча като грешен дявол, един симпатяга от друго училище отива да доведе терньора Фелърс и той влиза в кенефа с двамата охранители и всички заедно се мъчат да ми свалят ципа. Единият охранител изявява, че просто трябва да го разкъсат. При тоя велик лаф Фелърс си туря ръцете на кръста и възклицава:

— Да не искаш да го изкарам в салона с отворен дюкян и с увиснало пикало? Как ще реагират на това, а?

После се обръща към мене и ми вика:

— Форест, налага се да стискаш, докато джамбурето свърши, после ще ти отворим ципа, чат ли си?

Разклащам глава, щото не знам какво друго да направя, и си мисля, че тая вечер ще бъде безкрайна.

Щом се появяваме в салона, виждам сума ти народ, насядали по масите, и всички ни се усмихват и ни аплондират. Изтъпанчват ни на една голяма, дълга маса посред сцената и най-лошите ми предчувствия за безкрайната вечер се онеправдават. Понеже всички взеха да стават да държат реч — даже май сервитьорките и портиерът. Иска ми се мама да беше тук, щото сигурно щеше да измисли начин да ми помогне, но тя лежи вкъщи, болна от грип. Най-после дойде време да ни издават наградите — златисти малки футболни топки — и когато ни повикват имената, трябваше да се приближим до микрофона, да вземем наградата и да благодарим, освен това ни пердупредиха, че ако някой иска да каже нещо повече, да бъде кратък, та да не си останем в тая зала до края на века.

Почти всички са си взели наградите и са казали „благодаря“, и ето че идва моят ред. По микрофона извикват „Форест Гъмп“ — май че не съм споменал, че Гъмп ми е фамилията — и аз ставам, приближавам се и ми издават наградата. Навеждам се към микрофона и казвам „благодаря“, всички започват да аплондират и стават от местата си. Сигурно са им съобщили пердварително, че съм идиот, и се мъчат да са мили с мен. Само че аз съм така шашнат от вниманието им, че хабер си нямам какво да правя и си стърча пред микрофона. Човекът, дето ни викаше имената, ме пита дали искам да кажа още нещо и аз изтърсвам:

— Пикае ми се.

Хората от публиката онемяват за известно време, после започват да се хилят и да се споглеждат, и си мърморят нещо, а терньорът Фелърс ме ограбчва за ръката и ме завлича на мястото ми. До края на вечерта ме гледа кръвнишки, но щом банкетата свършва, с охранителите ме отвежда в тоалетната, разкъсва пустия му цип и аз пикая цял половин час.

Като свършвам, Фелърс ми вика:

— Гъмп, бива си те по речите, няма що!

 

 

Следващата година не беше толкова събитийна, само дето се прочу, че идиот влязъл в сборния отбор на всички щати и отпочвам да получавам купища писма от цялата страна. Мама ги колекционирва и даже лепи някои в специален албум. Един ден пристигна колет чак от Ню Йорк, а вътре топка, подписана от целия бейзболен отбор на „Нюйоркските янки“. Това беше най-щастливият момент в живот ми. Пазех я тая топка като очите си, ама веднъж, докато я подхвърлях из двора, някакъв скапан помияр я заръфа и я направи на салата. Все на мен се случват такива работи.

Един ден терньорът Фелърс ме вика и ме заведе в стаята на директора. Там има някакъв човек, дето се ръкостиска с мен и ме пита дали ми е хрумвало да постъпя в колеж и там да продължа с футбола. Казва ми още, че са ме „съблюдавали“. Разклащам глава, щото никога не ми е хрумвало.

Значи всички му се свалят на тоя тип и му лижат подметките и го наричат „господин Брайънт“, но той вика да му казвам Мечо, и аз си мисля, че това е смешно име, само че в неизвестна степен той наистина мяза на мечок. Терньорът Фелърс натъква, че не съм от най-умните, а Мечо отвръща, че това важи за повечето му играчи и че намерява да наеме специален учител да ми помага. След седмица ми дават шибан тест, бъкан с въпроси, дето хабер си нямам как да им отговоря. Поблъсках си главата, накрая ми писна и зарязах тъпия тест.

След два дни оня човек — Мечо — пак идва и терньорът Фелърс пак ме замъква в стаята на директора. Мечо изглежда застроен, но все пак е адски мил към мене; пита ме дали съм се постарал най-максимално за теста. Климвам, но директорът отчаяно завъртва очи и Мечо казва:

— В такъв случай жалко, защото резултатите от теста означават, че това момче е идиот.

Сега директорът разклаща глава, а терньорът Фелърс си стои с ръцете в джобовете и изглежда изядосан. По всичко личи, че няма да ми се отвори парашутът да вляза в колеж.

 

 

Фактът, че съм прекалено тъп да играя футбол в колеж, очигледно изобщо не впечитлява армията на Съединените щати. Бях в последната година на гимназията и през пролетта всички други завършват училище. И на мене ми позволиха да се изкача на сцената, даже ми дават да си навлека черна роба и когато му идва времето, директорът обявява, че ще ми дадат „специална“ диплома. Ставам и отивам до микрофона и двамата охранители стават и отиват с мене — сигурно се страхуват да не изтърся някоя тъпотия като на банкетата на сборния отбор. Мама се е настанила на първия ред, рони сълзи и кърши ръце и аз се чувствам адски гот, все едно че съм истински абитурент.

Ама когато се прибираме вкъщи, едва тогава загрявам защо е вдигала такъв джангър — има писмо от армията и там пише да се явя в местната донабрана комисия. Изобщо не чаткам кво означава това, но тя знае — беше 1968 и се очакваше да стане голяма боза.

Мама ми дава писмо от училищния директор да го дам на комисията и не знам как, ама го попилях по пътя. Като отивам там, направо се шашвам — истинска лудница ви казвам! Един черен във военни дрехи крещи на хората и ги отделя на групи. Стърчим си ние там и той идва и ни вика:

— Искам половината от вас да отидат там и половината — отсреща, а останалата половина да не мърдат от място!

Отпочваме да се въртим като мухи без глави и даже на мен ми е ясно, че тоя тип е олигофрен.

Завеждоха ме в една стая, подреждат ни и ни казват да си свалим дрехите. Не съм много съгласен с тая работа, ама всички си ги свалят и аз — също. Преглеждат ни навсякъде — очи, нос, уста, уши, дори долу. После ми викат да се наведна и щом се навеждам, някой си бутва пръста в задника ми.

Е това вече не!

Извръщам се, сграбвам копилето и го фрасвам по кратуната. Изведнъж възстава адска бъркотия и някакви хора наскачаха върху мене. Ама аз съм печен в тая игра. Блъсвам ги на всички посоки и хуквам към вратата. Пирибирам се вкъщи и казвам на мама какво се е получило, а тя е адски изпретеснена, но казва:

— Не се претеснявай, Форест, всичко ще се оправи.

Само че не се оправя. Другата седмица пред нашта къща спира камьонетка и няколко души с юниформи и лъскави черни шлемове звънят на вратата и питат за мене. Тутакси изчезвам и се крия в стаята си, а мама се качва и ми вика, че просто искали да ме закарат обратно при донабраната комисия. По пътя ония все ме дебнат, като че ли съм някакъв луд.

Има една врата, дето води към голяма канцелария, и вътре седи един по-стар човек, издокаран в лъсната юниформа, и той също ме изглежда подробно. Карат ме да седна и ми пробутват друг тест, който е сто пъти по-лесен от оня за постъпление в колежа, ама все пак не е цвете за мирисане.

Като свърших, ме завеждат в друга стая и там четири-пет души седят на една дълга маса и отпочват да ми задават въпроси и да четат нещо, май че теста, дето ме мъчиха с него. После започват да си шепотят и като свършват, един подписва някакъв докимент и ми го дава. Нося го аз вкъщи, мама го прочита и започва да си скубе косата, да плаче и да похвалява Бога, щото там пише, че съм „временно отложен“ поради че съм бил малоумен.

 

 

Още нещо се получи през тази седмица, което го смятам за значително събитие в живота ми. Мама даваше стая назаем на една дама, дето беше телефониска в централата. Казваше се госпойца Френч. Беше страшно синпатична и много-много не приказваше, но една нощ е адски горещо и навън святкат светкавици, а тя си подава главата от стаята, пък аз минавам по коридора, и ми вика:

— Форест, току-що получих кутия халва по пощата. Искаш ли едно парче?

А аз викам „да“ и тя ме вкарва в стаята си и кутията е на бюфета. Госпойца Френч ми дава едно парче, после ме пита искам ли още и ми посочва да седна на леглото. Сигурно вече съм изял десет-петнайсет парчета, навънка святкат светкавици и гърмотевици, вятърът извява завесата, а госпожица Френч ме побутва и ме кара да легна на леглото. После отпочва да ме пипа по интимен начин. Вика ми:

— Само си затвори очите и всичко ще бъде наред.

Докато вдяна какво става, се случва нещо, дето не се е случвало досега. Не мога да кажа какво е, понеже все си държах очите затворени и си мислех, че мама ще ме убие, но знаете ли — това всецяло разшири кръгообзора ми за в бъдеще.

Ама работата е там, че госпойца Френч наистина е адски печена по ония работи, дето ми ги направи оная нощ, само че бих предпочел да ми ги направи Джени Къран. Само дето не виждам начин да стане, щото не е хич лесно слабоумен като мен — меко казано — да покани момиче на среща.

Само че експириментът ми с госпойца Френч ме осмели да питам мама как да постъпя с Джени. Естествено не й казах нищо какво сме правили с госпойцата. Мама обещава, че ще оправи работата. Звънка на мамата на Джени и обяснява всичко, а на другата вечер — о, чудо на чудесата! — на вратата ни звъни не друг, ами самата Джени Къран.

Цялата изподокарана с бяла рокля и с розово цвете в косата и изглежда като нещо, дето съм сънувал. Влиза вътре, мама я води в салона и й дава сладолед и после ме вика да сляза долу, щото щом видях Джени да идва, тутакси се скрих в мойта стая. В тоя момент бих предпочел да ме гонят пет хиляди човека, отколкото да сляза точно в тоя момент, само че мама ме схваща за ръката, вкарва ме в салона и ми дава сладолед и на мене. Това малко сдобрява настроението ми.

После майка предполага да отидем на кино и като излизаме, дава на Джени три долара. Джени никога не е така любезна, както сега, говори и се смее, а аз разклащам глава и се хиля като някой идиот. Киното е само на четири-пет пресечки от нашата къща и като пристигаме там, Джени отиде да вземе билети, влизаме вътре и се настаняваме. Тя ме пита искам ли пуканки и като се връща с пуканките, филмът вече отпочва.

В него се разправя за двама души — мъж и жена, на имена Бони и Клайд, дето заграбват банки, още се разказваше за други интересни хора. Само дето имаше много убиване и стреляне и други гадории. Стори ми се адски смешно дето хората се убиваха и се стреляха взаимно, затуй се хилех с глас, щом го направеха, а Джени Къран сякаш все по се свиваше на седалката. По средата на филма вече почти беше се свила до пода. Изведнъж я виждам и си викам, че някак си е паднала от седалката и взех, че я хванах за рамото да й помогна да стане.

В този момент чувам нещо да се къса и погледнах надолу, а роклята й всецяло разпрана и на Джени й висят разните работи. Слагам отпред и другата ми ръка да се опипам да я закрия, ама онуй ми ти момиче започва да писка и като умозабъркано да маха с ръце, а пък аз се опитвам да се държа за нея, че да не падне пак и да й се досмъкне роклята. Хората отпред и наоколо започват да се озвъртат какво става. Неидейно някакъв човек идва и ни осветлява с фенерче, ама Джени сигурно се засрамява и надава страхотен вой и после скача и избягва от киното.

Докато се усетя какво става, идват двама мъже и ме подкарват в една канцелария. След малко идват и четири полицая и ми викат да ги преследвам. Водят ме при една полицейска кола и два от тях се качват отпред, а два сядат отзад с мене, също като охранителите на терньора Фелърс, само дето тоя път наистина отиваме в участъка и ме вкарват в една стая, ръгат пръстите ми в тампон и ме снимат, а после ме хвърлиха в затвора. Цялата работа беше адски гадна, отгоре на всичко все се притеснявах за Джени, но след малко идва мама, рони сълзи и чупи пръсти и загрях, че пак съм сгазил лука.

След няколко дни в съда се състоя нещо като церемония. Мама ми навлече костюма и ме замъкна там и се срещнахме с един готин мъж с мустаци и с голяма чанта, който каза на съдията разни работи, а после други хора, включвателно мама, дрънкат още тъпотии и ето че идва моят ред.

Човекът с мустаците ме дърпа за ръката, че да стана, и съдията ме пита как се е получило всичко това. Не ми идваше през ум какво да кажа, затуй просто си надигам раменете, а оня ми ти съдия ме пита дали искам да кажа още нещо и аз викам: „Пикае ми се!“, щото висим там вече половин ден и мехурът ми ще експлондира. Съдията се прегъва над голямото си бюро и ме съблюдава като че ли съм марсианец или нещо такова. После мъжът с мустаците се обажда и после съдията му казва да ме заведе в тоалетната и онзи ме води. Когато излизаме от стаята, бедната ми стара майка се държи за главата и попива очите си с кърпичка.

Когато се връщаме, оня ми ти съдия се чеше по брадичката и вика, че цялата история е много „шантава“, но според него трябва да отида войник, та да ми дойде умът в главата. Мама му вика, че в армията не ме искат, щото съм идиот, но тази сутрин се получило писмо от унивирситета и то пише, че ако реша да играя в техния одбор по футбол, веднага ще ме приемат.

Съдията вика, че никога не е чувал по-шантаво нещо, но няма нищо напротив, само и само да си разкарам дебелия задник от града.

Другата сутрин мама вече ми е изготвила багажа, води ме на автобуса и ме качва. Погледвам през порзореца и виждам как тя плаче и си попива очите с кърпичка. Тая сцена вече ми е адски добре позната. Както се казва, вековно е отпечатана в паметта ми. После шифьорът запали автобуса и потеглих на път.

3.

Вече съм в унивирситета и оня терньор Брайънт възлиза от гимнастиковия салон, където всички седим по гащета и фалнелки, и почва да провъзнася реч. Също като терньора Фелърс, само дето даже слабоумен като мен можеше да чатне, че при тоя тук няма лабаво. Речта му е кратка и ясна и завършва с думите, че оня от нас, дето закъснее да се качи и да слезе от автобуса, ще стигне бързо-бързо до игрището, лично изритан от терньора Брайънт. Тъй да знаете, момчета! Хич не се съмняваме в това и се натъпкваме като сардели.

Всичко това беше през месец август, който в щата Алабама е по-горещ, отколкото другаде. Искам да кажа, че ако счупиш яйце върху футболния си шлем, то ще се попържи за около десет секунди. Естествено никой не е опитал тоя номер, щото ни е шубе от терньора Брайънт да не се расърди. Никой не искаше да го изнервява, щото и без това животът ни беше едва поносим.

Терньорът Брайънт кара неговите помощници да ми покажат къде ще живея. Завеждат ме в една хубава тухлена сграда, дето някой каза, че й викали „Маймунарника“. Охранителите ме съпровеждат дотам с кола и ме качват горе в стаята ми. За нещастие сградата е хубава само отвън, но не извътре. Отначало си помислям, че тук дълго време не са живели никакви хора, щото навсякъде е адска кочина, повечето врати са отскачени от пантите и счупени, също и повечето порзорци.

Виждам неколцина момчета да си лежат на креватите и тези момчета са почти без никакви дрехи, щото вътре сигурно е над 40 градуса жега и наоколо хвъркат и бръмчат мухи и други гадинки. В коридора има огромен куп вестници и поначало ме хваща шубе да не ни накарат да ги четем, щото все пак сме в унивирситет, ама скоро загрявам, че ги слагат на пода, за да не газим мърсотиите.

Охранителите ме водят до моята стая и викат, че ще се позная с моя сквартирант, който се казвал Къртис, само че него изобщо го няма. Оставят ми багажа и ми показват къде е тоалетната, която изглежда по-гадна от клозета на някоя бензинова станция, и после бързат да се чупят. Преди това обаче единият вика, че Къртис и аз ще си припаднем взаимно, щото и двамата сме били тъпи като галоши. Изгледах го кръвнишки, понеже вече ми писва да ми дрънкат все едно и също, ама той ми нарежда да легна на пода и да направя петдесет лицеви подпори. След тоя случай просто правя каквото ми казват.

Заспах на кревата, след като сложих отгоре чаршаф, че да покрия мръсотията, и ето че сънувам как си седя в салона с мама, както правехме, когато е много горещо, и тя ми прави лимонада и ми говори час подир час… в тоя миг вратата на стаята се издънва и ме хваща страхотно шубе. Някакъв тип стои на прага и изглежда направо смахнат, очите му са на понички, отпред няма нито един зъб, носът му мяза на настъпено лайно и косата му е щъркнала, като че си е пъхнал оная работа в контакта. Загрявам, че това трябва да е Къртис.

Той влиза в стаята все едно че някой да се изхвърли върху него, и гледа насам-натам, и после минава право върху вратата, дето преди малко я издъни. Не е много висок, но иначе прилича на гардероб. Първата му работа е да ме пита откъде съм. Казвам, че съм от Мобайл, а той вика, че това било град на педерасти, и ме информирва, че бил от Оп, където правят фъстъчено масло, и ако не го харесвам това масло, лично ще отвори един буркан и ще ми го натика в задника. После ден-два хич не си говорим.

Този следобед на футболното игрище е около пет хиляди градуса, а ония ми ти горили на Брайънт търчат напред-назад и ни ругаят да тернираме. Езикът ми е провиснал като вратозавръзка, ама се опитвам да направя квото трябва. Накрая ни разперделят и мен ме турят в защитата и отпочваме да си раздаваме пасове.

Преди да дойда в унивирситета, получих вкъщи пакет с един милион футболни енструкции и веднага питам терньора Фелърс какво да правя с тях, а той тъжно си разклаща главата и вика да не се опитвам да правя нищо — просто да си играя и да чакам, докато вляза в унивирситета, пък после там все ще ми намерят колая.

Ама сеа ме е яд дето го послушах, щото като изтичах за първия пас, взех, та обърках посоката, и помощникът на терньора се изхвърля върху мене и вдига джангър до бога, и като спира, ме пита не съм ли прочел енструкциите. Викам му: „Ъхъ“, а той почва да подскача и да маха ръце, все едно го жилят хиляда стършела, и като мирясва, ми казва да поправя пет заобиколки на игрището, докато се консултатирал с терньора Брайънт.

Терньорът Брайънт седи в една голяма кула и ни съблюдава отвисоко като Великия Буд, а аз си правя заобиколките и гледам изпод око как охранителят се качва на кулата и когато ме наклепва, треньорът Брайънт си изтяга врата и чувствам как очите му изгарят дебелия ми, тъп задник. Внезапно глас вика по мегафона така, че всички да го чуят: „Форест Гъмп в кулата!“ и виждам, че Брайънт и другият тип слизат. През цялото време, докато тичам към тях, ми се иска да бягах в обратна посока.

Представяте ли си колко съм шашнат, когато виждам, че терньорът Брайънт се усмихва. Махва ми да отида на пейките и като сядаме, пак ме пита що не съм научил ония енструкции, дето са ми ги пратили. Опитвам се да му обясня какво ми е казал треньорът Фелърс, а той ме стопира и ми казва да се върна на линията и да почвам да хващам пасове, а аз му казвам нещо, дето май хич не му се иска да го чуе, в смисъл че никога не съм прихващал пасове в гимназията, щото ме мислеха за прекалено тъп да запомня къде е нашата голова линия, камо ли да препускам насам-натам и да хващам топката във въздуха.

При тая радостна новина терньорът Брайънт направо става разноглед и отперва поглед в далечнината, все едно че изучава луната. После вика на помощника си да донесе топка и когато оня я донася, треньорът ми вика да потичам малко и да се обърна. Тогава хвърля топката към мене. Виждам я как идва като че със забавно движение, но отскача от пръстите ми и тупва на земята. Треньорът разклаща глава нагоре-надолу, все едно че си вика дето е трябвало да се досети по-рано, обаче някак си чаткам, че не е доволен.

 

 

Откакто съм малък, всеки път, щом направя някаква щуротия, мама ми казва:

— Форест, трябва да внимаваш, щото иначе ще те приберат на едно място.

Толкова ме е шубе от това място, че все се мъча да съм по-добър, ама бас ловя, че няма по-гадно място от „Маймунарника“, дето живея. Тамошните типове правят разни щуротии, дето не биха ги търпели даже в кретенското даскало — например измъкват тоалетните чинии и като отидеш в клозета, виждаш само дупка на пода да се изкензаш, а ония са хвърлили тоалетната чиния през порзореца върху покрива на някоя кола, дето в момента минава отдолу. Една нощ един дебелак измъква пушка и почна да се цели в порзорците на отсрещната сграда. Ченгетата дотърчават незабавено, а оня тип взима, та им пуска право на покрива на колата някакъв огромен извънбордов мотор, който го е свил отнякъде. Заради тоя номер терньорът Брайънт го накара да тича допълнителни заобиколки.

Ние с Къртис хич не си падаме един по друг и никога не съм бил толкова самотен. Мъчно ми е за мама и искам да си ходя вкъщи.

Лошото на тоя Къртис е, че изобщо не го разбирам. Всичко, дето го приказва, е пълно с толкова много мръсни думи, че докато ги загрея всичките, пропускам кво иска да каже. Отколкото разбирам, през повечето време все нещо го раздразнява.

Къртис имаше кола и често ме вози на тернировка, но един ден отивам на среща с него и го гледам как псува и се навежда над един канал на улицата. Сигурно е спукнал гума и когато да я смени, слага болтовете в капака на главината и без да иска ги бута в канала. Положението става напечено, щото със сигурност ще къснеем за тернировката, затова викам на Къртис:

— Що не вземеш по един болт от другите останали колела и така ще имаш по три на всяко колело, което е напълно достатъчно, че да стигнем до игрището.

За момент Къртис спира да псува, изглежда ме и казва:

— Нали си идиот, как ти хрумна това?

А пък аз му викам:

— Може да съм идиот, ама поне не съм глупак.

Като чува тия ми думи, Къртис скача и ме почва с лоста, и ми вика всякакви лоши думи, дето му идват на ума, и тази история бая развали взаимните ни отношения.

След случилото се решавам да си намеря друго място за живеене и като свършва тернировката, слизам право в мазето на Маймунарника и си стоя там през цялата нощ. Не е по-мръсно от в стаите горе, пък има и лектрическа крушка. На другия ден си замъквам долу кушетката и от този момент живеех там.

Междувремено даскалото е започнало и се чудят какво да ме правят. Има там един тип, дето не бачка нищо, само измисля в коя специалност да вкара тъпанарите, че да избутат учебната година. Някои от предметите изглеждат фасулски, например „физическо въспитание“, и ме записват за тоя курс. Само че трябва да изкарам курсове по англиски и по математика и няма начин да се откача от тях. По-късно научих, че някои даскали са по-благонаклонни към футболистите, тоест чаткат, че тези момчета са обладяни от играта и не могат да си губят времето с някакво си там учене. Имаше такъв перкодавател в научния факултет, но за нещастие курсът, който водеше, се казва „Междинно опресняване“ или нещо подобно и очевидно беше предназначен за завършили физика спецялисти. Все пак ме записаха там, въпреки че не правех разлика между „физика“ и „фискултура“.

Само че по англиски не можах да извадя късмет. В тоя факултет сигурно нямаше даскали — любители на футбола и затова ми казаха да се запиша, а като се издъня, все ще измислят какво да ме правят.

Та в тоя „опреснител“ ми дават учебник, тежък поне три кила, който отначало ми се струва все едно че е написан на китайски. Ама всяка вечер си го взимам в мазето, сядам си на кушетката под крушката и след време, кой знае как, започвам да вдявам какво пише вътре. Само едно не чаткам — защо ни са притрябвали тия изравнения, но въпреки това решаването им беше фасулска работа. Даскалът се казваше професор Хукс и след първия тест ме вика в канцеларията му след часовете. Вика ми:

— Форест, признай си, кой ти даде отговорите на тези въпроси?

А пък аз си разклащам главата, а той ми дава лист с една задача и ми вика да седна и да я разреша. Като свършвам, професор Хукс погледна какво съм направил, разклаща глава и възклицава:

— Всемогъщи боже!

Ама с англиския определено ще бера ядове. Там даскал е някой си господин Буун и той е един сухар, дето дрънка като разпран. В края на първия ден ни казва да седнем тая нощ и да му напишем къса автогеография за нас си. Доста се узорвам и вися над съчинението почти цяла нощ — размислявам и пиша, пак размислявам и пак пиша — накрая казвам всичко, дето ми идва на ума — и без това ми казаха да пропадна по този предмет.

След няколко дена господин Буун отпочва да ни връща сътворенията и критикува и се подиграва на всяка автогеография. Когато стига до моята, си викам, че пак съм оплескал работата. Но той взима моята работа и отпочва да я чете на глас и да се хили, и другите също се хилят. Там съм описал всичко за кретенското даскало, за това как съм играл футбол, за терньора Фелърс, за посвещението на банкетата, за донабраната комисия и за Джени Къран и как ходихме двамата с нея на кино.

Като свършва, господинчо Буун казва:

— Ето това е оригиналност. Точно това искам!

Всички се обръщат да ме зяпат, а той продължава:

— Господин Гъмп, непременно трябва да се запишете в литературния кръжок — как можахте така добре да го измислите?

А пък аз му повръщам:

— Пикае ми се.

Господин Буун се сепва и чак леко подскача назад, после изригва в смях, както и всички други, и ми казва:

— Господин Гъмп, имате страхотно чувство за хумор.

Ето че пак ме изненадаха.

 

 

Първият футболен мач беше в събота, след няколко седмици. Преди това се съчувствах адски тъпо на тернировките, щото терньорът Брайънт се чудеше какво да ме прави, също като Фелърс от гимназията. И така, мачът почва, бутат ми топката в ръцете и ми казват да тичам. Тоя ден тичам добре и правя четири тъчдауна, смазваме джорджийския унивирситет с 35 на 3 и всички ме отупват по гърба докато ме заболва. Измивам се и звънкам на мама, а тя взела, че слушала мача по радиото и е толкоз щастлива, че чак ще се пръсне. Тази вечер всички отиват на купони и подобни тъпотии, но никой не ме кани никъде, така че си отивам в мазето. Седя си там, и чувам музика да идва някъде отгоре, и е толкова хубава, че не знам защо, но се качвам на горния етаж да видя какво е това чудо.

И какво да видя: едно момче, Буба, си седи в стаята и свири на устна хармоника. Счупи си крака на тернировка и затова не игра на мача и не можа да отиде съвсем никъде. Та тоя Буба ме пусна да седна до него и да го слушам, но не говорехме, нито правехме нещо, просто си седим, аз — на едното легло, той — на другото, и си свири на хармониката. След час го питам дали мога да опитам и аз, а Буба вика: „Добре“. Тогава даже не предразполагах, че това завечно ще промени живота ми.

Тернирам аз на туй чудо, хващам му цаката и почвам да свиря горе-долу добре, а Буба направо откача и вика, че никога не бил чувал толкоз готино нещо. После стана късно, той ми казва да взема хармониката с мене и аз я взимам и свиря на нея дълго, докато ми се приспа и си легнах.

На другия ден, неделя, отидох да върна хармониката на Буба, ама той ми казва да я задържа, щото имал още една и аз съм адски щастлив и отивам на расходка, после седнах под едно дърво и свирих през целия ден, докато ми се свършиха мелодиите за свирене.

Беше късно през следобед и слънцето почти се беше скрило, когато тръгнах обратно към Маймунарника. Точно пресичам двора на унивирситета и внезапно чувам как някакво момиче вика:

— Форест!

Обръщам се и що да видя — Джени Къран!

Ухилена до уши. Приближи се и ме хвана за ръката и казва, че ме видяла вчера да играя футбол и че съм бил направо страхотен, и разни други хубави неща.

Отказва се, че въобще не ми се сърди заради онова в киното, вика, че грешката не била моя, просто така се случило. После ме пита искам ли да изпия една кокакола с нея.

Чак не ми се вярва, че седя там с Джени Къран и тя обеснява, че учи музика и драма и е запланувала да стане артиска или певица. Също и свирела в малък оркестър, дето изпълнявал разни народни песни, и ми казва, че утре вечер ще бъдат в сградата на Студентския съюз и ако искам, да се отбия. Честно да ви кажа, не знам как ще дочакам до утре.

4.

Сеа, има една тайна хватка, дето са я измислили терньорът Брайънт и другите, и никой не трябва да я упоменава, даже помежду ни. Та мен ме учеха как да хващам пасове. Всеки ден след тернировка оставам с двама охранители и с един куотърбек, търча като бесен и хващам пасове, търча и хващам пасове, докато съм толкова изнемощен, че езикът ми виси до чак пъпа. Ама все пак започвам да чаткам какво се иска от мен и терньорът Брайънт вика, че това ще бъде нашето „тайно оръжие“ — също като анатомната бомба — щото след време ония, другите отбори ще си помислят, че на мен изобщо не ми хвърлят топката, и няма да ме охраняват.

— После — продължава той, пускаме твоя милост, дето си висок два метра и тежиш сто и двайсет кила — и ти си размърдваш дебелия задник и пробягваш стоте метра^[1] точно за девет и половина секунди. Направо ще ги шашнем.

С Буба вече сме добри приятелчета и той ми помогна да изуча някои нови песни на хармониката. Понякога слиза в мазето, седим си и свирим заедно, ама Буба казва, че съм сто пъти по-кадърен от него. Правичката да си кажа, ако не беше хармониката, сигурно щях да си събера партакешите и да се чупя вкъщи, но от музиката ми е толкова хубаво, че просто не мога да го опиша. Като че цялото ми тяло е хармоника и като свиря, чак тръпки ме избиват. Номерът е главно в езика, устните и в това как си кривиш шията. Мисля си, че от всичкото това търчане след топката може би езикът ми се е продължил, което в случая с нотите си е чиста далавера, така да се каже.

Другия петък се лъсвам и Буба ми дава назаем брилянт за коса и одеколон за бръснене, и после бързам право в сградата на Студентския съюз. Заварвам там сума народ и ето ти я Джени Къран на сцената, заедно с трима-четирима други души. Тя носи дълга рокля и свири на китара, един друг дрънка на банджо, има и един тип с цигулка и чат-пат й дърпа струните с пръсти.

Свирят страхотно, а Джени ме вижда, че стоя най-назад, и се усмихва, и ми прави знаци с очи да се приближа и да седна отпред. Направо е жестоко да седя на пода и да съблюдавам Джени Къран. Викам си, че после може да купя малко халва и да попитам Джени не иска ли едно-две парчета.

Така минава близо час и всички си прекарваме гот. Оркестърът е голяма работа — свирят песни на Джоан Бейз, на Боб Дилън и на Питър, Пол и Мери. Излягах се назад със затворени очи и си слушах и изведнъж — просто не знам какво ми става — изведнъж загрявам, че съм извадил хармониката и свиря заедно с тях.

Беше невероятно. Джени пееше „Чуй какво нашепва вятърът“ и като ме чу, престана за секунда и оня с банджото също спря, гледат ме, опулени от изненада, после Джени се усмихва до уши и пак подзема песента, а банджовистът ме пуска да свиря сам и като свърших, всичката публика заръкопляска и ме поздравлява.

Когато оркестърът излезе в почивка, Джени слиза от естрадата и казва:

— Форест, каква изненада! Къде си се научил да свириш на това чудо?

Така или иначе, после тя ме уреди да свиря с тях. Това беше всеки петък и когато нямахме мач в друг град, изкарвах по двайсет и пет долара на вечер. Бях на седмото небе, докато не загрях, че Джени Къран се чука с банджовиста.

 

 

За съжаление работите ми не вървяха така добре в курса по литература. Някъде седмица, след като прочете моята автогеография, господин Буун ме привиква и казва:

— Господин Гъмп, струва ми се, че е време да престанете да се правите на шут и да заработите сериозно.

После ми връща темата, дето я бях написал за поета Уърдсуърт и ми вика:

— Не може да пишете, че епохата на романтизма настъпила след ония класически глупости, нито че поетите Поуп и Драйдън са си чисти фъшкии.

Казва ми още отново да си напиша темата и почвам да загрявам: господин Буун изобщо не се сеща, че съм идиот, но скоро ще го разбере.

Междувремено сигурно се е разчуло за мене, щото един ден моят наставник ме извиква и ми казва, че съм освободен от учебни занимания и че на другата сутрин трябва да се изявя пред някой си доктор Милс в унивирситетския медицински център. Росен като кукуряк, рано цъфвам там, а докторът е натрупал куп докименти пред него и непрекъснато ги ровичка, после ми нарежда да седна и почва да ме пита разни въпроси. Като приключи, ми рече да си сваля дрехите — всичките без долните гащи, при което като го чух, малко се успокоих, щото не мога да забравя какво ми се случи с докторите от армията — и той продължава да зяпа в мене, наднича ми в очите и на други места, и ме фраска по колената с гумено чукче.

Като свършва, ме пита дали имам нещо напротив да дойда пак следобеда и да си донеса хармониката, щото много бил чувал за нея и дали ще ми е удобно да изсвиря някоя мелодия пред студентите му. Викам, че нямам нищо напротив, въпреки че молбата му ми се вижда шантава даже на тъпанар като мене.

Като влизам в аудиректорията следобед, заварвам там стотина души, всички облечени със зелени престилки и си водят забележки. Доктор Милс ме настанява на един стол на естрадата и пред мен слагат кана и чаша с вода.

После той започва да говори и надрънква куп тъпотии дето изобщо не ги чаткам, но след неизвестно време загрявам, че говори за мене.

— Учен идиот — провъзнася на висок глас той и всички ме зяпват.

— Индивид, който не може да си сложи вратовръзката, който едва съумява да си завърже обувките, който притежава умствените способности на едно шест до десетгодишно дете и — в нашия случай — тяло на… на Адонис. — Усмихва ми се и хич не си падам по усмивката му, но май няма начин да се чупя оттук.

Докторът ухилено продължава:

— Но при учения идиот се наблюдават, макар и рядко, проблясъци на гениалност. Нашият Форест може да решава сложни математически уравнения, които биха затруднили всекиго от вас, и е в състояние да изсвири по слух сложни музикални теми с лекотата на Лист или на Бетовен. Учен идиот — повтаря той и махва с ръка към мен.

Чудя се какво да правя и се сещам, че нали докторът ме извика да свиря, затуй изваждам хармониката и започвам „Пуф, вълшебният дракон“. Ония ме зяпат, като че съм някоя бубулечка или нещо такова, и като свършвам песента, само ме съблюдават и даже не пляскат, нито нищо.

Загрях, че не им харесва, затуй ставам и благодаря и после си отидох. Да им сера на фасона на тия глупаци.

До края на семенстъра се случиха само още две неща, дето беха горе-долу важни. Първото беше, когато спечелихме шампионата по футбол за младежи и играхме на „Ориндж Боул“, а второто — когато открих, че Джени се чука с банджовиста.

Това второто стана вечерта, когато трябваше да свирим на купона на една студентска организация. Следобеда терньорът направо ни спука гьона и бях толкоз жаден, че бих пил вода направо от тоалетната чиния, като някое куче. Ама се сетих, че на пет-шест преки от Маймунарника има едно забутано магазинче и след тернировка си отпътувам право затам. Мислех да си купя от онез, специалните лимони и малко захар, и да си направя лимонада като онази, дето ми я правеше мама. Зад щанда стои някаква кривогледа дъртофелница и ме фиксира, като че съм ганстер или нещо такова. Оглеждам се аз насам-натам и вещицата току ме питва:

— Какво обичате?

Като й отговарям, тя вика, че няма. Тогава я питам дали има обикновени лимони, щото толкова съм пресъхнал, че съм навит и на обикновена лимонада, ама тя казва, че и от тях нямат, нито портокали, нито нищо. В тоз магазин не продавали такива работи. Сигурно съм се въртял там около час и даже повече и започнах да й лазя по нервите на жената, щото накрая ми вика:

— Няма ли да купите нещо?

Тъй че взимам един компот от праскови и малко захар и си мисля, че като няма друго, ще си направя „прасковада“ — квото и да е за пиене, щото ще пукна от жажда.

Връщам си се в мазето, отварям с нож компота и набутвам прасковите в единия си чорап и ги стискам в буркан. После слагам вода и захар и разбърквам, ама честно казано, хич не е като лимонада, всъщност най-вече вони на потни чорапи.

Та както вече ви казах, трябваше да съм в това общежитие в седем часа и като отивам там, някои от оркестъра си нагласяват инструментите и така нататък, ама Джени и банджовистът никакви ги няма. Озвъртам се наоколо и после излизам да глътна малко въздух на паркинга. Видях колата на Джени и си помислих, че ей сега е дошла.

Всички прозорци на колата са изпотени, тъй че не мога да надникна вътре. Обаче си викам, че Джени е там и не може да излезе, и може би диша отровени газове, така че отварям вратата и поглеждам вътре, а лампичката святка.

И какво да видя — Джени лежи на задната седалка и роклята й е възпретната. Банджовистът и той е там, върху нея. Джени ме видя и взе да крещи и да маха ръце като когато бяхме в киното и наведнъж ми хрумва, че може би я закачат, затуй гепвам банджовиста за ризата — и без това не е облечен с нищо друго — и му смъквам дебелия задник от Джени.

Е, даже идиот би загрял, че пак оплесках работата. Майчице, не можете да си представите какъв джангър се вдигна. Той ме ругае, тя ме ругае и се мъчи да си смъкне роклята надолу и накрая ми вика: „О, Форест, как можа!“ — и си отива. Банджовистът си грабва инструмента и също си отива.

След това беше повече от ясно, че не ме искат в оркестъра, и си се върнах в мазето. Все още не можех да чатна точно какво ставаше между Джени и оня тип, но по-късно вечерта Буба видял, че свети, и се отби на посвещение, и като му казвам за онуй нещо, той възклицава:

— Господи, Форест, хората просто са правели любов.

Сеа мисля, че и сам би трябвало да го загрея, ама честно казано, не беше нещо, дето исках да го зная. Все пак понякога човек е принужден да погледне фактите в лицето.

Може да е за добро дето съм много зает с футбола, щото се чуствах адски кофти, че Джени е правила оназ работа с банджовиста и че вероятно никога не е мислила за мен в този респект. Но по това време ние вече бяхме непобедени през целия сезон и щяхме да играем на „Ориндж Боул“ за националната купа срещу онези ми ти мамалигари от Небраска. Винаги се прави на въпрос, когато играем с отбор от Севера, щото все има по някой черен и част от нашите — например бившият ми съквартирник Къртис — направо се ужасяват, ама на мене хич не ми пука, щото повечето цветнокожи, дето ги познавам, са били по-любезни с мене, отколкото белите хора.

Та както ви казах, отиваме на „Ориндж Боул“ в Маями и като приближава времето за мача, почва да ни гепи страхотно шубе. Терньорът Брайънт идва в облекалнята и не казва много, само това, че ако искаме да спечелим, трябва здравата да играем и други такива, а после излизаме на терена и мачът отпочва. Топката полетява право към мене, грабвам я във въздуха и тичам право към скупчените играчи от Небраска — негри мамалигари и яки бели момчета, дето тежат по двеста-триста килограма.

Така си изкарахме почти целия следобед. Като дойде голямата почивка, ония ни водеха с 28 на 7 и ние бяхме отчаяна и жалка дружина. Терньорът Брайънт идва в облекалнята и си разклаща главата, все едно винаги е очаквал, че ще го издъним. После започва да рисува на тебеширената дъска и да говори на Снейк, куотърбека, и на някои от другите, а след това извиква името ми и ми казва да излезем заедно в коридора.

— Форест — вика ми, — тая гадост трябва да й турим край. — Лицето му е почти залепено за моето и чувствам горещото му дишане по бузата си. — Форест — продължава той, — цяла година тайно те учим на ония пасове и се справяш жестоко. Ще ги приложим на тия чекиджии от Небраска след почивката и те така ще се шашнат, че ще им паднат банджите. Всичко зависи от теб, момче — излез там и тичай така, все едно те гони раззверено животно.

Разклащам глава и после стана време да излизаме на терена. Зрителите крещят като смахнати, а пък аз си викам, че не е гот да ми хвърлят цялата отговорност. Ама няма начин — понякога животът е несправедлив.

При първия опит като получаваме топката, Снейк, куотърбекът, прошепва:

— Хайде, следва серията на Форест. — После се обръща към мене. — Ти само пробягай двайсет метра и се обърни и топката ще бъде там.

И вярно, че беше. Наведнъж резултатът е 28 на 14.

След това играем страшно готино, ама и ония черни чекиджии и бели тъпанари не лапат мухи. И те си имат собствени номера — най-вече да ни помитат, като че сме от картон или нещо такова.

Ама все пак гледат като треснати като улавям топката и след като я хващам още четири-пет пъти и резултатът е вече 28 на 21, започват да поставят по двама човека да ме гонят. Но тогава почти никой не гони Гуин, нападателя, той хваща топката, подадена от Снейк, и ни извежда на петнайсетметровата линия. Уизъл, човекът с най-точния мерник, кара топката да подскочи няколко пъти и мамалигарите вече ни водят само с четири точки^[2]

Стоя до страничната линия и терньорът Брайънт се приближава до мене и ми вика:

— Форест, може да си тъп като галош, но сега е моментът да помогнеш. Лично ще се погрижа да те направят президент на Съединените щати или каквото си поискаш, ако успееш още веднъж да замъкнеш футбола зад головата линия^[3].

После ме потупва по главата, като че ли съм куче, и хайде пак съм в играта.

Снейк го блокирват зад линията още при първия опит^[4], а времето ни е малко. При втория той се опитва да ги заблуди и ми подава топката, наместо да я хвърли, ама около два тона първокласно говеждо от Небраска тутакси се стоварват върху ми. Пльосвам се по гръб и си мисля какво ли ще да е било, когато онез банани са сплескали татко, и хайде пак съм в играта.

— Форест — казва ми Снейк, — ще се престоря, че подавам на Гуин, но ще ти хвърля топката на тебе, така че искам да тичаш до корнърбека и после да се обърнеш — топката ще е там. — Очите му са диви като на тигър. Климвам и правя каквото ми е казано.

Снейк е стабилка, пъхва ми топката в ръцете и аз хвърча към средата на игрището и все гледам към вратата. Най-неидейно един великански човек ме блъсва и ме забавя, а после всичките черни чекиджии от Небраска и белите, тъпи момчета от целия свят се вкопчават в мен и ме блъскат и ръгат, което причинява падението ми на земята. По дяволите! Остават ни само няколко метра, за да спечелим мача. Като си ставам от гърба, виждам как Снейк вече е накарал всички да се подредят за последния опит, щото вече нямаме право на почивки. Щом се дотътрям до мястото си, той дава знак да отпочнем и аз хуквам напред, ама Снейк най-неидейно нарочно хвърля топката над главата ми извън терена — сигурно да спечели време, щото ни остават само две-три секунди.

Само че за съжаление Снейк нещо се е объркал. Сигурно си мислеше, че това е третият опит и че имаме още един, но всъщност беше четвъртият, по причина на което загубихме топката и — разбира се — губим мача. Ама че идиотски постъпи тоя Снейк — все едно че бях аз.

Обаче загубата беше допълнително тъжна за мене, щото си мислех, че може би Джени Къран съблюдава мача и че ако бях хванал топката и бяхме спечелили, тя ще се опита да ми прости за онова, дето й направих. Но уви, не ми беше писано да стана герой. На терньора Брайънт му е адски скапано, ама го преглъща и вика:

— Е, момчета, дано следващата година извадим по-голям късмет.

Само че за мене нямаше следваща година. Не ми беше писано повече да съм студент.

5.

След мача на „Ориндж боул“ по атлетика изпращат оценките ми за първия семестър и не дълго след това терньорът Брайънт изпраща да ме повикат в канцеларията му. Като отивам там, го заварвам мрачен и той ми казва:

— Форест, ясно ми е защо си се провалил на изправителния изпит по литература, но до края на живота си ще се чудя как успя да получиш отличен по математика и двойка по физкултура, след като те наричат „най-безценния колежански защитник в югоизточната конференция“!

Знаете моята дълга история и не исках да му писвам с нея, ама мама му стара, за какъв дявол ми е да знам разстоянието между страничните греди при европейския футбол? Така че терньорът Брайънт ме фиксира с ужасно тъжно изразяване. И пак вика:

— Форест, адски ми е кофти да ти го кажа, ама си изключен по слаб успех и нищо не мога да направя.

Стърчах пред него и се чудех къде да си дяна ръцете, после загрях какво ми казва — че вече няма да играя футбол. Трябва да напусна унивирситета. Може би вече никога да не видя никое от другите момчета. Може би завинаги няма да видя и Джени. Трябва да се чупя от моето мазе и другия семестър няма да изучавам висша математика, както ми беше обещал професор Хукс. Не го съзнавах, но очите ми почнаха да се пълнят със сълзи. Мълча като пън и си стърча там с увиснала глава.

После терньорът стана, дойде до мен и ме прегърна:

— Форест, всичко е наред, синко. Още когато дойде тука, очаквах да се случи нещо такова. Ама тогава им казах, викам им: „Дайте ми това момче за един сезон повече не искам“. Пък и ти не беше виновен, че Снейк хвърли топката извън игрището при четвъртия опит…

Тогава го поглеждам и в очите му също има дребни сълзи и той ме фиксира вторачено, после пак ми заговаря:

— Форест, в това училище не е имало футболист като тебе и няма да има. Беше много добър. — После отива до порзореца, обръща ми гръб и вика: — Късмет, момче — а сега си омитай дебелия, тъп задник оттука.

И така трябваше да напусна университета.

Върнах се в мазето и си спретнах куфра. Буба, и той слиза с две бири и ми даде едната. Не бях пил никога бира, но сега съм чат как човек може да се пропие от отчаяние.

Буба излиза заедно с мен от Маймунарника и какво да видя. Отвън се е построил целият футболен отбор. Никой не гъква и Снейк идва и ми стисква ръката и казва:

— Форест, много съжалявам за онзи пас, нали не ми се сърдиш?

А пък аз викам:

— Не бе, Снейк, не ти се сърдя.

После всички се доближават, един по един, и ми стисват ръката, даже Къртис, който е с шина на шията, щото една врата в Маймунарника взела, че му се опънала, щото беше попрекалил с разбиването на врати в Маймунарника.

Буба казва, че ще ми помогне да си занеса куфра до автобуса, ама аз му викам, че предпочитам да отида сам. Минавам покрай сградата на Студентския съюз, но не е петък вечер и оркестърът на Джени Къран не свири, така че си казвам „Майната й“ и взимам автобуса към къщи.

 

 

Автобусът пристигна в Мобайл късно вечерта. Не бях казал на майка какво се беше случило, щото знаех, че щеше да се разтревожи, затуй съм много предпазлив, като се прибирам вкъщи, но горе в стаята й свети и като влизам, я гледам, надува гайдата както си я знам. Казва ми, че се е случило това, че армията на Съединените щати вече е разбрала за слабите ми преценки на изпитите, и същия този ден дошло съобщение да се явя в центъра за новонабранци. Ако тогава знаех онова, което знам сега, никога нямаше да отида.

Мама ме завежда там след няколко дни. Изготви ми и една кутия с храна за в случай че огладнея по пътя към онова място, дето отивахме. Като отидохме там, виждаме около сто момчета и четири-пет автобуса. Един як стар сержант крещи и вика на всички, а мама се доближава до него и му казва:

— Не виждам как можете да вземете мойто момче, щото то е идиот.

А пък оня ми ти сержант само я изглежда и повръща:

— Хей, госпожо, кво си мислите, че са тия всичките тук? Айнщайнци? — После продължава да крещи и да вика. Много скоро отпочва да крещи също и на мен, качвам се на автобуса и ето че тръгваме на път.

 

 

Откак напуснах кретенското даскало, все някой ми крещи — терньорът Фелърс, терньорът Брайънт, охранителите, а сега и тия от армията. Но ще ви кажа нещо: тия от армията крещят по-силно и ме обиждат повече от всички предишни. Те никога не са доволни. И още по-лошо, не ти викат като терньорите, че си тъй или глупав — май че повече се интересуват от интимните ти части или от разхлабените ти черва, затуй винаги предхождат крещенето с думи като „хуй сплеснат“ или „задник“. Понякога се чудя дали Къртис не е бил в армията преди да отиде да играе футбол в унивирситета.

Както и да е, след около сто часа пътуване с автобуса, пристигаме във Форт Бенинг, Джорджия, и в главата все ми се върти едно нещо: 35 на 3, резултатът, с който размазахме „Джорджия Догс“. Условията в казармата са всъщност малко по-свестни, отколкото в Маймунарника, ама храната не е — адски е скапана, въпреки че ни дават по много.

С изключение на това през следващите месеци просто правехме каквото ни казваха да го правим и все ни крещяха. Учеха ни да стреляме с пушки, да мятаме ръчни гранати и да лазим по корем. Когато не правехме тия работи, търчехме напред-назад или чистехме тоалетните и плаца. Единственото нещо, дето си го спомням от Форт Бенинг, е, че май другите не бяха особено по-умни от мене, което определено ме успокои.

Не много дълго след пристигането ми ме наказваха да работя в кухнята, поради че случайно пробих дупка във водната кула, когато бяхме на стрелбището. Като отивам в кухнята, май готвачът се разболял или нещо такова и някой ме посочва и вика:

— Гъмп, днес ти си готвач!

— Какво ще изготвям? — питам го. — Досега никога не съм готвил.

— Хич да не ти дреме — отвръща друг. — Това тук не ти е Сам Суси, нали така?

— Що не направиш удушено? — предлага трети. — По-лесно е.

— От какво? — интересувам се.

— Погледни в хладилника и в склада — вика ми той, — набутай в тенджерата всичко, каквото видиш, и го свари.

— Ми, ако не е вкусно? — питам.

— На кой му пука? Да си ял нещо тука, дето да е вкусно?

Апсолютно е прав. И така отпочвам да взимам от хладилниците и от склада всичко, каквото виждам. Имаше консерви от домати, фасул и праскови, и бекон, и ориз, и чували с брашно и с картофи, и не знам още какво друго. Събрах всичко заедно и викам на едно от момчетата:

— В какво да го сготвя?

— В шкафа има тенджери — вика и той, ама като поглеждаме вътре, това са само малки тенджери и със сигурност не са достатъчно големи, че да изготвя удушено за двеста души.

— Защо не попитате лейтенанта? — казва някой.

— Той е на маневри.

— Не знам какво ще правиш — намесва се друг, — ама знам, че като се върнат момчетата, ще са дяволски гладни, така че по-добре измисли нещо.

— А онова какво е? — питам аз.

В ъгъла имаше едно огромно желязно нещо, високо около метър и осемдесет и широко — метър и половина.

— Онова ли? Ами шибаният парен котел. В него не може да се готви.

— По каква причина?

— Ами… не знам. Но на твое място не бих го направил.

— Горещ е. В него има вода — викам аз.

— Прави каквото искаш — обажда се някой. — Имаме си достатъчно друга работа.

И аз реших да използвам парния котел. Отворих всички консерви, забелих всички картофи, хвърлих вътре всичкото месо дето успях да намеря, и лук, и моркови, и изсипах десет-двайсет бурканчета кечъп и горчица. След около час отпочна да се усеща миризмата на удушеното.

— Кво става с вечерята? — пита някой по едно време.

— Ще ида да я опитна — викам му аз.

Откачих капака и гледам — оная гадория пуска балончета и ври и от време на време отгоре искача по някоя глава лук или някой картоф и почва да си плува.

— Чакай аз да опитна — предлага един. Взе едно тенекиено канче и загреба от удушеното, а после възклицава: — Хей, тая гадост още хабер си няма! По-добре засили огъня. Ония ще са тука всяка минута.

Послушвам го и вярно, че ротата почва да се прибира. Чувам как момчетата вземат душ, после се обличат за вечеря и скоро след това отпочнаха да пристигат в столовата.

Ама удушеното не беше готово. Опитах го пак и някои неща още бяха сурови. От столовата се понесе недоволно мърморене, после всички възроптаха, затуй — пак засилих огъня.

След половин час ония отпочнаха да удрят по масите с вилици и лъжици като разбунтувани затворници и знаех, че бързо трябва да направя нещо, затуй засилих огъня доколкото можех.

Седя си аз и съблюдавам котела и ми се струва, че ще откача от нерви, и изведнъж сержантът нахлува през вратата и крещи:

— По дяволите, какво става тука? Къде е храната на хората?

— Почти е готова, сержант — казвам му и горе-долу в този момент котелът почна да грохоти и да се клати. Отстрани почна да излиза пара и една от стойките се откачи от пода.

— Какво е това? — вика сержантът. — Да не готвиш нещо в този казан!

— Това е вечерята — викам му аз и сержантът добива на лицето си учудено възражение, а след секунда — изплашено, каквото човек има миг преди колата му да катастрофира, а после котелът гръмна.

Не съм точно сигурен какво се случи след това. Спомням си обаче, че есплозията отнесе покрива на столовата и счупи всички порзорци, и вратите също.

Момчето, дето миеше чиниите, полетя през стената, а оня, дето ги бършеше, просто хвръкна във въздуха като прочутия Човек-ракета.

Сержантът и аз като по чудо не сме ранени, както казват, че се случва, когато си съвсем близо до избухваща ръчна граната. Само че някак си взривът е отнесъл дрехите ни и на двамата, освен голямата бяла шапка, дето я носех в момента. Целите бяхме оплескани с удушено и приличахме… не знам на какво приличахме, но ви казвам, че беше нещо идиотско.

Неверноятно, ама взривът не направи нищо и на онези, дето седяха в столовата. Само дето си останаха по масите, покрити с манджа, и като в шок, получен по време на сражение; поне това ги накара да не зеят кога ще им стане вечерята.

Ненадейно командирът на ротата се втурва в сградата и крещи:

— Какво гръмна? Какво стана? — Погледна ни нас двамата и изрева: — Сержант Кранц, вие ли сте?

— Гъмп! Котел! Удушено! — промълвява сержантът, после се съвзе и сграбчи сатъра, дето висеше на стената.

— Гъмп! Котел! Удушено! — изкрещяна и ме погва със сатъра.

Аз изтичвам през вратата, а той започва да ме гони по плаца и даже през офицерския клуб, чак до гаража. Все пак успях да го надбягам, щото това ми е специалитетът, но ще ви кажа нещо: хич нямах и капчица съмнение, че със сигурност съм го загазил.

 

 

Една нощ следващата есен телефонът иззвъня и ми се обади Буба. Казва ми, че му взели атлетичната стипендия, щото кракът му бил по-лошо счупен, отколкото предполагали, поради което той също напуснал унивирситета. Обаждал се да ме пита дали мога да взема и да отида до Бирмингам и да гледам мача на нашите срещу онези простаци от Мисисипи. Обаче тази събота нямам право на отпуска, както всяка събота и неделя, откакто удушеното експлодира, и това е вече близо от година. Тъй че не мога да замина и затуй слушам мача по радиото, докато чистя клозета.

В края на третата четвъртина резултатът е много близък и Снейк е героят на деня. Ние водим с 38 на 37, но простаците от Мисисипи отбелязват тъчдаун една минута преди края. Неидейно нашите са на четвъртия опит и нямат право на прекъсвания. Мълчаливо се моля Снейк да не направи онова, дето го направи на „Ориндж Боул“ — сиреч да хвърли топката извън игрището на четвъртия опит и пак да изгубим мача, но ето че той прави точно това.

Сърцето ми направо хлътва в стомаха, ама внезапно се раздават най-различни викове и не мога да чуя коментатора и когато после всичко утихва, разбирам, че се е случило следното: оня ми ти Снейк взел, че се престорил, че хвърля топката извън игрището, за да спечели време, но в действителност я подал на Къртис, който се затичал и отбелязал победния тъчдаун. Това ще ви даде представа колко хитър е терньорът Брайънт. Знаел е, че ония простаци от Мисисипи са истински балъци и ще предположат, че ние сме толкова глупави да направим два пъти една и съща грешка.

Много съм ощастливен от мача, ама все се чудя дали Джени Къран го гледа и дали си мисли за мене.

Оказва се, че това няма никакво значение, щото след един месец ни натоварват на париходите. Близо година ни обучават като роботи и ето че отиваме на място, намиращо се на 16 000 километра от Америка — няма лъжа, няма измама. Отиваме във Виетнам и ни казват, че там изобщо не е така лошо в сравнение с онова, дето сме го изживели през годината в лагера. Ама се оказва, че това вече си е чиста измама.

 

 

Пристигнахме там през февруари и ни откараха с камиони за добитъци от Куи Нхон на брега на Южно Китайско море до Плейку в планинарските области. Пътуването не беше никак кофти, а гледката беше хубава и интиресна, с разните там бананови дървета, палми и оризища, разоравани от дребни човечета с дръпнати очи. Всички се държат много приятелски, махат ни и прочие.

Видяхме Плейку половин ден преди да го достигнем, по причина на гъбоподобния облак от червенкав прах над него. В крайнините му имаше жалки бараки, по-мизерни от всички, дето съм ги виждал в Алабама, а хората са се сгушили под платнените навеси и нямат зъби, а децата им нямат дрехи и повечето от всички са просяци. Когато се позоваваме в щаба на бригадата, тук не изглежда толкова трагично, стига да го нямаше пустия му червенкав прах. Доколкото можем да видим, не е много съживено, а лагерът е спретнат и чист, редиците с палатки се простират докъдето ти поглед стига и пръстта и пясъкът около тях са изравнени. Просто да не повярваш, че има война и прочие. Все едно че сме си във Форт Бенинг.

Обаче ни казват, че е толкова мирно и кротко, щото била Новата година на виетнамчугите и в момента има примирение. Всички ние сме адски облекчени, тъй като и без това много ни е шубе. Само че мирното и кроткото хич не продължи дълго.

След като ни закарват в нашия район, заповядват ни да отидем на общите душове и да се почистим. Душовете преставляват плитък ров, където са сложили три-четири големи цистерни; казват ни да сгънем униформите си на ръба на рова и да слезем долу, а те ще ни поливат с вода.

Обаче на нас ни се вижда страшно гот по причина, че почти една седмица не сме се къпали и вече започвахме да понамирисваме. Кефим си се ние в ямата, докато ни поливат с маркуч и вече започва да се стъмнява; неидейно се дочува някакъв странен звук и оня чекиджия, дето ни полива, реве:

— Идва!

Тутакси всички отвън ямата се изпаряват. Стърчим си ние вътре по голи пишки, споглеждаме се и после наблизо става силна есплозия, и още една, а после всички отпочват да викат, да псуват и се мъчат да се достигнат до дрехите си. Есплозиите продължават да избухват около нас и някой ни вика: „Лягай долу!“, което си беше адски тъпо, щото ние вече така сме се сплескали на дъното на ямата, че приличаме повече на червеи, отколкото на хора.

Една от онези ми ти есплозии срути сума ти камънаци в нашия ров и те улучиха момчетата в далечния му край и те взеха да викат, да крещят и да притискат местата, откъдето им течеше кръв. Беше повече от очевидно, че ямата не е безопасно място за криене. Изневиделица сержант Кранц се появява горе, на ръба, и ни вика всички да излезем оттам и да го последваме. Настъпва затишие между есплозиите и ние се измъкваме от рова. Като излизам, поглеждам надолу и — боже мили! Пред мене лежат четирима-петима от ония, дето ни поливаха с маркучите. Въобще не приличат на хора — целите са размазани, като че ли са ги прекарали през машина за балиране на памук. Не съм никога виждал умрял човек и това е най-ужасното и страшно нещо, дето изобщо ми се е случвало — преди и след това!

Сержант Кранц ни дава знак да пълзим след него и ние почваме. Сигурно сме били страхотна гледка, ако някой ни е съблюдавал от самолет.

Сто и петдесет души, вирнали голи задници, лазят по земята в индианска нишка.

Стигнахме до редица малки окопи за един човек и сержант Кранц ни набутва по трима в дупка. Ама щом влизаме в тях, почвам да съжалявам, че не съм си останал в ямата. Тия ми ти окопи са пълни до кръста ми с воняща вода, останала от дъжда, и в тях пълзят, подскачат и щъкат всякакви видове змии, жаби и буболечки.

Стрелбата продължи през цялата нощ и ние бяхме принуждени да си стоим в дупките и да се разминем с вечерята. Точно преди зазоряване есплозиите понамаляват и ни казват да си измъкваме задниците от окопите и да си вземем дрехите и оръжията и да се приготвим за атака.

Тъй като сме сравнителни новобранци, всъщност не можем да направим особено много — даже не знаеха къде да ни сложат, та най-накрая ни навредиха да охранваме южния периметър, където бяха колзетите на офицерите. Обаче там беше почти толкова гадно като в окопите, по причина, че една от бомбите беше уцелила кенефа и из целия район бяха разпръснати триста кила офицерски лайна.

Наложи се да останем там през целия ден, без никаква закуска и никакъв обяд; после, при залез-слънце, пак отпочнаха да ни обстрелват и ние трябваше да си лежим в говната. Уф, че беше отвратително!

Накрая на някой му скимна, че може да сме гладни, и ни домъкнаха няколко кашона с консерви. На мене ми се падна кутия с шунка и яйца, на която имаше дата 1951. Носеха се най-различни слухове. Някой каза, че виетнамчугите са взели град Плейку. Друг пък вика, че жълтокожите имали атомна бомба и ни обстрелват с минохвърлячки само да ни сплашат. Трети настоява, че не жълтите ни стрелят, а австралийци, или може би холанци или норвежци. Ама аз си викам, че хич не ми пука кой ни обстрелва. Да им пикая на слуховете!

Както и да е, след първия ден почваме опити да си направим по-обитаем южния периметър. Изкопахме си плитки окопи и използвахме ламарините от офицерските клозети за малки покриви. Обаче така и не ни атакуваха и въобще не мернахме виетнамци, по които да стреляме.

Реших, че са прекалено умни, за да нападат някакви си кенефи. Обаче всяка нощ в продължение на три-четири дни те ни обстрелват и когато най-после една сутрин стрелбата спира, майор Болс, командващ батальона, идва с пълзене при нашия ротен командир и му казва, че трябва да се придвижим на север и да помогнем на друга бригада, дето й разкатавали фамилията в джунглата.

Така че лейтенант Хупър ни заповядва да „товарим“ и всички си тъпчат джобовете с колкото е възможно повече консерви и ръчни гранати — което само по себе си е истинска дилема, щото ръчната граната не става за ядене, обаче все пак може да ти потрябва. После ни натоварват на хелиокоптери и отлитаме.

 

 

Даже преди хелиокоптерите да кацнат, става ясно, че Трета бригада здравата го е закъсала. От джунглата се издигат разни пушеци, а земята е цялата на големи дупки. Още не сме кацнали и ония отпочват да стрелят по нас. Взривиха един от хелиокоптерите във въздуха и — бога ми — гледката беше ужасна: ония ми ти хора горят като факели, а ние не можем да направим нищо.

Аз съм носач на картечните ленти, щото решиха, че могат да ме товарят като магаре поради ръста ми. Преди да тръгнем, няколко души ме питаха дали не мога да нося техните гранати, та те да вземат повече консерви, и аз се навих. Няма да се скърша, я! Освен това сержант Кранц ми трапоса един бидон за вода, тежък поне двайсет и пет кила. Тъкмо преди да тръгнем и Даниелс, дето трябваше да носи три-ножника на картечницата, взе, че го хвана дрисъкът, тъй че ми се наложи да влача и три-ножника. Като си направих сметка, все едно че таралянках един от ония, тлъстите мамалиги от Небраска. Само дето това изобщо не беше футболен мач.

Взе да се стъмнява и ни наредиха да се качим по едно извишение и да подкрепим другата рота, която е гепена натясно от виетнамците, или ги е гепила натясно, според зависи дали научаваш новините от „Американското знаме“ или сам гледаш какво става около тебе.

Във всеки случай, когато се покатерваме по извишението, наоколо хвърчат куршуми и прочие, около дузина човека са лошо ранени, стенат и крещят и отвсякъде се вдига толкова джангър, че никой не чува почти нищо. Навел съм се аз така, че носът ми едва не заорава земята, а на гърба си крепя амонициите, бидона, три-ножника и моето си оръжие, и тъкмо минавам покрай един окоп, някакъв тип подава глава оттам и вика на друг:

— Глей го тоя дългуч — прилича на чудовището Франкенщайн.

Точно се каня да го затапя, щото положението е достатъчно натопорчено, че отгоре на всичко разни типове да ти се подиграват, но в този момент направо се шашвам. Другото момче в окопа внезапно изскача навън и вика:

— Форест! Форест Гъмп!

Бре да му се не види, та това е Буба!

Накратко, оказва се, че макар контузията на Буба да му пречи да играе футбол, тя не е достатъчно тежка да попречи да го изпратят на гъза на географията, за да брани интересите на родината. Така или иначе, завличам си измъчената гърбина и целия този товар докъдето трябва да бъда и след малко Буба се изкачва при мен и в почивките между обстрела (той спира всеки път, когато нашите самолети се появят), ние с Буба си разправяме какво ни се е случило междувременно.

Той ми казва, че чул как Джени Къран зарязала учението и хукнала да се бори срещу войната заедно с едни протестанти, или както там им викаха. Каза ми още, че Къртис взел, че пребил един полицай, задето го глобил за неправилно паркиране, и тъкмо се правел на голяма клечка в опщежитието, цъфнали властите, хвърлили една мрежа върху Къртис и го гепили. Буба вика, че терньорът Брайънт накарал Къртис да направи петдесет допълнителни обиколки за наказание.

Бедният Къртис!

6.

Онази нощ беше дълга и неспокойна, не можехме да пускаме нашите самолети, така че противниците ни обстрелваха преспокойно почти през цялото време. Имаше една падинка между две извишения, и ние сме на едното, а ония — на другото извишение, а долу, в седловината, се провежда битката, макар хабер да си нямам на кого е притрябвала тая кална локва. Обаче сержант Кранц все ни набива в главите, че не са ни довели тук да разбираме какво става, а просто да изпълняваме каквото ни казват.

Много скоро сержантът се покатерва по извишението и почва да ни казва какво да правим. Заповядва да подместим картечницата на около пет-десет метра вляво от голямото старо дърво, дето стърчи посред падината, и да си намерим хубаво, безопасно място да я поставим, така че да не ни гръмнат всичките. От онова, дето виждам и чувам, нито едно място, включвателно това, дето сме сега, хич не е безопасно, обаче да слизаме в падината си е чист апсурд. Така или иначе, аз се опитвам да направя каквото трябва.

Аз и Боунс, картечарят, и Дойл, другият носач на амониции, плюс други две момчета, изпълзяваме от дупките си и се пускаме надолу по наклона. Докато сме по средата на пътя, жълтите ни набелязват и отпочват да стрелят с тяхната си картечница. Обаче преди да се е случило нещо неоправимо, ние набързо се плъзваме по наклона и се шмугваме в джунглата. Сеа, не знам колко точно са пет-десет метра, тъй че когато се доближаваме до голямото дърво, викам на Дойл:

— Май че трябва да извием наляво.

А той ме поглежда кръвнишки и продължава:

— Затваряй си плювалника, Форест, там има виетнамци.

Брей да му се не видяло — прав е! Под голямото старо дърво са наклякали жълтурковци и обядват. Дойл взима една граната, измъква иглата и я подхвърля като топка към дървото. Гранатата експлондира още във въздуха и ония с дръпнатите очи почват да пищят като заклани, после Боунс ги зачесва с картечницата, а аз и другите две момчета хвърляме още няколко гранати за по-сигурно. Онова, дето ви го разправям, става за около минута и щом всичко утихва, ние пак тръгваме.

Намерихме място да поставим картечницата и стоим там, докато стана тъмно, плюс цялата нощ, но нищо не се случва. Чувахме, че всякъде другаде се провежда сражение, ама нас не ни закачаха. И ето че слънцето се показва, а ние сме гладни и изморени, ама си стоим там. После дотичва един човек, изпратен от сержант Кранц, който казва, че бригадата ще почне да слиза в падината веднага щом нашите самолети очистят виетнамците там, което ще бъде след няколко минути. Така и става — самолетите идват, пускат си бомбите и всичко експлондира и жълтурковците са очистени всички.

Виждаме как бригадата се движи по билото на извишението, обаче когато почват да слизат по наклона, всички оръжия на света отпочват да стрелят, хвърчат мини и други такива и става ужасена суматоха. От там, където сме, не виждаме никакви виетнамци, щото джунглата е гъста като четка за зъби, обаче със сигурност някой стреля по бригадата. Може да са холанците или даже норвежците — кой знае?

 

 

Боунс, картечарят, изглежда страхотно изпопритеснен през цялото това време, щото е загрял, че стрелянето идва отпред, което значи, че враговете са между нас и нашите позиции. С други думи ние сме си тук сам-самички. Боунс вика, че рано или късно, ако жълтите не прегазят бригадата, ще се върнат оттук и ако ни заварят на това място, хич няма да им хареса. Иска да каже, че е време да се чупим.

Грабваме си всичкия багаж и оръжията и тръгваме обратно към извишението, но Дойл внезапно хвърля око вдясно, към дъното на падината, и набелязва сума ти нови виетнамци, въоръжени до гуша, които се катерят по хълма към бригадата. Най-доброто, дето можехме да направим, е да се сдобрим с тях и да забравим другите глупости, ама тая няма да стане.

Тъй че се скрихме в едни гъсталаци и почакахме, докато ония се покачиха на върха на хълма. Тогава Боунс ги зачесва с картечницата и сигурно уби от раз поне десетина-петнайсет.

Дойл и аз, и другите две момчета мятаме гранати и нещата се развиват в наша полза, само че Боунс свършва патроните и му трябва нова лента. Пъхам една в картечницата, ама точно когато той се кани да натисне спусъка, виетнамски куршум го улучва точно в главата и я обръща наопаки. Той пада на земята, обаче продължава да се държи за картечницата, все едно че от това му зависи животът, въпреки че изобщо вече не е жив.

О, господи, беше ужасно и ставаше все по-ужасно. Да не говорим какво щяха да ни направят жълтите мутри, ако ни хванат. Викам му аз на Дойл да дойде при мене, обаче няма отговор. Издърпвам картечницата от ръцете на горкия Боунс и изпълзявам при Дойл, ама той и другите две момчета лежат застреляни. Двамата са умрели, обаче Дойл още диша, поради което го грабвам и го мятам през рамо като чувал с картофи и почвам да тичам през гъсталака към нашите, щото ме е адски шубе. Тичах може би двайсет метра и куршумите пискат около мене изотзад и аз си викам, че със сигурност ще ме уцелят в задника. Обаче после се мятам в тръстиките и се позовавам на една поляна с ниска трева, и какво да видя? Там е бъкано с жълти мутри, дето лежат на земята; гледат на обратната страна и стрелят по нашата бригада — поне така предполагам.

Ами сега? Виетнамци пред мене, виетнамци зад мене и виетнамци в краката ми. Не се сещам какво друго да направя, затова се втурвам към тях с пълна скорост и почвам да крещя и да викам и не знам още какво. Май сигурно съм откачил, щото не помня какво стана после, освен че крещях и виках отчайващо и търчах с все сила. Всичко беше напълно побъркано, после изневиделица съм сред бригадата и момчетата ме тупат по гърба като че ли съм отбелязал тъчдаун.

Изглежда, съм подплашил жълтите мутри и те си плюли на петите и си избягали по дупките. Сложих Дойл на земята и санитарите отпочнаха да го оправят, после дойде командирът на бригадата и ми друсна ръката и ми вика, че съм готин човек. После казва:

— Мама му стара, как успя да го направиш, Гъмп?

Сигурно чака отговор, но понеже обаче самият аз не знам как съм го направил, затова му викам:

— Пикае ми се.

Което си беше чистата истина. Командирът ме изглежда особено, после погледна сержант Кранц, който също е дошъл при нас, и сержант Кранц откликва:

— О, за бога, Гъмп, ела с мен!

После ме заведе зад едно дърво.

Тази нощ се срещнах с Буба, двамата се сместихме в едно окопче и занагъвахме консерви. После изваждам хармониката, дето ми е от Буба, и просвирваме няколко мелодии. Звучи адски шантаво тук, в джунглата, да свириш „О, Сузана“ и „У дома, в ранчото“. Буба има кутийка със сладкиши, дето му ги е изпратила майка му — пролини и халва — и двамата с него яко си похапвахме. И да ви кажа право, тази халва ми отваря разни спомени.

По-късно дойде сержантът Кранц и ме пита къде е бидонът с вода за пиене. Обяснявам му, че съм го зарязал в джунглата, когато съм се опитвал да нося Дойл и картечницата. За минута ми се струва, че ще ме накара да се върна за бидона, но все пак не го прави. Просто кимна и вика, че след като Дойл е ранен, а Боунс — убит, сега аз ще съм картечарят. Питам го кой ще носи три-ножника и амонициите и другите работи, а той вика, че пак аз, щото не е останал никой друг. После Буба се обажда, че той ще ги носи, ако може да го изхвърлят в нашата бригада. Сержантът Кранц си мисли по въпроса около минута, после вика, че може да се уреди, тъй като и без това от другата бригада не са останали достатъчно човеци дори за почистване на клозета.

 

 

Седмиците минават много бавно и почва да ми се струва, че времето се движи наобратно. Нагоре по един хълм, надолу по друг. Понякога на хълма има жълти мутри, понякога — не. Ама сержантът Кранц вика, че всичко е окей, щото всъщност сме марширували обратно към Съединените щати. Вика, че ще измаршируваме навънка от Виетнам, през Лаос и после нагоре, през Китай и Русия, чак до Северния полюс; ще прегазим по леда до Аляска, където нашите майки ще дойдат да ни вземат. Обаче Буба казва да не му обръщам внимание, понеже бил идиот.

Условията в джунглата са много примативни — никакво помещение, където да се изсереш, спим на земята като животни, ядем направо от консервените кутии, няма къде да се изкъпем и други такива, плюс дето дрехите ни се скапват от влажността. Един път на седмица получавам писмо от мама. Казва, че вкъщи всичко е подред, обаче гимназията не е спечелила никаква купа, откато я напуснах. Щом мога, отговарям на мама, ама се виждам в чудо какво да й пиша, че да не зациври пак. Тъй че й съобщавам, че се забавляваме страхотно и че с нас се държат адски гот. Веднъж взех, че съчиних писмо за Джени Къран и го пратих на мама, та да го даде на родителите на Джени, а те да й го испратят — където и да се намира. Само че още нямам никакъв отговор.

Своевременно с Буба измислихме жесток план за когато напуснем армията. Ще се върнем у дома, ще си купим корабче и ще отпочнем търговия с шкариди. Буба е от Ла Батр и през целия си живот е работил на шкаридено корабче. Той вика, че може би ще ни дадат заем и че ще се редуваме в капитанството и в другите там задължения, ще си живеем на корабчето и ще си изкарваме храната. Всичко е изчислил, пустият му Буба! Еди-колко си килограма шкариди да си изплатим заема, еди-колко си килограма — да си купим бензин, още толкова — за храна и тем подобни и всичко, дето остане, е лично за нас, да си гледаме кефа. Виждах в изображението си как стоя на кормилото на шкаридено корабче, или още по-гот — как седя на задната кърма и набивам шкариди. Обаче когато му казвам на Буба за това, той възклицава:

— Мама му стара, Форест, с тая твоя лакомия ще ми изядеш и ушите! Няма да вкусим нито една шкарида, преди да имаме печалба!

Прав е човекът, така си е!

Един ден взе, че задъжди дъжд и не спря цели два месеца. Върху нас се изля какъв ли не щеш дъжд, с изключение може би на суграшица или на градушка. Някога валеше ситен, бодлив дъждец. Друг път — истински порой. Валеше отстрани, отгоре и даже ми се струваше, че блика от земята. Обаче от нас се искаше да си вършим работата, която предимно беше в катерене и слизане по хълмове и други извишения, и търсене на жълти мутри.

Един ден ги открихме. Сигурно са имали някакъв си техен конгрес или нещо подобно, щото се получи същият дефект като да бяхме настъпили мравуняк — накъдето и да погледна, бъка от виетнамци. Не можем при тоя дъжд да си пускаме самолетите, тъй че след около приблизително две минути пак здравата го загазваме.

Тоя път ни хващат по бели гащи. Тъкмо прекосяваме едно оризище и наведнъж отвсякъде почват да ни стрелят. Момчетата крещят и пищят, и ги убиват, после някой вика:

— Отстъпвай!

Грабнах си аз картечницата и хуквам подред с всички други към някакви палми, под които може би поне ще се скрием от дъжда. Направихме си нещо като лагер и почваме да се подготвяме за прекарване на нова безкрайна нощ, когато се споглеждам за Буба и него го няма.

Някой ми вика, че Буба е там, в оризището, и че е ранен, а аз викам:

— По дяволите!

Сержантът Кранц ме чува и казва:

— Гъмп, опасно е да отидеш там.

Обаче на мен хич не ми пука — оставям картечницата, че да не ми тежи допълнително, и хуквам натам, където за последен път съм видял Буба. Обаче на половината път насмалко да настъпя едно момче от втори взвод, което е много ранено, и то ме поглежда с протегната ръка, тъй че си викам: „Мама му стара, какво да правя“, ама го грабчвам и хуквам обратно с него колкото сили имам. Около ми хвърчат куршуми и други такива. Има нещо, дето просто не мога да го загрея — защо, по дяволите, правим всичко това? Да играеш футбол е едно, ама това… не знам защо го правим.

Занесох онова момче и побягвам обратно и ето ти на̀ — друг войник. Навеждам се да го вдигна и да го занеса при нашите и него, обаче в този момент мозъкът му тупва в оризището, по причина, че задната част на главата му липсва. Пфу!

По тази причина го пускам пак на земята и продължавам напред и, разбира се, откривам Буба, който е ранен на два пъти в гърдите, и му викам:

— Буба, всичко ще се оправи, чуваш ли, щото ще си купим онуй шкаридено корабче. — После го замъквам до нашите и го слагам на земята. Поех си дъх и що да видя? Цялата ми риза отпред е оплескана с кръв и жълтеникава течност от мястото, където той е ранен, а Буба ме поглежда и пита:

— Майната му, Форест, защо се случи това?

По дяволите, какво да му кажа?

После той ми вика:

— Форест, ще ми посвириш ли на хармониката?

Тъй че я вадя и засвирвам нещо — даже не знам какво — а Буба проошепва:

— Форест, би ли изсвирил „Надолу по река Суони“?

А пък аз отвръщам:

— Разбира се, приятел.

Избърсвам хармониката и почвам да свиря, а наоколо продължава да гърми и да трещи и знам, че трябва да си бъда при картечницата, ама си викам „по дяволите“ и изкарах песента до край.

Не бях го отбелязал, но беше спряло да вали и небето е боядисано в гаден розовенкав цвят. От него лицата на всички изглеждат като самата смърт и по някаква причина жълтите мутри престанаха да стрелят, също и ние. Изсвирих „Надолу по река Суони“, после пак я започнах и коляничих до Буба, докато санитарят му бие инжекция и се грижи за него доколкото може. Буба се вкопчва в крака ми и очите му станаха мъгливи, а отвратителното розово небе прави лицето му бяло като чаршаф.

Той се мъчи да ми каже нещо, тъй че се наведох наистина близо, за да чуя какво. Ама така и не можах. Затуй попитах санитаря дали го е чул. А той вика:

— У дома. Той каза: „У дома“.

Буба… той умря и точка по въпроса.

 

 

Не съм прекарвал по-страшна нощ от тая. Нямаше начин да ни пратят помощ, щото пак беше почнало да вали изобилно. Онез ми ти жълти мутри бяха толкова близо, че ги чувахме да си приказват, и в един момент в първи взвод се стигна до ръкопасен бой. Призори долетя напалмов самолет, но за малко да си изтресе шибания товар право върху нас. От страх да не ги опърли и изпържи, нашите тичат вън от прикритието, очите им са на палачинки, всички псуват и се потят от шубе, щото гората се подпали и за малко пожарът да пресуши дъжда.

Някъде в суматохата успяха да ме гръмнат и какъвто ми е късметът, улучиха ме право в задника. Даже не си спомням как е станало. Всичко се прецака страшно. Зарязах картечницата, щото вече хич не ми пука. Скрих се зад едно дърво и се навих на кълбо, и почнах да плача. Няма Буба, няма шкаридено корабче, а той беше единственият приятел, дето съм го имал освен може би Джени Къран — и аз пак оплесках нещата. Ако не беше заради мама, като нищо щях да си пукна там — от старост или от нещо друго — няма значение какво.

След неизвестно време почнаха да кацат подкрепления с хелиокоптери и си казвам, че напалмената бомба сигурно здравата ги е стреснала ония с дръпнатите очи. Сигурно са си рекли, че щом изпотрепваме нашата си войска, какво ли ще им направим на тях?

Разкарват ранените от боевото поле и ето ти го сержанта Кранц, косата му цялата опърлена, дрехите — прогорени, като че ли току-що са го изстреляли от оръдие, и ми вика:

— Гъмп, не си голям акъллия, ама си страхотен войник. Бих искал да имам сто човека като тебе.

Пита ме дали ме боли и му рекох, че хич не, обаче го метнах.

— Гъмп — вика ми той, — отиваш си у дома, сигурно го знаеш.

Попитах го къде е Буба и сержантът Кранц ме изглежда като че ли съм смахнат, после отвръща:

— Ей сега ще дойде.

Питам го дали мога да пътувам в един хелиокоптер с Буба, а оня ми вика, че Буба ще си замине последен, щото са го убили.

После ме наръгват с дебела игла, пълна с някаква гадост, дето ме накара да се усещам по-добре, ама си помня, че гепвам сержанта Кранц за рамото и му казвам:

— До тоз момент никога не съм се молил за нищо, но ще качите ли лично Буба на хелиокоптера? И гледайте да се прибере у дома!

— Дадено, Гъмп — вика ми той. — Какво пък — дори ще го настаним в първа класа.

7.

Останах в болницата в Донанг близко два месеца. Там условията не бяха бог знае колко хубави, ама спяхме на подходни легла с мрежи за комари, и имаше дървени подове, дето ги метяха два пъти дневно, което си беше чист лукс в сравнение с живота, на който бях свикнал.

Да ви кажа, имаше няколко души много по-лошо ранени от мене. Горкичките момчета — на всичките им липсваше я крак, я ръка, я кой знае какво. Някои бяха застреляни в корема, в гърдите или в лицето. Нощем болницата приличаше на камера за изтерзания — ония ми ти момчета реват, пищят и викат техните мами.

Имаше един човек до моето легло, казваше се Дан. Бяха го гръмнали заедно с танка. Беше целият препечен и отвсякъде му стърчаха тръбички, ама никога не го чух да вика. Говореше си тихо и спокойно и след ден-два се сприятелихме. Дан е от щата Кънектикът и бил исторически учител, когато го набутали в армията. Обаче понеже бил умен, го пратили в офицерска школа и го направили лейтенант. Сеа, повечето от лейтенантите, дето ги познавам, бяха горе-долу тъпи колкото мене, обаче Дан беше не като тях. Имаше си своя собствена теория защо сме там, която гласеше, че може би вършим погрешни неща в името на правилна кауза или точно обратното, обаче при всяко положение не ги вършим правилно. Като танков офицер той ги чаткаше тия работи и все повтаря, че е нелепо да водиш война в страна, където почти не можеш да използуваш танкове по причина, че там има само блата и планини. Разправям му за Буба и така нататък, а той тъжно си разклати главата и вика, че ще умрат още много като Буба преди тая гадост да свърши.

След около седмица взеха, че ме изместиха в друга част на болницата, дето ги слагат всички, за да оздравеят по-бързо, ама всеки ден ходех в интензитетното отделение и си поседявах при Дан. Понякога му изсвирвах по някоя мелодия на хармониката и знам, че това много му харесваше. Мама ми е запратила кутия с шоколадчета и колетът най-после ме настига в болницата; искам да си ги поделя с Дан, само че той може да яде само неща, дето минават през онези тръбички.

Все си мисля, че това, дето седях и си приказвах с Дан, остави огромен отпечатък върху живота ми. Ще кажете, че идиотите като мен не могат да имат собствени теории, ама може би е така, щото никой не си е направил труда да разговаря с нас. Теорията на Дан беше, че всичко, дето ни се случва тук на нас или на когото и да било и където и да било, се подчинява на природните закони, които управляват Веселената. Изгледите му по въпроса бяха много по-сложни, ама все пак загрях същината и тя започна да променя цялото ми отношение към нещата.

През целия си собствен живот бъкел не съм разбирал какво става. Нещо просто се случва, после нещо друго, трето и така нататъка, и през повечето време хабер си нямам от понятие какво всъщност става. Ама Дан твърди, че всичко това е част от някаква схема и най-добре да си намерим местенце в нея и да се опитваме да си останем там. Някак си като ги знаех тия работи нещата почнаха да ми се проясняват.

Така или иначе станах много по-добре през следващите седмици и задникът ми е чисто нов. Докторът вика, че съм имал кожа като на „носорог“. В тая болница има физзала и тъй като нямаше какво друго да правя, един ден отивам там и виждам двама души да играят тенис за маса. Гледах, гледах, накрая ги питам дали мога да поиграя и те ми позволиха. Поначало загубих няколко точки, ама след малко почвам да ги бия ония двамата.

— Адски си бърз за такъв дългуч — вика ми единият.

Аз само климвам. Ходех да играя всеки божи ден и ако щете вярвайте, станах истински цар.

Следобедите ходех при Дан, но сутрините можех да правя каквото си ща. Пускаха ме навън от болницата, ако поисках, имаше автобус, дето возеше хората като мене в града, та да се поразкараме насам-натам и да купим от боклуците, дето жълтите мутри продават в магазините си. Обаче тия работи хич не ме интересуват, така че просто се разхождам и се услаждавам на пейзажа.

Близо до брега имаше малък пазар, където се продаваха шкариди и тем подобни; един ден взех, че си купих малко шкариди и готвачът в болницата ми ги свари и вярно, че бяха вкусни. Жалко, че старият Дан не можа да ги опита. Той каза, че ако ги смачкам на пюре, може би ще успеят да му ги вкарат в тръбичките. Вика, че ще помоли сестрата, ама знам, че просто се майтапи.

Тая нощ си лежа и си мисля за Буба и за това колко ли е обичал шкаридите и още за нашето шкаридено корабче и другите подробности. Горкичкият Буба! Така че на другия ден попитах Дан как така Буба може да бъде убит и какъв е тоя шибан природен закон, дето го допуска. Дан си помисли малко и отвръща:

— Знай, Форест, че всички тия закони не са особено приятни за нас. Обаче все пак са си закони. Например когато тигър се нахвърли върху маймуна в джунглата — това е лошо за маймуната, но добро за тигъра. Просто така е устроен светът.

След два дни отивам чак накрая на рибения пазар и ето че някакъв дребен жълтурко продава голяма торба с шкариди. Питам го аз отде ги е взел, а оня като взе да дърдори нещо, щото естествено не знае английски. Ама и мен си ме бива — обяснявам му чрез знаци като че ли съм индианец или нещо такова и той загрява и ми махва да го преследвам. Отначало малко ме е бъз, обаче оня се хили като ряпа и аз също му се хиля.

Сигурно сме вървели поне два километра покрай лодките и така нататък, ама човекът не ме завежда на някоя от тях, а до някакво блато близо до брега, нещо като езерце — пустият му хитрец е заложил телени мрежи там, където водата от Китайско море приидва при прилив. Направил си развъдник кучият му син! Взе една малка мрежа, загреба вода с нея и — ето ти на! — вътре десет-дванайсет шкариди. Пъха ми ги в една торбичка, пък аз му давам шоколадче. Оня едва не се накенза от кеф.

Същата вечер дават филм на открито близо до Главната квартира и аз не пропускам да отида, само дето едни момчета на първия ред здравата се ступват поради някаква причина и единият хвърля другия право в екрана, така че киното свършва набързо. После се разтягам на леглото и разсъждавам, и внезапно ми хрумва какво ще правя щом ме пуснат от армията. Отивам си у дома и си намирам езерце до океана и ще отглеждам шкариди! Мисля си, че сигурно нищо няма да излезе от корабчето, щото Буба вече го няма, ама нищо не ми пречи да отида в ония ми ти блата и да си купя мрежи. Да, точно това ще направя. Сигурен съм, че Буба щеше да го одобри.

Всеки божи ден през следващите седмици ставам рано и отивам да погледам как дребният жълтурко отглежда шкариди. Той се казва господин Чи. Седях си там и го съблюдавах и после той ми показа как го прави. Уловил е няколко бебета-шкариди и ги пуска в езерцето. После, като дойде приливът, почва да хвърля разни боклуци, дето карат да растат едни много дребни, лигави вещества, които шкаридите ги ядат и стават големи и тлъсти. Толкова просто, че даже идиот може да го направи.

След няколко дни в болницата се появяват едни много възбудени въздухари от щаба на пехотата и ми викат:

— Редник Гъмп, награден сте с Почетния медал на Конгреса за безкраен героизъм и вдругиден ще ви доставят със самолет обратно в Щатите, с цел да си получите ордена лично от президента.

Това беше рано сутринта и още си лежах и си мислех, че трябва да ида до тоалетната, а ония ми ти хора стърчат пред мене и май очакват да изнеса реч, а пък на мене ми се пикае, та две не виждам. Обаче този път само им викам „благодаря“ и тутакси млъквам. Може би това е да прилягаш в естествената схема на нещата.

 

 

Тъй или иначе, щом ония се чупиха, отивам в интензитетното отделение да видя Дан, обаче като влизам в стаята, леглото му е празно, дюшекът и завивките — навити и него го няма. Леле майко, какво е станало с него? Тичам да намеря санитаря, ама и той липсва. Виждам в коридора една сестра и я питвам къде е Дан. А тя вика, че си е заминал. А аз:

— Къде е заминал?

— Не знам — отвръща сестрата, — не е било през моята смяна.

Разкрих главната сестра и питвам и нея, а тя ми обясни, че Дан са го закарали със самолет в Америка, щото там щели да се грижат по-добре за него. Интересувам се дали той е добре, а жената вика:

— Ами да, ако да си добре означава да имаш продупчени бели дробове и други вътрешни органи, счупен гръбнак, отрязан крак, липсващо стъпало и изгаряния от трета степен по цялото тяло, то приятелят ти е в страхотна форма.

Благодарих й и побързах да се отдалеча.

Следобеда не играх пингпонг, понеже бях адски притеснен за Дан. Идва ми на ума, че може да е умрял и че не искат да ми го кажат, по причина, че първо трябва да уведомлят най-близките му роднини. Кой знае? Обаче ми е страшно кофти; разхождам се нагоре-надолу и си подритвам разни камъчета, празни консервени кутии и други такива.

Когато най-накрая се прибирам в моето отделение, заварвам на кревата си няколко писма, които най-после са ме настигнали тук, в болницата. Едното е от мама и тя пише, че къщата ни се запалила и тотално изгоряла и понеже няма ни застраховка, ни нищо, мама трябвало да отиде в приют за бедни. Пише, че пожарът почнал когато госпойца Френч изкъпала котката и я изсушавала със сушоар и котката или сушоарът се запалили и всичко изгоряло. Отсега нататък трябвало да й пиша чрез „Сестричките на бедните“. Мисля си, че ще берем много ядове за в бъдеще.

Има още едно писмо, адресирано на мен, и там пише: „Драги господин Гъмп, имате шанс да спечелите чисто нов понтиак, ако само ни пратите обратно приложения формуляр, с което обещавате да купувате за 75 долара комплект от нашите чудесни енциклопедии и новия годишник всяка година до края на живота си“.

Хвърлих това послание в боклука. По дяволите, за какво му са енциклопедии на идиот като мен? Плюс това не мога да карам кола.

Обаче третото писмо е лично за мене, а на гърба му е написано: „Дж. Къран, до поискване, Кембридж, Масачузетс“. Ръцете ми треперят толкова силно, че поначало не мога да го отворя. После чета първия ред: „Скъпи Форест, мама ми препрати твоето писмо, което получила от майка ти, и с дълбоко съжаление разбрах, че си бил принуден да участваш в тази отвратителна, неморална война“. Знаела, че трябва да е било ужасно поради това, че много от момчетата били убивани или осакатявани. После продължава: „Навярно ти тежи на съвестта, че участваш, макар да съм уверена, че са те принудили против волята ти“. Пише още, че сигурно е ужасно да нямаш чисти дрехи и свястна храна, обаче не разбирала какво искам да кажа с изречението „два дни ни се наложи да лежим по очи в офицерски лайна“. „Не мога да повярвам, че дори те са способни на подобна гадост.“ Мисля си, че май трябваше да й обясня случилото се по-подробно.

По-нататък Джени пише: „Организираме големи демонстрации против фашистките свине с цел да спрем тази ужасна, неморална война и да ги накараме да чуят гласа на народа“. Изписала е повече от страница на тая тема и ми се струва, че говори едно и също. Обаче изчитам всичко от игла до конец, щото само като й гледам почерка, сърцето ми почва да тупка по-силно.

Накрая Джени пише: „Поне отново си се срещнал с Буба; знам, че си щастлив да имаш до себе си приятел, който да те утешава“. Казва да предам поздравите й на Буба и в послеспис добавя, че припечелвала по нещичко като две вечери седмично свирела с малък оркестър в едно кафене близо до Харвардския унивирситет и ако случайно ми се отвори път натам, непременно да й се обадя. Групата, с която свирела, се казвала „Счупените яйца“. Мисля си, че със сигурност ще ми се отвори път към Харвардския унивирситет.

Същата вечер почнах да си приготовлям багажа, за да се върна у дома да получа Почетния орден и да се опозная с президента на Съединените щати. Обаче излиза, че няма какво толкова да приготвям, освен пиджамата, четката за зъби и бръснача, дето ми ги дадоха в болницата, защото всичките ми неща са в базата в Плейку. А онзи симпатяга, подполковникът от генералния щаб, ме посъветва:

— Я не се тръшкай, Гъмп — ще накараме двайсет жълти мутри от Сайгон за една нощ да ти спретнат чисто нова униформа, тъй като не можеш да се явиш пред президента по пиджама. — Полковникът споменава, че ще ме придружи чак до Вашингтон и ще се погрижи за спането, за храната и винаги да имаме кола на разположение, а освен това ще ми казва как да се държа и прочие. Пропуснах да ви кажа, че името му е Гуч.

Вечерта се захванах да играя за последен път пингпонг с някакъв тип от генералния щаб, дето бил най-добрият по тенис за маса в цялата армия или нещо подобно. Той е дребен, жилав човек, който не ще да ме погледне в очите и си носи собствена хилка в кожен калъф. Като усети, че ще му спукам задника, спря да играе и изяви, че топките не струват — били скапани от влажността. После си грабна хилката и си замина, което беше адски гот, щото в бързината забрави да си вземе топките, от които тук има нужда.

На сутринта, когато трябваше да замина, дойде една сестра и ми даде плик, надписан с моето име. Отворих го, а вътре — бележка от Дан, който значи е добре и ми пише следното:

Скъпи Форест,

Съжалявам, че не можахме да се видим преди да замина. Знаеш колко набързо решават докторите. Преди да осъзная какво става, вече ме изнасят, обаче помолих да почакат, докато ти напиша тази бележка, тъй като беше толкова мил с мене по време на престоя ми в болницата.

Чувствам, Форест, че скоро ще ти се случи нещо съдбовно, че някаква промяна или случка коренно ще преобразят живота ти. Запомни, че не бива да оставиш мига да ти се изплъзне. Като се замисля, осъзнавам, че забелязах нещо в очите ти, някакво пламъче, проблясващо от време на време, най-вече когато се усмихнеш, и в тези редки случаи ми се струваше, че онова, което виждам, е като Битие за способността на човеците да мислят, да създават, да съществуват.

Тази война не е за теб, стари ми друже — нито пък за мен — и аз успях да се изкопча, както съм сигурен, че и ти ще сториш след време. Най-важното е какво ще правиш след това. Струва ми се, че изобщо не си идиот. Възможно е според стандартите и тестовете на глупците да спадаш към една или друга категория, но знай, Форест, че успях да забележа искриците на любознателност, проблясващи дълбоко в съзнанието ти. Отплувай с прилива, приятелю мой, и когато те понесе, постарай се да го използваш, избягвай плитчините и подводните скали и никога, никога не се предавай. Ти си добър човек, Форест, и имаш голямо сърце.

Твоят приятел Дан

Прочетох писмото десет-двайсет пъти и в него има някои неща, дето не са ми много ясни. Таман ми се стори, че разбирам какво иска да ми каже, и ето ти думи и цели изречения дето хич не са ми ясни.

На другата сутрин полковник Гуч идва и ми казва, че трябва да тръгваме първо за Сайгон да вземем новата ми униформа, ушита от двайсет виетнамци предишната нощ, после — право за Съединените щати. Показах му писмото на Дан и го попипах какво точно иска да каже, а полковник Гуч го изчете, връща ми го и вика:

— Ясно като бял ден, Гъмп. Приятелят ти иска да каже да не свиеш някой гаден номер, когато президентът ти окачва медала.

8.

И ето че си летим над океан и полковник Гуч ми разказва какъв велик герой ще бъда като се върнем в Щатите. Вика, че ще се събират цели тълпи хора на парадите и прочие и че няма да се отърва от желаещи да ме почернят. Вика още, че армията ще иска от мен да попътувам с цел събиране на нови войници, пробутвано на облигации и други щуротии и че навсякъде ще ме посрещат „като цар“. Е, поне тук позна.

Когато кацнахме на летището в Сан Франциско, огромна тълпа ни чакаше да слезем от самолета. Демонстрациантите носеха плакати, лозунги и други такива. Полковник Гуч поглежда през прозореца на самолета и вика, че е изненадан, задето не ни посрещат с духовен оркестър. Оказва се, че и хората от тълпата са ни предостатъчни.

Щом слязохме от самолета, ония ми ти хора почнаха да ни викат, после някой хвърли домат право във физиономията на полковника. След това стана истински ад. Ченгетата правят кордон, ама побеснелите хора го скъсаха и хукват право към нас и ни викат, и крещят разни лоши неща. Сигурно са поне две хиляди, повечето са брадати и космати и не ме е било толкова шубе, откакто бях в оризището, дето го убиха Буба.

Полковник Гуч се опитваше да затрие домата от лицето си и да се държи на положение, ама аз си правя сметка, че ония ни превъзхождат с хиляда към едно, плюс дето нямаме грам оръжие. Тъй че си плюх на петите.

Ония ми ти хора сто процента си търсеха човек за гоненица, щото всички до един ме погват също като когато бях малък, крещят, ругаят и размахват плакатите си. Пробягах почти цялата писта и се шмугнах в сградата, и ми беше още по-страшно, отколкото когато ония мамалигари-чекиджии от Небраска ме преследваха на „Ориндж Боул“. Най-накрая стигам до тоалетната, заключвам вратата и се покатервам на седалката, и си стоя така, докато решавам, че ония са се отказали от гоненицата и са се прибрали вкъщи. Сигурно съм киснал там цял час.

Когато излязох, отидох във фоайето и ето ти го полковника Гуч, наобиколен от цял взвод военни полицаи и цивилни ченгета, и той изглеждаше адски притеснен, докато ме отбеляза. Щом ме видя, вика ми:

— Хайде, Гъмп. Заради нас задържат самолета за Вашингтон.

Когато се качваме на самолета, там вече има група от цивилни и ние с полковника сядаме напред. Още не сме полетели, а хората около нас взеха да стават и да сядат на други места по-назад. Питам полковник Гуч защо го правят, а пък той ми рече, че може би миришем особено или нещо такова. Рече ми още да не се притеснявам и че във Вашингтон нещата ще се оправят. Дано да е така, щото дори олигофрен като мене загрява, че досега нищо не е както полковникът обещаваше.

Когато самолетът пристига във Вашингтон, аз съм толкова възбуден, че ще се пръсна. От прозореца виждаме Капитола и разни други отбележителности, дето съм ги гледал само на картинка, обаче тоя път са си направо истински. От армията бяха изпратили кола да ни вземе и ни закарват в страшно готин хотел, с асансьори и други луксове и хора, които да ти носят багажа. Никога досега не съм се возил на асансьор.

Като се настаняваме, полковник Гуч идва и ми казва, че отиваме за по едно питие в някакво барче, дето по неговите спомени било бъкано с хубави момичета, и още, че тука е много по-различно от в Калифорния, щото хората на Изток са сивилизовани. Обаче пак сбърка.

Седнахме на една маса и той ми заръча бира и нещо за себе си и почна да ми обяснява какво да правя на утрешната церемония, когато президентът ми забоде медала.

Докато говореше, до масата ни се доближи едно хубаво момиче и полковникът я вижда и й вика да ни донесе още две питиета, щото сигурно я взе за сервитиорка. Ама онова ми ти момиче го изглежда и изсъсква:

— Не бих ти донесла и чаша с топла пикня, мръсен педераст! — После се извръща към мен и продължава: — Колко бебета уби днес, горило такава?

След тая работа се разкарахме в хотела, поръчахме да ни донесат няколко бири в стаята и полковникът взе да довършва лекцията си как да се държа утре.

 

 

На другата сутрин росни-росни отиваме в Белия дом, където живее президентът. Къщата му е адски готина, с огромна поляна отпред и ми се струва голяма почти колкото сградата на общината в Мобайл. Там е пълно с хора от армията, които ми друсат ръката и ми обясняват какъв герой съм, после идва моментът да ми окачат медала.

Президентът е старчок, дето говори като да е от Тексас или някъде нататък, а наоколо са насъбрани куп хора, повечето мязат на слугини и на чистачи, обаче си стоят преспокойно в розовата градина под топлото слънчице.

Някакъв военен почва да чете разни глупости и всички го слушат внимателно, освен аз, щото съм умрял от глад, тъй като още не сме закусили. Най-накрая оня от армията свършва, президентът ме доближава, изважда медала от кутията и го забожда на гърдите ми. После ме ръкостиска и всичките му там хора почват да снимат и да ръкопляскат и прочие.

Мисля си, че купонът е свършил и можем да се разкараме оттук, ама президентът не се помръдва и ме зяпа някак особено. Накрая вика:

— Момче, твоят стомах ли ръмжи така?

Погледнах към полковник Гуч, обаче той само вдигна очи към небето, тъй че климнах и казах „аха“, а президентът предложи:

— Хайде, момче, ела да намерим нещо за хапване.

Влизам след него в голямата къща и отиваме в някаква кръгла стаичка, а президентът нарежда на един човек, преоблечен като сервитьор, да ми донесе закуска. Оставаме си само двамата и докато чакаме закуската, президентът почва да ми задава въпроси, като например дали знам защо се бием с виетнамчугите и дали в армията се занасят добре с нас. Аз само разклащам глава и най-накрая той спира въпросите, настъпва една такава тишина, после той ме пита:

— Искаш ли да погледаш телевизия, докато чакаш храната?

Пак климнах, той пусна телевизора и по него дават „Бевърли Хилс“. Президентът ужасно се забавлява, вика, че гледал всички серии всеки ден и че отнякъде съм му напомнял за Джетро. След закуската ми предлага да ме разходи из къщата, аз се съгласявам и ето че тръгваме. Когато излязохме навън, снимачите хукнаха след нас, после президентът реши да седне на една пейка и се обърна към мене:

— Момче, бил си ранен, нали?

Климвам, а той продължава:

— Я погледни!

Запретва си ризата и ми показва голям белег на корема си, където сигурно е бил опериран от нещо, и ме пита къде са ме били ранили, тъй че си смъквам панталоните и му показвам. Ония ми ти снимачи направо откачиха — хукнаха към нас и взеха да снимат, хукнаха и други хора и ме разкараха при полковник Гуч.

Когато следобеда вече си бяхме в хотела, полковникът се втурва в стаята ми с един куп вестници. Майчице, колко е бесен! Почна да крещи и да ме псува, и да ме замерва с вестниците както съм си на леглото, и ето ме мен на първата страница — показвам си голия задник, а президентът ми показва белега си. Един от вестниците е нарисувал малка черна маска върху очите ми, че да не ме познаят, както съм виждал по мръсните картинки. Под снимката пише: „Президентът Джонън и герой от войната отдъхват в розовата градина“.

— Гъмп, идиот такъв! — крещи полковникът. — Как можа да ми го направиш тоя номер? Разсипан съм. Кариерата ми сигурно е разсипана!

— Не знам — отвръщам му, — ама все се мъча да правя каквото трябва.

 

 

След тая история пак съм в немилост, ама май още не са ме отписали напълно. Ония от армията са решили, че ще замина на завербуване, да се опитам да накарам момчетата да участват във войната, а полковник Гуч е накарал да напишат речта, дето трябва да я провъзнасям. Тя е много дълга и в нея има неща от сорта на „по време на криза няма нищо по-честно и по-патриотично от това да служиш на родината във въоръжените сили“ и още куп такива глупости. Белята е там, че изобщо не мога да я науча тая реч. О, виждам всички думи в главата си, ама като стане време да ги изкажа, всичко се обърква и става истинска каша.

Полковник Гуч побеснява. Кара ме да стоя до посред нощ всеки ден и се мъчи да ми набие речта в главата, обаче накрая вдига ръце от мене и вика:

— Ясно ми е, че няма да можеш.

После му хрумна идея и се обръща към мене:

— Гъмп, ето какво ще направим — ще съкратя пустата му реч, така че ще трябва да кажеш само няколко неща. Хайде да опитаме.

Взе да я скъсява и я направи толкова къса, че да я запомня и да не изглеждам като идиот. Накрая се оказва, че трябва да кажа само: „Запишете се в армията и се сражавайте за вашата свобода“.

 

 

Първата ни спирка по време на обиколката е някакъв малък колеж. Повикали са репортери и снимачи, а нас ни изтъпанчват на подиума в една голяма аудитория. Полковник Гуч стана и почна да изнася речта, която се предполагаше, че е написана от мене, и като я свърши, каза:

— А сега няколко думи от човека, получил наскоро Почетния медал на Конгреса — редник Форест Гъмп.

После ми направи знак да изляза напред. Някои хора от публиката ръкопляскат и като спряха, аз се приведох към микрофонта и викам:

— Запишете се в армията и се сражавайте за вашата свобода.

Стори ми се, че очакват още нещо, обаче това е всичко, дето ми казаха да кажа, затуй си стърча нелепо на подиума, всички са вперили погледи в мен, а аз — в тях. Неидейно някой от първия ред се обажда:

— Какво мислите за войната?

Казвам първото, дето ми идва изум:

— Войната е адска гадост.

Полковник Гуч се втурва и ми сграбчва микрофона и ме кара да седна най-отзад, обаче репортерите драскат ли, драскат в бележниците си, снимачите правят снимки и цялата публика буквално откача — всички стават на крака и ми викат „браво“. Полковникът набързо ме измъква от залата и ето ни в колата и градът остава след нас, а Гуч не ми казва нито дума, обаче си приказва сам и кротко се хили като някой откачен.

На другата сутрин още сме в хотела и се приготовляваме за нашата втора реч, когато телефонтът иззвънва. Говори само оня, дето е на другия край на жицата, а полковникът само слуша, непрекъснато вика „тъй вярно“ и от време на време ми хвърля кръвнишки погледи. Когато накрая затвори телефона, почна да оглежда обувките си и промълвява:

— Е, Гъмп, и този път успя да се проявиш. Обиколката е отменена, мене ме изпращат в метеорлогична станция в Исландия и въобще не знам, нито ми пука, какво ще стане с тебе, нещастник такъв!

Веднага го попитах дали сега можем да си поръчаме по една кокакола, а той ме гледа цяла минута, после пак взе да си говори самичък и да се хили като откачен.

 

 

След това изпълнение ме пратиха във Форт Дикс и ме зачислиха към ротата, поддържаща парното отопление. По цял ден и през половината нощ хвърлям въглища в котлите, които отопляват казармата. Ротният командир е един старчок, пълен непукист. Като пристигнах ми вика, че ми оставали само още две години преди уволнението, затуй да не се забъркам в някоя каша и всичко ще бъде наред. И точно това се старая да правя. Много си мисля за мама и за Буба, и за Джени Къран, която е в Харвард, и от време на време играя тенис за маса.

Един ден на другата пролет видях обявление, че в казармата ще се произведе турнир по пингпонг и победителят ще го пратят във Вашингтон да се изтезава за Купата на армията. Записах се да участвам и спечелих турнира адски баламски, щото единственият добър играч беше изгубил пръстите си през войната и все изпускаше хилката.

На другата седмица ме пращат във Вашингтон, пък турнирът ще се произведе в болницата „Уолтър Рийд“, където могат да ни съблюдават всички ранени момчета. Първия кръг го спечелих лесно, втория — също, ама на третия ми се падна за съперник едно дребно човече, дето така я фраска топката, че свят ми се извива — голям зор видях с него и отначало ми съдра задника от бой. Водеше ме с четири на две и вече си мислех, че ще загубя, когато неидейно поглеждам към публиката и що да видя! Там в инвалидски стол седи самият лейтенант Дан от болницата в Данант.

Между геймовете имаме малка почивка. Отивам при Дан и го оглеждам, и виждам, че вече няма крака.

— Трябваше да ги махнат, Форест — вика ми той, — обаче иначе съм много добре.

Махнали са и бинтовете от лицето му, което е цялото в белези и е изгорено от това, че танкът му се запалил. И от ръката му още стърчи тръбичка, свързана с бутилка, окачена на един прът на инвалидския стол. Дан ми намигва и прошепва:

— Казват, че изобщо няма да махнат системата, защото много ми отивала.

После се приведе, погледна ме право в очите и продължи:

— Форест, убеден съм, че можеш да направиш всичко, каквото поискаш. Наблюдавах те как играеш и ще го биеш тоя дребосък, защото си дяволски добър и ти е писано винаги да бъдеш пръв.

Климнах и ето че е време пак да почнем играта, ама от този момент нататък не изгубих нито една точка, отидох на финала и спечелих целия турнир.

Бях там около три дни и с Дан можахме да прекараме неизвестно време заедно. Возех го нагоре-надолу с инвалидския му стол, понякога го изкарвах в градината на слънце, а вечер му свирех на хармоника, както свирех на Буба. Дан много обича да разсъждава за разни неща — всякакви неща — например история и философия, а един ден ми говори за теорията на относителността и какво е означението й за Вселената. А пък аз взимам лист и му написвам цялата формула, щото сме я учили едно време в унивирситета. Дан гледа какво съм написал и вика:

— Форест, непрекъснато ме изненадваш!

 

 

Един ден, докато съм във Форт Дикс и се трудя прилежно в ротата по парното отопление, идва някакъв тип от Пентагона — целият в медали и ухилен като зелка — и се обръща към мене:

— Редник Гъмп, имам удоволствието да ви съобщя, че сте включен в отбора на Съединените щати по тенис на маса и ще заминете за Китай за играта с комунистите китайци. Оказва ви се голяма чест, тъй като за пръв път от близо двайсет и пет години нашата страна влиза в контакт с китайците и това събитие е много по-важно, отколкото който и да е турнир по тенис на маса. Нарича се дипломация и от вас зависи бъдещето на човечеството. Разбирате ли какво ви говоря?

Свивам си раменете и разклащам глава, обаче отвътре ми прималява. Аз съм само един нещастен идиот, а ето че трябва да се грижа за цялото човечество!

9.

И ето че пак потеглям към другия край на света, този път към Пекин, Китай. Другите момчета от отбора са симпатяги с най-различни професии и са особено мили с мене. И китайците са мили също и са съвсем различни от жълтите мутри, дето ги бях виждал във Виетнам. Първо на първо те са спретнати, чисти и учтиви. Второ — не се опитват да ме убият.

Американският държавен департамент е изпратил един човек да ни придружава и да ни учи как да се държим с китайците и от всичките ми нови познати само той не е толкова мил. Всъщност е истинско лайно. Казва се господин Уилкинс, има тънки мустачки, винаги носи куфарче и все се тръшка дали или не обувките му са лъснати, панталоните — изгладени и ризата — чиста. Бас ловя, че като иде сутрин в тоалетната, лъска задника си до блясък.

Та тоя господин Уилкинс все ми се дърви. Вика ми:

— Гъмп, когато някой китаец ти се поклони, ти трябва да му отвърнеш със същото. Гъмп, трябва да престанеш да си опипваш оная работа на публично място. Гъмп, какви са тези петна по панталоните ти? Гъмп, храниш се като свиня!

Май че е прав за последното. Ония ми ти китайци ядат с две пръчкици, с които е почти невъзможно да си вкараш храната в устата, тъй че повечето от манджата остава по дрехите ми. Хич не е чудно, че не видях нито един дебел китаец. Просто да не повярваш, че досега не са се научили да ядат с вилица.

Май се отплеснах, а? Изиграхме сума ти мачове срещу китайците и признавам, че имат добри изтезатели. Ама и ние не падаме по-долу. Вечер почти винаги ни водят някъде — да вечеряме или да слушаме концерт. Веднъж трябва да отидем в един ресторант — викат му „Пекинска патица“ — и като слизам във фоаето на хотела, господин Уилкинс пак ме заяжда:

— Гъмп, върни се в стаята си и си смени ризата. Изглежда така, като че са те замервали с храна.

После ме заведе на рецептата на хотела и накара един китаец, дето знаеше английски, да напише бележка на неговия си език, че отивам в ресторант „Пекинска патица“, а пък аз трябваше да я дам на таксиметраджията.

— Ние тръгваме — вика ми господин Уилкинс. — Дай бележката на шофьора на таксито и той ще те закара там.

Тъй че се върнах в стаята си и си турих нова риза.

Намерих такси пред хотела, качвам се и то тръгва. Почвам да търся бележката за шофиора, ама докато загрея, че сигурно е останала в мръсната риза, вече сме посред града. Шофиорът все ми бърбори нещо — сигурно ме пита къде искам да отида, а пък аз все повтарям „Пекинска патица, пекинска патица“, обаче оня вдига ръце и ме развежда на обиколка на града.

И така около час и право да ви кажа, видях страхотни гледки. Накрая го тупвам по рамото и когато се обръща, пак викам „Пекинска патица“ и си размахвам ръцете като че ли са крила. Неочаквано шофиорът пуска широка усмивка, климва и потегля, от време на време поглежда назад към мене, а аз пак си размахвам крилата. След около час той спира, поглеждам през прозореца и — мама му стара — тоя ме е закарал на летището!

По това време взе да става късно и понеже не съм вечерял, почвам да побеснявам от глад, тъй че като минаваме покрай един ресторант, правя знак на шофиора да ме свали.

Давам му цял куп от китайските пари, той ми връща малко и си заминава.

Влязох в ресторанта и седнах, все едно че съм паднал от Марс. Идва една госпожа, поглежда ме особено и ми дава менюто, обаче то е на китайски, поради което просто показвам четири-пет различни неща и си викам, че все някое ще става за ядене. Оказва се, че всички са много вкусни. Като свърших, платих и излязох на улицата. Исках да се върна в хотела, обаче сигурно съм вървял с часове. Накрая ме прибра полицията.

Докато се усетя какво става, хвърлят ме в затвора. Там един едър стар китаец, дето говори английски, ми задава всякакви видове въпроси и ми предлага цигари също като в старите филми. Освободиха ме чак другия следобед; господин Уилкинс дойде в затвора, бави се близо час и накрая ме пуснаха.

Уилкинс беше направо побеснял и ми крещи:

— Осъзнаваш ли, Гъмп, че те вземат за шпионин? Представяш ли си доколко действията ти ще навредят на нашата мисия? Ти луд ли си?

Исках да му кажа, че просто съм идиот, ама си замълчах. След тоя случай господин Уилкинс купи огоромен балон от един уличен продавач и го завърза за копчето на ризата ми, така че „по всяко време“ да знае къде съм. Освен това от този момент нататък закачи на ревера ми бележка с надпис кой съм и в кой хотел съм седнал. Тая бележка ме караше да се чувствам като пълен глупак.

 

 

Един ден ни натоварват на автобус и ни изкарват извън града до една голяма река и там гъмжи от китайци с официален вид; скоро ни става ясно, че причината е в това, че тук е най-главният китаец, председателят Мао.

Той е стар дебелак и досущ като Буда, свалил си е пиджамата и е по бански гащи. Казват ни, че председателят Мао е на осемдесет години и че ще преплува сам реката, а нас са ни довели да го съблюдаваме.

Та ето че председателят нагазва в реката и почва да плува, отвсякъде го снимат, а всички китайци бърборят като побъркани и изглеждат адски доволни. По средата на реката дебелакът спира, вдига ръка и ни махва. Всички му махваме в отговор.

След минута пак махва, ние също.

Не много дълго след това председателят Мао махва за трети път и изведнъж всички почват да загряват, че той не ни маха, а се дави.

Настъпва адска суматоха. Разни хора скачат във водата, от другата страна на реката се спускат лодки, а всички на брега подскачат и се хващат за главите. Викам си „да става каквото ще става“, щото видях къде потъна председателят, захвърлих си обущата и цоп! — право в реката. Надминах всички китайци дето се цамбуркат около мене и стигнах до мястото на потъване на председателя Мао. Лодката обикаля в кръг и хората гледат през борда, като че ли ще видят нещо, което ми се струва адски тъпо, щото реката е мътна като водата в нашите американски канали.

Все пак се гмурнах три-четири пъти и ето че налетях на дъртия мошеник, който се носи под водата. Измъкнах го и някакви китайци го сграбчиха, хвърлиха го в лодката и отпрашиха. Даже не си направиха труда да ме качат и се наложи лично да плувам по обратния път.

Като стигам до брега, всички хора там пак подскачат и плачат, обаче тоя път ме тупат по гърба, после ме вдигат и ме занасят до автобуса. Само че като потегляме към града, господин Уилкинс идва при мене и си разклаща главата, после казва:

— Ах ти, тъпако смотан, не разбираш ли, че би било много по-добре за Съединените щати, ако беше оставил кучия син да се удави? Заради тебе, Гъмп, пропуснахме златна възможност.

Май пак съм сгазил лука. Де да знам? Просто се опитвам да правя каквото трябва.

 

 

Почти сме приключили с турнира по пингпонг и аз вече не смогвам да следя кой губи и кой печели, обаче междувременно се получава така, че ставам нещо като национален герой на китайците по причина, че измъкнах дъртия Мао от реката.

Господин Уилкинс ми изявява:

— Гъмп, изглежда, че тъпата ти постъпка все пак е била в наш интерес. Получих съобщение, че китайски емисари биха желали да започнем обсъждане на възможността за възобновяване на дипломатическите отношения между нашите две страни. Нещо повече — китайците организират в твоя чест голям парад в центъра на Пекин и много се надявам, че ще се държиш прилично.

Направиха парада след два дни и гледката беше страхотна. По улиците имаше най-малко бильон китайци и като минавам покрай тях, всички махат и се кланят и така нататък. Кулиминацията на големия купон ще бъде в Квоминтан, който бил нещо като столица на Китай, а председателят Мао щял лично да ми благодари.

Като пристигнахме, него вече го изцедили от водата и очевидно му е приятно да ме види. Устроили са голяма трапеза, а мен ме слагат да седна до самия председател. Насред закуската той се навежда към мене и ме пита:

— Чух, че сте били във Виетнам. Бихте ли ми казали какво мислите за войната?

Преводачът превежда думите му и аз се замислям за неизвестно време, пък после си викам: „Кво пък толкова, няма да ме пита, ако не иска да разбере истината“, затуй отвръщам:

— Мисля, че е адска гадост.

Преводачът му го превежда, председателят Мао добива странно изражение и ме гледа много особено, обаче после очите му засияват, той пуска широка усмивка и почва да ми раздрусва ръката и да си клати главата като ония кукли, дето вместо шия имат пуржина. Разбира се, веднага ни снимат и после тия снимки са в американските вестници. Ама досега не съм споделил с никого какво казах на председателя, че го накарах да се засмее така.

 

 

Като си заминахме и излязохме от хотела, отвън се събрала голяма тълпа и всички ни поздравляват и ни ръкопляскат. Поглеждам натам и гледам една китайска мама с момченце на раменете и съвсем ясно си личи, че детето е монголоиндийски идиот — целите му очи са кривогледи, езикът му виси от устата, лигите му текат и то бръщолеви като всички идиоти. И аз не можах да се въздържа. Господин Уилкинс ни е наредил изобщо никога да не се доближаваме до разни китайци без негово разрешение, обаче аз все пак се доближавам до китайската мама. В джоба си имам няколко топки за пингпонг, изваждам една, взимам писалка, драсвам един X на топката и я давам на момченцето. Първата му работа е да си я пъхне в устата, а като му я изваждат, то протяга ръка и ми сграбчва пръстите. После почва да се усмихва — истинска, готина усмивка — и внезапно сезирам сълзи в очите на майка му, тя бръщолеви нещо на нейния си език и нашият преводач ми казва, че никога досега малкият сладур не се е усмихвал. Май има какво да й кажа по въпроса, обаче нямаме време.

Като си тръгнах, детето взе, че хвърли топката право в главата ми. И нали ми е кучешки късметът, точно в тоя момент ни снимаха и естествено снимката цъфна във вестниците с надпис: „Млад китаец демонстрира омразата си към американските капиталисти“.

Само че господин Уилкинс побърза да ме измъкне и докато се усетя, вече сме в самолета и политаме нависоко. Последното, което Уилкинс ми казва преди да кацнем във Вашингтон, е:

— Е, Гъмп, сигурно знаеш, че според тамошните обичаи, когато спасиш живота на китаец, завинаги си отговорен за него.

И ми се хили гадно и подло. Не знам дали ви споменах, но го бяха сложили до мене в самолета и точно ни бяха казали да не ставаме и да обтегнеме коланите. Аз само го поглеждам и пускам най-мощната пръдня в живота си, все едно работи циркуляр. Господин Уилкинс така се опули, че чак очите му ще изпаднат, после вика „пфу!“ и почва да си вее с ръката и се опитва да си свали колана на седалката.

В този момент дотичва една готина стюардеса да разбере какво става, а пустият му Уилкинс кашля и се задавя. Неидейно сам аз почвам да си вея, стискам си носа, посочвам към господин Уилкинс и крещя да отворят порозореца и прочие тъпотии. Оня до мене става червен като домат, запротестирва и ме сочи, а пък стюардесата само се усмихва и се връща на мястото си.

Като спря да се дави и да кашля, господин Уилкинс почна да си дърпа яката, като че ли му е тясна, и ми шепне:

— Гъмп, това беше ужасно невъзпитано.

А аз само се усмихвам и се правя, че не го отбелязвам.

След това ме пратиха пак във Форт Дикс, но вместо да ме върнат в ротата по парното, взеха, че ме пуснаха по-рано от армията. Не минават ден-два и вече съм свободен. Дават ми пари за билет до вкъщи, аз също си имам някой долар. Сега се налага да реша какво да правя.

Знам, че трябва да се прибера и да видя мама, щото тя е в приюта за бедни. Мисля си, че може би е време да се захвана и с развъждането на шкариди и да постигна нещо в живота, обаче през цялото време на дъното на съзнанието ми е все Джени Къран, дето сега е в Харвардския унивирситет. Взех автобус до гарата и през целия път се мъчих да измисля как по-принципно да постъпя. Ама като дойде време да си купя билета, казах на касиерката, че искам да отида в Бостън. Има моменти, в които не можеш да позволиш на принципите да ти попречат.

10.

Нямах никакъв адрес на Джени освен пощенската кутия, обаче пазех писмото й с името на заведението, където тя си свиреше с оркестъра. Опитах се да стигна пеша от гарата ама все се губех, тъй че накрая взех такси. Беше следобед и заведението беше празно, с изключение на двама пияници и бирата, разлята на пода още от снощи. Обаче на бара намирам един човек и той ми казва, че Джени ще дойде към девет. Попитах го дали мога да я изчакам и той ми вика „добре“, тъй че седнах и седях пет-шест часа, та малко ми отпочинаха краката.

После заведението взе да се пълни, предимно с младежи, които изглеждаха бая учени, обаче бяха издокарани като клоуни от цирка. Всичко живо с мръсни джинси и тениски, момчетата са с бради и очила, а косите на момичетата изглеждат така, като че всеки миг от тях ще фръкне някоя птичка. После групата излиза на сцената и почва да се настанява. Значи трима-четирима души и една огромна лектрическа уредба, и я включват. Обаче нямаше нищо общо с концертите, дето едно време ги изнасяхме в сградата на Студентския съюз. Пък и Джени Къран никаква я нямаше.

Като си нагласиха лектрическите инструменти, почнаха да свирят и честно да ви кажа, бяха адски шумни. Запроблясваха разноцветни светлини, а музиката ми звучеше като че да излита реактивен самолет. Обаче на публиката й харесва и когато ония свършват, всички в залата шумно ги амплодират. После поржекторът осветлява кулисите и ето я и нея — Джени!

Променила се е, откакто си я спомнях. Първо, пуснала си е косата чак до задника и носи слънчеви очила вътре, въпреки че е нощ! Изтупана е с джинси и с блуза с толкова пайети по нея, че прилича на табло на телефонна централа. Групата пак засвири и Джени почна да пее. Сграбчила микрофона и танцува по цялата сцена, подскача насам-натам, размахва си ръцете и косата. Помъчих се да чуя думите на песента, ама оркестърът беше прекалено силен — ония ми ти момчета думкат по барабаните, блъскат по пианото и мачкат лектрическите китари, докато почва да ми изглежда, че покривът ще се срути. Викам си насаме: „По дяволите, това пък чудо какво е?“.

След малко групата излиза в почивка, аз ставам и тръгвам да мина зад сцената през една врата. Ама там варди някакъв тип и ми казва, че не може да ме пусне. Като се върнах на масата, отбелязвам, че всички зяпат униформата ми.

— Жесток костюм имаш — вика един, един друг казва да ме изхвърлят, а още един трети пита:

— Ама истински ли е?

Пак почвам да се чувствам като идиот и излизам навън, и си викам, че е по-добре да се поразкарам нагоре-надолу и да обмисля нещата. И се разкарвам половин час, че и повече, и като се връщам, пред заведението се е спретнала една дълга опашка, и всички искат да влязат. Отидох най-отпред и обясних на човека, че всичките ми неща са вътре, обаче той ми каза да застана на края на опашката. Сигурно съм висял там цял час, обаче си слушах музиката отвътре и правичката да ви кажа, звучеше малко по-добре като си по-далече от нея.

Ама след някое време ми писна и заобиколих по алеята до задната врата на клуба. Там имаше едни ниски стъпала и аз седнах на тях и почнах да съблюдавам как плъховете се гонят в боклука. Хармониката ми беше в джоба и докато чаках, я извадих и засвирих по малко. Още чувах музиката на групата и след малко откривам, че свиря заедно с тях, използвам хроматичния регистър, та да не духам толкова силно и да бъда в тон с оркестъра. Не знам колко седях там, ама скоро почнах да си правя вариация в до мажор и за огромна моя изненада мелодията не звучеше толкова лошо, като я свирех — стига да не те карат да слушаш, не е зле.

Изведнъж вратата зад мене се отвори и гледам на прага Джени. Сигурно пак имаха почивка, ама аз така се бях увлякъл в свиренето, че не бях обърнал внимание.

— Кой е там? — пита тя.

— Аз — отвръщам, обаче понеже на алеята е тъмно, Джени си подава главата през вратата и пак пита:

— Кой свири на тази хармоника?

Изправям се и малко ми е кофти заради дрехите ми, обаче отговарям:

— Аз съм, Форест.

— Кой?!

— Форест.

— Форест? Форест Гъмп! — И току се втурва от вратата и се хвърля в прегръдките ми.

 

 

Седнахме двамата зад кулисите и почнахме да си разправяме какво ни се е случило, понеже имаше още време тя пак да се качи на сцената за поредния рунд. Джени обясни, че не била напуснала унивирситета, както си мислех, а просто я изхвърлили, щото една вечер я сгащили в леглото на някакво момче. По онова време за такива нарушения те изхвърляха от училище. Банджовистът избягал в Канада, за да не го приберат в армията, и групата се разпаднала. Джени отишла за малко в Калифорния и носела цветя в косите си, ама сега ми вика, че там живеят само откачени и през цялото време са дрогирани. После срещнала едно момче, дошла с него в Бостън и двамата участвали в мирни подходи или нещо такова, ама той се оказал обратен, тъй че Джени го чупила и се хванала с един много стабилен участник в мирните подходи, който се заканвал да прави бомби и да избухва сгради. Обаче и от тая връзка не излязло нищо, тъй че тя се запознала с един тип, преподавател в Харвардския унивирситет, обаче той се оказал женен. После ходела с някакъв адски готин тип, само дето един ден и двамата ги арестували за кражба и Джени решила, че е време да се стегне.

Срещнала случайно момчетата от „Спуканите яйца“, почнали да свирят нова музика и станали много популярни в Бостън, а другата седмица даже заминавали за Ню Йорк да правят запис за албум. Каза ми, че си има гадже — едно момче от харвардския унивирситет, студент по философия, ама след представлението тая вечер можело да отида у тях и да спя там. Адски съм разочарован, че си има приятел, обаче няма къде да отида, тъй че така и направих.

Гаджето се казва Рудолф. Дребосък. Сигурно тежи петдесет кила с мокри дрехи. Косата му е рошава, носи сумата и мъниста на шията си и като влизаме в апартамента, седи на пода и медитира като гуру.

Джени му вика:

— Рудолф, това е Форест. Той ми е мой приятел, откакто сме деца, и за малко ще ни гостува.

Рудолф не казва нищо, само махва с ръка като папата, когато дава благословлия.

Джени има само едно легло, обаче ми спретва нещо като дюшек на пода и трябва да ви кажа, че не беше по-лошо от много легла, на които съм спал в армията, и адски по-готино от повечето.

Като ставам на другата сутрин, Рудолф пак клечи насред стаята и медитира. Джени ми направи закуска, оставихме горкичкия Рудолф на пода и тръгнахме тя да ми покаже Кембридж. Първото, което казва Джени, е, че трябва да си купя нови дрехи, понеже тук хората не загряват и си мислят, че им се подигравам. Тъй че отидохме в един магазин, избрах си един работен комбинезон и яке, пресъблякох се още там и сложих униформата в една торбичка.

Разхождаме се из Харвардския унивирситет и не щеш ли, Джени налита право на женения преподавател, дето му е била гадже. Още е приятелка с него, макар зад гърба да го нарича „дегенератско лайно“. Той се казва доктор Куакенбъш.

Та тоя приятел е адски възбуден по причина, че от другата седмица почва да подава по нова тема, която бил измислил съвсем сам. Наречена е „Ролята на идиота в световната литература“.

Аз се включих в разговора и рекох, че темата ми се вижда доста интересна, а оня ми вика:

— Форест, защо не идваш на лекциите? Може да ти е интересно.

Джени ни поглежда и двамата някак странно, но не казва нищо. Върнахме се в апартамента и нашият Рудолф още си клечи на пода сам-саменичък. Като сме в кухнята, питам я съвсем тихо дали Рудолф може да говори и тя отвръща „да“. Рано или късно щял да проговори.

 

 

Следобеда Джени ме закара да се опозная с другите момчета от групата и им каза, че свиря на хармоника като бог и не може ли тая вечер да ме препипат как свиря. Един от момчетата ме пита като какво най-много ми харесва да изпълнявам и аз отвръщам „Дикси“, а той вика, че не може да повярва на ушите си, а Джени скача и казва:

— Няма значение! Ще се оправи, щом свикне с нашата музика.

Тъй че тази вечер свирих с оркестъра и всеки се съгласява, че съм добър принос, а на мене ми е адски гот да седя там и да гледам Джени да пее и да се размята по цялата сцена.

На другия понеделник реших да посвещавам лекциите на доктор Куакенбъш, посветени на „Ролята на идиота в световната литература“. Дори само заглавието ме кара да се чуствам някак си важен.

— Днес — вика докторът на студентите — имаме гост, който ще идва на лекциите от време на време. Моля, запознайте се с господин Форест Гъмп.

Всички се извръщат и ме разглеждат, а аз скромно им махвам, после часът почва.

— Идиотът — казва докторът — е играл важна роля в историята и в литературата в продължение на дълги години. Предполагам, че всички сте чували за селския идиот, който обикновено е умствено изостанал човек, живеещ в някакво село. Той често бил обект на присмех и подигравки. По-късно благородниците усвоили обичая да имат придворен шут — човек, който с постъпките си да забавлява кралските особи. В много случаи той бил действително идиот или олигофрен, в други — просто клоун или шегобиец…

И ги дрънка все такива, и почвам да вдявам, че идиотите не са просто безполезни хора, ами са поставени на тоя свят с определена цел, точно както ми беше казал Дан, и тази цел е да накарат хората да се смеят. А бе, бива си ни.

— Повечето писатели създават образа на глупеца с цел да използват похвата „двусмислие“, което им позволява да оставят глупака да се прояви като такъв, като същевременно читателят разкрива много по-сложното значение на глупостта. От време на време по някой велик писател като Шекспир оставя глупака да се подиграе с някого от главните герои и по този начин поучава читателите.

Тука вече почнах да се обърквам, обаче това е напълно нормално. Доктор Куакенбъш казва, че за да демонстрира думите си, ще разиграем сцена от пиесата „Крал Лир“, където има шут и таен, преоблечен луд, а самият крал е откачен. Назначава едно момче на име Елмър Харингтън Трети да разиграе ролята на лудия Том О’Бедлам, а едно момиче, дето се казва Лусил, ще разиграва шута. И още едно момче на име Хоръс не знам кой си, ще бъде откачения дърт крал Лир. А после се повръща към мене:

— Форест, защо не играеш ролята на граф Глостър?

Вика, че щял да вземе декорации за сцената от факултета по драматично изкуство, обаче искал ние да си направим костюми, че всичко да изглежда по „реалистическо“. А пък аз си мисля: „Мама му стара, как се набутах в тая дивотия?“.

 

 

Междувременно с нашата група се случват разни важни неща. Един човек долетя от Ню Йорк да ни слуша и после вика, че иска да идем в записно студио и да направим касета с нашта музика. Всички момчета са възбудени, включително Джени Къран и аз, разбира се. Човекът от Ню Йорк се вика господин Фибълщайн. Та тоя господин вика, че ако всичко мине добре, нашата група може да стане най-големия удар след измислянето да се играе бейзбол на закрито. Трябвало само да подпишем някаква хартийка и да почнем да се обогатяваме.

Джордж, нашият пианист, ме учеше по малко как да свиря по неговия инструмент, а Моуз, барабанистът, също ми позволява да удрям по барабаните му. Прави ми кеф да се уча да свиря на всички тия неща, и на хармониката също. Всеки ден тернирам и всяка вечер групата свири в клуба.

После един следобед се прибирам вкъщи от лекции и намирам Джени да седи сама на канапето. Попитах я къде е Рудолф, а тя отвръща, че се е „чупил“. Питам я защо, а тя:

— Щото е бездарно копеле като всички останали, затова!

А пък аз й предлагам да излезем да се наядем и да поговорим по въпроса.

Естествено, през всичкото време говори само тя и непрекъснато ругае мъжете. Били „мързеливи, безотговорни, егоисти и изпечени лъжци“ с една дума — лайна с говна. Беснее, беснее, после почва да плаче. А пък аз й викам:

— Стига, Джени, недей. Не си струва. Тоя Рудолф хич не беше за тебе, само клечеше на пода като някой идиот.

А пък тя отвръща:

— Да, Форест, може и да си прав. Хайде да се прибираме вкъщи.

И се прибираме.

Като се прибрахме, Джени почна да си сваля дрехите и остава само по пликчета, а аз си седя на канапето и се правя, че не я отбелязвам, ама тя идва да застане пред мене и казва:

— Форест, искам да ме чукаш.

Останах като треснат. Седя си неподвижно и я зяпам. После Джени седна до мене и взе да се занимава с панталоните ми и докато се усетя какво става, тя ми е свалила ризата, прегръща ме, целува ме и разни други работи. Поначало ми е кофти точно тя да ми ги прави тия работи. Разбира се, че все си бях мечтал за това, ама не очаквах да бъде по тоя начин. Обаче после май нещо ми става и хич не ми пука какво съм очаквал, щото ние се въргаляме по канапето и почти сме си съблекли дрехите, а после Джени ми смъква долните гащи и се ококорва и вика:

— Брей, виж ти какво имало тука!

После ме сграбчва както госпойца Френч едно време, обаче не ми казва да си затворя очите, така че не ги затварям.

Този следобед правихме толкова неща, които не са ми идвали наум даже в най-смелите ми мечти. Ама и Джени е опасна — показа ми хватки, дето сам никога нямаше да се сетя — странично чукане, на кръст, с главата надолу, със задника нагоре, кучешката, прави, седнали, наведнати напред, наведнати назад, отвътре навън и отвън навътре — единственият начин, по който не опитахме да го направим, беше поотделно. Изтъркаляхме се през целия хол и бум — право в кухнята — разбутахме мебелите, събаряхме разни работи, пуснахме щорите, събрахме килима и даже случайно включихме телевизора. Накрая го направихме в умивалника. Не ме питвайте как. Като най-после свършихме, Джени полежа за малко, после ме поглежда и вика:

— По дяволите, Форест, къде си бил през целия ми живот?

А пък аз кротко отвръщам:

— Че тук, наблизо.

 

 

Естествено, след тоя случай нещата между нас с Джени са малко по-различни. Почваме да спим заедно в едно легло, което отначало ми е малко необикновено, ама после със сигурност свикнах. Като свирим в клуба, Джени често минава покрай мене и ми разрошва косата или ме гали по врата. Внезапно всичко се променя — сякаш животът ми почва току-що и аз съм най-щастливият човек на света.

11.

Идва денят, когато трябва да изнесем нашето представление в Харвард. Сцената, дето ще я разиграем, е когато крал Лир и неговият шут излизат в пустошта, което е нещо като нашенско блато или поле, избухва страхотна буря и всички тичат в една барака, наречена „колиба“.

В колибата чака един човек, лудият Том О’Бедлам, който всъщност е героят Едгар, преоблечен като луд, по причина, че е прецакан от брат си, който е мръсник. Освен това по същото време кралят напълно е откачил, Едгар се преструва на смахнат, а шутът, разбира се, се държи като такъв. Моята роля е да се справя на граф Глостър, който е баща на Едгар и е сравнително нормален на фона на всички ония откачалки.

Доктор Куакенбъш беше приспособил едно старо одеяло да прилича на колиба и беше направил машина за духане за бурята — един голям вентилатор, с хартийки, закрепени на перките с щипки за пране. Та значи, се появява Елмър Харингтън Трети, издокаран в чувал от зебло и с решето на главата. Момичето, дето го беха назначили да се прави на шут, беше намерило отнякъде специален костюм с шапчица със звънчета и обувки, извити отпред като ония, дето ги носят арабите. Момчето в ролята на Том Бедлам се е снабдило с перука като на „Бийтълс“ и дрехи, направо от боклука, и си беше намацало лицето с мръсотия. Всички адски се вживяват в ролите си.

Аз май изглеждам най-гот от всички, щото Джени ми спретна костюм от един чаршаф и калъфка за възглавница и съм се омотал в него като в пелена, а освен това тя ми направи от една покривка плащ, точно като тоя на Супермен.

Докторът пусна духовата машина и ни казва да почнем от дванайста страница, където смахнатият Том ни разправя тъжната си история.

— Подайте нещо на бедния Том! Нечистия го гони насам-натам през огън и плам.^[5] — вика Том.

А крал Лир възкликва:

— Какво? Наистина ли си доведен до туй от дъщерите си? Нима не си оставил нищо? Всичко даде?

А шутът:

— Не, запазил си е една дрипа, та да не ни е срам, като го гледаме.

И така си дрънкат тъпотии още доста време, после шутът казва:

— Тази студена нощ ще ни подлуди и пощури всички.

Е, тука е абсолютно прав.

Някъде по това време трябва да вляза в колибата, с една факла, която професорът е взел назаем от театралния факултет.

Шутът вика:

— Ето, пристига едно блуждаещо огънче!

Доктор Куакенбъш ми запалва факлата и аз прекосявам стаята и влизам в колибата.

— Това е нечистият бяс Флибъртиджибет! — вика Том О’Бедлам.

— Какъв е този? — питва кралят.

А пък аз:

— А вие как се казвате? Кои сте?

Смахнатият Том отвръща, че е „Том без дом“, дето яде жаби и тлъсти и слаби, и без разлика всички попови лъжички, гущери, дъждовници и техните любовници и още други тъпотии, после аз ужким внезапно разпознавам краля и викам:

— Нима това е свитата ви, сър?

А шантавият Том отговаря:

— И князът на нощта е благородник.

Едни му викат „Модо“, други — „Маку“.

Сега машината за вятър здравата духа, ама професорът май не е предвидил, че съм близо два метра висок, като я е правил колибата, щото върхът на факлата ми се опира в тавана.

Сега смахнатият Том трябва да каже: „На Том му е студено“, ама вместо това вика:

— Разкарай я тая факла!

Поглеждам в книгата си да видя откъде му е дошла тази реплика, а Елмър Харингтън Трети ми изкрещява:

— Внимавай с тая факла, идиот такъв!

А пък аз му отвръщам:

— За пръв път в живота не аз съм идиотът — а ти!

После неидейно покривът на колибата се запали и падна върху бийтълсовата перука на смахнатия Том, и тя също се подпали.

— Изключете тая проклета машина! — крещи някой, но вече е много късно. Всичко гори.

Смахнатият Том крещи като че ли го дерат и крал Лир си маха решетото от главата и го нахлупва на главата на лудия Том, за да изгаси огъня. Хората подскачат нагоре-надолу, удушават се, кашлят и ругаят, а момичето в ролята на шута пада в истерия, отпочва да крещи и да плаче:

— Всички ще загинем!

И за няколко минути работата май отива натам.

Обръщам се зад мен и какво да видя — пустото му наметало се е подпалило — поради което отворих прозореца, сграбчих шута за кръста и скочихме навънка. Беше само от втория етаж и отдолу имаше някакви си храсталаци, дето омекнаха падането ни, обаче беше точно по обяд и стотици хора се разхождаха в двора на унивирситета. А ние неидейно се пльосваме в лехата, целите в пушек и в пламъци.

Черен дим бълва от отворения порозорец на стаята и ето ти го внезапно доктор Куакенбъш — наведе се навънка и се разгледа, размахва юмрук, а цялото му лице омазано със сажди.

— Ах ти, Гъмп, шибан идиот такъв, тъп, смотан задник! Ще си платиш за гяволъка! — врещи той.

Шутката се въргаля по земята, реве с цяло гърло и кърши ръце, ама всъщност нищо й няма, само дето е малко опърлена. Поради това решавам, че е време да се чупя — хукнах през двора колкото ме краката държат, а наметалото ми още гори и димът се точи след мене. Тичах чак до апартамента и като влязох, Джени възклицава:

— О, Форест, как мина? Обзалагам се, че си бил върхът! — После по лицето й се написва особено изражение и тя пита: — А бе ти усещаш ли миризма на изгоряло?

— Това е дълга история — отвръщам.

 

 

Така или иначе след злополучната пиеса вече не посвещавам курса „Ролята на идиота в световната литература“, щото онова, дето го научих, ми е предостатъчно, обаче всяка вечер свирим с Джени с групата и по цял ден се любим, разхождаме се и си устройваме пикници на брега на река Чарлз и се чувствам в рая. Джени е написала хубава, нежна песен със заглавие „Направи ми го безмилостно и бързо“, в която имам петминутно соло на хармониката. Беше прекрасна пролет и лятото също, отидохме в Ню Йорк и направихме записите за господин Фибълщайн и след няколко седмици той се обади с новината, че ще ни издадат албум. И после всички ни викат да свирим в техните градове и с парите, дето ги взехме от господин Фибълщайн, си купихме голям автобус с легла и други подробности и тръгваме на турне.

Сеа, има още нещо друго от тоя период, дето изигра голяма роля в живота ми. Една вечер, след като свършихме първия рунд в клуба, Моуз, барабанистът на „Спукани яйца“, ме отдръпна настрана и ми вика:

— Форест, ти си свестен пич, ама искам да опиташ нещо, което положително ще ти помогне да свириш по-гот.

Питам го аз какво е, а той ми дава някаква малка цигара. Казвам му, че не пуша, благодаря все пак, а той:

— Това не е обикновена цигара, Форест. В нея има нещо, което ще разшири хоризонтите ти.

Викам му, че не съм много сигурен дали ми трябва хоризонтално разширяване, ама той настоява поне да пробвам и като се позамислих малко, реших, че нищо няма да ми стане от една цигара, така че я запалих.

Ще ви кажа едно — хоризонтите ми наистина здравата се разшириха!

Всичко като че ли се движи забавено и е оцветено в розово. Второто представление, дето го изнесохме оная нощ, беше най-хубавото в живота ми. Като че чувах всички песни по сто пъти като ги свирех. После Моуз дойде и ми вика:

— Форест, май ти хареса? Използвай го, когато се чукаш.

Послушах го и беше прав и за това. Похарчих малко от спестените си пари да си купя от онуй вълшебно нещо и докато се усетя, почнах да го пуша ден и нощ. Само едно беше лошо — след някое време почнах да ставам още по-тъп. Всяка сутрин още със ставането си запалвах цигара с марихуана и лежах по цял ден, докато станеше време за свирене. Поначало Джени не ми казваше нищо, щото и тя си падаше малко по тая работа, ама един ден отбелязва:

— Форест, не ти ли се струва, че пушиш прекалено много от тази гадост?

— Не знам — викам й. — Колко е прекалено много?

— Колкото пушиш в момента — отвръща ми Джени.

Ама на мен не ми се искаше да се откажа. Някак си това ме караше да забравя всичко, за което се притеснявах, не че по това време имаше много, за което да се тревожа. Вечер, в паузите, излизах на малката алея зад клуба и гледах към звездите. И да няма звезди, пак гледам към небето и една нощ Джени излиза и ме заварва да гледам към дъжда, и тогава ми се скарва сериозно.

— Форест, трябва да зарежеш това. Безпокоя се за тебе, защото не правиш нищо друго освен да свириш и да лежиш по цял ден. Вредно е за здравето ти, разбери. Мисля, че трябва да се махнеш оттук за известно време. След утрешния концерт в Провинстаун нямаме друг ангажимент, така че може да заминем някъде на почивка. Например да отидем на планина.

Разклащам глава. Даже не съм сигурен дали съм чул всичките й думи.

И така следващата вечер свирим в Провинстаун. Намирам задния вход и излизам навън да изпуша една от любимите си цигари. Седя си самичък и си гледам работата, ама неидейно се появяват някакви две момичета. Едното вика:

— Хей, не си ли оня, дето свири на хармоника със „Спукани яйца“?

Климнах и тя взе, че се пльосна право в скута ми. Другото момиче се хили тъпо и внезапно си сваля блузата. А другото посяга да свали ципа на панталоните ми и да си запретне полата, а аз само си седя като пън. Внезапно задната врата се отвори и Джени вика:

— Форест, време е за… — После спира за миг като ужилена и вика: — Майната ти! — и затръшва вратата.

Тогава скочих и момичето, дето ми е на скута, пада на земята, а другото ругае, та се къса, ама аз влязох право вътре при Джени, а тя се подпряла на стената и плаче. Приближих се до нея, а тя ми крещи:

— Не ме докосвай, тъпанар такъв! Всички мъже сте еднакви, пръчове такива! Нямате уважение към никого!

Никога не съм се чуствал толкова кофти. Право да ви кажа, почти не си спомням какво сме свирили после. На връщане Джени отиде да седне най-отпред в автобуса и въобще отказа да ми говори. Тази нощ спа на канапето, а на сутринта ми изяви, че може би е време да си намеря сопствено жилище. Тъй че си събрах багажа и си тръгнах. Чувствах се адски посрамен. Не можех да се обясня с Джени, нито нищо. Пак ме бяха изхвърлили.

 

 

След това Джени замина за някъде. Питах много хора, но никой не знаеше нищо за нея. Моуз вика, че мога да спя при него, докато си намеря жилище, ама ми е ужасно самотно. Тъй като в момента не свирим, общо взето няма какво да правя и ми идват мисли да ида у дома и да видя мама, и може да почна с отвъждането на шкариди на онова място, дето живееше горкичкият Буба. Може би от мене няма да излезе рокзвезда. Може би съм само един негоден за нищо идиот.

Обаче един ден Моуз се връща от кръчмата на ъгъла, дето ходи да гледа новините по телевизията, и представете си кого видял — Джени Къран.

Каза, че била във Вашингтон и марширувала в голяма демонстрация против войната във Виетнам, и още казва защо й е притрябвала тая гадост, като мястото й е тук при нас, за да ни изкарва пари.

Викам му, че трябва да ида да я видя, а Моуз казва:

— И гледай да я доведеш.

После продължава, че май знае къде живее Джени, по причина, че има една група от Бостън, наела апартамент във Вашингтон с цел да протестира против войната.

Събрах си багателите — всичко, което имах — благодарих на Моуз и после тръгнах. Не знаех дали ще се върна.

 

 

Пристигам във Вашингтон и заварвам една голяма бъркотевица. Навсякъде бъка от полицаи и хората крещят по улиците и мятат разни неща като по време на бунт. Полицаите фраскат по главите ония, дето мятат, и положението става много напечено.

Намерих адреса на жилището, дето може би е Джени, обаче няма никой вкъщи. Чаках на стълбите почти цял ден, после, към девет вечерта, спира една кола, от нея излизат хора, и Джени с тях!

Ставам от стъпалата и тръгвам към нея, ама тя се обръща от мене и тича обратно към колата. Ония другите, две момчета и едно момиче, направо се виждат в чудо и не знаят какво да правят, щото хабер си нямат кой съм, обаче после един от тях казва:

— Слушай, на твое място не бих я закачал точно сега — адски е разстроена.

Попитах го защо и той ме дръпна настрани и вика следното: Джени току-що била излязла от затвора. Арестували я предишния ден и тя прекарала нощта в женския затвор, а на сутринта, преди да успеят да я освободят, ония от затвора казали, че тя можела да има въшки в главата по причина на дългата й коса и взели, че я избръснали цялата. Джени без коса бе!

Правя си сметка, че сигурно не ще да я видя така, щото се е скрила на задната седалка на колата и лежи там. Затуй запълзявам по колене, та да не мога да гледам през порозореца, и викам:

— Джени, аз съм, Форест.

Тя не обелва нито дума, пък аз й казах колко съжалявам за това, дето се е случило. Казвам й, че повече няма да пуша наркотици, нито да свиря с групата, по причина на всичкото това изкушение. Казвам й още, че съжалявам за косата й. После отпълзях до стъпалата, дето ми е багажът, разрових торбата си и намерих едно старо кепе от армията, залазих обратно до колата, забучих го на пръчка и го пъхнах през порозореца. Джени го взима кепето, слага си го, излиза от колата и ми се скарва:

— Хайде, стига си се влачил по земята, глупчо такъв! Влизай в къщата.

Седяхме и говорихме с нея за малко, а ония, другите хора, те пушат марихуана и пият бира, ама не и аз. Всички обсъждат какво ще правят утре, когато ще има голяма демонстрация пред Капитола на Съединените щати и група виетнамски ветерани ще си свалят медалите и ще ги хвърлят на стъпалата на Капитола.

Внезапно Джени възклицава:

— Знаете ли, че Форест, дето го гледате тук, е получил Почетния медал на Конгреса?

Ония напълно затихват и ме зяпват отначало мене, после се гледат помежду си, после един вика:

— Исусе Христе, току-що ни изпрати дар, Господи!

На другата сутрин Джени идва в хола, където спя на канапето, и ми казва:

— Форест, искам днес да дойдеш с нас и искам да си носиш военната униформа.

Питам я защо, а тя:

— Защото ще направиш нещо, че да се спрат всички страдания във Виетнам.

И ето че се навлякох в униформата, а Джени идва след малко с едни вериги, дето току-що ги е купила от железарията, и ме кара да ги увия около мене си.

Питам я защо, ама тя настоява:

— Ти го направи, пък по-късно ще разбереш защо. Нали искаш да ми доставиш удоволствие?

И ето че тръгваме — аз, издокаран с униформата и с веригите, и Джени с другите. Денят е ясен и като стигаме пред Капитола, там е събрана цяла тълпа с телевизионни камери и там е полицията от целия свят. Всички пеят и викат и показват на полицаите среден пръст. След малко видях едни други момчета с униформи, събрани на едно място, и после, един по един, те почват да се приближават колкото може повече до стъпалата на Капитола и да си свалят медалите, и да ги хвърлят. Някои от момчетата са в инвалидски столове, други куцат, на трети липсват крака или ръце. Едни просто си подмятат медалите на стълбата, ама други направо ги запращат. Някой ме хваща за рамото и ми казва, че сега е мой ред. Погледнах Джени и тя климна, тъй че излизам напред.

Става много тихо, после по мегафонта обобщават името ми и че ще си хвърля Почетния медал на Конгреса като знак на подкрепата ми за прекратяване на войната във Виетнам. Всички ме поздравляват и ръкопляскат и аз виждам другите медали на стъпалата. Високо над нас, на верандата на Капитола, си седят някаква групичка хора, няколко ченгета и мъже в костюми. Мисля си, че от мен се иска да се постарая, тъй че си свалям медала и за секунда го поглеждам и сигурно съм си спомнил за Буба и другите, и за Дан, не знам точно какво, ама нещо ми стана, засилвам се аз колкото мога повече и хвърлям медала с всичка сила. И един от мъжете по костюм на верандата току взе, че се килна назад. За беда съм хвърлил медала прекалено далече и съм го цапардосал право по главата.

После стана тя каквато стана! Полицаите нахлуха в тълпата и хората им крещят разни работи, и после избухва сълзопричинителен газ; изневиделица пет-шест полицая скачат върху мене и почват да ме налагат с палките си. Тичат още техни колеги и докато се усетя какво става, ония ми слагат белезници, хвърлят ме в полицейски фургон и ме замъкват в затвора.

 

 

Останах в затвора цялата нощ, а на сутринта ме взеха и ме изправят пред съдията. Бил съм там и преди.

Казват му на съдията, че съм обвинен в „нападение с опасно оръжие — медал“ и съм „оказал съпротива по време на ареста“ и така нататъка, и му подават един лист.

— Господин Гъмп — казва съдията, — не мога да си представя как човек с вашето положение, който е служил толкова вярно на родината си, се е забъркал с тези смахнати, които си хвърлят медалите, поради което ще наредя да бъдете трийсет дни под психиатрично наблюдение — може би докторите ще разберат причината за идиотската ви постъпка.

След това ме отведоха обратно в килията, а после ме натовариха на един автобус и ме откараха в психиатричната болница „Сейнт Елизабет“.

Най-накрая успяха да ме „приберат“.

12.

Тая болница си е чиста лудница, слагат ме в една стая с някакъв Фред, дето е тука почти цяла година. Той моментално почва да ми обяснява с какви откачени ще си имам работа. Имало един тип, отровил шест души, друг пречукал майка си със сатъра. Тук държат хора, дето са направили разни щуротии — от убийство и изнасилване, до твърдения, че са испанският крал или Наполеон. Най-после питам Фред защо са го затворили и той отвръща, че е брадвен убиец, обаче ще го пуснат след около седмица.

На втория ден, откакто съм тук, ми казват да се появя в кабинета на моя психиатър доктор Уолтън. Оказва се, че доктор Уолтън е жена. Тя вика, че поначало ще ми даде малък тест, после ще ме прегледат медицински. Слага ме да седна на една маса и ми показва карти с мастилени петна по тях и ме пита какво виждам. Аз все викам „мастилени петна“, докато тя накрая се вбеси и ми каза да кажа нещо друго, тъй че почнах да си измислям разни неща. После ми дава един дълъг тест и ми вика да го направя. Като свършвам, ми нарежда да се съблека.

Сеа, с едно-две изключения, всеки път щом си сваля дрехите, нещо кофти ми се случва, ето защо й казвам на докторицата, че не ща да го правя, а тя си забелязва нещо в бележника и ми вика да се съблека сам или щяла да повика санитарите. Май нямам голям избор, а?

Тогава се събличам и като оставам чисто гол, оная ми ти жена влиза в стаята, оглежда ме от глава до пети и възклицава:

— Виж ти, бил си страхотен мъж!

После взе да ме фраска по колената с гумено чукче, както едно време в унивирситета, и да ме човърка къде ли не. Ама не ми казва да се наведна, за което съм й благодарен. Накрая ми рече да се облека и да си отида в стаята. По пътя натам минах покрай една стая със стъклена врата и вътре има разни малки деца — седят или лежат, лигите им текат, те се гърчат и удрят по пода с юмруци. Постоях там неизвестно време, гледах ги и ми беше адски мъчно за тях — наспомниха ми за мене, когато бях в олигофренското даскало.

След два дни ми казват пак да се появя в кабинета на доктор Уолтън. Като отивам там, тя е с двама други човека, облечени като лекари, и тя казва, че това са доктор Дюк и доктор Ерл от Националния психиатричен институт и че били много заинтересувани от моя случай.

Двамата лекари ме накараха да седна и почнаха да ме питат разни въпроси — всякакви въпроси — и се редуват да ме фраскат по колената с чукчето. После доктор Дюк вика:

— Слушай, Форест, имаме оценките от тестовете ти и е направо забележително колко добре си се справил с математиката. Така че искаме да ти дадем други тестове.

Измъкват тестовете и ме накараха да ги взема, и тия са много по-трудни от първия, ама смятам, че се справих добре. Ако знаех какво ще стане после, със сигурност щях да ги прецакам.

— Форест — обръща се към мене доктор Ерл, — това е феноменално. Имаш мозък като компютър. Нямам представа доколко можеш да разсъждаваш с него — и може би точно заради това си тук — но никога преди не съм виждал нещо подобно.

— Повярвай ми, Джордж — обажда се доктор Дюк, — този човек е направо забележителен. Преди известно време работих за НАСА и мисля, че трябва да го изпратим за проучване в Космическия център в Хюстън. Те търсеха точно такъв човек.

Всички доктори ме зяпват, разклащат си главите, после ме фрасват още веднъж по коленете с гуменото чукче и ми се струва, че скоро пак ще пътувам.

 

 

Откараха ме до Хюстън, щата Тексас, с огромен самолет, дето беше само на мое разположение и на доктор Дюк. Пътуването беше приятно, с изключение на това, че ме бяха завързали за седалката.

— Слушай, Форест — вика ми доктор Дюк. — Работата стои така. В момента здравата си я загазил, задето си замерил с медала си секретаря на Сената. За това могат да те тикнат за десет години в затвора. Но ако сътрудничиш на хората от НАСА, лично ще се погрижа да те освободят — съгласен ли си?

Климнах. Непременно трябваше да се чупя от пандиза и да намеря Джени. Ужасно ми липсва.

 

 

Изкарах в тая НАСА в Хюстън около месец. Преглеждаха ме, правиха ми разследвания и ме питаха толкова много неща, че чуствам сякаш ще се явявам в шоуто на Джони Карсън.

Ама не.

Един ден ме завлякоха в една голяма стая и ми казаха какво са измислили.

— Гъмп — викат ми. — Искаме да те използваме при полет в космоса. Както натъкна доктор Дюк, умът ти е като компютър — само че още по-добър. Ако успеем да те програмираме правилно, ще бъдеш безкрайно полезен за американските космически програми. Какво ще кажеш?

Помислих си малко и после им рекох, че май ще е по-добре първо да питам мама, обаче те ме затапват моментално и ми викат, че иначе ще изкарам следващите десет години от живота си в пандиза.

Затуй отвръщам „да“, което обикновено ме вкарва в беля всякой път.

 

 

Идеята, дето са я измислили, е да ме сложат в космически кораб и да ме застрелят на няколко милиона километра от земята. Вече са застрелвали хора на Луната, ама не са намерили там нищо, дето да си струва пукната пара, затова са намислили посещение на Марс. За мой късмет в момента нямат намерение да ме пращат на Марс — това ще бъде нещо като тернировка, през която ще се помъчат да разберат какви човеци са най-подходящи за пътешествието до Марс. Освен мене са избрали една маймуна и една жена.

Жената е една опака мадама, казва се майор Джанет Фрич и се предполага, че е първата американска космонавтка, само че никой не знае за нея, щото цялата програма е много строго секретна. Тая майорка е един тапешник и косата й е като стригана с ножица, и тя май не харесва нито маймуната, нито мене.

Всъщност маймуната е най-готина. Тя е голям женски орангутан и се казва Сю, заловена е в джунглите на Суматра или някъде тъдява. Всъщност тука имат цял куп такива маймуни и от много време все ги застрелват в космоса, обаче викат, че Сю ще бъде най-супер за това пътуване по причина, че е женска и е по-дружеска от мъжките маймуни и че освен това сега ще бъде третото й летене в космоса. Щом я чатнах тая работа, взех да се питам как така ще ни пратят там горе, след като най-опитният член на екипажа е маймуна. Кара те да се замислиш, нали?

Както и да е, преди полета ни подлагат на най-различни тернировки. Слагат ни в центрофуги и ни въртят като бесни, и още в малки стаички без изобщо никакво притегляне и други подобни. И по цял ден ми тъпчат в главата разни тъпотии, дето искат да ги запомня, например уравнения за изчисляване на разстоянието между там, където се намираме, и мястото, където искат да отидем, и как отново да се върнем; още щуротии от сорта на координати със съвпадащи оси, косинусови изчисления, сфероидна тригонометрия, алгебра на Бул, използвана при дигиталните компютри, анализи на Фурие, квадратна и матрична математика. Казват, че ще бъда „резерва“ на резервния компютър.

Пратих куп писма на Джени Къран, обаче всички до едно ми ги върнаха с надпис „адресатът неизвестен“. Също писах и на мама и тя ми прати дълго писмо, което по същество иска да каже: „Как можа да го погодиш тоя номер на горката си стара майка, когато тя живее в приют за бедни и ти си й единственото, дето й е останало на света?“.

Не посмях да й кажа, че ще ме тикнат в затвора, ако не го направя, затуй просто й писах да не се притеснява, щото екипажът ни е много опитен.

 

 

Големият ден най-после идва и право да ви кажа, не съм само малко нервен, а съм изпоплашен до смърт. Макар проектът да беше много строго секретен, новината е достигнала до пресата и ще ни дават по телевизията и по радиото.

Сутринта ни донасят вестниците да ни покажат колко сме прословути. Ето някои от заглавията: „Жена, маймуна и идиот в поредния космически експеримент на Съединените щати“, „Америка изстрелва необикновени пратеници към чужди планети“, „Момиче, глупак и горила ще полетят в космоса днес“ и така нататък. Даже имаше едно заглавие в „Ню Йорк Поуст“ — „Ето че излитат — но кой е командирът?“. Имаше само едно нещо, написано в „Ню Йорк Таймс“, дето горе-долу не беше толкова обидно: „Новата космическа сонда е с разнообразен екипаж“.

Както винаги, от момента, когато ставаме, наоколо е истинска суматоха. Отиваме на закуска и някой вика:

— Не трябва да закусват в деня на полета.

Друг се обажда, че трябва, после някой друг заповядва обратното и така я караме неизвестно време, докато накрая вече никой не е гладен.

Набутват ни в скафандърите и ни закарват до площадката за застрелвано с един малък автобус. Сю се вози най-отзад, в клетка. Космическият кораб е висок поне сто етажа, пуска пара и съска, все едно че живи ще ни изяде. Закарват ни с асансиор до капсулата, дето ще бъдем вътре, и ни завързват и натоварват Сю отзад.

После почваме да чакаме.

И чакаме.

И чакаме.

И чакаме.

През цялото време пустият му космически кораб ври, съска, стене и пуска пара. Някой вика, че сто милиона души ни гледат по телевизора. Сигурно и те чакат.

В крайна сметка по обяд някой идва и чука на вратата на капсулата и казва, че полетът временно е отложен, докато оправят кораба.

Така че пак слизаме с асансиора — аз, Сю и майорката Фрич. Тя единствена се тръшка и се оплаква, щото ние със Сю сме адски облекчени.

Обаче облекчението ни не трае дълго. След около час един човек дотичва в стаята, дето тъкмо сядаме да обядваме, и крещи:

— Веднага си облечете скафандърите! Готвят се да ви застрелят в космоса!

Всички пак крещят и викат, и се щурат наоколо. Мисля си, че сигурно някои телевизорни зрители са се оплакали или нещо такова, та ония са решили да подпалят огъня под задниците ни, независимо от всичко. Ама каквато и да е причината, вече няма значение.

Пак ни качват на автобусчето и ни закарват до кораба, и вече се качваме с асансиора, когато някой вика:

— Господи, забравихме проклетата маймуна!

И почва да крещи на хората на земята да се върнат за Сю.

Отново ни завързват и някой брои на обратно от сто, и ето че довеждат нашата Сю. Всички се излагаме в седалките и оня е стигнал до десет, когато чух някакви странни, ръмжащи звукове изотзад, където е Сю. Успях да се пообърна и що да видя! Това там изобщо не е Сю, а мъжки маймун, дето ми се зъби и си дърпа като луд предпазния колан, като че всеки миг ще се освободи.

Съобщих го на майорката Фрич, а тя се озъртва и възклицава „О, боже“, и се свързва по радиото с човека от контролната акула.

— Слушай — вика му, — направили сте грешка и сте ни пробутали от мъжките маймуни, затуй по-добре да го отложим туй чудо, докато изясним недоразумението.

Обаче най-внезапно космическият кораб почва да ръмжи и да се тресе и човекът от контролната акула казва по радиото:

— Това си е лично твой проблем, малката, ние си имаме разписание.

И отлитаме.

13.

Първото ми впечатление е, че съм смачкан под нещо, също като баща ми под ония банани. Не мога да се мърдам, не мога да викам, не мога да кажа нищо, не мога да направя нищо — ние сме вързани и безпомощни. Като погледвам през прозореца навън, виждам само синьо небе. Космическият кораб излиза от атмосферата.

След някое време като че почва да забавя и нещата се пооправиха. Майорката Фрич вика, че сега можем да разкопчаем коланите си и да се уловим за работа, каквато и да е тя. Вика още, че пътуваме със скорост двайсет и четири хиляди километра на час. Погледвам назад и вярно — Земята е като малка топка зад нас, точно като на картинките от космическото пространство. Огледвам се и какво да видя — огромната дърта маймуна злобно и мрачно ни фиксира мене и майорката. Фрич казва, че може би нашият приятел иска да обядва или нещо такова и аз трябвало да отида и да му дам банан, преди да побеснее и да направи някоя поразия.

Приготвили са малка торба с маймунска храна и там има банани, сухи плодове и листа и разни други гадории. Отварям торбата и почвам да ровичкам вътре за нещо, дето ще успокои маймуна, а майорката се свързва по радиото с контролната акула в Хюстън и крещи:

— Хей, слушайте, трябва да направим нещо с тая маймуна. Това не е Сю, а мъжки орангутан и май хич не му е приятна нашта компания. Възможно е дори да е склонен към насилие.

Изминава неизвестно време, докато съобщението стигне до Земята и отговорът се върне при нас, ама чуваме как един човек казва:

— Хайде, не го правете на въпрос. Няма значение коя е маймуната — всичките са еднакви.

— Как не! — заяжда се майорката. — Друга песен ще пееш, ако си в малка скапана стаичка с това огромно злобно животно!

След минута-две радиото изпращява и един глас казва:

— Слушай, заповядано е да си мълчиш за смяната, иначе ще станем за майтап. И за теб, и за оня с теб — тази маймуна е Сю, независимо какво има между краката.

Майор Фрич ме погледва и разклаща глава, после вика:

— Тъй вярно, сър, обаче ще го държа тоя шибалник вързан, докато съм в една стая с него, ясно ли е?

А от контролната акула й отвръщат:

— Прието.

 

 

Всъщност като свикнеш, направо си е гот да бъдеш в космоса. Ние сме без притегляне и поради това плуваме из целия кораб, а отвън гледката е отбележителна — Луна и Слънце, Земя и звезди. Питвам се дали Джени Къран е там, долу, и какво ли прави.

Ние обикаляме ли, обикаляме около Земята. Ден и нощ се сменят на всеки час и почвам да гледам с друга переспектива на нещата. Викам си: „Ето че станах космонавт, а като се върна — или по-точно, ако се върна — тогава какво? Да ида и да отвъждам шкариди? Да ида и пак да намеря Джени? Да свиря със «Спукани яйца»? Да направя нещо, че да измъкна майка ми от бедняшкия приют?“. Всичко е адски необикновено.

Майорката гледа да подремне всеки свободен момент, ама като не спи, беснее. Опява за маймуната, за ония чекиджии от контролната акула, тръшка се, че няма стая, където да се гримира, че ям не когато е време за вечеря или за обед. Мама му стара, що дига толкова джангър, като и без това ядем само шоколадчета! Не че се оплаквам, ама можеха да изберат някоя готина мадама или поне жена, дето не се жалва през цялото време.

И още нещо ще ви кажа — тоя ми ти маймун също не е цвете за мирисане.

Поначало му дадох банан — нали така? Той го сграбчи и почна да го бели, после го остави. Бананът взе да хвърчи из цялата кабина на космическия кораб и се наложи да го преследвам. Като го открих, пак го дадох на маймуна, а той почва да го мачка на каша и да хвърля кашата където завари, така че трябваше да я почиствам. Отгоре на всичко през цялото време иска да е център на вниманието. Щом го оставиш сам, дига страхотен джангър и трака със зъби като някое от ония, навиващите се ченета. Може да не ви се вярва, ама като го послушаш това тракане, буквално почваш да се влудяваш.

Накрая си извадих хармониката и се залових да изсвиря нещичко — май че беше „У дома, в ранчото“. А маймунът се поуспокои. Затова посвирих още малко — песнички като „Жълтата роза на Тексас“ и „Мечтая за Джени със светлокестенявата коса“. Онова ми ти животно си лежи там, кротко като бебе. Само че бях забравил, че на кораба има телевизорна камера и че всичко се предава в контролната акула. Като се събуждам на другата сутрин, някой държи вестник долу, пред камерата в Хюстън, и аз чета голямото заглавие: „Идиот изпълнява космическа музика, за да усмири маймуна“. Майтапи, ама съм принуден да се примиря.

В крайна сметка нещата вървят доста добре, обаче забелязвам как тоя Сю хвърля особени погледи на майорката. Всеки път, когато тя се доближи до него, маймунът се ококорва и посяга да й пусне ръка или нещо такова, а Фрич почва да го ругае:

— Марш оттук, гадино такава! Разкарай си ръцете от мене!

Ама Сю си е наумил нещо. Ясно е като бял ден даже и на мене.

След някое време загрявам какъв му е проблемът. Бях се скрил зад преградата да се изпикая на спокойствие в един буркан и изведнъж чувам някаква патардия. Показвам си главата иззад параванта и гледам, че Сю е успял да докопа майорката и си е пъхнал ръката под космическия й костюм. Оная ми ти жена крещи до бога и налага Сю по китарата с радиомикрофонта.

В тоя момент чатнах всичко. Два дни, откакто сме в космоса, Сю е завързан за седалката и не може нито да се изпикае, нито нищо. А аз най-добре знам каква мъка е това, нали ви разправях. Сигурно горкият маймун ще се пръсне! Притекох му се на помощ и го измъкнах от майорката, а тя продължава да кряка и го нарича „мръсно животно“ и други обидни думи. После отиде отпред на пилотската кабина, наведе си главата и се разрева. А пък аз развързах Сю и го заведох зад параванта.

Намерих му празна бутилка, в която да се изпикае, ама щом свърши, той взима, отпраща я в едно табло с цветни светлинки, пръска я на парчета и пикнята политва из космическия кораб. Викам си „майната й“, повеждам Сю обратно към седалката му и изведнъж виждам една едра капка пикня да се понася право към майор Фрич. Изглежда, че ще я удари по тила, затуй пуснах Сю и тръгнах да хвана капката с мрежата, дето ни я дадоха да ловим разни неща, като хвъркат насам-натам. Обаче тъкмо да уловя пикнята, майорката сяда и се обръща, и капката се лепва право върху лицето й.

Проклетото женище пак взе да крещи и да църка, а междувременно Сю почва да къса жиците от контролното табло. Майорката вика да го спра, ама преди да се усетя какво става, искри и други неща се разхвърчават из космическия кораб и Сю подскача нагоре-надолу и продължава да руши инвентара. По радиото се обажда някой и пита „какво става там, по дяволите?“, обаче вече е прекалено късно.

Космическият кораб се клатушка и се преобръща и ни подхвърля като тапи мене, Сю и майор Фрич. Не можем да се хванем за нищо, не можем да изключим нищо, не можем да се изправим или да седнем. Гласът от контролната акула казва по радиото:

— Забелязваме известна дестабилизация на кораба. Форест, вкарайте ръчно програма D-6 в бордовия компютър!

Мама му стара — тоя сигурно се майтапи. Въртя се като пумпал, отгоре на всичко трябва да се оправям с разбеснял се маймун! Майорката крещи толкова силно, че не чувам нищо, даже не мога да мисля, ама все пак й чатвам идеята — щели сме да се разбием и да изгорим. Успях да хвърля едно око през порозореца и положението действително изглежда кофти. Земята идва към нас прекалено бързо.

Някак си успявам да се добера до компютъра и се хващам за контролното табло с едната ръка, докато с другата набутвам D-6 в машината. Това е програма, предвидена да приводни космическия кораб в Индийски океан, ако закъсаме, а сега със сигурност сме закъсали.

Майорката и Сю се държат отчаяно, ама проклетото женище успява да изкрещи:

— Какво правиш бе?

Като й отвърнах, оная пак крещи:

— Зарежи тая работа, тъпо говно такова — вече минахме над Индийския океан. Чакай да направим завой и гледай да ни спуснеш в Южния Тих океан.

Ако щете вярвайте, ама светът се обикаля за нула време с космически кораб, а майорката е награбила микрофонта и кряска на хората от контролната акула, че ще цамбурнем или ще се разбием в Южния Тих океан и да дойдат незабавно да ни приберат. Натискам аз като откачен бутон след бутон, ама оная ми ти земя все повече се изближава. Прелитаме над нещо, дето Фрич смята, че е Южна Америка, и после под нас пак е само вода, като Южният полюс остава вляво, а Австралия — някъде напред.

После взе да става адски горещо, от вътрешността на кораба долитат странни звукове и той се разтриса и почва да пуска пара, а Земята е точно пред нас. Майорката ми вика да дръпна ръчката за парашута, ама аз съм заклещен в седалката. А тя е залепена за тавана на кабината, тъй че, изглежда, да ни е дошла умирачката, щото се движим с около шестнайсет хиляди километра на час и хвърчим право към някакво голямо парче земя в океана. Като се блъснем в него с тая скорост, от нас няма да остане и мазно петно.

Обаче неидейно нещо вика „пук!“ и корабът почва да пада по-бавно. Хвърлям око през прозореца и глей ти — добрият стар Сю лично дръпнал ръчката за парашута и ни спасил животите. Напомням си тутакси да му дам банан, когато тая тъпа история приключи.

Междувременно космическият кораб се олюлява под парашута и по всичко личи, че ще се блъснем в парчето земя, което май не е добре, щото се предполага, че ще паднем във водата и техните кораби ще дойдат да ни приберат. Ама откак ни натикаха в тоя тъп кораб, нищо не е наред, та какво ли да очакваме сега?

Майорката сграбчва микрофонта и вика:

— Ще кацнем в океана някъде северно от Австралия, обаче не съм сигурна къде точно се намираме.

След няколко секунди гласът по радиото казва:

— Като не си сигурна къде си, що не погледнеш през прозореца, тъпа женска такава?

Майор Фрич захвърля микрофонта и отива да види през прозореца и възклицава:

— Господи, това прилича на Борнео или нещо подобно!

Обаче тъкмо да го каже на хората от контролната акула, радиото взе, че млъкна.

Вече сме съвсем близо до земята и космическият кораб продължава да се олюлява под парашута. Под нас има само джунгла и планини, с изключение на някакво дребно езерце, което е някак си кафяво. Все пак успяваме да отбележим, че нещо става там, долу, до езерцето. Ние тримата — аз, Сю и майорката Фрич — сме притиснали носовете си до прозореца и зяпаме навънка, и неидейно майорката изкрещява:

— Боже господи! Това не е никакво Борнео, ами шибаната Нова Гвинея и тия на земята трябва да са Поклонниците на помощите!

Ние със Сю се заглеждаме надолу и там, до езерото, виждаме около хиляда туземци с ръце, протегнати към нас. Всички са издокарани с къси полички от трева, цялата им коса е оскубана, някои носят щитове и копия.

— По дяволите! — възклицавам. — Как им каза на тия?

— Поклонниците на помощите — отвръща майорката. — По време на Втората световна война нашите често пускали пакети със сладкиши и други вкуснотии на тия диваци от джунглата, за да ги привлекат на своя страна, и местните хора никога не забравили тези светли мигове. Сигурно са си мислили, че това е работа на Бог или на някой като него, и оттогава чакат да се появим отново. Даже построили примитивни самолетни писти — виждате ли ги там, долу? Направили са и аеродрум — ето го, обграден с ония големи, кръгли, черни маркери.

— На мен повече ми мязат на казани — отговарям й аз.

— Вярно бе! — учудено възклицава майорката.

— Не беше ли това родното място на канибалите? — питам аз.

— Скоро ще разберем — отвръща тя.

Космическият кораб плавно се спусна към езерото и точно преди да цопнем вътре, ония ми ти диваци почват да си думкат тъпаните и да си отварят и затварят устите. Не чуваме нищо, щото сме в капсулата, ама от това, дето ги го представяме, тръпки ни побиват.

14.

Кацането ни в езерцето минава сравнително безопасно. Цопваме във водата, корабът подскача и ето че отново сме на Земята. Наоколо е мъртвешка тишина и ние със Сю и майорката надничаме през прозореца.

На пет-шест метра от нас, на брега, стоят цяло племе туземци и ни зяпат — не можете да си представите по-свирепи на вид хора — чумерят се яко и се навеждат към нас, та да ни огледат какво представляваме. Майорката вика, че сигурно са ядосани, задето не сме им хвърлили нещо от космическия кораб. Вика още, че ще седне да осмисли какво да правим сега, щото бог знае как сме се спасили и не бива да предприемаме погрешни стъпки с тези съмнителни типове. Седем-осем от най-яките им мъжаги скачат във водата и почват да ни бутат към сушата.

Майорката все още си седи и осмислява, когато на вратата на кораба силно се потропва. Всички се поглеждаме и Фрич заповядва:

— Никой да не прави нищо!

А пък аз се обаждам:

— Може да се ядосат, ако не ги пуснем.

— Просто пази тишина — съветва ме тя. — Може да си помислят, че тук няма никой, и да си отидат.

Тъй че продължаваме да чакаме, ама след малко на вратата пак се почуква.

— Не е учтиво да не отваряме — викам.

А пък майорката изсъсква:

— Затваряй си плювалника! Не разбираш ли, че тез хора са опасни?

После изневиделица Сю отива и лично отваря вратата. На прага стои най-огромното негро, което съм виждал, откакто играхме с ония мамалигари от Небраска на „Ориндж Боул“.

През носа му е забучен кокал, носи поличка от трева и копие, около врата му висят сума ти мъниста, а косата му прилича досущ на перуката в стил „Бийтълс“, дето откаченият Том О’Бедлам носеше в оная Шекспирова пиеса.

Тоя ми ти негър направо се шашва като вижда Сю да го фиксира откъм вътрешностите на космическия кораб. Всъщност е толкова изненадан, че се каничва и припада. Ние с майорката пак се лепваме на прозореца и щом ония ми ти диваци виждат как техният човек се изтърсва, всички хукват към храстите и се покриват — сигурно да чакат да видят какво ще стане.

Фрич вика:

— А сега никакво мърдане!

Обаче дъртият Сю гепва една бутилка и я излива по лицето на негрото, че да го оживи. Изневиделица оня сяда и почва да пръхти, да кашля, да плюва и да си люшка главата. Вярно, че се беше оживил, ама после загрях, че Сю го е полял с бутилката, в която пикаех. Като се съвзе, оня пак разпознава Сю, вдига си ръцете, пада по лице и почва да се кланя и да се подмазва като някой арабин.

Тогава от храсталаците наискочиха и останалите — рипат като подплашени зайци и очите им са на палачинки. Готови са да почнат да мятат копията си. Оня на земята спира за момент да се кланя и вдига очи, и като ги вижда другите, извиква им нещо, а те си оставят копията, доближават се до космическия кораб и го заобикалят.

— Сега ми се виждат доста приятелски настроени — отбелязва майорката. — Май ще е по-добре да излезем и да се представим. Хората от НАСА ще бъдат тук след няколко минути, за да ни приберат.

Това обаче се оказва най-голямата лъжа, дето съм я чувал през живота си — преди и след това.

Ние с майорката излизаме от кораба и ония ми ти диваци само охкат и ахкат. Оня на земята ни гледа бая озадачено, после става и вика:

— Здравейте, аз съм добро момче. Вие кои? — И ни протяга ръка.

Здрависвам се с него, ама после майорката взе да му изяснява кои сме и му казва, че сме „участници в тренировъчния мултиорбитален, предпланетен, субгравитационен, интерсфероиден космически полет на НАСА“.

Негрото само ни зяпа, като че ли сме някакви извънземни, затуй му обяснявам, че сме американци. Неидейно лицето му грейва и той възклицава:

— Не може да бъде! Американци! Честно казано, приятели, отлично се справихте!

— Говорите английски? — питва го Фрич.

— Естествено — отвръща негрото. — Бях в Америка по време на войната. Изпратен бях от Министерството по стратегията да науча английски, после ме върнаха тук да организирам нашите в партизанска воина срещу японците.

При тия негови думи Сю се ококорва и очите му светват. Все пак ми се вижда странно дърт негър да говори толкова добре американски насред джунглата, затуй го попипах:

— Къде сте учили?

— В Йейл, приятелю — отвръща ми той. — Була-була и така нататък.

Когато произнася „була-була“, всички останали чернилки почват да припяват тия думи и да блъскат по тъпаните, докато високият човек им махва да млъкнат, после продължава:

— Казвам се Сам или поне така ме наричаха в Йейл. Истинското ми име е доста трудничко за произнасяне. Колко ми е приятно, че се отбихте. Ще пиете ли чай?

Ние с майорката се споглеждаме. Тя е толкова ошашавена, че не може да проговори, поради което отговарям вместо нея:

— Да, ще ни бъде много приятно.

В този момент Фрич се сапикасва и изписуква с тънък глас:

— Случайно да разполагате с телефон?

Големият Сам леко се начумерва, махва с ръка и барабаните пак задумкват, и ни закарват в джунглата, и всички напяват „була-була“.

 

 

Чернилките са си направили малко село посред джунглата, с колиби от трева и тем подобни, също като във филмите, а колибата на Големия Сам е най-шик. Отпред стои един стол, дето прилича досущ на трон, и четири-пет жени, голи до кръста, правят каквото Сам им заповяда. Едно от нещата, дето им заповядва, е да ни донесат чай, после прави знак на нас с майорката да седнем на едни големи камъни. Сю се тътри след нас по целия път и ме държи за ръката, затуй Големия Сам му посочва да се положи на земята.

— Страхотна маймуна си имате — отбелязва той. — Откъде сте я взели?

— Сю работи за НАСА — изяснява майорката. Май нашето положение доста я притеснява.

— Не може да бъде! — възклицава Големия Сам. — Получава ли заплата?

— Струва ми се, че на Сю му се яде банан — намесвам се аз.

Големия Сам прошепва нещо на една туземка и тя донася банан на Сю.

— Извинете ме — продължава Сам, — струва ми се, че забравих да попитам за имената ви.

— Майор Джанет Фрич, военновъздушни сили на Съединените щати. Сериен номер 04534573. Няма да ви кажа нищо повече.

— О, скъпа госпожо — подема негърът великан. — Та вие не сте затворничка тук! Ние сме просто едно изостанало племе. Казват, че сме прогресирали невероятно много от времето на Каменната ера. Няма да ви причиним нищо лошо.

— Няма да ви кажа нищо повече, докато не се обадя по телефона — повтаря майорката.

— Много добре — казва Големия Сам. — А вие, млади човече?

— Казвам се Форест.

— Нима? Да не би да сте кръстен на вашия прочут генерал от Гражданската война, Натан Бедфорд Форест?

— Точно така — отвръщам.

— Колко интересно! Кажете ми, Форест, къде сте учили?

Понечих да му съобщя, че неизвестно време съм посвещавал унивирситета в Алабама, ама после реших за по-сигурно да му кажа, че съм бил в Харвард, което всъщност не е лъжа.

— О, Харвард! Милият Харвард! — възклицава гигантът. — Да, познавам го добре. Всички студенти там бяха много свестни хора, въпреки че не бяха успели да влязат в Йейл. — И почна да се хили като луд. — Всъщност от пръв поглед си личи, че сте завършили в Харвард.

Не знам защо, ама имам предчувствието, че тепърва ще берем ядове.

Вече беше станало късно следобед и Големия Сам накара две от туземките да ни покажат къде ще пребиваваме. Беше сламена колиба с пръстен под и малък вход и ми припомни на колибата, където живееше крал Лир. Двама огромни типове с копия идват и застават на стража пред вратата ни.

През цялата нощ диваците думкат по тъпаните и пеят „була-була“, и през вратата виждаме, че са инсталирали огромен казан и са запалили под него огън. Ние с майорката не знаем какво да мислим по въпроса, ама Сю сигурно знае, щото се е усамотил в ъгъла и гледа тъжно.

Става девет-десет часът, обаче още не са ни дали никаква храна и Фрич вика, че може би трябва да попитам Големия Сам какво става с манджата. Понечвам да изляза през вратата на колибата, ама ония двамата диваци кръстосват копията си пред мене и аз моментално вдявам и се прибирам обратно. Изведнъж загрявам защо не са ни поканили на вечеря — ние сме вечерята. Периспиктивата е доста мрачна.

После барабаните спират и ония престават да пеят „була-була“. Отвънка някой изкрясква и му отговаря друго кряскане, май е гласът на Големия Сам. Това продължава неизвестно време и спорът става все по-ожесточен. Точно когато ми се струва, че не могат да крещят по-високо, дочуваме едно „бам!“, като че някого го цапардосват по китарата с дъска или нещо подобно. За момент всичко утихва, после тъпаните пак почват да думкат и всички пак пеят „була-була“.

На другата сутрин си седим в колибата и ето ти го Големия Сам влиза през вратата и казва:

— Здравейте. Спахте ли добре?

— Как не! — заяжда се майорката. — За бога, нима очаквате да спим сред целия този джангър?

Големия Сам добива натъжено изражение и отвръща:

— О, много съжалявам. Но нали разбирате, моите хора… ъ-ъ-ъ… очакваха някакъв подарък, когато видяха превозното ви средство да пада от небето. От 1945 година насам очакваме завръщането на вашите хора, както и техните подаръци за нас. Като видяха, че сте с празни ръце, те съвсем логично предположиха, че вие сте подаръкът, и бяха готови да ви сварят и да ви изядат, докато ги убедих да не го правят.

— Занасяш ме, непрокопсанико! — възклицава майорката.

— Напротив — отговаря великанът. — Разбирате ли, моите хора не са съвсем цивилизовани, както бихте се изразили — поне по вашите стандарти — и имат слабост към човешка плът. Особено към бялото месо.

— Да не искаш да кажеш, че хората ти са канибали? — пита го Фрич.

Големия Сам вдига рамене.

— Бихме могли да ги наречем и така.

— Това е отвратително! — вика майорката. — Слушай, трябва да се погрижиш да се измъкнем оттук невредими и да се върнем в цивилизования свят. Навярно всеки момент ще пристигнат хората от НАСА, изпратени да ни търсят. Настоявам да ни третирате с уважението, подобаващо на чуждестранни поданици…

— О, точно това имаха предвид снощи — прекъсва я Големия Сам.

— Виж сега! — вика му майорката. — Настоявам да ни освободите незабавно и да ни позволите да отидем до най-близкото населено място с телефон.

— Боя се, че е невъзможно. Дори да ви пуснем на свобода, пигмеите ще ви заловят още преди да навлезете стотина метра в джунглата.

— Пигмеите?

— Поколения наред воюваме с пигмеите. Мисля, че едно време някой откраднал прасе — никой не си спомня кой и къде го е сторил, легендата не съобщава нищо по въпроса. Но ние практически сме заобиколени от пигмеи и живеем така от памтивека.

— Е, предпочитам да рискувам с тях, отколкото да остана в плен на шайка шибани канибали. Пигмеите не са канибали, нали? — пита Фрич.

— Не, госпожо, те са ловци на глави.

— Страхотно, няма що — кисело произнася майорката.

Големия Сам продължава:

— Снощи успях да ви спася от казана, но не съм сигурен колко време ще успея да удържа хората си. Твърдо са решени да извлекат полза от появата ви.

— Така ли? — пита Фрич. — Как например?

— Ами… на дневен ред е маймуната. Мисля, че искат да им бъде позволено да изядат поне нея.

— Маймуната е изключителна собственост на Съединените американски щати — отвръща майорката.

— При все това ми се струва, че би било дипломатичен жест от ваша страна.

Старият Сю се чумери, бавно си разклаща главата и печално гледа през вратата.

— И още нещо — продължава Големия Сам. — Смятам, че докато сте тук, може да свършите малко работа.

— Каква работа? — подозрително се намръщва Фрич.

— Ами фермерска. Селскостопанска. Разбирате ли, години наред се опитвам да подобря мизерното съществуване на моя народ. Неотдавна ми хрумна великолепна идея: ако успеем да използваме пълноценно плодородната земя и приложим при обработването й съвременна агрономична техника, може би ще успеем да излезем от първобитнообщинния строй и да се наложим на световните пазари. Накратко: да загърбим изостаналата и непродуктивна икономика и да се превърнем в жизнеспособна, културна човешка раса.

— И какво ще отглеждате? — колебливо питва майорката.

— Памук, уважаема, памук! Царят на доходоносните култури! Растението, което преди години ви помогна да се превърнете в могъща империя.

— Нима очаквате от нас да отглеждаме памук? — гневно изкрещява тя.

— Улучи право в десятката, малката — доволно отвръща Големия Сам.

15.

И ето ни че изсаждаме памук, цели акри с памук, чак до края на света. Ако има нещо сигурно в живота ми, то е, че ако някога успеем да си спасим задниците оттук, никога няма да стана памуков фермер.

Някои важни неща се случиха след онзи първи ден в джунглата с Големия Сам и с канибалите. Първо, ние с майорката кандърдисахме Сам да не дава горкичкия Сю на племето си да го изкльопа. Убедихме го, че от маймуната има много повече полза при изсаждането на памук, отколкото ако я сготвят. И тъй Сю идва всеки ден с нас, нахлупил голяма сламена шапка, влачи чувал от зебло и изсажда памук.

Също така някъде през третата или четвъртата седмица, откакто сме тук, Големия Сам идва в колибата ни и ми вика:

— Слушай, Форест, приятелю, играеш ли шах?

— Не — отвръщам.

А той:

— Е, нали си завършил Харвард, може би ще искаш да се научиш.

И аз климнах и така се изучих да играя шах.

Всяка вечер като свършим с работата в памучните полета, Големия Сам изважда неговия шах и сядаме до огъня и играем до късно през нощта. Той ми показа всички ходове и през първите няколко дни ме изучава на стратегия. Ама после се отказа, щото го бих една-две игри.

Постепенно партиите почнаха да стават по-дълги. Понякога траят много дни, понеже Големия Сам не може да реши накъде да направи ход. Седи си и си фиксира ония ми ти шахматни фигури, и после прави нещо с една от тях, обаче винаги успявах да го победя. Понякога той побесняваше от самия себе си, почваше да се млати по крака с една пръчка, да си блъска главата в някоя скала или нещо подобно. Вика ми:

— За човек, завършил Харвард, ти си доста приличен шахматист.

Друг път ме пита:

— Хей, Форест, кажи ми защо направи този ход?

А пък аз си трая или само си повдигам раменете и от това Големия Сам направо откачва.

Един ден се обръща към мене:

— Знаеш ли, Форест, много съм доволен, че се появи, тъй като сега си имам партньор за шах, и още повече съм щастлив, че те спасих от казана. Единствената ми мечта е да те победя поне една игра.

Като ги говори тия благи приказки, пустият му негър така примлясква, че макар да съм идиот, ясно ми е като бял ден, че само да му пусна една игра, той адски ще се изнежи и тутакси ще ме изкльопа. Това ме кара да бъда на тръни, ако се сещате какво имам предвид.

Междунавременно с майорката се случи нещо много странно.

Един ден си се прибира тя от памучните плантации с мене и със Сю и из храстите се подава някаква голяма черна ръка и й прави знак да се приближи. Ние със Сю спряхме, а Фрич отива до гъсталака и пита кой е там. Изневиделица голямата черна ръка се изтегна и сграбчи майорката, и я ската в храстите. Със Сю се спогледваме и после изтичваме до мястото, дето я видяхме за последен път. Маймунът пръв стига дотам и аз точно се каня да се хвърля в гъсталака, обаче Сю ме спира. Почва да си тръска главата и да ми маха да изчезвам. Затова се раздалечихме малко и зачакахме. От онова място се издават най-различни звукове и храсталаците се люшкат като откачени. Най-после загрях какво става, но по гласа на майорката не личи тя да е в опасност или нещо такова, поради което със Сю си продължихме пътя и се прибрахме в селото.

След около час ето ти я оная Фрич, плюс някакъв мощен тип, дето се хили самозадоволно. Тя го е хванала за ръката и го води като да й е дете. Вкарва го в колибата, избутва го напреде си и вика:

— Форест, запознай се с Грърк.

— Здрасти — поздравлявам го. Виждал съм го тоя тип и преди из селото. Грърк се ухилва още повече и климва, и аз му климвам в отговор. А пък Сю си чеше топките.

— Грърк ме помоли да отида да живея при него — обявява майорката — и смятам да удовлетворя молбата му, тъй като тук е доста тесничко за трима ни, права ли съм?

Климвам мълчаливо. А тя продължава:

— Форест, нали няма да ме издадеш на никого?

Мама му стара, искам да знам на кого смята, че ще я издам? Обаче само разклащам глава, Фрич си събира партакешите и отива с Грърк в колибата му. Такъв е животът.

 

 

Дните, месеците и годините идваха и си отиваха и всеки божи ден ние със Сю и майорката се трудим в памучните плантации и почвам да се чувствам като чичо Том или друг някой негър. Вечер, като го ступам Големия Сам на шах, прибирам се в колибата при стария Сю и малко си поседяваме заедно. Стигнахме дотам по малко да разговаряме, като ръмжим, правим физиомутри и си размахваме ръцете. След дълго време успявам да науча автобиографията му и тя се оказва печална като моята.

Когато бил мъничка маймуна, майка му и баща му се разхождали един ден из джунглата, в тоя момент дошли някакви хора, хвърлили мрежи върху тях и ги упоили. Сю отишъл да живее при една своя леля и чичо, докато ония го изритали, щото щял да им изяде и ушите, и после той заживял сам-самичък.

Било му много гот, по цял ден се люлеел по дърветата и плюскал банани, докато веднъж излюбопитствал какво става в останалия свят, тъй че заподскачал от дърво на дърво и стигнал до някакво село на края на джунглата. Ожаднял и слязъл на земята до един поток, а в този момент се задава някакъв човек с кану. Сю никога не е виждал кану, поради което просто си седи на брега и съблюдава приближаването му. Мислел си, че човекът иска да го повози, но вместо това оня го фрасва по китарата с греблото, овързва го като салам и докато Сю се усети какво става, човекът го продава на друг човек, който го показва на изложба в Париж.

На изложбата има още един орангутан, наименован Дорис, най-красивата маймуна, която Сю някога бил виждал, и след някое време двамата се влюбили. Човекът ги показвал по целия свят и където и да отидели, главната атракция била да затворят Дорис и Сю в една клетка, тъй че всеки да ги съблюдава как се чукат — такава била тая изложба. В крайна сметка старият Сю се чувствал адски кофти, ама това било единственият им шанс.

После, докато веднъж били на изложба в Япония, някакъв човек предложил на собственика да купи Дорис и ги разделили. Сю не знаел къде е отишла и останал много самотен.

Това предизвикало определена промяна в поведението му. Бил все в кофти настроение и като го показвали пред публиката, взел да ръмжи и да се зъби, после почнал да сграбчва разни боклуци и да замеря през решетките хората, дето били платили сума ти пари да съблюдават какво прави един орангутан.

След време на собственика му писнало от гадните номера на Сю и го коснал на хората от НАСА, и ето как маймунът се озовал там. Донякъде знам как се чувства, щото все още тъгува за Дорис, също както на мен все още ми е мъчно за Джени Къран и не минава ден без да се попипам какво е станало с нея. И ето ни двамата с добрия стар Сю затворници на някакъв остров, дето въобще го няма на картата.

 

 

Памучните идеи на Големия Сам задминаха най-големите ни очаквания. Събирахме бала след бала, които се складирваха в големи сламени бараки. Накрая един ден Сам вика, че ще построят голяма лодка — шлеп — за да натоварим памука и да си пробием път през страната на пигмеите и да стигнем до цивилизацията, където ще предадем стоката и ще натрупаме състояние.

— Всичко съм изчислил — вика той. — Първо продаваме на търг памука и прибираме парите, а после купуваме с тях нещата, необходими на моя народ.

Питам го аз какви са тия неща, а той:

— О, нали знаеш, приятелю, мъниста и дрънкулки, едно-две огледалца, портативно радио и може би кутия с хубави кубински пури, плюс един-два кашона алкохол.

Значи това било голямата далавера!

Междунавременно месеците си минават и ето че прибираме последната памучна реколта за сезона. Големия Сам също е попривършил огромния шлеп, дето ще ни отведе през земята на пигмеите до цивилизацията, и нощта преди заминаването ни чернилките устройват грандиозен купон за отпразнуване на всичко и освен това за изпъждане на злите духове.

Цялото племе насядва около огъня, запява „була-була“ и блъска тъпаните. Пак са довлекли оня ми ти гигантски казан и той ври и кипи на огъня, ама Големия Сам ме успокои, че това било само „символичен жест“.

Сядаме ние с него да играем шах и право да ви кажа, толкова съм възбуден, че чак ще се пръсна! Само да се доберем до някой град и — дим да ни няма! И старият Сю загрява далаверата, щото си седи, хили се като ряпа и се чеше под мишниците.

Изиграхме една-две партии и таман да свършим третата, неидейно поглеждам към дъската и глей ти изненада — Големия Сам ме държи в шах. И се усмихва толкова широко, че в тъмното виждам само зъбите му, и си викам, че бързо трябва да се измъкна от положението.

Единственият проблем е в това, че не мога. Докато наум слагах тигана за рибата, дето още беше в морето, бях попаднал в задънена улица с шахмата. Този път няма спасение.

Изучавах дъската неизвестно време, а мрачното ми лице се осветляваше от отражението на огъня в ухилените зъби на Сам, после му викам:

— Слушай, трябва да се изпикая.

Големият Сам климва и продължава да се хили, и честно да ви кажа, за пръв път в живота ми тия думи ме спасиха, вместо да ме забъркат в някоя каша.

 

 

Отидох зад колибата и се изпиках, ама вместо да се върна да играя шах, отивам и обяснявам ситуацията на Сю. После се промъквам до квартирата на Грърк и прошепвам името на майорката и като излиза, светвам й далаверата и на нея и викам, че трябва незабавно да се чупим оттук, преди да са ни подварили или нещо подобно.

Така или иначе всички решихме да направим опит за бягство. Грърк каза, че ще дойде с нас, понеже бил влюбен в майорката Фрич — или както там се изрази. Така или иначе, ние четиримата запълзяхме извън селото, чак до брега на реката, и точно да се качим в едно от канутата на диваците, неидейно вдигам поглед и ето ти го над мене Големия Сам с около хиляда от неговите хора, и той ме съблюдава злобно и изглежда адски разочарован. После ми вика:

— А бе приятелю, нима действително си въобразяваше, че ще надхитриш мен, стария дявол?

А пък аз:

— О, не, просто отивахме на разходка с лодка под лунно осветление, нали ме разбираш?

Той отвръща, че напълно ме разбира, после хората му ни хващат и ни отмъкват обратно в селото под въоръжена стража. Казанът ври и кипи, та пушек се вдига, а ония ми ти диваци ни завързаха за колове, побити в земята, и перспективата взе да ми изглежда доста печална.

— Е, добри ми приятелю — обръща се към мен Големия Сам, — действително събитията се развиха неблагоприятно за вас. Но гледай на нещата по-оптимистично и се утешавай с мисълта, че си нахранил няколко гладни гърла. И още нещо — безсъмнено си най-добрият шахматист, с когото съм играл, а аз бях шампион по шахмат на Йейл през три от четирите години на следването ми там. Колкото до вас, госпожо — обръща се той към майорката Фрич, — ужасно съжалявам, че се налага да прекратя малката ви affaire d’amour с нашия добър Грърк, обаче знаете как стоят нещата.

— Не, не знам как стоят нещата, гнусен дивак такъв! — избълва тя. — Ти пък откъде се взе? Трябва да се засрамиш от себе си!

— Може би ще сервираме тебе и Грърк на един поднос — ухилва се Големия Сам. — Бяло и черно месо заедно. Лично аз ще си взема кълка или от гърдите. Пикантно, а?

— Ах, ти, зъл, отвратителен задник! — възклицава Фрич.

— Както кажеш, сестро — отговаря й гадният му негър, после изявява: — А сега пиршеството може да започне.

Почнаха да ни отвързват и неколцина от чернилките ни помъкнаха към казана. Първо гепват Сю, щото Големия Сам твърди, че от него ще стане страхотен бульон, и таман го вдигат да го метнат в тенджерата, когато най-неидейно една стрела дохвърчава отникъде и улучва един от хората, дето държат Сю. Човекът се строполява на земята, а Сю пада върху него. После откъм посока на джунглата почват да валят още стрели и всички се побъркват от шубе.

— Пигмеите! — изкрещява Големия Сам. — Грабвайте оръжията.

И хората му търчат към копията и ножовете си.

Тъй като нямаме ножове нито копия, ние с майорката, Сю и Грърк пак хукваме към реката, ама не сме изминали и пет метра надолу по пътеката, когато най-неидейно сме хванати за краката от някакви капани по дърветата.

Висим си ние с главите надолу като прилепи, с опасност да получим мозъчен кръвен излив, и ето че от гъсталака се подава някакъв дребосък и доволно ни се усмихва. Откъм селото се донасят най-различни жестоки звукове, ама след малко всичко утихва. После пристигна банда други пигмеи и ни свалиха от дърветата, завързаха ни ръцете и краката и ни подкараха обратно в селото.

И що да видят очите ни! Хванали са Големия Сам и всичките му диваци и на тях са им вързали ръцете и краката. Май че се канят да ги хвърлят в казана.

— Е, добри ми приятелю — обажда се Големия Сам, — по всичко изглежда, че се спасихте в последния момент.

Климвам, въпреки че не съм много сигурен дали не сме попаднали от трън, та на глог.

— Ще ти открия една тайна — продължава той. — Мисля, че всичко свърши за мен и за хората ми, но вие все още имате шанс. Ако успееш да се добереш до оная твоя хармоника, възможно е да спасиш живота си. Царят на пигмеите е луд по американската музика.

— Благодаря — викам му.

— Няма за какво, добри ми приятелю.

Те го вдигнаха и тъкмо да го метнат във вдигащия пара казан, той ми извиква:

— Кон на офицер три, после топ на цар седем — така те победих!

После цопва в тенджерата, а неговите си диваци пак почват да пеят „була-була“. Положението изглежда мунти за всички ни.

16.

След като сготвиха цялото племе на големия Сам и им обработиха главите, пигмеите ни провесиха на едни дълги пръти и ни отнесоха като прасета в джунглата.

— Какво предполагаш, че възнамеряват да правят с нас? — вика ми майорката Фрич.

— Не знам и хич не ми дреме — извиквам й в отговор и това си е почти самата истина. Писнало ми е от тая гадост — и на най-търпеливия му се изчерпва търпението.

На следващия ден стигнахме до пигмейското село и както сигурно предполагате, те имат няколко малки, миниатюрни колиби на една поляна в джунглата. Завлякоха ни до една в средата на поляната, и там стоят няколко пигмея — някакъв ситен старец с дълга бяла брада и без зъби седи на висок стол като малко дете. Викам си, че сигурно той е царят на пигмеите.

Хвърлиха ни на земята и ни отвързаха, изправихме се и се отупахме от праха, а пигмейският цар почва да бръщолеви нещо неразбираемо, после се смъква от стола си, отиде право при Сю и го изрита в топките.

— Що го направи? — питам аз Грърк, който е понаучил английския след съвместителството с майорката.

— Искал разбере тази маймуна момче или момиче — отвръща Грърк.

Мисля си, че има и по-нежни начини да се постанови това, ама си затрайвам.

След туй царят идва при мене и пак почва да си бърбори на пигмалионския език, и аз се подготвям психологически да ме изрита в топките, обаче Грърк вика:

— Цар пита защо живееш с тези отвратителни канибали.

— Кажи му, че не е било по наша воля — намесва се майорката.

— Хрумна ми нещо — казвам. — Съобщи му, че сме американски музиканти.

Грърк му го предава и старчокът яко ни фиксира, после го пита нещо.

— Какво каза? — интересува се Фрич.

— Пита на какво свири маймуната.

— Обясни му, че свири на копия.

Грърк обяснява и царят на пигмеите заявява, че иска да му изнесем концерт.

Извадих си хармониката и засвирих игрива мелодия. Пигмейският цар послуша, послуша, после взе да ръкопляска и да се кълчи, като че играе „танца на дървените обувки“.

Щом свърших, той вика, че се интересува на какво свирят майорката Фрич и Грърк, а пък аз отвръщам, че Фрич свири на ножове, а Грърк — на нищо — той е наш импресарио.

Пигмеецът изглежда слабо озадачен и казва, че никога досега не е чувал някой да свири на ножове и на копия, обаче нарежда на хората си да дадат на Сю няколко копия и на майорката — ножове, та да видел какво ще му изсвирим.

Щом докопваме ножовете и копията, аз викам:

— Давайте!

Старият Сю цапардосва с копието пигмейския цар по кратуната, а майорката Фрич заплашва няколко пигмееца с ножовете и ние избягваме в джунглата, а цялото племе хуква по петите ни.

Пигмейците мятат по нас камъни и какво ли не друго, стрелят с лъковете си и пускат стрелички с духалата си. Неидейно се позоваваме на брега на една река и няма накъде да бягаме, а пигмейците вече ни настигат. Точно да скочим в реката и да се спасим с плуване, внезапно от отсрещния бряг отеква пушечен изстрел.

Пигмеите връхлетяват върху нас, обаче прозвучава друг изстрел, те подвиват опашки и беж обратно в джунглата. Поглеждаме през реката и — о, чудо! — на другия бряг стоят двама души с дебели якета и с бели тропически шлемове, каквито носеха във филма „Рамар от джунглата“.

Те скочиха в едно кану и загребаха, и като се приближиха, отбелязах, че на шлема на единия пише „НАСА“. Най-после сме спасени.

Щом кануто стигна до нашия бряг, човекът с „НАСА“ на шлема излиза и се доближава до нас. Отива право при Сю и му протяга ръка, и вика:

— Вие сте господин Гъмп, нали?

— Къде на майната си бяхте бе, педерасти? — провиква се майорката. — Зарязахте ни в джунглата почти четири години.

— Съжалявам, госпожо — отвръща човекът, — но нали знаете, че си имаме приоритети.

Обаче в крайна сметка сме спасени от участ по-страшна даже от смъртта и ни натоварват на кануто, и се спускаме надолу по реката. Един от мъжете вика:

— Е, приятели, цивилизацията е съвсем наблизо. Предполагам, че ще успеете да продадете историята си на някое списание и да забогатеете.

— Спрете кануто! — неидейно извиква майорката.

Мъжете се поглеждат, ама все пак закарват лодката до брега.

— Взех решение — обяснява Фрич. — За пръв път в живота си срещнах мъж, който искрено ме разбира, и нямам намерение да го изпусна. Почти четири години с Грърк живяхме щастливо и реших да остана тук заедно с него. Ще отидем в джунглата, ще създадем дом и семейство и ще живеем щастливо до края на земните си дни.

— Но този човек е канибал! — обръща й внимание един от спасителите ни.

— Пукни се от злоба, глупако — посъветва го Фрич и заедно с Грърк слязоха от кануто и хванати за ръце влязоха в джунглата. Точно преди да изчезнат от погледите ни, майорката се обърна и леко помаха на мене и на Сю, после двамата си отидоха.

Обърнах се назад и гледам как старият Сю си седи и кърши пръсти.

— Чакайте малко — викам им на мъжете, отивам да седна до маймуна и му казвам: — Какво си измисли?

Сю не отвръща нищо, ама очите му се напълват със ситни сълзи и тогава загрях какво ще се случи. Той ме прегърна юнашки, после скочи от кануто и се покатери по едно дърво на брега. Когато го видях за последно, Сю се люшкаше на една лиана по-навътре в джунглата.

Човекът от НАСА разклати глава.

— Е, ами ти, тъпанарино? Ще последваш ли приятелчетата си в страната на диваците?

Погледнах към брега за минута, после рекох „ц“ и седнах в кануто. Докато ни караха по реката, беше ми хрумнала на ума подобна мисъл. Обаче просто не можех да го направя. Може би щото си имах други планове.

 

 

Извадиха ме със самолет обратно в Америка и по пътя ми разправяха как там ще ми устроят тържествено посрещане, а пък аз си викам, че съм ги чувал тия и преди.

Ама щом кацнахме във Вашингтон, на летището има около един мильон хора, всички крещят, ръкопляскат и се правят, че се радват да ме видят. Откараха ме в града на задната седалка на една голяма черна кола и ми казаха, че отиваме в Белия дом на гости на президента. Е, голям праз, бил съм там и преди.

Като отиваме в Белия дом, очаквам да видя същия президент, дето ми даде да закусвам и да гледам „Бевърли Хилс“ по телевизията, обаче сега имат нов президент — един чичко със зализана назад коса, издути бузички и нос като на Пинокио. Новият президент ме пита:

— Кажете, беше ли интересно пътуването ви?

Някакъв костюмбиран тип до него се наведе и му прошепна нещо на ухото, и неидейно президентът вика:

— О, ъ-ъ-ъ, всъщност исках да кажа колко се радвам, че сте се спасили от смърт в джунглата.

Костюмбираният му прошепва още нещо и президентът ме пита:

— Ами… колежката ви?

— Сю ли! — питам аз.

— Така ли се казваше? — Той поглежда някаква бележка в ръката си. — Тук пише, че се казвала майор Джанет Фрич и че била отвлечена в джунглата от някакъв канибал.

— Къде го пише?

— Ето тук — отвръща чичкото президент.

— А, не е така — възразявам аз.

— Да не би да искате да кажете, че съм лъжец? — откликва президентът.

— Просто казвам, че не е така — викам аз.

— Слушай, момче — нервира се оня ми ти президент. — Аз съм твоят главокомандващ. Не съм мошеник и не лъжа.

— Много се извинявам — викам му, — но това за майор Фрич не е истина. Записано е, обаче…

— Записи! — изкрещява президентът.

— А? — викам аз.

— Не, не — обажда се костюмбираният. — Той каза „записано е“, не „записи“, господин президент.

— Записи! — истеричосва президентът. — Казах ти никога повече да не споменаваш тази дума пред мен! Всички вие сте шайка предателски, комунистически свине. — Той почна да се удря с юмрук по коляното. — Никой не разбира истината. Не знам нищо за каквото и да било! Не съм чул нищо! И дори да съм, или веднага го забравям, или то е строго секретно!

— Успокойте се, господин президент — мъчи се да го спре човекът с костюма. — Той не каза това. Каза само…

— А сега вие ме наричате лъжец — побеснява Пинокио. — Уволнен сте!

— Не можете да ме уволните — вика му онзи. — Аз съм вицепрезидентът.

— Прощавайте, че ви го казвам — обръща се към него президентът, — обаче никога няма да станете президент, ако наричате главокомандващия си „лъжец“.

— Изглежда, че сте прав — отвръща оня. — Моля да ме извините…

— Не, аз ви моля — прекъсва го шефът му.

— Каквото било, било — казва вицепрезидентът и почва да се пипа отпред. — А сега ме извинете — трябва да се изпикая.

— Това е първото разумно нещо, което чух през целия ден — вика президентът, после се извръща към мене и пита: — Слушайте, не сте ли вие същият, който играеше тенис на маса и спаси живота на стария председател Мао?

— Точно така — отговарям.

А Пинокио ми вика:

— Защо ви трябваше да го правите?

— Защото се давеше.

А президентът:

— Трябваше да му натиснете главата под водата, вместо да го спасявате. Както и да е, това вече е минало, тъй като кучият му син умря, докато бяхте в джунглата…

— Имате ли телевизор? — прекъснах го.

Президентът ме изгледа някак особено.

— Да, но напоследък почти не го гледам. Прекалено много лоши новини.

— Гледате ли понякога „Бевърли Хилс“? — питам аз.

— Още е рано за него.

— Какво дават в момента?

— „Честно казано“, но няма да ви хареса, тъй като е абсолютна глупост. — После ми вика: — Трябва да отида на едно съвещание, бихте ли ме изпратили до вратата? — Като излизаме на верандата, той ми прошепва: — Слушай, искаш ли да си купиш часовник?

Зяпвам го смаяно, а той ме доближава, възпретва си ръкава на костюма и леле-мале! — на ръката му, чак до лакътя, има най-малко двайсет-трийсет часовника.

— Нямам пари — отговарям.

Президентът си смъкна ръкава и ме потупа по рамото.

— Е, върни се, когато имаш, и ще уредим нещо, съгласен ли си?

Стисна ми ръката и цяла банда снимачи ни връхлетяха и почнаха да щракат с апаратите си, после си отидох. Обаче ще ви кажа, че тоя президент все пак беше готин човек.

Чудя се какво ще ме правят, но чуденето ми не продължава много време.

Бутнаха ме за един-два дни в хотел, докато нещата поутихнат, ама един следобед идват двама души и викат:

— Слушай, Гъмп, гювечът свърши. Правителството повече няма да ти плаща сметките — отсега нататък трябва да се оправяш сам.

— Съгласен — отвръщам им, — ама няма ли да ми дадете малко пари да се прибера вкъщи? В момента малко съм затруднен материално.

— Няма да стане, Гъмп. Имаш късмет, че не си в затвор, задето фрасна секретаря на сената с оня медал. Правим ти услуга и те отърваваме от пандиза — обаче си измиваме ръцете от тебе от този момент нататък.

И тъй трябваше да напусна хотела. Понеже нямах никакъв багаж за събиране, не ми отне много време да се озова на улицата. Поразходих се покрай Белия дом, където живее президентът, и за моя изненада там се изтъквам на голяма група хора с гумени маски, изобразяващи лицето на президента, и тия хора носят някакви плакати. Мисля си, че той би трябвало да е много доволен, задето всички толкова го обичат.

17.

Макар да казаха, че няма да ми дадат пукната пара, един от ония хора ми бутна под наем долар преди да напусна хотела. При първата възможност звъннах в приюта за бедни, за да съобщя на мама, че съм наред. Обаче някаква от тамошните монахини ми казва:

— Госпожа Гъмп вече не живее тук.

Като я попитах къде е мама сега, монахинята отвръща:

— Нямам представа. Тя избяга с някакъв протестант.

Благодарих й и затворих телефона. До неизвестна степен получих облекчение. Поне мама е избягала с някого и вече не е в бедняшкия дом. Мисля си, че трябва да я намеря, но съкровено казано, не си давам много зор, щото сто процента е сигурно, както е сигурно, че ще завали дъжд, че ще почне да ми крещи и да ме ругае, задето съм я изоставил.

Наистина заваля. Валеше като из ведро и аз си намерих един платнен навес, под който да застана, ама човекът от магазина излезе и ме прогони. Бях подгизнал до кости и целият тръпнех, и точно минавам покрай една обществена сграда във Вашингтон, когато виждам голям найлонов чувал посред тротоара. Като се доближих до него, чувалът малко се размърда, сякаш има нещо в него.

Спрях, после отидох до него и леко го подритнах. Неидейно чувалът се отметна и изпод него някакъв глас се обади:

— Майната ти, остави ме на мира!

— Кой е там, вътре? — питам аз, а гласът вика:

— Това си е моята решетка — върви да си намериш друга.

— За какво говорите?

— Моята решетка! — крещи гласът. — Разкарай се от решетката ми!

— Каква решетка!

Внезапно чувалът малко се повдига и изпод него изниква главата на човек, който ме съблюдава с присвити очи, като че съм някакъв идиот, после човекът пита:

— Ти да не си паднал от луната или нещо такова?

— Нещо такова — викам му. — Просто се опитвам да се скрия от дъжда.

Човекът под чувала е опечалена гледка — главата му е полуплешива, не се е бръснал с месеци, очите му са зачервени и кръвясали, повечето му зъби са опадали.

— Е, в такъв случай може, но за малко. На. — И ми подаде друг чувал за смет, прилежно сгънат.

— Кво да правя с това?

— Разтвори го и се пъхни под него, глупак такъв — нали искаш да се скриеш от дъжда!

И после пак се захлупи с неговия си чувал.

Направих както ме посветва и честно казано, всъщност си беше доста гот. От решетката духаше горещ въздух и под чувала беше топло и уютно, и дъждът вече не ме валеше. Клечим си ние един до друг върху решетката с нахлузени торби на главите и по едно време човекът пита:

— Междувпрочем как се казваш?

— Форест.

— Така ли? Едно време познавах момче на име Форест. Беше много отдавна.

— А вие как се казвате? — питам аз.

— Дан.

— Дан? Дан? Хей, чакай малко! — възклицавам, хвърлям моята торба и вдигнах неговата — и това беше той! Няма крака и седи на дървена количка на колела от ролкови кънки. Остарял с двайсет години, поради което не можах да го позная поначало. Но е той! Милият ми лейтенант Дан!

 

 

След като го отписали от военната болница, Дан се върнал в Кънектикът и се опитал да почне старата си работа като учител по история. Обаче в училището си имали исторически даскал и го накарали да преподава математика. Той мразел математиката, а отгоре на всичко уроците се произвеждали на втория етаж и той адски се затруднявал, докато се изкачи по стъпалата без крака. Освен това жена му избягала с някакъв телевизорен продуцент от Ню Йорк и подала молба за развод на основание „несъвместимост на характерите“.

Дан се пропил, уволнили го и неизвестно време не правил нищо. Крадци обрали дома му от всякаква собственост, а изкуствените крака, дето му ги дали от военната болница не му били по мярка. След няколко години просто се „предал“ и заживял като скитник. Всеки месец получавал мизерната си инвалидна пенсия, но по-често я раздавал на други скитници.

— Не знам, Форест — вика ми той. — Май само чакам да пукна или нещо подобно.

После ми даде няколко долара и ми поръча да купя от близкия магазин две бутилки червено вино. Обаче аз взех само една и използвах другите пари за един купешки самбвич, понеже не съм ял цял ден.

— Е, стари приятелю — обръща се към мене Дан, след като изгълта половината бутилка, — кажи ми какво стана с теб, откакто се видяхме за последен път?

Така и направих. Разказах му как съм заминал за Китай да играя тенис за маса, как пак съм намерил Джени Къран и съм свирил със „Спуканите яйца“, и за мирната демонстрация, където си хвърлих медала и ме прибраха в затвора.

— Да, последното си го спомням отлично — прекъсва ме Дан. — Май по това време още бях в болницата. Мислех и аз да отида там, обаче едва ли бих хвърлил медалите си. Погледни! — Той разкопчава сакото си и отдолу, на ризата му, са закачени всичките му медали — орденът за храброст, сребърен орден — сигурно поне десет-дванайсет.

— Напомнят ми за нещо — продължи той. — Не знам точно за какво — за войната, разбира се, но това не е всичко. Претърпях огромна загуба, Форест, много по-голяма, отколкото загубата на краката ми. Става дума за духа, за душата ми, ако щеш. Сега в гърдите ми цари пустота и вместо душа имам медали.

— Ами какво стана с „природните закони“, дето управляват Веселената? — питам го. — Ами схемата, дето трябваше да си намерим местенце в нея?

— Майната му на всичко това! — възклицава Дан. — Бяха чисто и просто философски глупости.

— Но откакто ми ги каза, все се държах към тях. Оставях се на прилива да ме носи и се стараех да постъпвам правилно.

— Може би това важи за теб, Форест. Някога си въобразявах, че важи и за мен. Ала погледни ме сега, само ме погледни! В какво съм се превърнал? В някакъв урод без крака. Пияница. Трийсет и пет годишен скитник, безделник.

— Можеше да бъде и по-лошо — обадих се.

— Нима? — вика Дан и си правя сметка, че е прав, тъй че продължих да му разказвам за себе си — как ме натикаха в лудницата, как после ме застреляха в ракета, как кацнахме посред канибалите и за стария Сю, за майорката Фрич и за пигмеите.

— Боже мой, Форест, момчето ми, преживял си страхотни приключения — вика ми Дан. — Как стана така, че сега седиш с мен върху решетката, пъхнат под чувал за боклук?

— Не знам — отвърнах, — но не изнамерявам да остана тук дълго.

— Какво си намислил?

— Щом спре дъждът, ще си размърдам дебелия задник и ще ида да потърся Джени Къран.

— А тя къде е?

— Хабер си нямам, ама ще разбера.

— Струва ми се, че ще имаш нужда от помощ — вика ми Дан.

Поглеждам го, а очите му проблясват изпод космите по лицето му. Нещо ми подсказва, че той се нуждае от помощ, но нямам нищо напротив да го взема със себе си.

 

 

Тази нощ със стария Дан отидохме в един приют за бездомни по причина, че дъждът не спря да вали, а Дан плати по петдесет цента за вечеря за всеки от нас и по двайсет и пет — за легла. Можехме да вечеряме безплатно, ако слушаме проповед или нещо такова, ама приятелят ми каза, че предпочита да спи под дъжда, отколкото да слуша някакъв си там библейски мошеник да му раздува теории за света.

На другата сутрин Дан ми зае долар, намерих телефон и се обадих в Бостън на Моуз, дето беше барабанистът на „Счупени яйца“. Още живееше там и беше адски изненадан, щом чу гласа ми.

— Форест, не мога да повярвам! — изкрещява Моуз. — Вече те бяхме отписали.

Казва ми, че „Счупени яйца“ се разпаднала. Всичките пари, обещани им от господин Фибълщайн, били погълнати от разходите или нещо подобно и след втората плоча групата не получила повече договори. Каза още, че днес хората слушат друга музика — „Ролинг Стоунс“ или „Игълс“ и разни такива и повечето музиканти от „Счупени яйца“ заминали нанякъде и се хванали на истинска работа.

После вика, че отдавна не бил чувал нищо за Джени. След като отишла във Вашингтон поради мирната демонстрация, където ме арестуваха мене, Джени се върнала при „Счупени яйца“ за неколцина месеца, ама Моуз твърди, че просто не била същата. Един път се разревала на сцената и до края на вечерта се наложило да свирят само инструментарни парчета. После почнала да се налива с водка и да закъснява за представленията, и момчетата точно се канели да поговорят с нея по въпроса, когато тя взела, че напуснала.

Моуз казва, че лично той бил убеден, че поведението й има нещо общо с мене, обаче Джени въобще отказвала да говори за това. След две седмици напуснала Бостън и съобщила, че заминава за Чикаго, и оттогава никой не я бил виждал почти от пет години.

Питам го дали има представа как да се свържа с нея и той отвръща, че има един стар номер, дето му го дала преди да замине. Оставя слушалката, връща се след няколко минути и ми дава номера. Казва, че иначе хабер си нямал къде може да е Джени.

А пък аз му викам:

— Да си жив и здрав. Ако някога се отбия в Бостън, непременно ще ти се обадя.

— Още ли свириш на хармониката? — пита Моуз.

— Да, понякога — отвърнах аз.

 

 

Отидох да взема под наем още един долар от Дан и се обадих на чикагския номер.

— Джени Къран? Джени? — учудено пита мъжки глас. — О, да, спомних си я — готино парче беше. Отдавна не съм я виждал.

— Знаете ли къде е?

— Като си тръгна оттук, рече, че отива в Индианаполис. Обаче кой знае? Може пък да се е хванала на работа в „Темпърър“.

— Къде?

— В „Темпърър“ — фабриката за автомобилни гуми. Нали загряваш — там правят гуми за коли.

Благодарих му и се връщам да съобщя новината на Дан.

А той:

— Ами никога не съм бил в Индианаполис. Чувал съм, че през есента там било хубаво.

 

 

Почнахме опити да отпътуваме от Вашингтон на автостоп, обаче не ни се отвори парашутът. Някакъв човек ни закара до покраищата на града в камиона си, пълен с тухли, ама после никой не благоволи да ни качи. Сигурно сме изглеждали доста странно — Дан, седнал на количката си, а пък аз — изтъпанчил се до него с дебелия си задник. В един момент Дан вика, че можем да се възкачим на автобуса, щото имаме пари за тая цел. Правичката да ви кажа, малко ми беше кофти да му взимам мангизите, ама някак си усетих, че иска да дойде с мене, и си помислих, че ще му е от полза да се махне и той от Вашингтон.

Тъй че хванахме автобуса за Индианаполис и настаних Дан на седалката до мене, а количката му — на полицата над нас. По целия път той се наливаше с червено вино и философстваше колко е гаден светът. Може би е прав, не знам. Така или иначе, аз съм само един идиот.

 

 

Автобусът ни разтовари посред Индианаполис и ние с Дан си стърчим на улицата и се чудим какво да правим по-нататък, когато се доближава някакъв полицай и заявява, че стоенето без работа на улицата е забранено, тъй че се махваме. Дан пита един човек къде е фабриката за гуми „Темнърър“ и тя е много отвън града, поради което ние почнахме да се отправяме в тази посока. След неизвестно време тротварът свърши и Дан не може да бута возилото си, и аз го взех под едната си мишница, а количката — под другата, и продължихме.

По обяд виждаме голяма табела с надпис „Гуми «Темпърърс»“ и си викаме, че това трябва да е фабриката. Дан каза, че ще почака отвън, а аз продължавам и влизам вътре, а там една жена седи на бюро, та я попитах дали мога да видя Джени Къран. Жената поглежда в един списък и вика, че Джени работи в един от цеховете, обаче там не може да отиде никой, който не е служител във фабриката. А пък аз стоях като идиот пред нея и се чудех какво да правя, и тя рече:

— Слушай, миличък, след една-две минути започва обедната почивка. Защо не заобиколиш сградата? Може би приятелката ти ще излезе.

Така и направих.

Почна да излиза сума ти народ и най-накрая, ето я и Джени — сама-саменичка. Отиде под едно дърво и извади самбвич от книжна кесия.

Отидох и се промъкнах зад нея, както си седеше на земята, и й викам:

— Тоз самбвич ми се вижда бая вкусен.

Тя даже не вдигна поглед. Продължи да се визира напред и прошепва:

— Форест, ти си, нали?

18.

Ще ви кажа нещо — никога през живота си не съм бил толкова щастлив. Джени плаче и ме обгръща и аз правя същото, а народът наоколо се втрещява какво става. Джени вика, че смяната й свършва след три часа и с Дан да отидем в отсрещната кръчма и да изпием по бира или нещо друго, и да я почакаме. После щяла да ни заведе там, където живеела.

Отиваме в кръчмата и Дан изпива няколко чаши друго червено вино, щото нямат от любимата му марка, ама твърди, че тукашното било по-добро, тъй като притежавало по-хубав „букет“.

В заведението има и няколко други хора — пият, хвърлят стрелички в мишена или играят на канадска борба. Някакъв едър мъжага май е най-добрият на канадската и от време на време идва по някой човек и се мъчи да го победи, ама не може. Хората се обзалагат — по пет и по десет долара на сваляне.

Като погледахме неизвестно време, Дан се обърна към мене:

— Форест, смяташ ли, че можеш да победиш оня гламав дебелак на канадска борба?

Пък аз му викам, че не знам, а Дан:

— На ти пет долара, щото се обзалагам, че можеш.

Отидох и го питам оня човек:

— Имате ли нещо напротив да поиграя канадската с вас?

А оная ми ти горила се ухилва и вика:

— Щом имаш мангизи, заповядай да опиташ.

Седнах на масата, сграбчихме си ръцете и някой вика: „Почни!“, и борбата почва. Дебелакът пъхти и се напъва като куче, дето се мъчи да изсере костилка от праскова, ама за някакви си десет секунди му фраснах ръката върху масата и го победих. Всичките се наскупчиха около масата и ахкат и охкат, а зад тях чувам как добрият стар Дан крещи най-триумфално.

Сеа на оня човек му е адски тъпо, обаче ми даде пет долара и като стана от масата, ми вика:

— Лакътя ми се подхлъзна, но следващия път, като дойдеш тук, пак искам да те пробвам.

Климнах и се върнах на масата, където седеше Дан, и му давам парите, а той:

— Форест, струва ми се, че открихме лесен начин да изкараме малко мангизи.

Питам го може ли да ми даде четвърт долар, че да си взема едно от маринованите яйца в буркана на тезгяха, а той ми връчи цял и вика:

— Вземи си каквото пожелаеш, Форест. Сега имаме как да си изкарваме прехраната.

 

 

След работа Джени дойде в кръчмата и ни заведе у тях. Живееше в малък апартамент близо до гумената фабрика и си го беше украсила много свежо с плюшени животни и с шарени гердани, окачени на вратата на спалнята. Отидохме до магазина, купихме пиле и Джени сготви вечеря за Дан и за мене, и аз й разказах за всичко, дето се беше случило откакто я бях видял за последно.

Тя най се интересуваше от майорката, ама като й обясних, че Фрич е избягала с един канибал, Джени като че се поуспокои по въпроса. Сподели, че и нейният живот не бил особено розов през последните няколко години.

Като напуснала „Спуканите яйца“, взела, че заминала за Чикаго с едно момиче, с което се опознала на мирната демонстрация. Двете марширували по улиците и сума ти пъти ги хвърляли в затвора, и Джени обясни, че накрая й писнало да я влачат по съдилищата, а освен това почнала да се притеснява, че досието й в полицията се удължава.

По това време живеела в една къща с около още петнайсет души, които нещо не й били по сърце. Не носели нито долно бельо, нито нищо и въобще не пускали водата в тоалетните. Джени и едно момче решили да си вземат друг апартамент, понеже и момчето не харесвало как живеят, обаче нищо не се получило.

— Знаеш ли, Форест — вика ми Джени, — дори се опитах да се влюбя в него, обаче изобщо не можах, тъй като непрекъснато си мислех за тебе.

Писала на нейната мама и я помолила да се свърже с моята родителка и да открие къде са ме затворили, но мама й й съобщила, че нашата къща изгоряла и че моята мама сега живее в приют за бедни, ама докато писмото стигне до Джени, родителката ми вече била забегнала с протестанта.

Джени нямала пукнат грош и като чула, че търсят хора в гумената компания, дошла в Индианаполис да се хване на работа. По това време видяла по телевизора, че ще ме застрелят в космоса, обаче нямало време да стигне до Хюстън. Каза, че съблюдавала „с ужас“ как космическият ми кораб се разбил и направо ме отписала. Оттогава си губила времето във фабриката.

Взех я и я стиснах в прегръдките си и постояхме така неизвестно време. Дан изтъркаля количката си в тоалетната и каза, че трябва да се изпикае. Докато беше там, Джени ме попита как го прави и дали не му е необходима помощ. Отвърнах й:

— Не, може да се справи сам.

Тя разклати глава и печално заяви:

— Ето докъде ни докара войната във Виетнам.

По тоя въпрос няма спор. Тъжна и жалка гледка е, когато безног човек трябва да пикае в шапката си и после да я излива в тоалетната.

 

 

След тоя ден тримата заживяхме в апартамента на Джени. Тя нагласи на Дан легло в ъгъла на хола и оставяше буркан на пода на тоалетната, че да не се налага приятелят ми да пикае в шапката. Всяка сутрин отиваше в гумената фабрика, а ние с Дан си седим вкъщи и си приказваме, после отиваме в кръчмата до работата на Джени да я чакаме, докато излезе.

През първата седмица, като почнахме да посвещаваме редовно кръчмата, оня тип, дето го бих на канадска, поиска възможност да си върне петте долара и аз му я дадох. Човекът се опита още два-три пъти и накрая загуби близо двайсет и пет долара и после вече не се върна. Ама непрекъснато имаше други хора дето искаха да си опитат късмета, и след месец-два идваха от целия град и от разни близки градчета. С Дан кярехме по сто и петдесет — двеста долара на седмица, което, честно казано, хич не беше зле. А пък собственикът на кръчмата обяви, че ще устрои национално състезание и че някоя вечер ще повика телевизията. Ама преди това да стане, случи се нещо друго, дето със сигурност промени живота ми.

Един ден в кръчмата идва човек, издокаран в бял костюм и с хивайска риза, а на шията му обесени сума ти златни синджири. Седна на бара, докато довършвах поредния нещастник, после дойде да се настани на нашата маса и вика:

— Приятно ми е, казвам се Майк и съм чувал за вас.

Дан го пита какво е чувал и Майк отвръща:

— Че този тук е най-силният мъж на света.

— И какво от това? — интересува се Дан, а оня отговаря:

— Мисля, че мога да ви помогна да изкарвате много повече, отколкото от тая мижава далавера.

— Как? — пита Дан.

— С борба — вика Майк, — но не като тази пикана игра. Имам предвид кеч на ринг, където да го гледат стотици хиляди зрители, готови да се бръкнат дълбоко.

— С кого ще се бори? — пак пита приятелят ми.

— С всички — вика Майк. — Има доста професионални кечаджии — Маскираното чудо. Невероятния гигант, Великолепния Джордж, Мръсната свиня Мак и още какви ли не. Най-добрите си докарват по сто-двеста хиляди долара годишно. Първо ще го научим на това-онова, ще му покажем хватките. Знаете ли, обзалагам се, че за нула време ще стане голяма звезда и ще изкара куп пари за всички ни.

Дан ме поглежда и вика:

— Какво мислиш, Форест?

— Ами не знам. Смятах да си отида, откъдето съм, и да се захвана с шкариден бизнес.

— Скариди! — възклицава Майк. — Мило момче, можеш да печелиш петдесет пъти повече, отколкото от скаридите! Освен това не е необходимо да играеш цял живот — само няколко години, после ще имаш на какво да разчиташ — влог в банката, бели пари за черни дни.

— Май трябва да питам Джени — рекох.

— Слушай — вика Майк. — Дошъл съм да ти предложа шанс, какъвто се случва веднъж в живота. Ако не искаш работата, само кажи и ще си тръгна веднага…

— Не, не — прекъсва го Дан, после се извръща към мене. — Виж, Форест, човекът е прав. Как иначе ще изкараш пари, че да се захванеш със скаридите?

— Знаеш ли какво? — обърна се онзи към мене. — Дори можеш да вземеш приятелчето си със себе си. Ще ти бъде менажер. И щом решиш да се откажеш, прав ти път. Е, какво решаваш?

Позамислих се неколцина минути. Предложението звучеше адски гот, ама сигурно имаше някаква уловка, обаче си отварям голямата уста и казвам фаталното „да“.

 

 

И така станах професионален кечаджия. Офисът на Майк беше в центъра на Индианаполис, в един гимнастиков салон, и всеки ден с Дан хващаме автобуса дотам, че да се науча правилно да се бия.

Накратко казано, далаверата беше следната: никой не бива да пострада, обаче трябва да изглежда точно обратното.

Учеха ме най-различни неща — полунелсън, самолетно завъртане, бостънско диагонално хвърляне, извиване на ръката на противника зад гърба му и други такива. Освен това учеха Дан как да надига и да крещи на рефера, та да създава пълна суматоха.

Джени е доста против цялата тая работа, по причина, че може да ме контузят, и като й казах, че никой няма да пострада, понеже всичко е нагласено, тя пита:

— Тогава какъв е смисълът?

Хубав въпрос, дето не мога да му отговоря правилно, ама все пак ми е гот, че ще изкарам малко пари.

Един ден се опитват да ми покажат хватка, дето се вика „падане по корем“, при която се предполага, че ще излетя във въздуха и ще тупна право върху противника, обаче в последния момент той ще се изтърколи встрани. Ама все я изпортвах тая ми ти хватка и два-три пъти пльоснах право върху човека, преди той да успее да се изтърколи. Накрая Майк се възкачва на ринга и вика:

— Господи, Форест — ти да не си идиот? Ами че така може да утрепеш някого, какъвто си дебелак!

Пък аз му отвръщам:

— Да, действително съм идиот.

— Какво искаш да кажеш? — пита той.

Дан го вика при себе си за секунда и му обяснява нещо, а Майк възклицава:

— Мили боже! Майтапиш ли се?

Обаче приятелят ми разклаща глава. Майк ме поглежда, повдига рамене и изявява:

— Е, има ги всякакви.

След около час обаче изхвърчава от канцеларията си и се покатерва на ринга, където сме ние с Дан, и крещи:

— Измислих!

— Какво? — вика Дан.

— Името му! Трябва да дадем на Форест някакъв псевдоним, под които да се бори. Току-що ми хрумна най-подходящото.

— И какво е то? — интересува се Дан.

— Тъпака — отговаря оня. — Ще го издокараме в гумени бебешки гащички и ще му сложим една тъпа шапка. Публиката ще се побърка по него.

Дан се позамисли, после рече:

— Не знам. Нещо не ми харесва. Изглежда така, сякаш се опитвате да го направите за смях.

— А бе то е само за пред публиката — противоречи му Майк. — Нали трябва да има някакъв номер в живота. Всички големи звезди прибягват до това. Какво по-подходящо от Тъпака?

— Не е ли по-добре да го наречем Човека от космоса — предлага Дан. — Ще му дадем пластмасов шлем с антени.

— Вече има състезател с такова име.

— И все пак тая работа не ми харесва — повтаря приятелят ми. Поглежда ме и пита: — Какво мислиш, Форест?

— Да ти кажа, хич не ми дреме — отвръщам.

 

 

И станах кечаджия. И след няколко месеца тернировки най-после ще дебютирвам пред публика. Майк идва в гимнастиковия салон в деня преди великото събитие и ми носи гумените гащички и една черна, конусъобразна шапка-идиотка. Поръчва ми да бъдем в салона утре по обед, така че да ни закара на първия ми мач, който ще бъде в Мънси.

Вечерта, като Джени се прибра вкъщи, отивам в банята и си слагам гащичките и шапката-идиотка, и се появлявам в хола. Дан си седи на количката и гледа телевизора, а Джени чете. Двамата повдигат очи, когато заставам на прага.

— За бога, Форест, какво е това? — възклицава Джени.

— Неговият костюм — вика й Дан.

— С него прилича на глупак!

— Представи си, че Форест играе в пиеса или в нещо такова — й вика той.

— Ами пак ще изглежда като глупак! — отговаря му Джени. — Просто не мога да повярвам, че ще им позволиш да го обличат така за пред публиката!

— А бе то е само да се изкарват пари — обяснява й Дан. — Има един, дето му викат Зеленчука — издокарали са го с бандаж от листа от ряпа, а на главата му слагат издълбан пъпеш с дупчици на очите, че да не се пребие. Друг пък нарича себе си Феята и има крилца на гърба и размахва жезъл. Кучият му син сигурно тежи сто и петдесет кила, ама гледката е страхотна…

— Изобщо не ме интересуват другите — прекъсва го Джени. — Тази работа въобще не ми харесва. Форест, веднага свали този палячовски костюм!

Върнах се в банята и се съблякох. Мислех си, че може би е права, но нали все някак трябва да си изкарвам прехраната? Освен това костюмът ми е трепач в сравнение с тоалета на човека, дето утре ще се бия с него в Мънси. Той се е кръстил Лайното и се облича в трико, избоядисано така, че да прилича на фъшкия. Един бог знае на какво ще мирише.

19.

Далаверата в Мънси е следната: Лайното трябва да ме разбие. Майк ми го съобщава това по пътя за там. Изглежда, че Лайното е „по-старши“ от мене и затуй му бил ред да спечели, а аз, понеже ми е първото появяване, задължително трябвало да загубя. Майк вика, че искал да ми обясни как стоят нещата още отначало, че да не му се разсърдя.

— Това е нелепо! — възклицава Джени. — Как е възможно някой да си избере име „Лайното“?

— Тоя сигурно наистина е лайно — обажда се Дан.

Мъчи се да я развесели.

— Запомни, Форест — намесва се Майк, — всичко е само привидно, за пред публиката. Не бива да си изпускаш нервите. Никой не бива да пострада, а Лайното трябва да победи.

Най-после стигаме до Мънси, където има една голяма зала, в която ще бъде изтезанието. Едно вече е почнало — Зеленчука се бие с човек, който се нарича Животното.

Животното е космат като маймуна и носи черна маска, и първата му работа е да гепи оня ми ти изтърбушен пъпеш, дето Зеленчука го носи на главата си, и да го запокити чак до горните скамбейки. После сграбчи Зеленчука за главата и я блъсна в стълба на ринга, след туй му захапа ръката. Стана ми малко мъчно за горкичкия Зеленчук, ама и той си имаше свои номера, а именно: посегна надолу между листата от ряпа, дето му бяха вместо бандаж, измъкна пълна шепа с някаква гадост и взе да маже очите на Животното.

Животното зарева и се запрепъва из ринга, като си търкаше очите да ги изчисти от гадорията, а Зеленчука го доближи изотзад и го изрита в задника. После хвърли Животното във въжетата и го усука в тях така, че оня да не може да шавне, и взе здравата да го млати. Публиката почна да го подсвирква и да го замерва с пласмасови чаши и други боклуци, а Зеленчука им показва среден пръст. Почна да ми става интересно как ще свърши всичко това, ама в този момент дойде Майк и ни вика с Дан да идем отзад, в облекалнята, и да си сложим костюма, понеже съм следващ на ринга с Лайното.

Щом си сложих гумените гащички и шапката-идиотка, някой чука на вратата и пита дали Тъпанаря е тука. Дан отговаря положително и оня вика:

— Сега е ваш ред, хайде, излизайте!

И ние отиваме.

Лайното е вече на ринга, когато тръгвам по пътеката, следван от Дан с количката подир мене.

Противникът ми търчи из ринга и прави физиономутри на публиката, и да пукна, ама наистина прилича на лайно в това трико. Качвам се и аз на ринга, а реферът ни събира на едно място и ни вика:

— Да се разберем, момчета, искам хубав, чист мач — никакво бъркане в очите, удари под кръста, никакво хапане, драскане и други такива.

Климнах и казах „ъхъ“, а Лайното ми се пули най-свирепо.

Щом звънецът удари, ние с него почнахме да се заобикаляме, а той си изтегна крака с цел да ме спъне, обаче не успя, та го гепих за раменете и го шибнах във въжетата. Точно тогава постанових, че се е намазал с нещо хлъзгаво, за да не мога да го хвана както трябва. Опитах да го сграбча през кръста, ама той ми се изплъзна между ръцете като змиорка. После го улових за рамото, но той пак се измъкна и непрекъснато ми се хили и надсмива.

Завтече се към мене с наведена глава, че да ме издъни в корема, ама аз отстъпих встрани и Лайното изхвърча през въжетата и се заби в първия ред. Всички го подсвиркват, обаче той пак се качи на ринга и тоя път носи един разгъваем стол. И като ме почна с тоя ми ти стол, и тъй като нямах с какво да се отбранявам, побягнах. Ама Лайното успя да ме цапардоса по гърбината със стола и право да ви кажа, доста ме заболя. Опитах се да му измъкна „оръжието“, но той ме халоса по китарата с него, а пък по причина, че бях заклещен в ъгъла, нямаше къде да избягам. После Лайното ме изрита в пищялката и като се наведох да я опипам, ме изрита и по другата.

Дан седи до ринга и крещи на рефера да накара оня да остави стола, ама от крещенето му няма никаква полза. Лайното ме фрасва още три-четири пъти със стола, поваля ме, скача върху мене, хваща ме за косата и почва да ми блъска главата в пода. После ми гепва ръката и ми извива пръстите. Поглеждам към Дан и викам:

— По дяволите, какво става?

Дан се сили да мине през въжетата на ринга, ама Майк става и го дърпа за яката. Сетне съвсем неидейно прозвучава звънец и аз си отивам в ъгъла, и му викам на Майк:

— Слушай, това копеле иска да ме убие, като ме блъска по главата със стола и прочие. Ще трябва да направя нещо по въпроса.

— Ще трябва да загубиш — отвръща ми той. — Лайното не се опитва да те контузи — просто иска всичко да изглежда правдоподобно.

— Да, ама боли — викам аз.

— Просто остани там още няколко минути и го остави да те свали. Не забравяй, че получаваш петстотин долара за загуба, не за победа.

— Ако още веднъж ме цапардоса със стола, не знам кво ще направя — отвръщам. Хвърлих едно око към публиката и виждам Джени — седи там и изглежда тревожна и посрамена. Почвам да си мисля, че не върша онова, което трябва.

Обаче удрят звънеца и пак съм на ринга. Лайното посяга да ме хване за косата, ама аз го отблъсквам и той се завърта като пумпал право във въжетата. После го гепвам през кръста и го вдигам, обаче оня ми се изплъзва и тупва по задник; стене и протестирва и си потърква дирника, и докато загрея кво става, неговият менажер му дава една от ония гумени чашки на пръчка, дето им викат „помощник на водопроводчика“, и Лайното почва да ме налага по главата с нея. А пък аз му я измъквам от ръцете и счупих на две върху коляното си и таман се каня да го почна, виждам Майк да разклаща глава, тъй че позволих на Лайното да ми извие ръката.

За малко да ми я счупи тоя мръсник! После ме свали на земята и взе да ме блъска по главата с лакът. А пък Майк доволно климаше и се хилеше. Лайното става от мене и отпочва да ме рита в ребрата и в корема, после пак грабна оня ми ти стол и ме фрасна по китарата осем-девет пъти, накрая ме шибна с коляно в гърба, а аз нямах право да предприема нищо, за да му отмъстя.

Лежах си там, а оня се пльосна на главата ми и съдията преброи до три и би трябвало номерът да е приключил. Лайното стана, погледна ме отвисоко и се изплю в лицето ми. Беше ужасно, не знаех как да постъпя и не можах да се въздържа и заплаках.

Лайното се пъчеше напред-назад по ринга, а Дан се качи горе, дотъркаля количката си до мене и взе да ми бърше лицето с пешкир, и докато се усетя, ето ти я и Джени на ринга, и ме прегръща, и плаче, а тълпата крещи и беснее, и ни замерва с разни боклуци.

— Хайде да изчезваме оттук — вика ми Дан и аз станах, а Лайното ми се плези и ми прави физиономии.

— Много ти е точно името — вика му Джени, докато напускаме ринга. — Това беше отвратително.

И аз мислех като нея. Никога през живота си не съм се чувствал толкова унизен.

 

 

Обратното пътуване до Индианаполис беше адски тъпо. Дан и Джени не говореха почти нищо, а аз се простирах на задната седалка, дран — недодран, клан — недоклан.

— Жестоко представление направи тази вечер, Форест — вика Майк, — особено като се разциври накрая. Публиката много си пада по такива работи.

— Не беше представление — обажда се Дан.

— О, глупости — пак вика Майк. — Слушай, все някой трябва да изгуби. Виж какво, следващия път ще уредя Форест да победи. Е, какво ще кажеш?

— Няма да има следващ път — намесва се Джени.

— Той изкара добри пари днес, нали? — казва Майк.

— Петстотин долара не са много, когато те правят на кайма — отвръща Джени.

— Това беше първият му мач. Другия път ще му дам шестстотин.

— Какво ще кажеш за хиляда и двеста?

— Деветстотин — запъва се Майк.

— Какво ще кажеш Форест да носи бански костюм вместо тази идиотска шапка и гумените гащички? — пита Джени.

— Ама публиката много ги хареса. Те го правят по-привлекателен.

— Как ще се чувстваш, ако те накарат да се издокараш в нещо такова? — обади се Дан.

— Че аз да не съм идиот!

— Я си затвори шибания плювалник! — кипна Дан.

 

 

Майк си издържа на обещанието. На следващия път се бих с един тип, наречен Човека-муха. Беше облечен в нещо с дълга муцуна като на муха и носеше маска с опулени очи. Поразхвърлях го из ринга, накрая седнах върху главата му и си прибрах деветстотинте долара. Нещо повече, тълпата ми ръкопляскаше лудо и всички викаха:

— Искаме Тъпака! Искаме Тъпака!

Всъщност не беше толкова кофти далавера.

После се борих с Феята и дори ми позволиха да му счупя жезъла в главата. След това излизах на ринга срещу много хора и с Дан успяхме да съхраним около пет хиляди долара за шкаридения бизнес. Ама честно да ви кажа, почнах да ставам любимец на публиката. Жените ми пращаха писма, даже шапки като моята се продаваха като сувенири. Понякога се качвам на ринга, а в залата седят петдесет-сто човека с шапки-идиотки и се скъсват да ръкопляскат и да ми викат името. Знаете ли, това ме караше да се чувствам адски гот.

Междунавременно ние с Джени се разбираме доста добре, с изключение на моята борческа кариера. Всяка вечер като се приберем в апартамента, гледаме да си приготвим вечеря и после тя, аз и Дан сядахме в хола и запланувахме как ще се захванем с шкаридения бизнес. Май ще трябва да отидем в Ла Батр, откъдето беше горкичкият Буба, и да си купим малко блатиста земя някъде до Мексиканския залив. Налага се да се обзаведем и с телени и с рибарски мрежи, с малка лодка и с храна за шкаридите, която да им я даваме, докато пораснат, освен това ще имаме и други разходи. Дан вика, че непременно трябва да имаме къде да живеем и достатъчно мангизи за провизии и разни неща, докато чакаме първите си печалби, а освен това ни е необходимо някакво средство да закарваме шкаридите до пазара. По негови изчисления ще ни трябват около пет бона да уредим всичко през първата година, после ще трябва да се оправяме както можем.

Обаче сега си имам проблем с Джени. Тя вика, че вече имаме петте хиляди и ни дрънка да си събираме партакешите и да заминем. А бе, честно казано, мацето има право, но да ви споделя откровено, още не съм готов да се откажа от борбата.

Разбирате ли, от времето когато играхме срещу ония мамалигари чекиджии на „Ориндж Боул“, никога не съм се чувствал като да съм постигнал нещо. Може би имах малко подобно усещане по време на изтезанието по пингпонг в Китай, ама то продължи само няколко седмици. Обаче сеа всяка събота се възкачвам на ринга и чувам как тълпата ми ръкопляска. Може да съм идиот, но хората ръкопляскат на мене.

Само да ги бяхте чули как побесняха, като смазах Голямата клечка, който се появлява със стодоларови банкноти, залепени по тялото. После се бих с Жестокия Ал от Амарило и му приложих бостънското хвърляне, и спечелих пояса на Източната дивизия. След това противник ми беше Джано Гиганта, който тежеше двеста кила, обличаше се в леопардова кожа и носеше палка от папиемаше.

Обаче един ден като се прибира от работа, Джени се обръща към мене и ми вика:

— Форест, ние двамата трябва да си поговорим.

Излязохме да се разходим край поточето и Джени намери къде да седнем, после отпочна:

— Форест, смятам, че доста се поувлече с тоя кеч.

— Какво искаш да кажеш? — питам аз, ама всъщност почти се сещам.

— Искам да кажа, че вече имаме близо десет хиляди долара, два пъти повече от сумата, която, според Дан, е необходима да започнем отглеждането на скариди. Освен това започвам да се питам защо продължаваш да се качваш на ринга всяка събота вечер и да се правиш на глупак.

— Не се правя на глупак. Трябва да мисля за почитателите си. Те много ме обичат. Не мога да ги изоставя току-така.

— Глупости! Кого наричаш „почитатели“ и защо мислиш, че те обичат? Тия типове са истински боклуци, кой иначе ще дава пари да гледа цялата тази гадост? Големи мъже, които излизат пред хората по гащи и се преструват, че се спукват от бой! И се наричат със смахната имена като Зеленчука, Лайното и тем подобни, а ти… на тебе са ти лепнали Тъпака!

— Кво лошо има в това?

— Как мислиш, че се чувствам, когато любимият ми човек е наричан от кьораво и сакато тъпак и се излага всяка седмица — даже и по телевизията.

— Получаваме допълнително пари заради телевизията — обаждам се аз.

— Майната им! Нямаме нужда от повече пари!

— Да си чула за човек, дето не му трябват повече мангизи?

— Искам да кажа, че не са ни жизненонеобходими — пояснява Джени. — Искам само да си намерим някое спокойно местенце и да се хванеш на почтена работа, например отглеждане на скариди, искам да си имаме къщичка с градина и може би куче или нещо подобно, може би дори деца. Познала съм славата, когато бях със „Счупени яйца“, но тя не ме доведе доникъде, защото не бях щастлива. По дяволите, вече съм почти на трийсет и пет. Искам да се установя на едно място…

— Виж са — прекъснах я, — май че аз съм този, който трябва да реши да се откаже или не. Няма да го правя това вечно — просто докато дойде подходящият момент.

— Но и аз няма да съм вечно с теб — вика ми Джени, ама аз не й повярвах, че говори сериозно.

20.

След тоя разговор имах два мача и естествено ги спечелих, после един ден Майк ни повика с Дан в канцеларията си и каза:

— Слушай, тази седмица ще се бориш с Професора.

— Кой е па тоя? — пита Дан.

— От Калифорния е и там е много известен. Кандидат е за спечелване на титлата в Западната дивизия.

— Нямам нищо напротив — викам.

— Обаче има една малка подробност — обяснява Майк. — Този път, Форест, трябва да паднеш.

— Да падна?

— Точно така. Слушай, вече месеци наред все побеждаваш. Не разбираш ли, че от време на време трябва да те победят, за да бъдеш все така популярен?

— Откъде знаеш?

— Много просто — хората обикновено са на страната на победения. Така следващия път победата ти ще изглежда по-значителна.

— Тая работа не ми харесва — викам му.

— Колко плащаш? — пита Дан.

— Две хиляди.

— Тая работа не ми харесва — повтарям.

— Два бона са много пари — обажда се Дан.

— Въпреки това нещо не ми харесва — викам му аз.

 

 

Обаче приех.

Напоследък Джени се държи особено, ама си викам, че е от нерви или нещо подобно. Само че един ден тя се прибира вкъщи и ми изявява:

— Форест, търпението ми се изчерпа. Моля те, не го прави.

— Трябва. Освен това ще загубя.

— Ще загубиш?

Светнах й нещата както Майк ми ги беше обяснил и тя възклицава:

— По дяволите, Форест, това вече е върхът!

— Животът си е мой — отвръщам, каквото и да означава това.

След един-два дни Дан се прибира отнякъде и казва, че двамата трябва да си поговорим.

— Форест, мисля, че проблемите ни са разрешени.

Попипах го какво има наум.

— Смятам, че е по-добре навреме да се измъкнем от този бизнес. Знам, че Джени не го харесва, и ако искаме да отглеждаме скариди, време е да се заловим с това. Струва ми се, че съм намислил начин да се чупим и то с голяма печалба.

— Как така?

— Говорих с един човек, който се занимава със залагания, и той каза, че се носел слухът, че в събота ще загубиш от Професора.

— И кво от това?

— Ами ако го победиш?

— Да го победя?

— Да го изриташ по задника.

— Ще бера ядове с Майк — викам му.

— Зарежи го Майк! Слушай, далаверата е страхотна. Да речем, че заложим нашите десет бона на това, че ще победиш? Две към едно. После го смилаш онзи и получаваме двайсет хиляди!

— Ама аз ще си имам куп неприятности — викам.

— Взимаме двайсетте бона и изчезваме от този град — обяснява Дан. — Знаеш ли какво можем да направим с толкова много пари? Можем да завъртим страхотен бизнес със скариди и пак да ни остане солидна сумичка. Смятам, че може би вече е време да приключиш с кеча.

Мисля си, че все пак той е менажерът, освен това и Джени все ми опява да се откажа от кеча, пък и двайсетте бона хич не са за пренебрегване.

— Е, какво ще кажеш? — пита Дан.

— Добре — викам. — Съгласен съм.

 

 

И ето че идва денят да се бия с Професора. Мачът ще бъде във Форт Уейн и Майк идва да ни вземе и натиска клаксона отвън, а аз питам Джени дали е готова. А тя:

— Няма да дойда. Ще го гледам по телевизията.

— Ама непременно трябва да дойдеш — викам й и накарах Дан да й обясни защо.

Той й светна какъв ни е планът и че трябва да ни придружи, по причина, че ни е необходим някой да ни откара обратно в Индианаполис, след като съм смазал Професора.

— Нито един от двамата не може да кара — обясни й той, — а трябва да имаме бърза кола пред залата, та когато всичко свърши, да си приберем парите от букмейкъра и да се чупим от града.

— Не искам да имам нищо общо с подобно мошеничество — изявява Джени.

— Ама печалбата е двайсет бона — обяснявам й аз.

— Да, обаче е нечестно.

— Слушай, през повечето време Форест постъпва нечестно: губи и побеждава по поръчка — обажда се Дан.

— Няма да го направя — запъва се Джени, а отвънка Майк свири ли, свири и Дан решава:

— Време е за тръгване. Ще се видим тук, когато всичко свърши — по един или друг начин.

— Момчета, засрамете се от себе си — казва Джени.

— Няма да си толкова наперена, когато се върнем с двайсет бона в джобчето — порицава я Дан.

И двамата тръгваме.

 

 

По пътя към Форт Уейн не говоря особено много по причина, че се срамувам от онова, дето го глася на стария Майк. Той се отнасяше доста свястно с мене, обаче, от друга страна, както ми обясни Дан, аз съм му помогнал да направи купища пари, така че горе-долу сме квит.

Като стигаме до залата, първият мач вече се играе — Феята правеше на пух и прах Джано Гиганта. После на ринга се качиха отбор жени джуджета, които се биеха всяка срещу всяка. Отидохме в облекалнята и си сложих гумените гащички и шапката-идиотка. Дан накара някого да се обади на компанията за таксита и да поръча колата да ни чака пред залата със запален мотор.

Почукват на вратата ми, че е време да излизам на ринга. Мачът между мене и Професора е главната атракция тази вечер.

Като излизам, той вече е на ринга. Противникът ми е жилав човечец с брада и с очила и носи черна манта и четвъртита унивирситетска шапка. Мама му стара, адски прилича на истински професор. Веднага се зарекох, че ще го накарам да я изкльопа тая ми ти шапка.

И така, качвам се аз на ринга и конферансието казва:

— Дами и господа…

Обаче го прекъсват подсвирквания, после той продължава:

— Тази вечер имаме честта за титлата на Северноамериканската асоциация по професионална борба да се борят двама от най-добрите състезатели в страната — Професора против Тъпака!

При тия му думи последват такива крясъци и подсвирквания, че не мога да разбера дали публиката е доволна, или сърдита. Обаче това хич няма никакво значение, щото удрят звънеца и мачът почва.

Професора си е свалил мантата, очилата и квадратната шапка и обикаля около мене, и размахва пръст, като че ли се кара. Мъча се да го сграбча, ама всеки път той отскача встрани и все си размахва проклетия пръст. Това продължава минута-две, после Професора сгрешава. Изтичва зад мене и се опитва да ме изрита в задника, ама тоя път го гепвам за рамото и го бухвам във въжетата. Той отхвръква от тях като топка на ластик и като минава покрай мене, го спъвам, и тъкмо се каня да му приложа коремната хватка, обаче той взе, че изпълзя в ъгъла си и като вдигнах очи, видях в ръката му една голяма линия.

Взе да я пляска по дланта си, като че се канеше да ме набие с нея, но вместо това, когато го нажабих този път, забучи линията право в окото ми, все едно искаше да го извади. Честно да ви кажа, адски ме заболя и се запрепъвах по ринга, докато си възвърна зрението, а оня тип се промъкна зад мене и ми пусна нещо в гащите. Скоро открих какво е това нещо — бяха мравки! Бог знае откъде ги бе взел, ама те отпочнаха да ме хапят и се видях в чудо.

Дан ми крещи да го довърша, ама това хич не е лесно с мравки в гащите. В тоя момент звънецът удари за края на рунда, тъй че се върнах в моя ъгъл и Дан почна да чисти пустите му мравки.

— Много мръсен номер — викам му.

— Просто го довърши — съветва ме приятелят ми. — Не можем да си позволим да те прецакат.

Професорът излиза за втория рунд и ми прави разни гадни физиономутри. После се доближи дотолкова, че да го сграбча, така че го вдигнах над главата си и почнах самолетното въртене.

Завъртях го четирийсет-петдесет пъти, докато се уверих, че му се е извило свят, после го изпратих с все сила през въжетата и в публиката. Той кацна някъде на петия ред, право в скута на някаква немлада дама, която плетеше пуловер и която взе да го налага с чадъра си.

Бедата беше там, че въртенето се бе изразило и върху мене. Всичко наоколо ми кръжи, ама си викам, че няма страшно, щото скоро ще се оправя, а с Професора и без това е свършено. Оказа се, че съм сбъркал за последното.

Почти се бях окопитил от въртенето, когато най-неидейно нещо ме хваща за глезените. Погледвам надолу и да пукна, ама Професора се е покатерил пак на ринга и е донесъл кълбото прежда на старата дама и сега го е завързал около краката ми.

Почнах да се мъча да се развържа, обаче Професора търчи в кръг около мене и ме овързва като някоя мумия. Съвсем скоро не мога да помръдна ни ръце, ни крака. Оня спира да търчи и завързва преждата на голяма фльонга, изтъпанчва се пред мене и се покланя — също като магьосник, дето е направил фокуст или някакъв друг номер.

После небрежно отива до своя ъгъл и взима една дебела книга, дето прилича на речник, и се връща, и прави нов поклон. След туй ме цапардосва по главата с книгата. Нищо не мога да направя — непосилен съм. Оня силно ме фрасна десет-дванайсет пъти преди да падна. Безпомощен съм и чувам как всички го поздравляват, когато ме притисна към земята и… спечели мача.

Майк и Дан се качиха на ринга и ме отмотаха от преждата, и ми помогнаха да стана.

— Страхотно! — възклицава Майк. — Направо жестоко. Самият аз не бих го измислил толкова хитро.

— О, я млъквай! — сопна му се Дан и се обръща към мене: — Хубава работа, да се оставиш да те надхитри Професора!

Не отвръщам нищо. Ужасно съм нещастен. Всичко е изгубено и единственото, дето го знам със сигурност, е че никога повече няма да играя кеч.

 

 

След провала не ни трябваше спасително такси, тъй че с Дан се върнахме в Индианаполис заедно с Майк. По целия път Майк все мели колко страхотно било, че съм паднал от Професора по този начин, и как следващия път ще спечеля и ще изкарам за всички ни хиляди долари.

Като спира пред апартамента, той се обръща и дава на Дан плика с двата бона, дето ми се полагат за мача.

— Не ги взимай — викам му на Дан.

— Какво? — вика Майк.

— Слушай — обръщам се към него, — трябва да ти кажа нещо.

Дан ме прекъсва:

— Иска да ти каже, че повече няма да играе кеч.

— Майтапиш ли се? — пита Майк.

— Не, съвсем съм сериозен — отвръща приятелят ми.

— Откъде го измислихте пък това — пак пита Майк. — Форест, какво има?

Преди да си отворя устата Дан вика:

— Той не иска да говори за това в момента.

— Аха, разбирам — казва Майк. — Сега гледай да се наспиш добре. Утре рано сутринта ще бъда тук и хубавичко ще си поговорим по въпроса. Съгласни ли сте?

— Дадено — обажда се Дан и слизаме от колата.

Като Майк си отиде, казвам:

— Не трябваше да ги взимаш пустите му пари.

— Мама му стара, те са всичко, което имаме сега — възразява той. — Всичко друго си отиде.

Едва след няколко минути осъзнах колко е прав.

Влизаме в апартамента и глей ти — Джени също си е отишла. Всичките й неща ги няма, само дето ни е оставила чисти чаршафи и пешкири, няколко тенджери и паници и други такива. На масата в хола има бележка. Дан я разкри пръв и ми я прочете с глас. Там пише:

Драги Форест,

Повече не мога да търпя. Опитах се да ти обясня какво чувствам, обаче по всичко личи, че не те е грижа за мен. Онова, което се готвиш да направиш тази вечер, е особено неприятно, тъй като означава, че ще постъпиш непочтено. Боя се, че повече не мога да продължавам така.

Може би отчасти грешката е моя, защото вече съм на възраст, когато искам да се задомя. Все си мисля какво би било да имам дом и семейство, да ходя на черква и така нататък. Познавам те от първо отделение, Форест — почти трийсет години — и пред очите ми ти израсна голям, силен и добър. И когато дойде в Бостън и разбрах колко много те обичам, бях най-щастливото момиче на света.

А когато се пристрасти към марихуаната и се сваляше с онези момичета, дори след това, ти ми липсваше и бях щастлива, че пристигна във Вашингтон на мирната демонстрация, за да ме видиш.

Ала когато те изстреляха с онзи космически кораб и изчезна в джунглата близо четири години, струва ми се, че тогава в мен настъпи някаква промяна. Не съм оптимистка както едно време и ми се струва, че ще се задоволя да заживея съвсем простичко където и да било. Така че сега отивам да потърся това място.

Ти също си се променил, мили Форест. Струва ми се, че причината не е в тебе, тъй като винаги си бил „особен“ човек, но като че вече не мислим еднакво.

Плача, когато пиша тези редове, ала трябва да се разделим. Моля те, не се опитвай да ме намериш. Пожелавам ти всичко най-хубаво, скъпи мой, довиждане.

С обич: Джени

Дан ми подаде бележката, обаче аз я оставих да падне на пода и стоях като гръмнат. За пръв път в живота си осъзнавах как в действителност се чувстват идиотите.

21.

След заминаването на Джени си бях направо за окайване. С Дан останахме в апартамента за през нощта, ама на другата сутрин взехме да си стягаме партакешите, понеже вече нямаше причина да стоим в Индианаполис. Дан идва при мене и ми вика:

— Ето, Форест, вземи тези пари. — И ми подава двете хиляди долара, дето Майк ни ги връчи по случай падането от Професора.

— Не ги искам — отвръщам.

— По-добре ги вземи, това е цялото ни богатство.

— Задръж ги — инатя се аз.

— Поне вземи половината. Слушай, трябват ти пари за път, за да отидеш там, където си си намислил.

— Ти няма ли да дойдеш с мен?

— Страхувам се, че не, Форест. Мисля, че вече направих достатъчно бели. Не съм мигнал цяла нощ и си спомних как се съгласи да заложим всичките ни пари и как продължи да играеш кеч, когато беше повече от очевидно, че Джени ще ни зареже. Не по твоя вина падна от Професора. Ти направи каквото можа. Вината е изцяло моя. Просто от мене нищо не става.

— О, Дан, не се обвинявай напразно — възклицавам аз. — Ако не се бях изгордял от това да бъда Тъпака и не бях почнал да вярвам на всички тъпотии, дето ги говореха за мен, първо на първо, нямаше да се забъркам в тая каша.

— Независимо от причината, вече не ми е приятно да се влача след тебе — вика той. — Сега имаш по-важна работа, върви и я свърши. Зарежи ме. Аз съм един негоден за нищо човек.

Двамата говорихме дълго, обаче така и не можах да го убедя и след неизвестно време той си събра багажа и му помогнах да се спусне по стълбата, и когато го видях за последно, се търкаляше надолу по улицата с количката си, с всичките дрехи и багаж натрупани в скута му.

 

 

Отидох до автобусната станция и си купих билет до Мобайл. Пътуването щеше да изтрае два дни и две нощи, щяхме да минем през Луисвил, Нашвил, Бирмингам и накрая да се отзовем в Мобайл, а аз бях един нещастен идиот, който се вози на автобус.

Прекосихме Луисвил през нощта и на другия ден спряхме в Нашвил да се прекачим на друг автобус. Престоят беше около три часа, затуй реших да пообиколя из града. Купих си самбвич от една сергия, както и чаша чай с лед и както си вървя по улицата, виждам голяма табела пред един хотел, на която пише: „Добре дошли на шахматния турнир на гросмайсторите“.

Любопитството ми беше завлечено, понеже нали едно време бях играл много шах с Големия Сам от джунглата, тъй че влязох в хотела.

Шахът се играеше в балната зала и наоколо се навъртаха сума ти зяпачи, обаче там имаше надпис „вход — пет долара“ и по причина, че не исках да си харча парите, попогледах за малко през вратата и отидох да седна във фоайето.

Отсреща ми имаше един стол и в него седеше дребен старчок. Целият беше набръчкан и изглеждаше страшно кисел, и носеше черен костюм, гети и папийонка, а на масата пред него имаше шахматна дъска.

Докато го съблюдавах, той от време на време придвижваше някоя от фигурите и скоро загрях, че играе със себе си. Мислех, че имам около час или повече преди тръгването на автомбуса, тъй че го попитах дали не му трябва партниьор. А старчокът само ме изглежда, после се втренчва в дъската и не казва нищо.

И после оня ми ти сухар вися над шаха цял половин час, и току хвана белия офицер и тъкмо да го премести, аз му викам:

— Извинете.

Той подскочи като ужилен и ме изгледа кръвнишки.

— Ако направите този ход — казвам му, — напълно е възможно да загубите коня и царицата и да берете ядове.

Той се втренчва в дъската, без да изпуска офицера, после го връща на предишната му позиция и ми вика:

— Възможно е да сте прав.

После пак се вторачва в дъската, а пък аз си правя сметка, че вече е време да се връщам на автобусната инстанция, ама тъкмо да си тръгна, старчокът се обръща към мен:

— Извинете, но забележката ви беше много уместна.

Климвам, а той:

— Слушайте, очевидно играете шахмат. Защо да не довършим заедно тази партия? Ще играете с белите, от позициите, в които са в момента.

Отвръщам му, че не мога, щото трябва да хвана автобуса и така нататък. Той просто климва, вдига ръка за поздрав и аз се връщам на инстанцията.

Като отивам там, проклетият автобус вече е заминал и до утре няма друг. Боже мой, напоследък хич не ми върви. Така или иначе, имам цял ден на разположение, поради това се върнах в хотела и заварвам там стареца, който пак играе със себе си и като че печели. Доближавам го аз, а той ми прави жест да седна срещу него. Ситуацията, дето я заварвам, хич не е розова — половината ми пешки са взети и има само един офицер, никакъв топ и след малко ще ми вземат царицата.

Отиде ми повече от час, докато изравня играта, и старчокът сумти и разклаща глава всеки път, щом си подобря положението. Накрая го подлъгвам с гамбит, той се хваща и след три хода го правя мат.

— Не може да бъде! — възклицава дядката. — За бога, кой сте вие?

Казвам му името си, а той:

— Не, питам ви къде сте играли. Никога не съм ви виждал.

Като му обясних, че съм се научил на шах в Нова Гвинея, старчокът вика:

— О, небеса! Нима искате да кажете, че не сте участвали дори в регионален турнир?

Разклащам глава, а той пак ми говори:

— Не знам дали ви е известно, но аз съм бивш международен гросмайстор и току-що вие довършихте една партия, която в никакъв случай не бихте могли да спечелите — накратко казано, направо ме разбихте.

Питам го защо не се изтезава в залата с другите хора и получавам следния отговор:

— О, играх преди малко. Вече наближавам осемдесетте и тук се провежда нещо като турнир на старците. Истинската слава е за младите — повече им сече пипето.

Климнах, благодарих му за играта и се възправих, ама дядката ми вика:

— Слушайте, приятелю, вечеряли ли сте?

Казах му, че съм изял един самбвич преди няколко часа. И той предлага:

— Какво ще кажете да ви поканя на вечеря? Играхте чудесно.

Отвърнах, че нямам нищо против, и отидохме в хотелския ресторант. Тоя тип беше симпатяга. Казваше се господин Трибъл.

 

 

Докато вечеряме, господин Трибъл ми казва:

— Вижте какво, трябва да изиграем още няколко партии за по-сигурно, обаче ако победата ви не е била чист късмет, вие сте може би един от най-блестящите неизвестни таланти в шахмата. Бих искал да ви помогна да участвате в няколко турнира и живо се интересувам какво ще постигнете.

Разказах му, че съм тръгнал към къщи и изнамерявам да развъждам шкариди, ама дядката ме прекъсва:

— Разбери, че подобна възможност ти се предоставя веднъж в живота, Форест. Знай, че тази игра може да те направи много богат.

Поръча ми да помисля през нощта и да му съобщя нещо на другата сутрин. После си стиснахме ръцете и аз излязох на улицата.

Помотах се малко, ама в Нашвил няма какво особено да се види и най-накрая се отзовах седнал на една пейка в парка. Мъчех се да мисля, което не ми се отдава особено, и да реша какво да правя. Ама умът ми е все в Джени и къде ли е тя сега. Пишеше ми в оная бележка нито да я търся, нито нищо, обаче някъде дълбоко в мене имам чувството, че не ме е забравила. Станах за смях в Индианаполис, знам го. Май причината беше, че не се стараех да постъпвам правилно. А сега не съм сигурен какво е правилно. Викам си: „Ето ме тук, без пукната пара, а за шкаридите ми трябват мангизи, които господин Трибъл твърди, че мога да спечеля с шах“. Обаче ми се струва, че всеки път като направя нещо друго, освен да се прибера у дома и да се захвана с шкаридения бизнес, загазвам яко — и ето че пак се чудя как да постъпя.

Още се чудех, когато дойде един полицай и ме пита какво правя.

Отвърнах, че просто си седя и размислявам, а той ми вика, че е забранено да се седи и да се мисли в парка нощем и че трябва да се махна. Тръгвам си аз по улицата, а оня върви след мене и ме дебне. Не знаех къде да ида и след неизвестно време виждам една уличка, отивам в дъното й и си намирам вход да седна, че да ми починат краката. Не съм бил там и минута и ето ти го същия полицай — нарежда ми да изляза на улицата и ме пита какво правя там.

— Нищо — отвръщам, а той вика:

— Точно това си помислих. Арестуван си за безделничество.

После ме тикна в ареста и ме заключи в килия, а на сутринта ми казаха, че имам право на едно телефонбиране. Естествено не познавах никого, на когото да се обадя, с изключение на господин Трибъл, така че му позвъних. След половин час той цъфна в участъка и ме спаси от затвора.

После ме почерпи страхотна закуска в ресторанта на хотела и ми каза:

— Слушай, позволи ми да те запиша в междузоновия шампионат, който ще се проведе следващата седмица в Лос Анджелис. Първата награда е десет хиляди долара. Ще заплатя всичките ти разноски и ще си разделим премията, ако спечелиш. Изглежда, че имаш нужда от пари, а пък откровено казано, аз безкрайно ще се забавлявам. Ще бъда твой терньор и съветник. Е, какво ще кажеш?

Подхранвах още неизвестни съмнения, обаче си казах, че нищо няма да ми стане, ако опитам. Затуй му отвърнах, че ще играя за малко. Докато събера пари за бизнеса с шкаридите. С господин Трибъл си стиснахме ръцете и станахме партниьори.

Лос Анджелис се оказа страхотен град. Пристигнахме там една седмица по-рано и отначало господин Трибъл по цял ден ме тернира и ми дава наставения, ама след неизвестно време заяви, че няма смисъл да ме обучава, тъй като вече съм знаел „всеки ход от учебника“. Така че ето какво направихме — отидохме да се поразтъпчем из града.

Господин Трибъл ме заведе в Дисниленд и ме пусна да се повозя на влакчетата, после уреди да посветим киностудио. Там се снимат сума ти филми и разни хора търчат като гламави и викат: „първи дубъл“, „стоп“, „камера“ и други такива тъпотии. Един от филмите, дето го снимат, е уестърн и видяхме как един човек се хвърля около десет пъти през порозорец с армирано стъкло, докато най-накрая го направи както трябва.

И докато си стояхме и зяпахме, доближава ни някакъв тип и ме пита:

— Извинете, актьор ли сте?

— А? — викам аз, а господин Трибъл се намесва:

— Не, ние сме шахматисти.

А непознатият казва:

— Колко жалко! Този юнак с вас изглежда идеален за една от ролите във филма, който снимам в момента. — После се повръща, опипва бицепсите ми и възклицава: — Брей, действително си бая мощен — наистина ли не си актьор?

— Бях едно време — отвръщам.

— Нима? И в какво си играл?

— В „Крал Лир“.

— Великолепно, малкия, направо великолепно! Носиш ли си картата от ГАФ?

— А?

— Имам предвид Гилдията на филмовите актьори. О, няма значение. Слушай, малкия, ще ти осигуря карта, няма проблеми. Само едно искам да знам — къде са те крили досега? Ами че само се погледни! Висок, строен, силен и мълчалив мъжага — новият Джон Уейн.

— Не е никакъв Джон Уейн, а шахматист от световна класа — кисело се смесва господин Трибъл.

— Още по-добре — вика оня. — Умен, висок, силен и мълчалив. Рядко срещана комбинация.

— Не съм толкоз умен, както изглеждам — обадих се аз. Исках да бъда честен, обаче човекът твърдеше, че това няма никакво значение, понеже от актьорите не се искало да бъдат умни или честни, или нещо подобно — просто трябвало да излязат и да си кажат репликите.

— Казвам се Фелдър и правя филми — представлява се той. — Искам да ти направя пробни снимки…

— Утре трябва да играе на шахматен турнир — прекъсва го моят спонсор. — Няма време за актьорстване и за разни пробни снимки.

— Е, все ще намерите свободно време, нали? Та може би това е големият му шанс? Хей, Трибъл, ела и ти, ще ти направим и на теб пробни снимки.

— Ще се опитаме — отвърна господин Трибъл. — А сега да вървим, Форест, имаме още малко работа.

— Чао, малкия! — подвиква ми господин Фелдър. — И не забравяй предложението ми.

И ние се отдалечаваме.

22.

На другата сутрин турнирът ще се произведе в хотел „Бевърли Хилс“. С господин Трибъл цъфваме там рано-рано и той ме записва за участие в срещите през целия ден.

Общо взето задачата ми не беше кой знае колко трудна. Отне ми около седем минути да опухам първия си противник, който беше регионален шампион и професор в някакъв колеж, което вътрешно ми достави страхотно задоволствие. Все пак успях да победя един професор.

Следващият беше седемнайсетгодишен хлапак и го разбих за по-малко от час. Келешът изпадна в истерия, после отпочна да реве и се наложи майка му да го отведе насила.

През този ден и през следващия играх с най-разнообразни хора, обаче все успявах да ги победя сравнително бързо, което беше истинско облекчение, щото като играех с Големия Сам, не трябваше да помръдвам от мястото си, нито да ходя в тоалетната, нито нищо, тъй като ако станех, той разместваше фигурите по дъската и се опитваше да ме измами.

Така или иначе, стигнах до финала, но преди него имаше един ден почивка. Като се върнах в хотела с господин Трибъл, заварих съобщение за нас от онзи филмаджия, господин Фелдър. То съгласеше:

Моля, обадете ми се в кантората следобед, за да уредим пробни снимки за утре сутринта.

Имаше и телефонен номер, на който да се обадим.

— Форест, не съм сигурен как да постъпим — вика ми господин Трибъл. — Ти какво мислиш?

— И аз не знам — отвръщам, ама, честно казано, ми се струва адски интересно да се снимаш във филм и прочие. Може даже да се опозная с Ракел Уелч или с някоя друга.

— О, предполагам, че няма да ни попречи на плановете — вика моят менажер. — Ще позвъня и ще уговоря час за снимките.

И се обажда в кантората на господин Фелдър, и пита кога и къде трябва да отидем, обаче неидейно закрива слушалката с длан и ме пита дали мога да плувам.

Отвръщам му положително и той повтаря в слушалката:

— Да, може.

Като затвори го попипах защо се интересуват от плуването ми, ама господин Трибъл вика, че не знае, обаче смята, че ще разберем като отидем там.

 

 

Това студио е по-различно от предишното и отвън ни посреща човек от охраната, който ни отвежда на мястото на пробните снимки. Господин Фелдър е там и се кара с една дама, дето доста понамязва на Ракел Уелч, обаче като се обръща към мен, се разтапя от любезност.

— О, Форест, колко се радвам, че дойде! Сега отиваш в онази стая с надпис на вратата „Грим и костюми“ и те ще те изпратят обратно при нас щом си готов.

Тъй че влязох през оная врата и там има две жени, и едната ми казва:

— Хайде, съблечи се.

Мисля си: „Пак се започва“, ама се подчинявам. Като свърших със събличането, другата жена ми връчва гумен костюм, целият на люспи и със смешни ципести ръце и крака, и ми вика да го облека. Голям зор виждаме и тримата, докато се напъхам в него, обаче след около час успяваме. После ме изпращат за грим и там ме слагат да седна на стол, докато една жена и един мъж отпочват да ми нахлузват гумена маска на главата и да я прикрепват към костюма и да боядисват там, където си личи свързването. Като свършиха, ми наредиха да се върна на снимачната площадка.

Ходенето с ципести крака хич не е лесно. Както не е лесно да се отваря врата с ципеста ръка, обаче най-сетне успявам и се отзовавам на открито, където има голямо езеро, най-различни бананови дървета и разни тропически подробности. Като ме видя, господин Фелдър подскочи и извика:

— Страхотно, малкия! Идеален си за ролята.

— Каква е тая роля? — питам аз, а той вика:

— Не ти ли казах? Снимаме нова версия на „Чудовището от Черната лагуна“.

Даже идиот като мен веднага би загрял каква роля ми е отредил.

Господин Фелдър прави знак на дамата, с която се караше, да се приближи, и ми казва:

— Форест, запознай се с Ракел Уелч.

Останах като треснат. Ракел Уелч стоеше пред мене цяла-целеничка, издокарана в дълбоко деколтирана рокля и така нататък.

— Приятно ми е — изломотих през гумената маска, ама оная ми ти жена се извръща към господин Фелдър, злобна като оса.

— Какво каза тоя? Нещо за циците ми, нали?

— Не, скъпа, не. Просто вика, че му е приятно да се запознаете. Не го чуваш добре поради маската, която са му сложили.

Протегнах си ципестата ръка да се здрависам с нея, ама тя отскочи назад близо метър и изявява:

— Пфу! Хайде по-бързо да приключваме с тази гадост!

Господин Фелдър се зае да ми обясни какъв е сценарият: Ракел Уелч си цапа из водата и изведнъж припада, а аз изскачам изпод нея, мятам я през рамо и я понасям през езерото. Обаче когато тя се освестява и ме поглежда, страхотно се изплашва и почва да крещи: „Пусни ме! Помощ! Изнасилват ме!“ и прочие тъпотии.

Ама господин Фелдър казва да не я пускам, щото ни преследват някакви престъпници; вместо това трябва да я занеса в джунглата.

Репетираме сцената и първия път като го направихме, ми се стори, че се получи много добре и е ужасно възбуждащо да държа в прегръдките си Ракел Уелч, макар тя непрекъснато да врещи „Пусни ме! Помощ! Полиция!“ и така нататък.

Ама господин Фелдър не го одобрява, така че се налага да го направим още веднъж. И това не му харесва, и ето че изиграваме една и съща сцена поне десет-петнайсет пъти. В почивките Ракел Уелч прави сцени, мърмори, оплаква се и ругае господин Фелдър, обаче той все й повтаря:

— Прекрасно, скъпа, прекрасно!

Само че при мен изниква сериозен проблем. Тъй като съм в костюма на чудовище вече пет часа и не са ми осигурили дюкян или нещо, през което да се изпикая, чувствам, че ще се пръсна. Ама си трая, щото това е истински филм и прочие и не искам да разсърдя никого.

Обаче се налага да направя нещо и решавам другия път като вляза във водата, просто да се изпикая в костюма и пикнята ще потече по крака ми право в лагуната. Щом господин Фелдър извиква: „Камера!“, нагазвам в езерото и почвам да се облекчавам. Ракел Уелч си цапа из водата, после припада, гмурвам се, сграбчвам я и я завличам на брега.

Тя се окопипва и почва да ме шамаросва и да крещи:

— Помощ! Убиват ме! Пусни ме!

Крещи и други неща, ама неидейно спира и казва:

— Каква е тая воня?

Господин Фелдър извиква: „Стоп!“, изправя се и пита:

— Какво каза, скъпа? Няма го в сценария.

— Майната му на сценария! — изревава оная ми ти Уелч. — Тук нещо смърди! — После внезапно ме поглежда. — Хей, ти, който и да си, да не си се изчишкал?

Бях толкова посрамен, че не знаех къде да се дяна. Останах така за секунда, притиснал я в прегръдките си, после разклатих глава и рекох:

— Не съм бе.

За пръв път в живота си излъгах.

— Ама някой със сигурност го е направил — вика тя, — защото познавам по миризмата. И не съм аз. Следователно си ти! Как смееш да ме попикаваш, тъпанар такъв!

После почна да ме налага с юмруци и пак заврещя: „Остави ме! Махай се!“ и тъй нататък, обаче аз си помислих, че пак ще снимаме, и я понесох към джунглата.

Господин Фелдър извика: „Камера!“. Филмовите камери пак заработиха, а Ракел Уелч ме удря, драска ме и крещи както никога досега. Режисьорът Фелдър надава вик:

— Точно така, скъпа! Великолепно! Продължавай в този дух!

Като понавлязох в джунглата, спрях и се обърнах да видя дали точно тук режисьорът ще извика „стоп!“ както преди, ама той подскача като луд, прави ми знаци да продължавам и изкрещява:

— Идеално, малкия! Точно това искам! Отнеси я в джунглата!

Ракел Уелч още ме драска и ме шамаросва, и пищи:

— Махай се, вулгарно животно!

Вика ми и други лоши неща, ама аз продължавам да вървя както ми е наредено.

Неидейно тя се провиква:

— Господи! Роклята ми!

Досега не съм го отбелязал, обаче поглеждам надолу и що да видя? Роклята й се е закачила по някое време в храстите и напълно се разплела. Ракел Уелч е гола в прегръдките ми!

Спрях и изахках, и понечих да се обърна и да я занеса обратно, обаче оная проклетница пак закрещява:

— Не, не! Ах, ти, идиот такъв! Не мога да се покажа пред хората така!

Попитах я какво иска да направя, а тя отвръща, че трябва да се укрием някъде, докато реши как да постъпим. Тъй че продължих да навлизам все по-навътре в джунглата, докато изневиделица през дърветата се появява неидентифициран обект, който се придвижва към нас, като се прехвърля от лиана на лиана. Като мина покрай нас, отбелязах, че е някаква маймуна, а като се върна и скочи отпреде ни, направо щях да припадна. Беше Сю! Ама лично.

Ракел Уелч пак заврещя, а Сю ме прегърна през краката. Бог знае как ме позна в тоя чудовищен костюм, ама може би ме е усетил по миризмата или по нещо друго. Оная ми ти Уелч най-сетне вика:

— Познаваш ли това шибано шимпанзе?

— Не е шимпанзе — обяснявам й, — а орангутан, и се казва Сю.

Тя ми хвърля подозрителен поглед и пита:

— Ами като е от мъжки пол, защо се казва Сю?

— Това е дълга история — отвръщам.

Междунавременно Ракел Уелч се опипва да се покрие с ръце, ама старият Сю спасява положението. Откъсва две големи листа от банановото дърво и й ги връчва, и тя отчасти се прикрива.

По-късно открих, че преминавайки през джунглата, сме попаднали на друга снимачна площадка, където правят филм за Тарзан и Сю е нает за масовите сцени. Малко след като ме спасили от пигмейците в Нова Гвинея, дошли бели ловци, заловили стария Сю и го продали на някакъв дресиьор на животни чак в Лос Анджелис. Оттогава Сю станал филмов артист.

Обаче в момента нямаме възможност да си побъбрим, по причина, че оная Уелч пак врещи и се жалва, и ни вика:

— Трябва да ме заведете да си купя някакви дрехи.

Нямах представа откъде могат да се купят дрехи посред джунглата, въпреки че тя беше част от филмовия декор, тъй че просто си продължихме по пътя, надявайки се, че все нещо ще се случи.

Така и стана. Неидейно се натъкнахме на висока ограда и си помислих, че от другата страна може да има някой магазин, откъдето да снабдим Ракел с дрехи. Сю откри една разхлабена дъска в оградата и я повдигна, че да се проврем под нея, обаче от другата страна няма на какво да стъпим и двамата с Ракел се запремятахме презглава надолу по хълма. Най-накрая се изтъркаляхме чак в подножието му и като се огледах, що да видя! Намираме се встрани от едно голямо шосе.

— Боже мой! — възклицава Ракел Уелч. — Ние сме на магистралата „Санта Моника“!

Вдигнах поглед и ето ти го стария Сю — подскача надолу по хълма. Накрая стигна до нас и тримата застанахме в недоумение. Ракел Уелч все мести нагоре-надолу банановите листа, опипвайки да се закрие.

— Какво ще правим сега? — питам аз.

Покрай нас профучават коли и макар сигурно да сме необикновена гледка, никой не ни обръща внимание.

— Трябва да ме заведете някъде! — вика Ракел. — Необходими са ми някакви дрехи.

— Къде да те отведем? — питвам.

— Където и да е! — изкрещява тя, тъй че се отпътваме по магистралата.

След малко в далечината визираме голяма бяла табела на върха на някакви хълмове и на нея пише „ХОЛИВУД“. Ракел Уелч изявява:

— Трябва да се разкараме от тази проклета магистрала и да отидем на Родео Драйв, та да си купя някакви дрехи.

Горката Ракел, много зор вижда, докато се закрие — всеки път, когато някоя кола се приближи към нас, тя слага банановите листа отпреде си, а ако колата идва отзад, тя също ги премества, за да скрие голия си задник. При това интензитетно движение в двете посоки на магистралата Ракел представлява страхотна гледка — напомня ми на ония танцьорки с ветрилата, не знам как им викат.

И тъй напуснахме магистралата и закрачихме през необхватното поле.

— Защо тая шибана маймуна се влачи след нас? — пита Ракел Уелч. — И без това изглеждаме ужасно нелепо!

Не й отвърнах нищо, ама погледнах назад и отбелязах огорченото му изражение. Сю не знаеше, че това е прочутата филмова актриса, и изглеждаше доста обиден.

В края на краищата продължихме да вървим и общо взето хората продължават да не ни обръщат внимание. Накрая се отзовахме на някаква голяма шумна улица и Ракел Уелч възклицава:

— Всемогъщи боже — това е булевард „Сънсет“! Иди, че обяснявай защо съм се разхождала посред бял ден с гол задник по булевард „Сънсет“!

Виж, тук е съвсем права и много ми е гот, че съм преоблечен като чудовище и никой няма да ме познае — даже и да съм с Ракел Уелч.

Стигнахме до един светлофар и като той даде на зелено, тримата прекосихме улицата, като Ракел се скъсва да мести листата и се усмихва на хората в колите и се държи така, като че е на сцената. А на мен просъсква през зъби:

— Толкова съм унизена! Толкова съм опетнена! Само почакай да се измъкнем от тази каша! Ще накарам да съдерат дебелия ти задник, скапан идиот такъв!

Някои от хората в колите, чакащи на светлофара, почват да натискат клаксоните си и да ни ръкомахат, щото сигурно са опознали Ракел Уелч, а като се отзоваваме на отсрещния тротоар, няколко автомобила правят завой и тръгват след нас. Докато стигнем до булевард „Уилшир“ вече сме привлекли стабилна публика — сума ти народ излиза от домовете и от магазините си и тръгва подир нас — все едно че сме в оная приказка за свирача и децата или нещо подобно, а Ракел е червена като рак. В лицето.

— Никога повече няма да работиш в този град! — прошепва ми тя и ослепително се усмихва на зрителите, обаче зъбите й са здраво стиснати.

Повървяваме още малко и накрая Ракел вика:

— Ах, най-сетне — ето го Родео Драйв.

Надникнах иззад ъгъла и виждам магазин за женски дрехи. Потупах я по рамото и й го посочих, ама тя се муси.

— Пфу! Това е „Попагало“! По-добре да пукна, отколкото да облека рокля от „Попагало“!

Тъй че продължихме нататък и тя възклицава:

— Ето го бутика на Джани — там се продават свестни дрешки.

Щом влизаме, посреща ни продавач с тънки мустачки и с бял костюм, с кърпичка, нагласена в малкото джобче, и ни оглежда много внимателно, после питва:

— С какво мога да ви бъда полезен, госпожо?

— Искам да си купя рокля — отвръща тя.

— Някакви предпочитания?

— Просто искам рокля, глупако, не виждаш ли какво става?

Продавачът й посочва мястото, където са окачени роклите, и казва, че навярно имат нейната мярка, така че тя отива и почва да ровичка из тях.

— Мога ли да предложа нещо за вас, господа? — вика човекът на нас със Сю.

— Ние просто я придружаваме — отвърнах. Извърнах поглед и гледам, че отвън са се струпали цяла тълпа хора, някои притискат нос към витрината.

Ракел Уелч отнесе осем-девет рокли в пробната и взе да ги мери. След неизвестно време излиза и пита:

— Харесва ли ви тази?

Роклята е кафеникаква, с един куп колани и заврънкулки по нея и с дълбоко деколте.

— О, не съм много сигурен, госпожо — закършва ръце продавачът. — Някак си… някак си… не ви подхожда.

Тя отива и облича друга, и човекът възклицава:

— Великолепно! Изглеждате направо зашеметяваща!

— Ще я взема — вика Ракел, а оня я пита как ще плати. — Какво искате да кажете?

— Ами… с чек, в брой, с кредитна карта?

— Слушай, тъпанарино, не виждаш ли, че не нося нищо такова със себе си. По дяволите, къде мислиш, че бих го сложила?

— Моля ви, госпожо, да не ставаме толкова вулгарни — прошепва продавачът.

— Аз съм Ракел Уелч — изкрещява му тя. — Ще изпратя някого да ви плати.

— Много съжалявам, мадам, но не продаваме на вересия.

— Но аз съм Ракел Уелч! Не ме ли познавате?

— Слушайте, госпожо, половината ни клиенти твърдят, че са Ракел Уелч, Фара Фосет, София Лорен или някоя друга. Имате ли лична карта?

— Лична карта? — изпищява тя. — Къде смяташ, че съм я пъхнала?

— Нямате лична и кредитна карта, нямате пари — няма да получите роклята — заявлява продавачът.

— По дяволите, ей сега ще ти докажа коя съм — озвери се Ракел Уелч и неидейно смъква надолу роклята. — Коя друга в това селско градче има цици като тези?

А пък ония ми ти хора отвън чукат като бесни по витарината, крещят и я поздравляват. Обаче продавачът натиска някакво копче и ето че пристига една горила с табелка „охрана“ на джобчето и ни вика:

— Арестувани сте. Тръгвате с мен мирно и кротко и няма да си имате неприятности.

23.

И ето ме пак в затвора! След като охранителят на „Джани“ ни подбра, пристигнаха с пуснати сирени две коли, тъпкани с полицаи, и един от тях пита продавача какво се е случило.

— Тази твърди, че е Ракел Уелч. Влезе в магазина, облечена в бананови листа, и не иска да плати роклята. Ония двамата не са се проявили, обаче ми изглеждат много подозрителни.

— Наистина съм Ракел Уелч! — изкрещява Ракел Уелч.

— Разбира се, мадам — отвръща полицаят. — А пък аз съм Клинт Истууд. Предлагам ви да тръгнете с онези симпатични господа. — И посочи двама свои колеги.

Главното ченге поглежда към нас със Сю и пита:

— Какво ще кажете по въпроса?

— Снимахме филм — отвърнах.

— Затова ли носиш костюм на чудовище?

— Точно така.

— Ами онзи? — Полицаят посочи Сю. — Смея да отбележа, че костюмът му е адски правдоподобен.

— Туй не е костюм. Сю е чистокръвен орангутан.

— Нима? Ето какво ще направим. В участъка имам един колега, който също обича да снима и страшно ще се изкефи да фотографира палячовци като вас. Затова идвате с нас… и не правете внезапни движения.

В края на краищата се наложи господин Трибъл пак да дойде в участъка и да ме освободи с гаранция. А господин Фелдър цъфна с цял полк адвокати, за да си прибере Ракел Уелч, която вече бе изпаднала в истерия.

— Ще видиш ти! — изкрещява ми тя, щом я пускат на свобода. — Когато свърша с теб, няма да получиш дори ролята на копиеносец в някой кошмар!

Струва ми се, че ще удържи на обещанието си. Май с филмовата ми кариера е свършено.

— Такъв е животът, малкия, но някой път ще ти се обадя да обядваме заедно — вика ми Фелдър за сбогуване. — По-късно ще изпратим някого да прибере костюма.

— Хайде, Форест — обади се господин Трибъл. — С теб имаме много по-важна работа.

 

 

Като се върнахме в хотела, тримата със Сю седнахме в нашата стая да се съвещаваме.

— Ще си имаме неприятности поради присъствието на Сю — изяви господин Трибъл. — Виж как се налага да го вкарваме тайно тук и прочие. Трябва да признаем, че пътуването с орангутан не е никак лесно.

Разкрих му чувствата си към Сю, разказах му как неведнъж е спасявал дебелия ми задник в джунглата и така нататък.

— Напълно те разбирам — отвръща той. — Нека да опитаме. Но приятелят ти трябва да се държи прилично, иначе сто процента ще загазим.

— Добре — викам, а старият Сю клима и се хили като маймуна.

Както и да е, на следващия ден е мачът по шах между мен и международния гросмайстор Иван Петрович, известен още като Иван Честния. Преди това господин Трибъл ме закара в магазина за дрехи и ми взе на заем смокинг, тъй като мачът щял да бъде голям купон и щели да присъстват сума ти важни клечки. Нещо повече — победителят ще получи десет хиляди долара и моята половина от тях ще е напълно достатъчна да отпочна шкаридения бизнес, тъй че не мога да си позволя да допусна грешка.

Като отиваме в залата, дето ще се произведе турнирът, там вече има около хиляда души, които тъпчат напред-назад, а Иван Честния вече седи на масата и ме гледа злобно, като че ли е самият Мохамед Али или някой като него.

Иван Честния е огромен руснак с високо чело като на Франкенщайн и с дълга черна къдрава коса, каквато си пускат цигуларите. Отивам и сядам срещу него, а оня ми изръмжава нещо и някакъв друг човек казва мачът да почне, и ние почваме.

Иван Честния играе с белите и започва така наречения дебют Понзиани. Играя след него, използвайки дебюта Рети и всичко върви като по мед и масло, всеки от нас прави още по два хода, после Иванушка опипва да ми приложи Фокберски гамбит, като разиграва насам-натам коня си, за да ми вземе топа.

Ама аз го бях предвидил този ми ти гамбит и му устроих нещо, наречено капан Ноев ковчег, и успях да му пленя коня. Иван Честния май не е много щастлив, обаче бързо се примирява със загубата и прилага атака Тараш, че да застраши офицера ми.

Ама аз не му се давам и преминавам към индийска защита на царицата, което го принуждава да използва варианта Шевениген, което ме кара да приложа контраатака Бенони.

Този път Иван Честния май се разядоса, почна да си чупи пръстите и да си хапе долната устна, после предприема отчаян ход — атака Печен черен дроб — на която отвръщам със защита на Алехин и му смразявам лайното.

По едно време изглежда, че сме в патова ситуация, ама оня хитрец Иван взе, че приложи маневрата Хофман и вече има преднина. Поглеждам към господин Трибъл, а той леко се усмихва и безмълвно изрича „сега!“ и знам какво трябва да направя.

Разбирате ли, докато бях в джунглата, Големия Сам ме научи на някои трикове, дето ги няма в нито един учебник, и дойде моментът да ги приложа. По-точно приложих вариант Казан на гамбит Кокосов орех, при който използвам царицата си за примамка и подлъгвам оня ми ти мръсник да рискува коня си, за да ми я вземе.

Обаче той не се хвана — беше го предвидил тоя мой ход — и ми взима царицата и здравата го закъсвам. После опипах Заговора Сламена колиба, при който му поднесох последния си топ на тепсия само и само да го заблудя, ама не успях. Иванушка ми взе топа и другия офицер и е готов да ме довърши с шах Петров, когато на мен ми изхвръкна чивията и му устройвам Пигмейска заплаха.

Това беше един от специалитетите на Големия Сам и той ме беше обучил добре. Всичко зависи от елемента на изненада и използване на другите фигури за примамка, но ако противникът ти се хване, по-добре да се откаже и да си върви вкъщи. Надявах се и се молех Иван да се хване, щото вече нямах умни идеи и положението ми беше направо трагично.

Иван Честния измуча един-два пъти и взе коня си да го премести на линия 8, което означаваше, че след два хода ще му се разкатае фамбилията, ще го държа в шах и ще бъде безпомощен. Ама тоя хитър руснак сигурно подуши нещо гнило, понеже взе да мести фигурата ту над пета, ту над осма линия и обратно поне девет-десет пъти, без да я оставя, което би означавало, че е направил хода.

Наоколо така притихна, че и игла да паднеше, щеше да се чуе, а пък аз съм толкова изнервен и притеснен, че направо ще се пръсна. Хвърлям поглед към господин Трибъл, той върти очи нагоре, като че ли произнася молитва, а човекът, дето придружава Иван, се мръщи и гледа мрачно. Иван Честния премества фигурата над осма още два-три пъти, но винаги я връща над пета. Накрая като че решава да предприеме нещо друго, обаче пак взима коня, ръката му надвисва над осма, аз не смея да дишам, а в залата е тихо като в гроб. Руснакът още се колебае и сърцето ми бие лудешки, и неидейно той ме поглежда право в очите и — не знам какво стана, може би беше от нерви — внезапно пуснах една мощна пръдня, като на човек, натъпкал се с печен фасул, и тя прозвуча така, все едно разцепват чаршаф на две.

По лицето на Иван Честния се написа изненада, той изпусна коня си, извика „пфу!“, взе да размахва ръце и да кашля, после си стисна носа. Хората, дето ни бяха наобиколили, почнаха да отстъпват, да мърморят и да си вадят носните кърпички, а аз съм толкова червен в лицето, че приличам на домат.

Ама като нещата се поуспокоиха, поглеждам към дъската и що да видя! Честния Иван си сложил коня точно на осма линия! Затуй се пресегнах и му го взех с моя кон, после оставаше да му прибера две пешки и царицата и накрая — царя — шах и мат! Наистина бях спечелил мача. Номерът на Големия Сам пак мина.

През това време Иван Честния ръкомаха и шумно протестира, а оня, дето го изпровожда, моментално подава официално оплакване срещу мен.

Човекът, дето отговаряше за турнира, набързо преплюнчи страниците на правилника, докато стигна до едно място, където се казва: „Състезателят няма право съзнателно да отвлича вниманието на друг състезател по време на игра“.

Ама господин Трибъл се приближи и каза:

— Струва ми се не можете да докажете, че моят човек съзнателно е извършил онова, което извърши. Постъпката му беше неволна.

Директорът на турнира пак прелисти правилника и откри друг пасаж, който гласеше: „Състезателят няма право да се държи грубо и непристойно с противника си“.

— Слушайте — обърна се към него дядката Трибъл, — нима никога не сте изпитвали необходимостта да пускате газове? Форест не го направи нарочно. Не забравяйте, че вече доста време седи на тази маса.

— Не знам — замислено изрече директорът. — Ако се съобразявам с правилника, ще се наложи да го дисквалифицирам.

— Няма ли поне да му дадете още един шанс?

Около минута директорът се чеса по брадичката, а после вика:

— Възможно е, но вашият човек трябва да се въздържа, тъй като не можем да толерираме подобно поведение, нали разбирате?

Почваше да изглежда, че ще ми разрешат да довърша партията, обаче изведнъж в другия край на залата настана страхотна суматоха, дамите пищят и крещят, и като поглеждам натам, става ми лошо: добрият стар Сю се хопнал на един полюлей и се кани да скочи при мене.

Щом полюлеят се отзова над мене, Сю се пуска и се пльоска право върху шахматната дъска и фигурите се разхвърчават в шейсет и четири посоки. Иван Честния се преметна назад от стола си и докато падаше, разкъса наполовина роклята на една дебела дама, която изглеждаше като реклама на бижутерски магазин. Тя взе да размахва ръце и да врещи, и цапардоса директора на турнира по носа, а Сю подскача нагоре-надолу и бърбори нещо, и всички са паднали в паника, тичат и се препъват, и крещят да се повика полиция.

Господин Трибъл ме сграбчи за рамото и ми каза:

— Да изчезваме оттук, Форест — достатъчно си се срещал с полицията в този град.

Виж, тук беше абсолютно прав.

 

 

Като се върнахме в хотела, дядката изяви, че трябва да произведем ново съвещание, после се обърна към мене:

— Форест, струва ми се, че не можеш да продължиш с шахмата. Играеш като бог, обаче положението страшно се усложни. Всичко онова, което се случи днес следобед, беше, меко казано, странно.

Разклатих глава и отбелязах, че добрият Сю изглежда адски посрамен.

— Тъй че ето какво ще направим — продължи господин Трибъл. — Ти си добро момче, Форест, и не искам да останеш в Калифорния, където се чувстваш като риба на сухо, тъй че ще ти помогна двамата със Сю да се върнете в Алабама или откъдето си родом. Знам, че ти е необходима някоя и друга пара, за да започнеш бизнеса със скаридите, а твоят дял от печалбата, минус разноските, възлиза на близко пет хиляди долара.

Той ми подаде един плик и като надникнах вътре, видях цял куп стодоларови банкноти.

— Желая ти успех в новото начинание — рече ми дядката и звънна за такси, дето да ни закара до гарата. Освен това уреди Сю да пътува в клетка във вагона за багаж и ми каза, че когато поискам, мога да отивам при приятеля си и да му нося храна и вода. Донесоха кафеза, Сю влезе в него и го отведоха.

— Е, на добър час, Форест — промълви господин Трибъл и ми стисна ръката. — Ето ти визитната ми картичка — обаждай ми се да ми кажеш как се справяш, разбра ли?

Взех картичката, пак му стиснах ръката и честно казано, беше ми мъчно да се разделя с него, понеже беше много свестен дядка, а аз го бях провалил. Седнах си на мястото във вагона и погледнах през порозореца, и отбелязах, че господин Трибъл още стои на пирона. Когато влакът потегли, той вдигна ръка и ми махна за сбогом.

И ето че отново бях на път и през цялата нощ в главата ми се въртяха мечти за това как ще се прибера у дома и ще видя мама, мислех си за горкичкия Буба и за шкаридения бизнес и разбира се, за Джени Къран. В този момент искрено съжалявах, че съм ненормален.

24.

Най-после пристигнах у дома. Влакът достигна гарата на Мобайл в около три сутринта, измъкнаха стария Сю от кафеза и ни оставиха на пирона. Наоколо нямаше жива душа, с изключение на един човек, който метеше пода, и един тип, който хъркаше на пейката в чакалнята, така че ние със Сю се насочихме към центъра на града и накрая открихме една празна сграда, където да пренощуваме.

На другата сутрин отивам на пристанището и взех за приятелчето си няколко банана, а от една будка си купих огромна закуска с яйца, бекон и прочие, после си рекох, че трябва да се уредим някъде, и тръгнах по посока на приюта „Сестричките на бедните“. По пътя минахме със Сю покрай където едно време беше старата ми къща, ама сега там нямаше нищо освен празно място, обрасло с бурени и покрито с обгорели дъски. Правичката да ви кажа, от тая гледка ме обзе някакво странно чувство и със Сю продължихме нататък.

Като стигнах до бедняшкия приют, заръчах на косматия си приятел да ме почака в двора, че да не шашардисаме монахините, после влязох вътре и попитах за мама.

Главната монахиня беше адски синпатична и ми изясни, че не знае къде е моята мама, освен че е забягнала с някакъв протестант, обаче ме посъветва да ида в парка, понеже следобедите тя често отивала там с разни други стари госпожи. И аз подбрах Сю, и отидохме в парка.

Там бяха насядали няколко жени и аз ги доближих, и казах на една кой съм, а тя погледна накриво стария Сю и си отбеляза:

— Трябваше да се досетя.

Обаче после ми съобщи как чула от някого, че мама работи като панталоногладачка в ателие за химическо чистене в другия край на града и двамката със Сю се дотътрихме дотам, и ето я бедната мама, поти се над някакви панталони.

Като ме съгледа, тя заряза всичко и се втурна в прегръдките ми. Плаче, кърши ръце и подсмърча, точно като едно време. Добрата стара мама!

— О, Форест! — възклицава тя. — Най-сетне си дойде у дома! Не минава ден, без да мисля за тебе, и откакто замина, всяка нощ плача, докато заспя.

Това обаче много не ме изненадва и я питам за протестанта.

— Тоя мръсен пор ли? — вика тя. — Трябваше да предположа какво ме очаква, като се отдам на протестант. Не беше минал и месец и той ме заряза заради едно шестнайсетгодишно момиче — а дъртият козел наближаваше шейсетака. Ще ти кажа едно, Форест, протестантите нямат никакъв морал.

В тоя момент откъм ателието се разнася вик:

— Гледис, пак ли си оставила парната преса върху нечии панталони?

— Боже мой! — изкрещява мама и се втурва обратно. Неидейно огромен облак черен дим излиза от порозореца, а хората вътре реват, крещят и проклинат. Докато се усетя какво става, някакъв висок, грозен, плешив тип извлича мама от ателието и я малтретира.

— Вън! Вън! — вика той. — Търпението ми се изчерпа. Това са последните панталони, които изгаряш!

Мама реве, та се къса, а пък аз се доближавам до плешивеца и му викам:

— Я пусни майка ми.

— Мама му стара, ти пък кой си?

— Форест Гъмп — отвръщам, а той:

— Хайде, разкарай се веднага оттук и си вземи майката, щото тя повече няма работа при нас.

— Предпочитам да не говорите така за нея — викам му.

— Така ли? И какво ще ми направиш?

А пък аз взех, че му показах. Сграбчих го и го вдигнах из въздуха. После го отнесох до голямата пералня, дето я използват за одеяла и килими, отворих люка, натъпках го вътре, затиснах добре капака и включих машината. Когато за последен път видях плешивия, задникът му се носеше към отделението за изплакване.

Мама циври и си бърше очите с кърпичка, и ми вика:

— О, Форест, загубих си хубавата работа!

— Хич не се притеснявай — отвръщам й, — всичко ще се оправи, понеже съм измислил план.

— Какъв план си измислил, синко? Ти си идиот, а идиотите не могат да правят планове.

— Само почакай — викам й.

Обаче съм доволен, че първият ми ден у дома почна толкова добре.

 

 

Махнахме се от онова място и се отправихме към пансиона, дето живее мама. Междунавременно я запознах със Сю — и тя заяви, че е страшно доволна, защото най-после имам някакъв приятел, макар той да е маймуна.

Двамата с нея вечеряхме в пансиона и тя донесе от кухнята един портокал за Сю, после ние с него отидохме на автобусната инстанция и взехме рейса за Ла Батр, където живеят родителите на Буба. И да ви кажа, като хвърлих последен поглед на мама, тя стои на верандата на пансиона, бърше си сълзите и ни изпраща с ридания. Ама аз й дадох половината на петте хиляди долара, за да се подпомогне, да си плати наема и така нататък, докато почна работа, тъй че не ми беше мъчно, че пак я изоставям.

Автобусът ни стовари в Ла Батр и моментално намерихме къщата на Буба. Беше към осем вечерта, почуках на вратата и след малко излезе някакъв старец и ме попита какво искам. Разясних му кой съм и че двамата с Буба сме играли заедно футбол и сме били заедно в армията, а оня ми ти старец нещо се притесни, ама все пак ме покани вътре. Бях наредил на Сю да остане на двора и да се скрие някъде по причина, че по тия места едва ли бяха виждали такива като него.

Дядката се оказа бащата на Буба и ми донесе чаша чай с лед и взе да ме пита най-разнообразни въпроси. Искаше да научи за Буба — как е бил убит и така нататък — и му разказах всичко, доколкото можех.

Накрая той ми вика:

— През всичките тези години си задавам един и същи въпрос, Форест — как мислиш, защо загина Буба?

— Щото го застреляха — отвръщам, а той:

— Не, не това имам предвид. Питам се защо, защо синът ми отиде там?

Помислих си малко и отговорих:

— Ами, според мен, ние се опитвахме да постъпваме правилно. Просто правехме каквото ни кажат.

Ама бащата на Буба вика:

— Смяташ ли, че си е заслужавало? Онова, което ние, американците, направихме? Трябваше ли всички тези момчета да загинат?

Отвърнах му:

— Слушай, аз съм само един идиот, ясно? Но ако искаш истинското ми мнение, войната си беше истинска гадост.

Старецът разклаща глава и казва:

— И аз мисля същото.

После му разясних защо съм дошъл. Казах му за нашия си план с Буба да отпочнем бизнес с шкариди и как съм се опознал с онзи стар виетнамец, докато бях в болницата, и как той ми показа как да отвъждам шкариди… и тъкмо бащата на Буба се заинтересува и почна да ме пита различни въпроси, когато най-неидейно откъм двора се дочува страхотно писукане.

— Някакъв звяр е нападнал пилетата ми! — възклицава бащата на Буба, грабва пушката иззад вратата и изскача на верандата.

— Слушай, трябва да ти призная нещо — викам му и му разказах за стария Сю, от когото няма и следа.

Дядката влезе в къщата и взе фенерче, и осветли двора. Насочи го към едно дърво, в подножието на което видяхме козел — едър, дърт козел, който бясно рови с копита земята. Бащата на Буба вдигна фенерчето и осветли дървото по-нагоре и ето ти го горкичкия Сю — сгушил се на един клон и целият трепери от страх.

— Какво е това нещо? — пита ме домакинът.

— Той е орангутан.

— Май повече прилича на горила, а?

— Малко, обаче не е горила.

Бащата на Буба, нашият домакин, ни каза, че можем да прекараме нощта при него, а на другата сутрин ще пообиколи заедно с нас и ще ни помогне да намерим най-подходящото място за отглеждане на шкариди. Откъм реката духа свеж ветрец и чуваме жабите, щурците и от време на време дори как рибите подскачат във водата. Беше толкова хубаво и спокойно и моментално си казах, че тук положително няма да се забъркам в някоя нова каша.

 

 

На другата сутрин се излюпихме рано-рано, а бащата на Буба вече приготвил огромна закуска от домашна наденица, пресни яйца и бисквити с меласа, после ни натовари със Сю в малката си лодка и я подкара с прът по реката. Наоколо е тихо и над водата се постила лека мъгла. От време на време от блатото излита по някоя голяма птица. Таткото на Буба обяснява:

— Дотук стига соленият прилив. — И посочва заливчето. — Наоколо има доста големи езера и ако смятах да правя онова, което възнамерявате, точно тук му е мястото.

Подкара лодката в заливчето и ни вика:

— Виждате ли онова хълмче и покрива на къщичката? Едно време там живееше старият Том Лафарж, но той е мъртъв от четири-пет години. Къщичката не е на никого. Ако искате, може да я пооправите и да се нанесете. Когато за последен път бях там, на брега бяха изтеглени две стари лодки. Навярно не стават за нищо, ама ако им запушите дупките, може и да проплуват.

Подкара неговата си лодка по-нататък и продължи:

— Старият Том беше направил дъсчени пътеки за минаване през блатото до езерата. Може да успеете да ги позакърпите. Така ще ви бъде по-лесно да се придвижвате.

Право да ви кажа, всичко ми се стори страхотно. Таткото на Буба ни отвори, че във всичките тези заливчета и речни ръкави през цялото време се намират шкариди за семе и въобще няма проблем да си уловим няколко, колкото да се захванем с бизнеса. Каза ни още как от опит му е известно, че шкаридите си падат да ядат памуково семе, което е добре, понеже памуковото семе е евтино.

Нашата най-първа задача е да преградим езерата с мрежи, да позакърпим къщичката, колкото да става за живеене, и да си купим някои продукти — примерно фъстъчено масло, хляб и други работи. И тогава ще бъдем готови да развъждаме шкариди.

Заловихме се за работа още същия ден. Бащата на Буба ни заведе обратно в къщата си, после отидохме в града за провизии.

Той ни каза, че може да употребяваме неговата лодка, докато оправим нашите, и тази нощ със Сю за пръв път спахме в рибарската колиба. Заваля дъжд и покривът течеше като побъркан, ама това не ми пречеше. На сутринта просто се качих и го поправих.

Отне ни почти месец да влезем в релси. Позакърпихме колибата и лодките, и дъсчените пътеки през блатото, и опнахме всичките мрежи из едно езеро. Най-после пристигна денят, когато можехме да отпочнем лова на шкариди. Бях купил специална мрежа и със Сю се качихме в лодката и през целия ден влачихме оная ми ти мрежа. До вечерта сме уловили може би двайсет и пет кила шкариди и веднага ги пуснахме в езерото. Те моментално заплуваха и заподскачаха по повърхнината на водата. Брей, беше върховна гледка!

На другата сутрин натоварваме в лодката двеста и петдесет кила памуково семе за обяд на шкаридите и хвърлихме една пета от него в езерото, а следващия следобед се захванахме да ограждаме с мрежи друго езеро. Занимавахме се с това през цялото лято и през цялата есен, както и през цялата зима и пролет и дойде време, когато сме пуснали в действие мрежи в четири езера и положението изглежда розово. Вечер сядах на верандата на къщурката и свирех на хармониката си, а съботите отивах в града да купя опаковка от шест бири и със Сю се натрясквахме. Най-после се чувствам у дома си, занимавам се с честен труд и си викам, че като продадем първата партида шкариди, може би ще имам право да търся Джени и да проверя дали още ми е сърдита.

25.

Един прекрасен юнски ден решихме, че е време да отпочнем прибирането на реколтата. Двамата със Сю станахме заедно със слънцето, отидохме при езерото и задърпахме мрежата, докато се закачи в нещо. Отначало Сю опита да я освободи, после аз, сетне опитахме двамата, докато накрая загряхме, че не се е закачила — беше толкова пълна с шкариди, че не можехме да я помръднем.

До вечерта бяхме изловили близо сто и петдесет кила шкариди и през цялата нощ ги сортирахме съобразно големината им. На другата сутрин ги сложихме в кошове и ги натоварихме в нашата малка лодка. Тежаха толкова много, че за малко не се преобърнахме по пътя за Ла Батр.

Там имаше консервирана фабрика за риба, миди и прочие и двамата със Сю замъкнахме кошовете от кея до измервателното помещение. След като претеглиха всички шкариди, ни връчиха чек за осемстотин шейсет и пет долара! Май че това бяха първите пари, които бях изкарал по честен начин от времето, когато свирех на хармоника със „Счупени яйца“.

В продължение на около две седмици със Сю ловяхме шкариди и ги доставяхме в консервираната фабрика. Когато най-после свършихме, бяхме събрали общо девет хиляди и седемстотин долара и двайсет и шест цента. Шкариденият бизнес бе излязъл успешен!

Честно да ви кажа, това беше щастливо събитие. Отнесохме огромна кошница с шкариди на таткото на Буба и той беше адски доволен — каза, че се гордее с нас и съжалява, че Буба не е тук. После със Сю се метнахме на автобуса и отидохме в Мобайл да празнуваме. Първата ми работа беше да посветя мама в пансиона и като й казах за парите и за всичко, както си и очаквах, тя пак се разплака и се провикна:

— О, Форест, толкова се гордея с тебе — постигнал си големи успехи, макар да си умствено поизостанал.

Взех, че й споделих моя план, според който следващата година придвижвах да имаме три пъти повече шкаридени езера и ни трябва човек да се занимава с парите, да контролирва разходите и така нататък, затова попитах мама дали е съгласна да го прави.

— Искаш да кажеш да се преселя чак в Ла Батр? — възклицава тя. — Ами че там е пълна скука! Какво ще правя по цял ден?

— Ще броиш пари — викам й.

После ние със Сю отидохме в центъра и вечеряхме царски. Купих от продавачите по кея цяла китка банани за Сю, а след туй влязох в един ресторант и си поръчах най-гигантската пържола, с пюре от картофи и грах и разни други притурки. После реших да обърна една бира и точно като влизам в някаква мрачна кръчма на кея, дочух страхотен джангър и грозни псувни и даже след всичките заминали години, познах гласа. Надникнах през вратата и — разбира се — видях добрия стар Къртис от унивирситета.

Той страшно се изкефи като ме отбеляза и взе да ме нарича „задник“, „педераст“, „путьо“ и всички хубави думи, за които успя да се сети. Оказа се, че след като напуснал унивирситета, отишъл да играе професионален футбол във „Вашингтон Редскинс“, после го изритали, понеже на някакъв купон захапал за задника съпругата на собственика на отбора. Няколко години играл в други отбори, ама след това се хванал на работа като хамалин на пристанището, която, според думите му, била точно за човек с неговото образование, получено в унивирситета.

Къртис ме почерпи една-две бири и си полафихме за старите времена. Каза ми че Снейк играел като куотърбек в „Грийн Бей Пакърс“, докато го спипали да се налива с полска водка в почивката на мача с „Минесота Вайкингс“. После отишъл в „Джайънтс“, ама в третата четвъртина на срещата с „Рамс“ извъртял номера, наречен „Статуята на свободата“. Терньорът му побеснял и казал, че никой не е правил това в професионалния футбол от хиляда деветстотин трийсет и първа насам и той нямало да разреши на Снейк да му се подиграва. Но според Къртис Снейк бил толкова друсан, че напълно забравил да хвърли топката, а противниковият играч случайно видял какво става, заобиколил го и му взел топката от ръцете. Къртис вика, че сега бившият ни състудент бил помощник-терньор на един смотан отбор някъде в Джорджия.

Като обърнах двете бири, ми хрумна една идея и го попитах:

— Искаш ли да работиш при мене?

Къртис взе да псува и да крещи, ама след една-две минути загрях, че се мъчи да разбере каква ще му е работата, затуй му разправих за шкаридения бизнес и че се готвим да уширим дейността си. Той пак продължи да псува и да вика, но всъщност разбрах, че е съгласен.

 

 

През цялото лято и през есента, и през следната пролет работихме яко — аз, Сю, мама и Къртис — дори намерих работа на таткото на Буба. Тази година изкарахме почти трийсет хиляди долара и непрекъснато се разраствахме. Нещата вървяха от добре по-добре, даже мама вече почти не цивреше, а един ден дори видяхме Къртис да се усмихва, въпреки че щом забеляза погледите ни, спря да се хили и пак взе да ругае. Обаче аз не бях така щастлив, както би трябвало да се очаква, понеже все си мислех за Джени и какво е станало с нея.

Един ден реших да предприема нещо по въпроса. Беше неделя. Издокарах се, качих се на автобуса за Мобайл и отидох в къщата, където живееше майка й на Джени. Като почуках на вратата, тя си седеше и гледаше телевизора.

Като й казах кой съм, тя викна:

— Форест Гъмп! Просто не мога да повярвам! Влизай.

Поседяхме си заедно и тя ме разпитва за мама и с какво се занимавам и други неща, ама накрая събрах смелост и я попитах за Джени.

— Напоследък не ми се обажда често — оплака се госпожа Къран. — Мисля, че живеят някъде в Северна Каролина.

— Има съквартирантка, така ли?

— О, нима не знаеш, Форест? Джени се омъжи.

— Омъжила се е!

— Ами да, преди две години. По едно време живееше в Индиана. После отиде във Вашингтон и неочаквано получих картичка, че се е омъжила и със съпруга си отиват да живеят в Северна Каролина или някъде натам. Искаш ли да й предам нещо, ако ми се обади?

— А, не — викам, — нищо. Или просто й кажете, че й желая всичко най-хубаво.

— Непременно — обещава госпожа Къран. — Радвам се, че се отби да ме видиш.

 

 

Не знам какво ми стана после — предполагам, че би трябвало да съм подготвен за подобна новина, обаче не бях.

Усещах как сърцето ми бие до пръсване, дланите ми се встудениха и се подмокриха и ми се искаше само да отида някъде и да се свия на кълбо както по времето, когато убиха Буба — така и направих. Намерих си един гъст храсталак в дъното на някакъв двор, пропълзях отдолу и се свих на кълбо. Мисля, че даже отпочнах да си смуча палеца, което не бях го правил сума ти време, щото мама твърди, че това е сигурен признак за идиотизъм, освен ако не си бебе. Не знам колко време лежах там. Сигурно е било през целия ден и през нощта и през половината на следващия ден.

Изобщо не я обвинявам Джени — направила е каквото трябва. Все пак аз съм идиот и макар много хора да казват, че са женени за идиоти, те дори не могат да си представят какво ги очаква, ако някога се бракуват с истински идиот. Май че просто се съжалявам, щото всъщност бях почнал да вярвам, че някой ден с Джени ще се съберем. Когато разбрах от майка й, че се е омъжила, сякаш загубих част от себе си и никога не ще я възвърна, щото да се омъжиш не е като да избягаш. Бракът е сериозна работа. По някое време през нощта се разплаках, обаче това не ми помогна кой знае колко.

Късно следобед изпълзях изпод храста и се върнах в Ла Батр. Не казах на никого нищо, щото знаех, че няма полза. Чакаше ме бая работа — да закърпя мрежите и прочие — и отидох сам на езерото, и свърших всичко. Като свърших, вече се беше стъмнило и бях взел решение — да се предам изцяло на бизнеса с шкариди и да си скъсам задника от бачкане. Друго не ми оставаше.

 

 

Така и направих.

През онази година изкарахме чисти седемдесет и пет хиляди долара и бизнесът толкова порасна, че трябваше да наема още хора да ми помагат. Първо повиках стария Снейк, куотърбека от унивирситета. Той много-много не харесваше сегашната си работа със смотания футболен отбор, така че го означих за помощник на Къртис на драгите и за поддържане на преливника. После открих, че терньорът Фелърс от гимназията се е пенсионирал и заедно с двама от охранителите, също пенсионери, той заработи на корабчетата.

Скоро вестниците надущиха какво става и изпратиха репортер да ме интервенира за статия в духа на „как местното момче успя да забогатее“. Тя излезе в неделния вестник, със снимка на нас с мама и със Сю, а заглавието гласи: „Освидетелстван идиот вижда бъдеще в новаторски океански експеримент“.

Не след дълго мама ми вика, че трябва да намерим някого да й помага със сметководството и да ни дава съвети по финансовите въпроси, по причина, че правим страшно много пари. Наистина се замислих по въпроса и реших да се обадя на господин Трибъл, понеже е изкарвал сума ти пари като бизнесмен, преди да се пенсионира. Той беше възхитен от обаждането ми и каза, че идва още с първия самолет.

Една седмица след пристигането си господин Трибъл ми съобщи, че трябва да поговорим.

— Форест — вика ми, — това, което си постигнал тук, е направо забележително, ала сега е моментът да се замислиш за бъдещето.

Питам го какво иска да каже, а той ми вика:

— Инвестиции! Влагане на капитали в други предприятия! Слушай, както вървят нещата, следващата финансова година ще имаш близо сто и деветдесет хиляди долара печалба, а по-следващата — около четвърт милион. При такива печалби се налага да реинвестираш, или данъчната служба ще ти съдере задника. Реинвестирането е в основата на американския бизнес.

Точно това и направихме.

Господин Трибъл се зае с цялата работа и сформирахме няколко коопорации. Едната беше „Компания за стриди «Гъмп»“. Друга нарекохме „Дружество за пълнени омари «Сю»“, имаше и друга — „Суфлето от раци на мама“ ООД.

И така четвърт милионът стана половин милион, през следващата година — милион и така нататък, докато след четири години вече правехме по пет милиона за дванайсет месеца. Сега имаме близо триста работника, включително Лайното и Зеленчука, които приключиха с кеча и сега са хамали в склада. Счупихме се да търсим горкичкия Дан, ама той беше изчезнал без следа. Затова пък открихме стария Майк — организатора на мачовете по кеч — и го назначихме в отдела за връзки с обществеността и рекламата. По предложение на господин Трибъл Майк дори нае Ракел Уелч да се снима в телевизорни реклами за нас — обличат я като омар, тя танцува като пеперудка и казва: „Никога не сте яли омари, докато не опитате омарите на Сю“.

Така или иначе, работата непрекъснато се разраства. Имаме цяла армия от хладилни камиони и цяла флота от корабчета за лов на миди, шкариди и риба. Вече притежаваме наша си консервирана фабрика и канцелариите ни се помещават в цяла сграда, освен това сме инвестирали сериозно в недвижими имоти, които например кондоминимуми и търговски центрове, както и в нефтодобивни полета. Повикахме стария професор Куакенбъш от Харвардския унивирситет, щото са го изхвърлили поради сваляне на студентка, и го направихме готвач в компанията на мама. Назначихме още полковник Гуч, когото изритали от армията след моето турне за рекламиране на Почетния медал. Господин Трибъл го направи шеф на „потайните операции“.

Мама отиде и накара да ни построят голяма къща, щото не било редно голяма клечка като мене да живее в колиба. Вика, че Сю можел да остане в колибата и да държи под контрол всичко. Сега ежедневно съм принуден да нося костюм и дипломатско куфарче като някой адвокат. Непрекъснато трябва да посвещавам засядания и да слушам разни тъпоти, дето като че ли ги говорят на пигмалионски, а хората ми викат господин Гъмп и прочие. Връчиха ми ключа на град Мобайл и ме поканиха в директорския съвет на болницата и на симфоничния оркестър.

Един ден в кантората ми цъфват някакви хора и казват, че искат да въздигнат кандидатурата ми за Сената на Съединените щати.

— Вие сте абсолютно талантлив човек — вика един от тях. Облечен е в шикозен костюм и пуши пура. — Бивша звезда във футболния отбор на треньора Брайънт, герой от войната, прочут космонавт и довереник на президента — какво повече? — пита той. Казва се господин Клакстън.

— Слушайте — викам му, — аз съм си обикновен идиот. Нищо не разбирам от политика.

— В такъв случай сте просто идеален за тази служба — отвръща господин Клакстън. — Имаме нужда от ценни хора като вас. Вие сте солта на земята, точно така, солта на земята!

Тая идея хич не ми хареса, както не ми харесват повечето от идеите, които ми се предлагат от другите хора, щото точно техните идеи винаги ме забъркват в някоя каша. Обаче щом споделих с мама, естествено, че тя стана цялата насълзена и горда и изяви, че всичките й мечти ще се сбъднат, ако момчето й стане сенатор.

Дойде денят на обявляването на моята кандидатура. Господин Клакстън и ония другите хора взеха назаем зала в Мобайл и ме изтъпанчиха на сцената пред народ, дето беше платил по петдесет цента, за да ми слуша глупостите. Отпочнаха с дълга и скучна реч, след което дойде и моят ред.

— Братя американци… — започнах.

Господин Клакстън и компания ми бяха написали речта, после публиката щеше да ми дава въпроси. Телевизорните камери работят, проблесват снимачни светкавици, а репортерите драскат ли, драскат в бележниците си. Прочитам цялата реч, която не е много дълга и е напълно безсмислена. Обаче какво ми разбира главата от речи — аз съм просто идиот.

Като приключих с говоренето, някаква журналистка става и си поглежда в бележника, после вика:

— В момента сме пред ядрена катастрофа, икономиката ни е в развалини, нацията ни е обругавана по целия свят, в градовете ни вилнеят престъпници, всеки ден хора умират от глад, религията напусна домовете ни, алчност и сребролюбие властват навсякъде, нашите фермери се разоряват, чужденци нахлуват в страната ни и ни оставят без работа, профсъюзите ни са корумпирани, бебета умират в гетата, данъците са несправедливи, в училищната система цари хаос; глад, епидемии и войни са надвиснали като облак над нас. Имайки предвид всичко това, господин Гъмп, според вас кой проблем е най-спешен за разрешаване в момента?

В залата настъпва мъртва тишина. И игла да падне, ще я чуеш.

— Трябва да се изпикая — викам.

Публиката буквално пощуря. Хората крещят, викат, тропат с крака и махат с ръце. От дъното на залата някой подема припев и скоро всички припяват: „ТРЯБВА ДА СЕ ИЗПИКАЕМ! ДА СЕ ИЗПИКАЕМ! ДА СЕ ИЗПИКАЕМ!“.

Мама седи зад мен на сцената и взе че скочи, и ме дръпна от катедрата. После ми вика:

— Засрами се! Как може да говориш така пред публика?

— Не, не — намества се господин Клакстън. — Всичко е направо идеално. Хората направо си паднаха по тоя лаф. Това ще бъде девизът на предизборната ни кампания.

— Какво, какво? — пита го мама и така си свива очите, че заприличват на мъниста.

— „Да се изпикаем!“ — повтаря господинът. — Чуйте ги само! Нито един кандидат досега не е бил така ентусиазирано приет от хората от народа.

Обаче мама не му се хваща на сладките приказки и казва:

— Къде се е чуло и видяло да се използва такъв девиз за изборна кампания? Той е вулгарен и отвратителен и… Освен това какво означава?

— Тук имаме един символ — обяснява й Клакстън. — Помислете си само — ще го изпишем върху лозунги и плакати, върху лепенки за бронята на колите. Ще го включим в радио- и телевизионните реклами. Хрумването е направо гениално. „Да се изпикаем“ е символ на отхвърляне на игото на правителственото потисничество, на очистване от несправедливостите в нашата страна… този девиз изразява притеснение и предстоящо облекчаване.

— Какво? — подозрително пита мама. — Да не ви е изпила чавка ума?

— Форест — обръща се господинът към мен, — ти си на път да отидеш във Вашингтон като сенатор.

 

 

И май щеше да излезе прав. Компанията вървеше страхотно и изразът „Да се изпикаем“ стана шлагер на деня. Хората го крещяха по улиците, от коли и автобуси. Телевизорни коментатори и журналисти загубиха сума ти време да разясняват на народа неговото значение. Проповедници го изричаха от амвоните си, децата го напяваха в училище. Почваше да изглежда като че ли ще спечеля изборите и опонентът ми така се отчая, че издигна свой лозунг „Аз също трябва да се изпикая“ и го налепи под формата на афиши из целия щат.

После изведнъж всичко рухна, както се страхувах, че ще стане.

Скоро крилатата ми фраза стигна до ушите на хората от националните медии и не щеш ли „Вашингтон Поуст“ и „Ню Йорк Таймс“ пратиха свои репортери за изследване на случая. Тия репортери ме пипаха за какво ли не и на вид бяха адски готини и приятелски настроени, ама като се върнали по градовете си, взели, че се разровили в миналото ми. Един прекрасен ден на първата страница на всички вестници в страната лъсна следното едро заглавие: „Кандидат за Сената има опетнено минало“.

Първо, пишат, че са ме изхвърлили от унивирситета още първата година заради слаб успех. После изровили оная нещастлива история с мен и Джени, когато ченгетата ме арестуваха в киното. След това я има снимката, на която си показвам задника пред президента Джонсън в розовата градина. Взели, че разпитвали из Бостън за времето, когато свирех със „Счупени яйца“ и цитират хора, дето твърдят, че съм пушил марихуана, накрая споменават „вероятен опит за палеж“ в Харвардския унивирситет.

Не, не накрая. Има нещо по-страшно — научили са предявеното ми обвинение в престъпна дейност, задето си хвърлих медала пред Капитола, и че съдията ме изпратил в лудницата. Знаеха всичко и за кариерата ми като кечаджия, и че съм се изтезавал под името Тъпака — даже ме има на снимка, както ме е овързал Професора. Накрая споменават няколко „анонимни източника“, според които съм бил увлечен в „сексуален скандал с прочута холивудска актриса“.

Това вече беше върхът. Господин Клакстън се юрна в главната квартира на изборната компания, като крещеше: „Съсипани сме! Забиха ни нож в гърба“ и какво ли още не. Обаче знаех, че с политическата ми кариера е свършено. Нямах друг избор освен да се оттегля от надпреварата и на другия ден седнахме да си поговорим с мама и с господин Трибъл, който ми вика:

— Форест, смятам, че ще ти е от полза временно да не се набиваш в очите на хората и че имаш нужда от почивка.

Знаех, че е прав. Освен туй отдавна ме измъчват разни мисли, макар да не съм споменавал за тях досега.

Когато отпочнахме шкаридения бизнес, работата направо ми доставяше удоволствие — беше ми гот да ставам в зори, да отивам при езерата, да поставям мрежите и после да обирам шкаридите и така нататък; вечер да седя със Сю на верандата и да свиря на хармониката; да купувам по шест бири всяка събота и да се натрясквам.

Ама сега не е същото. Задължен съм да посвещавам официални приеми, където поднасят загадъчна на вид храна и дамите носят огромни обеци и други дрънкулки. По цял ден телефонът не спира да звъни и хората ми дават въпроси за какво ли не. А пък ако станех сенатор, щеше да бъде още по-лошо. Още сега не ми остава лично време и нещата някак ми се изплъзват.

Нещо повече — като застана пред огледалото отбелязвам, че имам бръчки по лицето, че косата ми е побеляла по слепоочията и вече не съм силен както едно време. Знам, че бизнесът върви отлично, но лично аз се чувствам като да тъпча на едно място. Понякога се питам за какво ли са ми всички тези пари. Планът, дето преди толкова години го бяхме намислили с Буба, бе надминал най-смелите ни мечти, обаче какво от това? Животът ми не е дори наполовина така забавен, както по времето, когато играх срещу мамалигарите от Небраска на „Ориндж Боул“ или свирех на хармониката си със „Счупени яйца“ в Бостън, нито пък както когато гледах „Бевърли Хилс“ заедно със стария президент Джонсън.

Мисля си, че май причина за тъгата ми е донякъде Джени Къран, обаче след като никой не може да ми помогне в това отношение, май е по-добре да се откажа от нея завинаги.

По едно време осъзнах, че трябва да се махна. Мама пак почна да циври и да кърши ръце и да си бърше очите с кърпичка, както и очаквах, ама господин Трибъл напълно ме разбира и ми вика:

— Ще съобщим на всички, че си взимаш много дълга отпуска, Форест. И естествено делът ти от бизнеса е винаги на твое разположение.

Така и направих значи. Една сутрин, няколко дни по-късно, взех малко пари, нахвърлях няколко вещи в един сак и отидох във фабриката. Сбогувах се с мама и с господин Трибъл, после се ръкостиснах с всички други — с Майк и с професор Куакенбъш, с Лайното, Зеленчука и със Снейк и терньора Фелърс, с неговите охранители, с таткото на Буба и с останалите.

После отидох в колибата при Сю и го питам какво решава. А той ми сграбчва ръката, грабва сака ми и го занася навън. Качихме се на малката лодка и гребахме до Ла Батр, откъдето взехме автобуса за Мобайл. Като пристигнахме там, билетопродавачката ме пита закъде искам да пътувам и аз вдигам рамене, а тя предполага:

— Защо не отидете в Савана? Веднъж ходих там и градът е много хубав.

Така че заминахме за там.

26.

Като слязохме от автобуса в Савана, там вали дъжд, та се къса. Със Сю отиваме в чакалнята, взех си чаша кафе и се сврях под стрехата, докато се чудех да реша какво да правим по-нататък.

Всъщност нямах никакъв план, така че като си изпих кафето, извадих хармониката и засвирих. Изпълних две мелодии и не щеш ли, някакъв минувач хвърли монета от двайсет и пет цента в чашата ми. Изсвирих още няколко песни и след малко половината чаша се напълни с монети.

Беше спряло да вали, та ние със Сю си тръгнахме и след неизвестно време се отзовахме в някакъв парк по средата на града. Седнах на една пейка и посвирих още малко, и както си очаквах, хората почват да пускат най-различни монети в чашата ми. После Сю се включи в номера и като види да се задава минувач, грабва чашата и отива при него. До вечерта събрахме почти пет долара.

През нощта спахме на една пейка в парка и нощта беше прекрасна и ясна, а небето — звездно и лунно. На сутринта закусихме и пак се хванах да свиря, точно когато хората отиваха на работа. През този ден изкарахме осем долара, на следващия — девет и до края на седмицата бяхме посъбрали малко парици, което хич не беше лошо. Следващия понеделник открих малък музикален магазин и се отбих в него, та да проверя дали имат хармоника в тоналност „сол“, щото ставаше скучно през цялото време да свириш в „до“. В един ъгъл отбелязах за продан употребяван кийборд. Много приличаше на онзи на стария Джордж от „Счупените яйца“, на който бях дрънкал от време на време.

Питам продавача колко иска за него и той вика, че струвал двеста, но щял да ми направи отстъпка. Така че купих кийборда и човекът даже му приспособи стойка, че да мога съвременно да свиря и на хармониката. Това определено ни направи още по-популярни. Към края на седмицата вече изкарвахме по десет долара дневно, затуй отидох в музикалния магазин и купих на старо комплект барабани. Поупражнявах се няколко дни и стигнах дотам, че успешно се справях и с барабаните. Изхвърлих старата пласмасова чашка от кафе и се снабдих с хубава алуминиева купичка, която Сю поднасяше на зрителите и, общо взето, бяхме доволни от живота. Свирех всичко — от „Нощта, когато сломиха Юга“ до „Обеси се, сладка Шарлот“, освен това намерих пансион, дето се съгласиха Сю да живее там и дето ни даваха закуска и вечеря.

Една сутрин със Сю отиваме към парка, когато пак взе да дъжди.

Това му е лошото на тоя град — всеки ден вали като из ведро, поне така ми се струва. Вървим си ние по улицата и покрай някакво кафене и неидейно съглеждам нещо, дето ми е смътно познато.

Един човек в елегантен костюм стои на тротоара, разперил над себе си чадър, а до него — голям найлонов чувал за боклук. Под чувала някой се е скрил от дъжда, отдолу надничат само две ръце, които лъскат обувките на човека с костюма. Пресичам аз улицата и поглеждам по-отблизо, и не щеш ли, виждам някакви колелца да се показват изпод чувала.

Бях толкова щастлив, че ми идваше да се пръсна, и отидох да повдигна найлоновата торба и както си и очаквах, под нея живее Дан и си изкарва прехраната с лъскане на обувки.

— Дай си ми чувала, овен такъв — вика Дан, после отбелязва Сю и ми казва: — О, значи най-после си се оженил.

— Това не е жена, а мъж — обяснявам му. — Нали си спомняш — заедно летяхме в космоса.

— Хей, ще ми излъскаш ли обувките, или ще си говориш — вика клиентът.

— Я се разкарвай, преди да съм ти прегризал подметките — сопва му се Дан и онзи се маха.

— Какво правиш тук, Дан? — питам аз.

— Така, като ме гледаш, какво смяташ, че правя? Станах комунист.

— Като онези, срещу които се бихме през войната?

— Тц — отвръща той. — Ония бяха виетнамски комита. Аз съм истински комунист — Маркс, Ленин, Троцки — нали се сещаш?

— Тогава защо лъскаш обувки?

— За да си отмъстя на лакеите на империализма. От наблюдения установих, че всички типове с лъснати обувки не струват пукната пара, тъй че като лъскам повече обувки, тъпанарите стават повече.

— Ами сигурно си прав — викам му, а Дан захвърли парцала за лъскане и изтъркаля количката си под платнения навес, та да не го мокри дъждът, после ми вика:

— По дяволите, Форест, не съм никакъв комунист. Притрябвал им е урод като мене!

— Разбира се, че си им необходим, Дан. Нали все ми приказваше, че мога да стана какъвто си пожелая и да направя всичко, което ми се иска — значи и ти можеш.

— Още ли вярваш на тия глупости? — пита Дан, а пък аз му отвръщам:

— Знаеш ли, видях Ракел Уелч по гол задник.

— Ами! И как беше?

 

 

След това ние тримата, така да се каже, се обединихме. Дан не щеше да постъпи в пансиона, затуй спеше отвън, в чувала за боклуци. Твърдеше, че това формирало характера му. Разказа ни какво е правил, след като напуснал Индианаполис. Първата му работа била да загуби всичките пари от кеча на кучешките състезания, а каквото му останало, го изпил. После се хванал на работа в авторемонтна работилница, понеже му било лесно да се пъха под колите с малката си количка, ама накрая му писнало по цял ден отгоре му да текат бензин и смазка.

— Може да съм безкрак, негоден за нищо пияндура — обясни ми той, — ама никога не съм бил парцал.

После отишъл във Вашингтон, където освещавали някакъв паметник за нас, дето участвахме във виетнамската война, и като го видели и разбрали кой е, помолили го да изнесе реч. Обаче Дан здравата се нацепил на приема и забравил какво трябва да каже. Затова задигнал Библията от хотела, където го били настанили, и като дошло време за речта, прочел им цялото Битие и тъкмо се канел да задълбае в Новия Завет, изключили микрофона и го изгонили като мръсно куче. След това той се опипал да проси, но бързо се отказал, щото му се сторило „недостойно“.

Аз пък му разказах как съм играл шах с господин Трибъл и за успеха на шкаридения ми бизнес, и за какво ли още не, най-вече как съм се кандидатирал за Сената, ама той като че най-много се интересува от Ракел Уелч, тъй като ме прекъсва:

— Как мислиш, дали циците й са истински?

 

 

Стана близо месец, откак бяхме в Савана, и по моя оценка всичко вървеше много добре. Всеки ден се правех на човека-оркестър, Сю събираше парите, а Дан лъскаше обувките на хората от публиката. Един ден се появи някакъв репортер, и ето че снимката ни цъфна на първата страница на местния вестник, а над нея се мъдри надпис: „Отрепки се мотаят без работа в градския парк“.

Един следобед седя там, свиря и си мисля дали не трябва да заминем за Чарлстън, когато отбелязах как някакво момченце стои пред барабаните и ме зяпа.

Свирех „Разходка из Ню Орлийнс“, а малкото приятелче не откъсва поглед от мене — не се усмихва, нито нищо — но в очите му проблясва искрица, която, странно защо, ми напомня за нещо. После вдигнах очи и малко встрани от публиката стои някаква жена, и като я видях, щях да припадна.

Господи боже, беше Джени Къран.

Навивала си е косата на ролки и изглежда малко по-стара и някак си поуморена, ама все пак наистина е тя. Толкова бях сащисан, че чак засвирих фалшиво, обаче все пак довърших мелодията, а Джени се доближи и хвана момченцето за ръката. Очите й блестят и ми вика:

— О, Форест, като чух песента, бях сигурна, че си ти. Никой не може да свири на хармоника като тебе.

— Какво правиш тук? — питам.

— Сега живеем в Савана. Доналд е търговски посредник в една фирма за производство на покривни плоскости. Тук сме близо три години.

Тъй като спрях да свиря, публиката се разпръсна и Джени седна до мен на пейката. Момченцето взе да закача Сю, а Сю взе да се премята, за да му прави смях.

— Защо свириш по парковете? — пита ме Джени. — Мама ми писа, че имаш фабрика за скариди в Ла Батр и че си станал милионер.

— Това е дълга история — отвръщам.

— Нали не си се забъркал пак в някоя каша, Форест?

— Този път не — викам. — А ти как си? Добре ли си?

— Може да се каже… Предполагам, че постигнах това, към което се стремях.

— Това твоето синче ли е?

— Да, нали е много сладък?

— Абсолютно! Как се казва?

— Форест.

— Форест? — питам. — Кръстила си го на мене?

— Бях длъжна — промълвява тя. — Все пак има и твоя кръв.

— Какво?

— Той е твой син, Форест.

— Мой какво?

— Твой син — малкият Форест.

Погледнах към детето, което се смееше и ръкопляскаше, тъй като сега Сю правеше челни стойки.

— Може би трябваше да ти кажа — продължава Джени, — понеже когато напуснах Индианаполис, вече бях бременна. Обаче напук не ти казах нищо — и аз не знам защо го направих. Чувствах се адски тъпо, че ще имам дете от човек, който сам се е кръстил Тъпака. Освен това малко се притеснявах за бебето.

— Страхувала си се да не излезе идиот?

— Ами да, нещо такова. Слушай, Форест, нима не виждаш? Синът ни изобщо не е идиот. Умът му сече като бръснач и тази година ще бъде във втори клас. Представи си, завърши първо отделение с пълно отличие!

— Сигурна си ли, че е мой син? — питам.

— Безсъмнено. Каза ми, че като порасне, искал да стане футболист или космонавт.

Отново хвърлих око към детето и отбелязах, че е красиво, едро момченце. Погледът му е буден и си личи, че не се страхува от нищо.

Двамата със Сю играят на морски шах в пясъка.

Обръщам се към Джени:

— Ами… твоят… твоят…

— За Доналд ли питаш? Той не знае нищо за тебе. Стана така, че го срещнах веднага щом напуснах Индианаполис. Вече щеше да започне да ми личи и просто не знаех какво да правя. Съпругът ми е добър човек. Грижи се добре за мен и за малкия Форест. Имаме си собствена къща и две коли и всяка събота ни води на плажа или на екскурзия. В неделя ходим на черква и Доналд спестява, за да изпрати малкия Форест в колеж.

— Мога ли да поговоря с него — само за няколко минути? — питам.

— Разбира се — отвръща Джени и вика малкото приятелче, после му казва: — Форест, запознай се с един друг Форест. Той е мой стар приятел и носиш неговото име.

Момченцето дойде да седне до мене и промълви:

— Каква смешна маймуна имате.

— Това е орангутан. Казва се Сю.

— Защо се казва Сю, като е мъжки?

От тия думи веднага разбрах, че синът ми не е идиот. Викам му:

— Майка ти каза, че като пораснеш искаш да станеш футболист или космонавт.

— И ще стана — отговори ми детето. — Разбирате ли от футбол или от астронавтика?

— Знам нещичко — викам му, — обаче по-добре питай баща си. Сигурен съм, че има много по-големи познания от моите.

Изведнъж синът ми ме прегърна. Не много силно, но това ми беше достатъчно. После изяви, че иска да си поиграе още малко със Сю и скочи от пейката, а пък нашият Сю веднага измисли игра, при която трябва да хване във въздуха монетата, подхвърлена от малкия Форест.

Джени седна до мен, въздъхна и ме потупа по коляното, после рече:

— Понякога чак не мога да повярвам, че с теб се познаваме от първи клас — почти от трийсет години.

Слънцето блести през клоните на дърветата и осветява лицето на Джени, и ми се струва, че очите й са влажни, въпреки че не плаче… и все пак съм сигурен, че може би сърцето й бие по-силно… или нещо подобно, което не можех да определя, но знаех, че го има.

— Просто не мога да повярвам и това е — повтаря тя, навежда се и ме целува по челото.

— Това пък защо? — питам я.

— Идиоти — казва тя и устните й треперят. — Кой ли пък не е идиот на този свят?

После си отиде. Стана, хвана малкия Форест за ръчичката и си тръгнаха.

Сю дойде и седна пред мен, и нарисува квадратче за морски шах в пясъка. Надрасках кръстче в горния десен ъгъл, а Сю сложи кръгче по средата и моментално ми стана ясно, че нито един от нас няма да победи.

 

 

След този ден свърших едно-две неща. Първо се обадих на господин Трибъл и му казах, че от всичко, дето го печелим от шкаридения бизнес, да дава десет процента от моя дял на мама, десет на бащата на Буба, а останалото да праща на Джени за малкия Форест.

След вечеря прекарах цялата нощ в мислене, в което никога не ме е бивало. Ама си казвах: „Ето че пак намерих Джени след всичкото това време. А тя има нашия малък син и може би нещата помежду ни ще се оправят“.

Обаче като си помислих още малко, все повече се убеждавах, че това няма начин да стане. И не само затова, че съм идиот — въпреки че ми беше драго да си викам, че това е единствената причина. Не, просто нещата не стоят така. В края на краищата май е по-добре момчето да си бъде при Джени и Доналд, та да има хубав дом и да го възпитават правилно, вместо да има за баща един малоумен.

След няколко дни напуснах града заедно със Сю и с Дан. Отидохме в Чарлстън, после в Ричмънд, сетне в Атланта, в Чатануга, в Мемфис, в Нашвил, докато най-сетне се отзовахме в Ню Орлийнс. Там тримата се забавлявахме страхотно, изнасяхме концерти на Джаксън Скуеър и съблюдавахме какво правят другите откачалки.

Взех, че си купих мотоциклет с два коша за Сю и за Дан и всяка неделя отиваме на реката, сядаме на брега и ловим риба. Джени ми пише около веднъж месечно и ми изпраща снимки на малкия Форест. На последната е сниман в мъничък футболистки костюм. Имам си приятелка, дето е стриптизйорка и от време на време се срещаме да се позабавляваме. Казва се Уанда. Много пъти тримата със Сю и с Дан просто обикаляме из Френския квартал и зяпаме насам-натам и, повярвайте, там е пълно с други откачени освен нас — изглеждат като реликви от руската революция или нещо такова.

Един ден се появи човек от местния вестник и ми вика, че иска да пише за мене, щото съм бил „най-страхотният човек-оркестър“, какъвто бил слушал. Почна да ме пита за живота ми, пък аз взех да му разправям цялата си история. Ама още преди да съм стигнал до средата й, той си отиде и каза, че не може да отпечата такова нещо, тъй като никой няма да му повярва.

Обаче ще ви призная нещо: не мислете, че понякога нощем, като погледна към звездите, не си спомням всичко. Все още мечтая, както и всички нормални хора, и все се питам къде сбърках. А после изведнъж станах на четирийсет, на петдесет, на шейсет години, нали се сещате?

И какво от това? Може да съм идиот, но почти през цялото време се мъчех да постъпвам правилно — а мечтите са си просто мечти, нали? Така че независимо от всичко си викам, че винаги мога да си припомня миналото и да си кажа, че поне не съм водил скучен живот.

Нали се сещате какво искам да кажа?