Елизабет Лоуел
Подвижна мишена (8)

Глава 7

Палм Дезърт

Сряда вечер

Беше вече тъмно, когато Серена тръгна за срещата си с Уорик. Мястото беше впечатляващо дори нощем. Къщата, построена в средиземноморски стил, изпъкваше театрално на фона на черните масивни планини. Лампичките на системата за сигурност проблясваха в мрака, портите от ковано желязо бяха богато украсени, зад високите стени се виждаха палмови дървета и кактуси. Светлините на външните лампички образуваха фигурите на дракони и петунии. В основата на стените растяха храсти бугенвилии, чиито ярки венчелистчета придаваха по-весел вид на къщата.

Високата дванайсет фута входна порта имаше камери в съседство с табелката с номера. Тъй като не й бяха казали какъв е кодът за влизане, тя натисна бутона, на който пишеше „посетители“ и каза името си в решетката на микрофона.

— Добре дошли, мис Чартърс. Семейство Уорик ви очакват. — Мъжкият глас беше ясен и приятен. — Моля, следвайте главната алея до къщата.

Вратата се отвори толкова, колкото тя да мине през нея. В момента, в който караваната й мина покрай невидим детектор, вратата се затвори толкова бързо, че едва не удари задната й броня. Скоро беше обградена от различна обстановка: ниско окосени ливади, шадравани и дървета, които дължаха много повече на Италия, отколкото на Новия свят. Алеята беше дълга най-малко четвърт миля. Къщата беше достатъчно голяма дори за един барон — каменна фасада в пастелен нюанс, три етажа с вертикални прозорци, следващи на равни интервали на всички нива. Маслиновите дървета и кипарисите бяха подрязани в необичайни форми и пазеха като стражи входната врата.

Въпреки че още от детството си Серена знаеше, че тук земята е камениста пустиня, къщата и земята към нея изглеждаха така, сякаш бяха тук поне от петстотин години.

„Чудя се дали нямат нужда от картини и пана за стените“, помисли си с горчивина Серена.

Семейство Уорик със сигурност биха могли да си позволят нейните произведения. Един от нестихващите извори за нейно разочарование и удивление беше фактът, че тя не можеше да си позволи да купува работите си. Едва успяваше да запази любимите си неща, а понякога, ако бъдеше принудена, все пак ги предоставяше на пазара.

Веднага щом Серена изгаси двигателя, масивната входна врата се отвори. Тя очакваше да види дългокрака и млада жена в униформата на френските камериерки, но човекът, който я очакваше, беше много висок, много мускулест и много мъжествен. Тя слезе от караваната и застана спокойно в очакване той да я покани вътре. Пръстите й бяха стиснали здраво възела на древното шалче, което носеше под блузата си. Странно, но материята я успокояваше. Беше нежна като коприна и дори още по-мека и по-гальовна.

Мъжът слезе по стъпалата с лекота, която предполагаше младост, добра форма или и двете. Косата му изглеждаше тъмна, но на места беше посребрена и белите косми блестяха ярко на изкуствената светлина. Изправен и гладко избръснат, той нямаше небрежен вид, независимо от широките панталони, ризата за голф, домашните чехли и лекото сако, с които беше облечен.

Без това да бъде натрапчиво, той се втренчи през предното стъкло на караваната, за да види дали тя е сама. Огледа и нея със същата дискретност. Нямаше какво да предизвика тревога у него. Еднакво безопасни бяха и черните й дънки, и черният памучен пуловер, и черните сандали. Черната кожена чанта, преметната през рамото й, беше достатъчно голяма, за да се събере в нея и малка бомба, но много жени носеха толкова големи чанти, без да има в тях нищо по-смъртоносно от грим, минерална вода и удобни обувки.

— Добре дошли в имението „Уорик“, мис Чартърс.

— В момента се чувствам повече като Алиса в Страната на чудесата.

Проблеснаха бели зъби.

— Аз реагирах по същия начин, когато видях къщата за първи път. Аз съм Пол Карсън. Семейство Уорик ви чакат с нетърпение вътре. Мога ли да ви помогна, ако носите нещо?

— Като например страниците? — запита тя.

Той прояви достатъчно усет, за да си придаде натъжен вид.

— Съжалявам. Всички сме много развълнувани. Цветните копия бяха интригуващи, но не особено полезни. — Той сви рамене. — Сигурен съм, че разбирате.

— Искате да видите дали страниците могат да предложат повече от цветните копия, така ли?

— Разбира се.

— Точно затова ги и донесох. Аз също много ги харесвам.

Гледаха я напрегнато светли очи, които можеха да бъдат сини, сиви или зелени. Все така под техния поглед, тя отиде до багажника на караваната и извади страниците. Забеляза вниманието, с което той следеше всяко нейно движение, и вдигна въпросително лявата си вежда.

— Съжалявам, ако ви се струвам груб — побърза да каже мъжът. — Има навици, които се преодоляват много трудно. Прекарах двайсет години в Тайните служби, а после още десет като главен в охраната на мистър Уорик. В имението идват много малко посетители и, признавам си, нервен съм.

— И аз се чувствам малко нервна — каза тя. После се усмихна. Беше трудно да не го направи. Забавна беше идеята, че някой като Карсън може да изпитва нервност при вида на невъоръжена жена.

— Още един път, извинявам се — каза той. — В днешно време много млади жени носят скрито оръжие.

— Аз не съм от тях.

— Добре, защото, в противен случай, трябваше да ви помоля да оставите оръжието си в караваната. Такива са правилата в имението. — Той отново се усмихна. Този път си позволи да изрази, посредством тона, възхищението си от женствените й форми и ангелско лице. — Яла ли сте?

Серена премигна. Мъжът беше изключително красив, дори и да беше с двайсет години по-възрастен от нея. Блясъкът в очите му не беше остарял дори с година.

— Дали съм яла? Мисля, че да.

— Не знаете!?

— Работих на тъкачния стан. А когато се занимавам с това, което обичам… — Тя сви рамене. — Стомахът ми не къркори, значи междувременно съм хапнала нещо.

— Веднага щом ви представя на семейство Уорик, ще погледна какво имаме в кухнята.

— Това не е необходимо, мистър Карсън.

— Пол. — Той й направи знак да върви пред него по широкото мраморно стълбище. — И е необходимо. Имам племенница на вашата възраст. Бих се чувствал ужасно, ако тя припадне в краката ми, защото дори не съм помислил да я нахраня.

— Сигурно така се чувства Пики.

— Пики? — Той отвори масивната предна врата и се извърна към нея.

— Котаракът ми. Винаги оставя, хм, деликатеси, край мен. И се сърди, когато не ги изяждам.

— Деликатеси? — Той затвори вратата след тях. — Като например?

— Очевидно нямате котки.

— Не.

— Пики лови всякакви малки животинки, но изяжда само по-сочните части. И оставя на мен по-коравите.

— Уф! Нищо чудно, че не хапвате от тях. Оттук, мис Чартърс.

— Серена.

— Серена. Необикновено име. Но прекрасно.

— Казвали са ми, че е много старо. — Докато говореше, обхождаше с поглед необикновените шарнири, картини, оръжия и страници, поставени в рамки. По стените на коридора буквално нямаше свободно пространство. Имаше неща, които бяха по-изненадващи дори от килимчето от епохата на Луи XV, чиято мекота придаваше уют на каменния под. — Според семейната легенда, първото момиче от всяко поколение се кръщава Серена. Може да носи и други имена, но едно от всичките задължително е Серена. Така било още от дванайсети век — по една Серена във всяко поколение.

— По дяволите, Пол, къде е тя? — запита недотам приятен глас, издаващ раздразнение. — Може и да умра, преди…

— В коридора сме — побърза да го увери Карсън. После каза тихо на Серена: — Извинявам се предварително за евентуалната грубост на мистър Уорик. Той е арогантен, но иначе е блестящ.

— Ще се опитам да се концентрирам върху последната част.

— Ние всички правим така — каза той иронично. — В някои дни е по-поносим, отколкото в други. Оттук.

Серена не знаеше дали стаята, в която се озова, официално се нарича Голямата стая, но би трябвало да бъде така. Френски и италиански антики изпълваха стените и образуваха местенца, където хората да се поспрат и да поговорят. Антиките бяха такива, че всеки музей би се гордял с тях. Семейство Уорик, изглежда, имаха специален вкус към украсата. Всичко тук предполагаше и богатство, и добър вкус. Тя беше сигурна, че порцеланът е от най-качествения севърски, че кристалът е превъзходен и че мебелите носят подписите на най-известните майстори на своето време.

Въпреки че не такъв беше стилът на самата Серена, тя се усмихна на този приятен резултат от демонстрацията на лукс и се възхити на всяко произведение на изкуството.

После видя гоблена от средновековието, който висеше на далечната стена, и престана да забелязва мебелите. Сложността на плетеницата можеше да бъде разбрана само от друга тъкачка: деликатната изработка, сложността на модела, техниката на смесване на цветове, така че богатството им да изглежда по-голямо, отколкото всъщност е, часовете, които изискваше тази работа. Гобленът изобразяваше еднорог и аристократично облечена девица, рицари, които се приготвят за битка, цветни палатки, където избрани членове на двора си почиват всред изобилие от вино, сирене и месо. Произведението беше като отрязък време, което се е запазило чак до двайсет и първи век.

Универсалната за хората истина, изобразена от тъкачката, удивяваше Серена. Аристократи или селяни, рицари или слуги, всички хора жадуваха за добра храна, почивка и красота. Майсторката тъкачка беше разбрала и беше изобразила върху платното несъвършенствата на човешката природа, беше уловила съвършенството на определен момент от времето.

Застанала абсолютно неподвижно, тя просто попиваше с всички сетива поизбелялото, но наистина необикновено платно, изработено от безименни майстори преди толкова много години. Мълчаливо поздрави отдавна мъртвите мъже и жени, създали толкова красота от шепа конци.

— … стойте там като овца, заслепена от фаровете на автомобил! Донесете ми проклетото портфолио!

Със закъснение, Серена осъзна, че в стаята има и други хора. Те просто се губеха всред прекрасните мебели.

— Татко — каза предпазливо уморен женски глас, — няма нужда да бъдеш толкова груб. Не всички хора са свикнали да живеят сред антики, които някога са украсявали замъците на френски и италиански крале.

— И кралици — каза Серена и отново погледна към далечната стена. — Този гоблен е сътворен от жена. Необикновен е. Никога не съм виждала нещо такова извън Лувъра и никога не съм се докосвала до нещо толкова прекрасно. — Неохотно откъсна поглед от късчето неподвластна на времето красота. — Аз съм Серена Чартърс.

— Разбира се, че сте — отговори старецът. Беше слаб, пъргав, имаше рядка бяла коса и длани, които изглеждаха крехки, независимо от широките и издадени кокалчета. Изглеждаше по-скоро като жизнен старец на седемдесет, отколкото почти на сто. — Никой друг нямаше да бъде пуснат през входната врата.

— Това е баща ми, мистър Уорик. — Жената беше като гласа си: безцветна, с изключение на майсторски изрусената й коса; среден ръст, образована, но все пак неподчертаваща този факт, създаваше силно впечатление, че е нюйоркчанка. — Аз съм Клиъри Уорик Монтклеър. Младият мъж с приятните обноски е синът ми, Гарисън Монтклеър.

Серена кимна на Гарисън, който изглеждаше на осемнайсет на пръв поглед. Когато се приближи, за да я поздрави, тя забеляза килимчето под краката му за пръв път. Само френският гоблен можеше да й попречи да забележи такъв блестящ пример за тъкачно изкуство. Цветовете на килимчето бяха все така ярки след пет века, дизайнът беше така сполучлив, че можеше да бъде приет и от хората на следващия век.

— Очарован съм да се запозная с вас — каза Гарисън.

Серена осъзна, че се взира в килимчето, вместо да обърне внимание на домакина си. Толкова за грубостта. С чувство за вина, тя се застави да отдели поглед от великолепната изработка и да поеме ръката, която Гарисън й подаваше. Докато се здрависваха крепко, тя видя, че отблизо той изглежда с десетина години по-възрастен, отколкото беше помислила в началото. Притежаваше увереността, която идва от богатството и изключително скъпото и добро образование. Ако притежаваше въобще някаква степен на арогантност, то я прикриваше добре. Може би един арогантен мъж в семейството беше достатъчен, реши тя с едва загатнато чувство за хумор.

Серена, която беше отгледана в отсъствието на мъже в семейството, ги намираше ту забавни, ту невъзможни. Понякога също и очарователни. Приличаха й на огромни котараци. Наистина огромни. Но, както бабата беше уверявала нееднократно внучката си, мъжете не заслужаваха да си правиш труда да нарушаваш навиците си и да всяваш хаос в домакинството си.

Серена винаги беше приемала безрезервно думите на баба си. Когато порасна достатъчно, все се питаше защо, ако мъжете са наистина чак такъв проблем, жените отиват до такива крайности в роклите и грима, за да си осигурят свой собствен.

Дружелюбните кафяви очи на Гарисън й се усмихваха. Две топли длани обгръщаха нейната. Меката му къдрава кестенява коса улови светлината, когато той леко й се поклони.

— Удоволствието е за мен, мис Чартърс. Дали не може да ви наричам Серена? — запита Гарисън.

Тя се запита дали въобще някоя жена му е отказвала нещо.

— Серена е добре, мистър Уорик.

— О, моля — каза той и се засмя. — Тук има само един мистър Уорик и това е дядо. Аз съм Гарисън, макар и да съм шеф на Къщата „Уорик“.

Клиъри хвърли на сина си кос поглед, който той пренебрегна. Серена прикри усмивката си. Може би тираничната майка беше причината очарователният й млад син да бъде още без съпруга.

— Достатъчно глупости — каза язвително Уорик. — Донесете ми веднага проклетите страници.

Гарисън изви очи към тавана, но не направи повече забележки.

— Може ли…? — запита той и протегна ръка да вземе портфолиото.

За миг пръстите на Серена стиснаха по-силно кожената подвързия. Обзе я странно и необяснимо чувство за собственост, за притежание, граничещо с мания. Трябваше да положи усилие на волята, за да отпусне ръцете си. Смешно беше да се тревожи толкова. Хора, които притежават толкова скъпи и прекрасни неща, които живеят в такъв лукс, със сигурност няма да й задигнат четири страници. И то от ръкопис, за който никой не е чувал.

— Разбира се — каза тя.

Подаде му коженото портфолио и си каза, че се държи като идиотка, когато в гърлото й започна да напира възмутен вик. Не можеше да понесе факта, че други ръце се докосват до нейните страници. Държеше се като котка, която има само едно котенце.

Отново положи огромно усилие, но не последва Гарисън, който прекоси скъпия килим и остави портфолиото на античната масичка пред дядо си. Повърхността на масичката блестеше, отрупана с полускъпоценни камъни — лапис и малахит, слонова кост и абанос, червеникав халцедон и седеф. Но Уорик обръщаше толкова внимание на масичката, че все едно беше направена от глина.

С изненадващо гъвкави и сръчни пръсти, той отвори портфолиото с нетърпението на млад и силен рицар, който за първи път разтваря женски бедра. Тишината изпълни огромната стая, докато той разглеждаше първия лист, после втория, третия и четвъртия.

Той вдигна поглед и буквално я прикова на място с тъмните си очи.

— Откъде имате това?

— Наследство от баба ми.

Той каза нещо, което тя не чу — нещо, което звучеше като „глупости“.

— Извинете? — каза Серена.

— Къде са останалите страници?

Серена беше сигурна, че не това беше казал старецът, но все пак му отговори.

— Това е всичко, което имам.

Той изсумтя.

— Вероятна история. Искате ли да опитате отново? Къде са останалите страници?

— Да, ще опитам отново — каза Серена. — Не притежавам други страници.

Уорик я изгледа с пронизващия си поглед.

— Кога умря баба ви?

— Преди година.

— Защо ви е било нужно толкова много време, за да поискате оценка?

Гневът й започна да се надига. Серена го потисна и се опита да си припомни, че Уорик има репутацията на толкова добър познавач и оценител, колкото и на грубиянин. Тя обаче нямаше никакво намерение да му разкаже тъжната история за мъчителната смърт на баба си.

— Аз съм доста заета — процеди Серена през зъби.

— А аз съм доста стар. Нямам никакво време за губене. И не мога да го пилея заради умна млада безделница, която е решила да поднови работата оттам, където бабата я е оставила.

Тя го погледна втренчено и се запита дали той въобще е с ума си.

— Страхувам се, че не ви разбирам.

Той пак изсумтя.

— Съжалявам, че ви обезпокоих — каза тя спокойно, безизразно. — Ще занеса страниците някъде другаде за оценка.

— Загуба на време. И двамата прекрасно знаем какво точно са те. Колко искате за всичките? Сто хиляди?

— Мисля, че има недоразумение. — Тя говореше извънредно предпазливо, защото никак не искаше да се впише в стереотипа на червенокосите, известни с избухливия си нрав. — Не съм тук, за да ги продам.

— Това вече го вярвам! — отговори Уорик. — Двеста хиляди долара.

Серена погледна към другите в стаята. Те посрещнаха погледа й със зле прикрито любопитство.

— Триста хиляди долара. За всяка страница — каза Уорик. — Но, за тази цена, искам и останалата част от книгата. Цялата, имайте предвид. Няма да позволя да бъда направен на глупак.

Загубила чувство за реалност, Серена се обърна към стареца, седнал в гравирания стол от абаносово дърво с висока облегалка.

— Не.

Гневът обагри в розово бледите му сбръчкани бузи.

— Ако мислите, че можете да си правите…

— Уморен си — прекъсна го Гарисън. Острите му и студени думи заглушиха немощния глас на работодателя му. — Денят беше дълъг за теб. Ще го обсъдим отново, когато си починеш.

Известно време двамата мъже се измерваха с погледи. После Уорик тихо изсъска нещо, изправи се и излезе от стаята. Гарисън въздъхна облекчено.

— Съжалявам, Серена. Дядо ми е човек със силен характер. Държи на мнението си.

— Той е у дома си и се ползва с тази привилегия.

Серена отиде до масичката и започна да навива портфолиото.

— Имате право да бъдете ядосана — каза Карсън, — но няма причина да пропилеете толкова време и усилия за това дълго, но безрезултатно пътуване. Имаме стая за гости и ще я приготвим за вас, ако желаете. Имаме и сейф, където можем да приберем портфолиото. Ще можем да разговаряме отново сутринта. Тогава той ще бъде по-разумен. Обещавам ви.

— Благодаря ви, но не. — Серена се усмихна сковано на Карсън. — Имам работа, която трябва да свърша утре.

Всъщност плановете й бяха да остане в Палм Спрингс, да спи до късно, а после да отиде с колата до къщата на баба си — вече нейна собствена — и да види какво е останало след пожара, полицейското разследване и годината, в която къщата беше напълно изоставена.

— Очевидно е, че мистър Уорик смята страниците за изключително ценни — каза Карсън. — Чувствам се неспокоен, че ще оставя млада жена да шофира съвсем сама с произведение на изкуството, което струва повече от един милион долара. Позволете ни да пазим съкровището ви, докато решите да го продадете.

Тя пъхна портфолиото под мишница и погледна право в светлосините очи на Карсън.

— Вратата ще се отвори ли автоматично, когато изляза от къщата?

— Ще ви покажа пътя навън — каза Гарисън.

— Глупости! — намеси се Клиъри. — Нека Пол го направи. — Хвърли на портфолиото поглед, който беше толкова студен, колкото и гласът й. — Когато промените мнението си и решите да продадете тези листове, обадете ни се. Но не чакайте прекалено. Предложението няма да бъде валидно безкрайно дълго.

В пълна тишина, Клиъри и Гарисън гледаха как Серена излиза спокойно от стаята. Линията на гръбнака на младата жена предполагаше всички неща, които тя искаше да каже, и главното май беше: „Вървете по дяволите!“.

— Много жалко, че дядо беше в такова отвратително настроение — каза Гарисън. — Тя е доста хубавичка. Има и хубав задник.

— Престани да мислиш с торбичките си. Използвай главата си.

— Не и докато не стана на годините на дядо.

— Въобще няма да дочакаш този ден — каза Уорик от прага на вътрешната врата. — Обади се на „Реъритис Ънлимитид“. Време е да започнат да печелят парите си. Тази проклета малка изнудвачка ще съжалява, че се е опитала да ми покаже зъбите си.