Елизабет Лоуел
Подвижна мишена (74)

Глава 73

Люкадия

Сряда вечерта

Серена седеше пред стана си, заобиколена от цветни прежди, навити на бобините. Свободно пуснатата й коса улавяше светлината и блестеше при всяко движение, което тя правеше. Движенията на тялото й притежаваха неуморен, неподвластен на времето ритъм. Работеше така, както беше правила и през последните две нощи, на светлината на свещи, а Ерик четеше на глас от „Книгата на Мъдростта“.

Моделът, който се разгръщаше изпод сръчните й ръце, беше толкова древен, колкото и преплетените инициали „Е“ и „С“, и толкова нов, колкото и спокойствието, което я обгръщаше всеки път, щом погледнеше Ерик. Беше се страхувала, че кръвта му ще изтече, преди да дойдат хората от „Бърза помощ“, но той се беше оказал прав, че раната не е толкова лоша, колкото изглежда. Докторите бяха казали нещо от рода на това, „че ребрата му са здрави като стомана“. Бяха казали още, че е извадил страхотен късмет. И че здравето му също е желязно. Той се беше оправил толкова бързо, че Нийл бе мърморил под нос нещо за странни материи и разни неща, които изскачат в мрака от нищото.

— Продължавай — каза Серена на Ерик с глас, станал дрезгав от натрупалите се спомени.

— Сигурна ли си, че искаш историята да свърши?

— Сигурна съм, че искам да знам как свършва.

Той се засмя. Това му коства леки бодежи в областта на ребрата. Каквото и да беше втъкано в древния шал, беше по-добро от пеницилина. Раната му беше зараснала така, както царевицата расте в Канзас — пред погледа на минувачите. Все още носеше шала, омотан около ребрата си под ризата. Всеки път, когато се опиташе да го свали, болките започваха отново. Накрая той схвана намека и остави шала на мястото му.

— Имаш намерение да ме измъчваш, нали? — каза Серена и нацупи престорено устни. — Защото ти можеш да четеш, а аз не мога. Затова ще ме караш да те моля, нали?

Той погледна красивата си любовница с огнена коса и почувства силна болка.

— Никога.

И поднови четенето на глас.

„Днес мъглата се раздели на две заради мен. Тя ме чакаше по средата с коса като огън и очи — като аметисти. Когато видя, че държа нежно пелерината й в ръката си — пелерината, донесена ми от дъщерята, която дотогава не знаех, че имам — тя се усмихна въпреки сълзите, които блестяха като сребро по бузите й. И аз протегнах ръка към нея, питащ. И тя дойде при мен с отговорите. А кристалните звънчета на Силвърфелс пееха навсякъде около нас.“

Когато Ерик спря да чете, тишината в стаята трептеше с пламъка на свещите и с шепота на листовете при всяко завъртане на времето. Той нежно затвори книгата.

— Радвам се, че за тях нещастието е свършило — каза Серена и остави совалката встрани.

— Не е било нещастие, а по-скоро твърдоглавие — каза той сухо.

— Да, това също. — Тя въздъхна. — Помисли само. Родила е сама близнаците и сама ги е отгледала. Била е последната от рода, обявен извън закона, защитена само от странни мъгли, които спирали бащата всеки път, когато отидел да ги потърси… И какво все пак е търсил той? Отмъщение?

— Сигурен съм, че така си е мислел. Имал е достатъчно гордост за цял полк мъже.

— А не мислиш ли, че е искал отмъщение?

— Мисля — каза той преднамерено, като я обгърна в прегръдките си, — че щом веднъж е взел в ръцете си своята красива вещица, последното, за което се е сещал, е било отмъщението. Тринайсетте години, които е прекарал разделен от нея, са били за него истински ад.

— А какво ще кажеш за нея? — възрази Серена. — И на нея едва ли й е било лесно.

— Тя поне е имала децата, които да обича. — Той се наведе и я целуна бавно по врата.

Тя наклони глава, за да му даде по-добър достъп до кожата си.

— И любовник, споменът за когото я пробождал като нож в сърцето всеки път, когато неговата усмивка засиявала по лицето на сина му, и всеки път, когато очите на дъщеря му проблясвали със златисти пламъчета.

— Точно така. — Зъбите му се забиха леко в плътта й. — Били са твърдоглави. Ти няма да бъдеш като прадедите си, нали?

— Нима казваш, че аз също мога да бъда твърдоглава?

— Да.

— Същото важи и за теб.

— Да. И какво ще направим по въпроса?

Усмихната, тя погледна през рамо към него.

— Ще се наслаждаваме на всяка секунда, докато разглеждаме подробно всяка страница от „Книгата на Мъдростта“.

— Добра идея. Имаме ли ограничения във времето? Дори със сътрудничеството на Уорик и с любезността на Гарисън, това може да ни отнеме години.

— Времето ни е неограничено. — Тя вдигна гордо глава и го погледна право в очите. — Ти как мислиш?

Той си пое дълбоко дъх. Въздухът миришеше на билки и беше като жив от играта на сенките и трептящия звън на кристалните звънчета. Те се погледнаха мълчаливо и приеха онова, което нито един от двамата не можеше да разбере.

— Иска ми се да имаме поне хиляда години — каза Ерик. — Най-малко. Заслужили сме ги.