Елизабет Лоуел
Подвижна мишена (61)

Глава 60

— Само ако няма друг начин — бързо го прекъсна Дейна. — Знаеш как се чувствам, когато един от хората ми трябва, незащитен, да се изложи на опасност.

— Нямаме достатъчно време да обучим този женчо на всички трикове — каза Нийл доста нетърпеливо.

— Не предлагам това — каза Дейна, като произнесе всяка дума силно подчертано. — Казвам просто, че първо ще опитаме всички други начини. — Погледът й се премести от Нийл на Серена. — Най-очевидната възможност е да намерим „Книгата на Мъдростта“ и да използваме нея като примамка. От онова, което ми каза Ерик, баба ти вярвала, че е оставила достатъчно инструкции и трябва само да ги следваш.

— Опитах се — каза Серена и разтри главата си, която я болеше. — Просто не схващам смисъла на казаното от нея.

— Баба ти винаги ли е страдала от параноя? — запита Нийл.

— Не, но винаги е била изключително предпазлива — поправи го Серена.

— Това, че баба ти е отказала да разговаря с майка ти, след като тя е избягала и е приела името Чартърс, ме навежда на мисълта, че името Чартърс й е било по-близко, отколкото е признавала пред теб — каза Ерик. — Било е нейното собствено моминско име може би. Тази може да бъде единствената причина да се ядоса на дъщеря си, че го е взела и така го е направила достояние за всеки, който би се поинтересувал.

— Фактоид? — каза остро Дейна. — Чу ли това?

Настъпи тишина, за кратко, после гласът от микрофона каза:

— Преди колко време е използвала името Чартърс за последен път?

Тримата погледнаха Серена.

— Преди четирийсет и пет години, със сигурност — каза Серена. — Тогава е била на около трийсет и пет години.

— Под или над трийсет и пет? — запита остро Фактоид.

— Ами… Не знам. Беше почти на осемдесет, когато умря. Поне така мисля аз. А може би просто така съм предполагала.

— Кога беше рожденият й ден? — запита Фактоид.

— Не знам. Не го празнувахме. Рядко празнувахме и моя. Всъщност… — Серена смръщи вежди. — Спомням си колко разгорещено спорехме по въпроса. Беше ужасно. И двете викахме, крещяхме. Исках да празнуваме моя рожден ден на точната дата. Тя се опита да ме накара да сменя рождената си дата и фамилното си име, след като отидох да живея при нея, но аз не исках. Беше единственото, което ми беше останало от майка ми. Не исках да се разделя и с него.

— В кой щат е сключила брак баба ти? — запита Фактоид.

— Не ми е казвала.

Фактоид измърмори нещо, което звучеше като „по дяволите“.

— Пак стигнахме до задънена улица — каза Нийл.

Тишина. После Ерик каза:

— Серена е на трийсет и четири. Майка й избягала, когато била на седемнайсет. Ако предположим, че е забременяла бързо, на осемнайсет вече е имала дъщеря. Серена била на трийсет и три, когато баба й починала. Да предположим, че Елис/Лизбет е била на осемдесет по времето на смъртта си. Значи е била най-много на двайсет и девет, когато е сменила самоличността си. А може да е била и на деветнайсет. Търсете брачни свидетелства, издадени на жена с моминско име Чартърс в този отрязък от време.

— Шегуваш се, нали така? — долетя от микрофона.

— Не.

— Е, да го духаш, човече! Ще трябва отново да се заровя в микрофилми! Нито един щат не е ползвал компютри по онова време!

— Нека нашите свободни хора ти помогнат. Всъщност можеш да вземеш всички, освен онези, които работят по сингапурския проект — каза Дейна. — Ако и това не е достатъчно, наеми още.

Фактоид започна да ругае и не престана, докато дъхът му не секна.

— Докато той се успокои, ние можем да разгледаме и други пътища към целта, тоест — истината.

— Като например какви? — запита Дейна.

— Като например кога Елис/Лизбет е започнала да търси липсващите страници. — Нийл погледна Серена.

— Не знам — каза тя. — В бележката не пишеше нищо по този въпрос, но ако трябва да се обзаложа, мисля, че няколко месеца преди смъртта си.

— Съгласен съм с това — каза Ерик. — Ето как убиецът я е намерил след всичките тези години. Сигурно е излязла от скривалището си, за да заяви правата си над страниците.

Нийл изсумтя.

— Това води ли до нова информация?

— Не и мен — каза Ерик. — Дейна?

Тя поклати глава. Пръстите й отново свиреха на въображаемата флейта.

— Серена.

— Не.

Тишина.

— Виждала ли си някога „Книгата на Мъдростта“? — обърна се накрая Дейна към Серена.

— Да, поне така мисля. Но дали не съм сънувала? — Тя смръщи вежди, като се чудеше как да отдели спомените от сънищата си. А дали въобще беше възможно да сънува такива неща?

— Кога? — запита Дейна.

— Аз… понякога мога почти да… — Серена бавно разпусна косата си и започна да разтрива главата си. Косата й, с цвят на горящи въглени, падна около раменете й.

— Какво си спомняш? — запита я тихо и нежно Ерик.

— Преплетените инициали. Косата на баба като ореол около главата й. Нещо шепти и шепотът прилича много на звука, който издават сухи длани, триещи се една в друга. Блясъкът на златото, докато тя прелиства страниците на една много стара и много странна книга. Книга, чиято корица беше от чисто злато и обсипана с бижута. Книга, чийто маркер беше парченце странна материя, тъкано от магьосница преди много, много години. Материя, която много прилича на този шал… — Серена наклони глава и вдигна леко поглед. Видя, че Ерик я гледа, а очите му блестят като златни. — Сън. Като че ли това е всичко. Било е просто сън.

— Този плат не е сън — каза Ерик.

— Какъв плат? — запита Дейна.

Серена въздъхна и го потърси под косата си. Шалът, както често се случваше, се беше здраво усукал около врата й. Не стегнато. Но не и толкова хлабаво, че да се изгуби по пътя.

— Щом веднъж го докоснах, не можах повече да се разделя с шала — каза тя и го разви от врата си, за да им го покаже. — Макар често да си мисля, че ще изглежда по-добре, ако не го нося непрекъснато.

Ерик го погледна и се усмихна на сложната плетеница от цветове, материя и дизайн. Шалът изглеждаше наистина като жив.

— Ако въобще може да изглежда по-добре, ти ще светиш в мрака. — Той протегна ръка. — Може ли?

Тя усука шала около дланта му, но не пусна края му.

— Прав си. Сега изглежда още по-богат на цветове и нюанси, отколкото преди да започна да го нося.

— Може би е като пергамента. Може би има нужда да бъде докосван, за да запази блясъка си. — Той погали шала с пръстите си, после погали бузата си с него. Дори да беше забелязал, че Серена продължаваше да държи единия край, не каза нищо. — Невероятна материя. Мек, но не прозрачен; здрав, но не груб.

Шалът никога не се беше чувствал по-добре, увит около тях двамата като цветна сянка, галещ голата им кожа. Но нямаше нужда да се говори за това. Като любенето, то беше нещо, което можеха да преживеят само насаме.

— Като че ли държа самата дъга.

Дейна и Нийл се спогледаха. Нито един от двамата не виждаше нещо забележително в парченцето плат, на което Ерик се възхищаваше. Беше интересно, но едва ли заслужаваше чак такива думи и благоговението, което лицето му изразяваше. Нийл се наведе по-близо, понечи да погали плата, но бързо отдръпна ръката си.

— Не знам какво се дивиш толкова, приятелю. На мен ми се струва груб като английски туид. И драска кожата като него.

Отначало Ерик помисли, че другият мъж се шегува. После осъзна, че Нийл е напълно сериозен. Ерик подаде шала на Дейна. След като го дръпна леко към себе си, Серена неохотно го пусна.

— А на теб как ти се струва? — Ерик запита Дейна.

Тя хвана единия край, разтри го между пръстите си и каза:

— Съгласна съм с Нийл. Фактоид?

— Оттук изглежда като парче груб конопен плат.

Серена погледна първо Нийл и Дейна, после — Ерик.

— Не разбирам.

— … платът, който предпазва по-добре от ризница и се харесва само на един мъж. Необичаен плат, изтъкан от магьосницата Серена от Силвърфелс — цитира тихо Ерик.

— Това от „Книгата на Мъдростта“ ли е? — запита Серена.

— От книгата, от спомените на Ерик Мъдрия или просто сън. — Устните на Ерик се изкривиха в горчива усмивка. — Не съм сигурен, че има значение. Преди близо хиляда години това парче плат е било изтъкано от Серена от Силвърфелс. — Постави шала в ръцете на Серена, но продължи да държи единия му край. — Сега принадлежи на друга Серена, също тъкачка. На нея принадлежи и „Книгата на Мъдростта“. Всичко, което тя трябва да направи, е да си спомни.

Тя се почувства неудобно. Смущението я заля като студена вълна. Той беше толкова сигурен, очите му бяха толкова ясни, дълбоки като времето, чакаха… Пръстите й се стегнаха около шала.

— Не мога да си спомня нещо, което никога не съм знаела!

— Ще си спомниш.

Тя вдигна брадичка.

— Учудваш ме.

— Просто трябва да ми имаш доверие, нали?

Тя прехапа устни, после осъзна, че и двамата държат шала, а пръстите им нежно се докосват. Издиша бавно и дълго — въздишка, с която се предаваше.

— Нямам кой знае какъв избор, нали?

— Човек винаги има избор — каза Ерик недотам нежно. — Точно това ме плаши в момента. Че ако направиш грешния избор, умираш.