Елизабет Лоуел
Подвижна мишена (66)

Глава 65

Лос Анджелис

Късния следобед

— Не сме стигнали доникъде — каза Ерик, като бутна стола си назад. — Нуждаем се от нова информация.

Нийл взе и последната изстинала юфка от вече влажната картонена кутия, преди да каже:

— Ако не друго, Дейна поне разполага с петнайсет добри компютърни специалисти, които са майстори в претърсването на бази данни.

— Нямам предвид такава информация.

— А каква?

Ерик погледна Серена. Очите й бяха потъмнели, измъчени. Тя не се нуждаеше от умения да разгадава моделите събития в живота, за да познае огнения дъжд, когато той завали над нея, и да разбере, съвсем ясно какво е видяла баба й в последните мигове на живота си.

— Търсим не там, където трябва — каза той. — Трябва да следваме указанията на Елис/Лизбет.

— С радост, приятелю — каза Нийл. — И какви, по дяволите, са те?

— Да мислим като нея. Серена трябва да си спомни детството.

— О, добре, но как да стане това? — Дълбокият, пълен с ирония, глас на Нийл произнасяше присмехулно всяка дума. — И какво ни пречи да започнем веднага?

Погледът на Серена се фокусира върху Ерик.

— Опитах се. Но всичко това… — Тя обхвана с жест стаята и модерната техника — ме разсейва. Тук всичко ми се струва просто грешно.

— Знам. И как можем да помогнем?

— Хипноза? — предложи Нийл.

— Няма да стане — каза тя. — Веднъж опитах, за да видя дали хипнозата ще може да обясни сънищата ми, в които непрекъснато се появява гъста мъгла, гора и огромен тъкачен стан, а хората говорят на език, който е по-древен дори от този на Чосър. — Тя сви рамене. — И открих, че не подлежа на хипноза.

— Не е изненадващо — каза Ерик.

— Защо? — запита тя.

— Хипнозата изисква да си податлив на внушение и да бъдеш доверчив — каза Ерик спокойно. — А ти си толкова податлива на внушение, колкото и каменна стена. А що се отнася до доверието, вече го обсъждахме един-два пъти, нали?

Тя се усмихна невесело.

— Обзалагам се, че и ти не подлежиш на хипноза.

— Обзалагам се, че си права — каза Нийл, преди Ерик да е успял да отговори. — Това е едно от нещата, които най-много харесвам у него. Изкарва доктор Купър не само от търпение, но и от равновесие.

— Ако наистина искате да ми помогнете да си спомня — каза тя на Ерик, — хайде да се върнем в къщата на баба. Знам, че там не е останало нищо след пожара, но имам чувството, че ще ми помогне да си спомня нещо.

— Забрави — намеси се Нийл. — Няма да напуснеш убежището си, докато не хванем убиеца или убийците.

Серена продължи да гледа Ерик.

— Идеята да отидем в пустинята ми се струва блестяща — каза той. — И на мен ми дойде до гуша от стени и компютърни екрани. Винаги имам принадлежности за къмпинг в колата. Как ти звучи това?

— Като ужасна глупост! — изръмжа Нийл.

Тя не му обърна внимание и се усмихна на Ерик.

— Не съм спала на открито, откакто бях момиче.

— Няма чувство, което може да се сравнява с това. — Той й се усмихна в отговор, но бръчиците, които се образуваха около очите и устата му, бяха почти тъжни.

— Имаш ли фенер? — запита го неочаквано тя. — Или от старомодните газени лампи, чийто пламък е приятен като дневната светлина?

— Такава лампа ли е ползвала баба ти?

— Не — каза Нийл. — Повтарям, НЕ.

— Да — каза Серена след него. — Можете ли да намерите една? Нейните светлина, звук и миризма могат да възвърнат моите детски спомени.

— Спомените, свързани с определена миризма, са най-ярки — каза Ерик. — Добра идея. Дори бих казал, че е много добра. Аз имам една такава лампа вкъщи. Винаги съм обичал светлината. Сенките, хвърляни от газените лампи, са единствени.

Той протегна ръка. Тя я взе и сплете своите пръсти с неговите.

— Отивам да взема Дейна — каза Нийл грубо. — И е по-добре да бъдете тук, когато се върнем.

Ерик погледна Нийл.

— Не се тревожи. Това е дълго пътуване.

 

 

— Следва ли ни някой? — попита Серена.

— Не, още не съм забелязал — каза Ерик, поглеждайки в огледалото за обратно виждане.

Освен Лапстрейк, разбира се, но Ерик и него не беше видял в изненадващо натовареното вечерно движение по магистралата извън Лос Анджелис. Той просто знаеше, че Лапстрейк е някъде там и води Хелър в бясно преследване с „Мерцедеса“ на Дейна, в който, с червена перука на главата и пистолет в ръката, пътуваше и една от жените от охраната.

Нийл не искаше да позволи на Ерик и Серена да излязат без охрана. Беше спорил по въпроса и с Дейна, и то толкова високо, че стените бяха започнали да вибрират от гласа му, а после беше отишъл, за да уреди неизбежното.

Въпреки изгарящото ги нетърпение да избягат от джунглата на цивилизацията, каквато беше Лос Анджелис, изминаха почти два часа, преди Нийл да заяви, че е направил всичко възможно. Когато Ерик и Серена потеглиха от сградата на „Реъритис Ънлимитид“, бяха сами.

И, доколкото Ерик можеше да каже, още бяха сами.

— Не е необходимо да правим това — каза той на Серена. — Нийл е прав по отношение на риска. Ако Лапстрейк не успее да заблуди Хелър, можем да завършим жизнения си път в пустинята в компанията на много лешояди.

— Тревожиш ли се?

— Ако мислех, че мога да свърша това и сам, нямаше да те взема.

— Значи се тревожиш.

— Да! Май е очевидно! — каза той язвително.

— Но само за мен, не и за себе си.

Ерик не си направи труда да оспори това.

— Ако се нараня, вината ще е само моя. А ако пострадаш ти, вината пак ще е моя.

— Глупости.

— Така се чувствам.

— Не мога да бъда отговорна за неразумните ти и неоснователни чувства.

— По дяволите! — процеди той през стиснати зъби. — Сигурна ли си, че не познаваш сестрите ми?

Серена се усмихна и го докосна леко по бузата. Наболата му брада накара усмивката й да се смекчи.

— Бих искала да се запозная с тях. И те ли са така умни и твърдоглави като теб?

Той издиша шумно, после каза:

— Не искам отново да те загубя.

Отново.

— И това е толкова нелогично, колкото и всичко друго, което казах тази вечер — измърмори Ерик.

— Но в него има много повече смисъл — каза тя.

Единственият му отговор се съдържаше в изправената стойка на твърдо очертаните му рамене. Тя се поколеба, после изпусна дълга въздишка.

— Ерик, аз също го чувствам. Не искам. Не ми е приятно дори да мисля за това. — Тя докосна шала, който галеше врата й и сякаш искаше да го защити. — И все пак… него го има. Познавах те, преди да те срещна. Ти също ме познаваше. Понякога у теб виждам и един друг мъж, който ти е като цветна сянка. — Тя се поколеба. — Ти виждаш ли и друга жена в мен?

— Да. Понякога. И на мен това не ми харесва особено. Аз съм прекалено човек на двайсет и първи век, за да ми харесва нещо, което не мога да видя под микроскоп или ултравиолетова светлина.

Серена се засмя.

— Поставени така, нашите страхове са направо смешни. Най-важните неща никога не са били репродуцирани в някоя лаборатория — способността да създаваш, да мислиш, въображението, смехът и тъгата, времето и спомените, омразата, любовта и копнежът. Всичко, което ни прави хора.

Той погали бузата й с пръсти, после погали шала.

— Как въобще, на първо място, съм могъл да те загубя?

— Предполагам, че и тогава сме били така горди и твърдоглави… — Гласът й заглъхна, но и двамата знаеха какво щеше да каже… „Каквито сме и сега.“

— Да — каза той. — Това би могло да обясни нещата.

Не беше мисъл, която успокоява и се харесва. Пътуваха мълчаливо до дома му, откъдето взеха газена лампа с надеждата, че тя ще си спомни голяма част от детството си.