Емил Брагински, Елдар Рязанов
Ирония на съдбата (9) (или Честита баня)

Часовникът биеше, а по ленинградските улици се носеше едно жълто жигули. Политаше напред, после рязко завиваше и ръмжеше назад.

На волана седеше обезумелият от ревност Иполит.

Часовникът удари дванайсетия, последен удар. Надя едва докосна чашата с устни.

— Добре започваме Новата година, няма що!

Лукашин оптимистично се включи:

— Старите хора казват, че както посрещнеш годината, така ще мине цялата…

Темата бързо се изчерпи, Лукашин и Надя не знаеха за какво да си приказват.

— Вие какъв лекар сте? — попита тя.

— Добър! — скромно отговори Лукашин.

— А по-точно?

— Хирург. А вие?

— Аз съм учителка. По руски език и литература…

— Трябва да се обадя до летището и да разбера кога излита първият самолет за Москва…

Надя му подаде телефонния указател.

Лукашин набра номера.

— Летището ли е? За много години… В колко часа е първият самолет за Москва? Благодаря. — Затвори телефона. — В седем и петнайсет. Не се бойте, Надя, сега ще говоря с Галя и веднага се махам.

Надя тъжно се усмихна.

— Имам чувството, че няма да се махнете никога!

— Не се ядосвайте — посъветва я Лукашин, — всичко ще се оправи.

И веднага звънна телефонът.

Лукашин се зарадва:

— Междуградски! Ало, Москва ли е? Ало…

В една телефонна кабина Иполит почервеня, окачи ядно слушалката, излезе и тръшна вратата.

Лукашин огорчено каза:

— Май беше Иполит…

— Защо се обадихте? Кой ви е дал право? — Надя беше отчаяна.

— Но аз не знаех, че е той. Мислех, че е Москва — виновно се заоправдава Лукашин. — Моля ви, простете ми.

Телефонът иззвъня пак.

Надя се развика:

— Не го пипайте! Аз ще се обадя!

И хукна към апарата.

— Ало… Москва?… Да, свързвайте…

В Москва, в апартамента на Лукашин, една объркана девойка държеше слушалката.

— От Ленинград ли?

— Галя, аз съм! — виновно си призна Лукашин.

— Ах, там си значи! — гневно каза Галя. — Благодаря, че поне се обади…

Лукашин не знаеше откъде да почне:

— Честита Нова година, Галя!

— Значи се обаждаш да ми честитиш? Трогната съм!

— Разбираш ли, стана една глупава история… — почна Лукашин, но Галя го прекъсна:

— Аз се чудя какво е станало, звъня по болници и по морги… А ти… просто си избягал от мен!

— Аз те обичам! — възрази нещастният Лукашин.

Галя не обърна внимание на думите му.

— Сега разбирам защо предварително ми разказа за Ленинград…

— Това е съвсем друг случай! Ще ти обясня всичко… Отидох на баня… с приятели… Имаме си традиция да се къпем…

— Няма нужда от повече приказки! — сухо го прекъсна Галя.

— Моля ти се… Чакай малко… Можеш да провериш. Обади се в Ленинград на 14-50-30. Идвам си с първия самолет…

— Няма защо да бързаш! Оставям ти ключа на масата.

— Недей… Недей на масата… Не затваряй…

Но Галя не се трогна от молбата му и затвори.

— Ало… Ало… — Лукашин също затвори и горчиво се усмихна. — Май вече нямам годеница.

— Нищо, ще си намерите друга! — равнодушно се обади Надя.

Телефонът звънна пак.

Лукашин с надежда се хвърли към него.

— Галя! А… Да… Свършихме… — После изведнъж се нахвърли срещу Надя: — Друга… Не ми трябват идиотските ви съвети! Какво знаете вие? Аз никога не съм се женил. Цял живот търсих и най-сетне я намерих!

— Какво ми крещите? — ядоса се Надя.

— Защото се бъркате в чужди работи! — Лукашин вече не беше на себе си. — Друга съм щял да си намеря…

— Забравяте, че сте в моята къща! — Надя беше потресена от неблагодарността на натрапника.

— По дяволите и къщата ви, и вие, и вашият Отело! — Лукашин цял трепереше от гняв.

— Грубиян! — ядосано извика Надя. — Вие сте просто грубиян!

— А вие… — Лукашин не намираше думи. — Вие…

Надя седна и спокойно кръстоса крака.

— Марш оттук!

Лукашин също седна.

— Никъде няма да ходя! Самолетът ми е чак в седем!

— Тогава ще се махна аз! — скочи Надя.

— Прав ви път! — Лукашин седна на масата и почна да си сервира.

— А, не! — възмути се Надя. — Без тия номера!

Върна се до масата, дръпна чинията от ръцете на Лукашин и я сложи пред себе си.

Лукашин си взе чиста чиния, но Надя я грабна и я удари в пода. Парченцата се пръснаха из цялата стая.

— Отвратително женище! — викна Лукашин.

Надя го заплаши:

— Още една дума, и със следващата чиния по главата!

Лукашин за всеки случай не възрази. Надя почна да яде. Ядеше демонстративно, лакомо:

— А пък вашата Галя вече си е отишла! Много добре е направила. Има късмет. Сега ще си намери свестен човек. Защо не ми възразявате? Не можете, а?

— Страх ме е от следващата чиния! — призна Лукашин, впил гладен поглед в храната.

В този миг някой звънна на вратата.

— Това е Иполит! — възкликна Надя. — Скачайте през балкона!

— Да не съм луд да си чупя краката! — отвърна Лукашин.

Надя отиде да отвори и в апартамента нахълтаха приятелките й Татяна и Валентина. Рукна порой от думи:

— Минавахме покрай вас и…

— Честита Нова година, Надюша!

Лукашин се възползва от отсъствието на стопанката и набързо си натъпка устата с разни неща от масата.

— Само да зърнем приятеля ти…

— Мъжете чакат долу. Не ги взехме, че после не можеш ги изгони!

— Да, мъжете се гонят трудно! — въздъхна Надя. — Е, влизайте. Ето ви го… вижте го само.

Приятелките влязоха в стаята. Лукашин стана и се поклони. Все още дъвчеше лакомо.

— Скъпи Иполит Георгиевич! — тържествено почна Валентина. — Ние, най-добрите Надини приятелки…

— Работим в едно училище, а пък тя ви крие… — включи се Татяна.

Докато се запознаваха, Надя, без да я видят, скри снимката на Иполит, сложена на видно място на библиотеката.

— Но аз не съм… — опита се да възрази Лукашин, обаче човек трудно може да възрази с пълна уста.

— Не ни прекъсвайте, не е възпитано! — направи му забележка Таня.

Приятелките на Надя бяха коренно различни. Ако Валентина приличаше на педагогическа вълчица, сменила кожата си само за празника, то затрогващата миниатюрна синеока Татяна изобщо не приличаше на учителка.

— Минаваме специално — продължаваше Валентина — за да ви поздравим и двамата. Вие трябва да знаете, че нашата Надя е изключителна жена, трябва да знаете колко я обичат в училище и учителите, и родителите…

— И дори децата! — добави Татяна.

— Надежда е отличен педагог — привично продължаваше изказването си Валентина, — добър другар, активно се включва в колективните мероприятия, участва в обществената работа…

— И чудесно пее — обади се Татяна.

— Много се радвам — най-сетне успя да проговори Лукашин, — но аз не съм човекът, за когото ме мислите!

— Не го слушайте! — неочаквано се намеси Надя. — Хайде сядайте на масата. Извикайте и мъжете!

— Не искаме да ви пречим! — завъртя глава Татяна.

— Ама вие не можете да ни попречите! — На Лукашин цялата тази история явно не му харесваше. Освен това основната черта на характера му беше правдивостта. — Ние, така да се каже, почти не се познаваме. За пръв път видях Надежда… — Той се обърна към Надя: — Как сте по баща?

— Василиевна! — съобщи Татяна през смях.

— Надежда Василиевна в единайсет часа тази вечер!

— Иполит, стига си се шегувал! — Тези Надини думи, естествено, се отнасяха до Лукашин. Подобна груба лъжа възмути нашия правдолюбец.

— Не съм Иполит и никога няма да бъда!

— Нека си се шегува — обади се Татяна. — Много му отива. Страшно ми харесват вашите отношения…

— Но аз наистина… — разяри се Лукашин, но Надя го прекъсна:

— Стига вече, Иполит, не е остроумно! Покани гостите.

— И все пак аз не съм Иполит! — настояваше Лукашин.

Валентина вдигна чаша шампанско:

— За вашето семейно щастие!

— Отказвам да пия! — Лукашин дори не си вдигна чашата.

— Горчиво! — викна Татяна, а Валентина се присъедини:

— Точно така! Горчиво!

— Не ща да се целувам с нея! — заинати се Лукашин.

Но Надя се изправи пред него и преди той да успее да окаже съпротива, го целуна в устата.

— Въпреки това аз пак не съм Иполит! — заяви Лукашин.

— Иполит Георгиевич — искрено се веселеше Таня, — харесва ли ви как пее Надя?

— Не знам… — недоволно отвърна Лукашин. — Не съм я чувал, не ми харесва!

Валя изумено впери очи в Надя.

— Не си пяла никога на своя Иполит, така ли?

— Това е най-непростимата ми грешка! — призна Надя. — Подай ми китарата.

— Не ща музика! — умоляваше Лукашин. — Не обичам самодейците!

— От къде на къде самодейци! — Валя свали китарата от стената и я подаде на Надя.

— Карай нашата! — поръча Таня. Карай „Влакчето“, Надюша! — И почна да дирижира.

Надя закачливо запя:

Ще тръгне влакчето към Тихорецката,

перон смаляващ се, вагонче блеснало,

стени опушени, часовник, чакане,

развени кърпички, очи разплакани.

Таня и Валентина й пригласяха:

Развени кърпички, развени кърпички,

развени кърпички, очи разплакани…

Надя и Лукашин се спогледаха.

За пръв път.

Ще заразплитат в купе изстинало

и мойто бъдеще, и мойто минало,

лъжи триметрови ще заразтягам аз,

с какво прощавам се — то не засяга вас.

Лукашин гледаше пеещата Надя и чак сега видя, че тя всъщност е красива.

Ще си излее морякът мъката,

животът тежък бил, трудна разлъката,

ще се сбогува с мен съвсем разчувствано,

ще тръгне влакчето, ще ме напусне той.^[1]

Нестройно, но затова пък с въодушевление подхванаха последния стих Татяна и Валентина.

— Да, не бях чувал такова нещо! — сухо процеди Лукашин.

— Боже мой, колко съм щастлива, приятели! — въздъхна Валя.

— Хайде, Валентина, че ще ни измръзнат мъжете! — сети се Татяна.

— Надя, Иполит, желаем ви щастие!

— Нямам сили да възразя! — Лукашин наистина беше изтощен.

Татяна и Валентина тръгнаха към вратата.

— Чудесен е! — тихичко каза Татяна, а Валентина прибави:

— Одобрявам го… Надежда, аз си знаех, че няма да сбъркаш, той е свестен човек и най-важното — сериозен, положителен!

Надя се върна в стаята и Лукашин попита:

— Защо го направихте?

Надя тъжно се усмихна:

— Вие пък — като папагал: „Не съм Иполит, не съм Иполит…“ Какво искате, да им разкажа как сте ходили на баня ли? Та утре цялото училище да приказва, че посрещам Нова година с някакъв пропаднал тип!

— Не съм пропаднал тип, аз съм нещастен човек!

— Пропадналите не могат ли да бъдат нещастни? — с основание попита Надя.

— Ами как ще им представите истинския Иполит?

— Истинският сигурно вече няма да дойде… — натъжи се Надя и пак сложи снимката на мястото й.

— Защо все аз трябва да ви утешавам? — възмути се Лукашин. — Защо вие не ме утешавате? Аз съм по-нещастен от вас. Вие поне сте си вкъщи.

— Защото вие сам сте си виновен!

— Да не съм го направил нарочно? Аз също съм жертва на обстоятелствата. Може ли да хапна нещо?

— Яжте! Всичко има. Няма да го хвърлям сега!

Лукашин с апетит се нахвърли върху салатата.

— Чудо! — профъфли той с натъпкана уста. — Вие ли сте я правили?

— Разбира се, че аз. Исках да се изфукам!

— Има защо. Много обичам да си похапна!

— А пък аз, да ви кажа, мразя да готвя! — откровено сподели Надя. — Вярно, че нямам и време покрай моите мързеланковци и хулиганчета… Сутрин излизам и…

— Превъзпитавате ли ги? — Лукашин опита желираната риба, но тя явно беше толкова лоша, че той леко отмести чинията.

— Аз тях, те мене. Опитвам се да ги накарам да мислят, малко от малко поне. Да имат за всичко собствено мнение…

— А те на какво ви учат?

— Сигурно на същото… — усмихна се Надя.

— Аз пък съм представител на най-консервативната професия…

— Не мисля. Нашите професии са съперници в това отношение… — не се съгласи Надя.

— Най-трудното при нас е да имаш собствено мнение. Ами ако сбъркаш? Грешките на лекарите струват много скъпо на всички.

— Грешките на учителите не са толкова очевидни — мислеше Надя на глас, — но в крайна сметка струват също толкова.

— И все пак ние с вас сме си избрали най-хубавите професии на света! — възкликна Лукашин. — И най-важните!

— Ако се съди по заплатите, едва ли!

Разсмяха се. Лукашин неволно се поддаде на породилата се между двамата топлинка и каза:

— Знаете ли, когато приятелките ви ви хвалеха, на мен ми беше приятно… Не знам защо…

— Не се подмазвайте — предупреди го Надя.

— За разлика от вас — малко лукаво се усмихна Лукашин, — приятелката ви веднага разбра, че съм положителен!

— Естествено! Нали не сте нахълтали в нейния апартамент.

— Вярно! — засмя се Лукашин и седна до грамофона. — Засега не съм. Обаче ние с вас посрещаме Новата година доста странно… — Лукашин сложи някаква плоча. — Знаете ли, ако някога, съвсем случайно, се срещнем… и си спомним всичко, ще си умрем от смях…

И Евгений важно се поклони, за да покани Надя на танц.

— Мисля, че не ми беше до смях, когато влязох и видях… как сте се изтегнали… — Надя подаде ръка на Лукашин и двамата бавно закръжиха насред стаята.

— А пък аз… — спомняше си Женя — се будя в собственото си легло, понеже някаква жена ме полива с чайник! И на мен не ми беше до смях! — И прихна.

— Аз казвам: „Измитайте се…“ — разсмя се и Надя.

— А аз казвам: „Как смеете да се държите така в собствения ми апартамент!“ — не можеше да се спре Лукашин и автоматично притисна Надя до себе си.

— А пък аз се възмутих… и загубих и ума, и дума… Кой е този?… Ако е крадец, защо е легнал… Уморен крадец, полегнал да си подремне в обрания апартамент… — И Надя, без да иска, докосна с буза страната на Лукашин.

— Ама в първия миг толкова да ви намразя… — давеше се от смях Лукашин. — Толкова да ви намразя…

Надя се кикотеше още по-силно:

— Вие пък ми бяхте направо отвратителен!

И тогава се звънна.

Лукашин и Надя млъкнаха, в един миг се почувстваха така неудобно, като че ли са ги заварили на местопрестъплението. Не смееха да се погледнат.

Паузата се проточи. Пак се звънна.

— Да отворя ли? — тихо попита Лукашин.

Надя тръгна към вратата. Беше Иполит.

С влизането почна да се оправдава:

— Мила, прости ми… избухнах, не бях прав… Само развалих новогодишната ни вечер.

— Много хубаво, че се върна! — каза Надя. — Страх ме беше, че няма да дойдеш. Сваляй палтото и влизай!

Помогна му да се съблече, той нежно й целуна ръка и двамата заедно влязоха в стаята. Щом видя Лукашин, Иполит се вцепени.

— Този още ли е тук?

— Не мога да го изгоня на улицата. Първият самолет е чак в седем.

Иполит с широки крачки прекоси стаята.

— Да беше седял на летището. Нищо нямаше да му стане!

Лукашин мълчеше. Иполит се огледа и прецени обстановката:

— Значи така… Вечеряли сте вече… Добре си прекарвате… Музика си слушате…

— Че няма да седим гладни — каза Надя и спря грамофона. — Сядай с нас!

— С вас? — многозначително произнесе Иполит.

— Не се хващай за думите! — понамръщи се Надя.

Иполит долови нещо в интонацията й, май си спомни одевешната кавга и предложи помирително решение:

— Виж какво… дай да му извикаме такси и да му го платим до летището…

— На Нова година таксито ще дойде чак сутринта… — констатира Надя, а Лукашин се мъчеше да скрие усмивката си.

— Тогава… Тогава… — Иполит едва се сдържаше. — Да върви пеша.

— До летището? — Надя поклати глава. — Много е далече.

— На тебе вече ти е жал за него, нали? — нервно попита Иполит.

— Иполит! — Надя също беше ядосана. — Дори моето ангелско търпение може да се изчерпи!

Тогава Иполит кипна:

— Значи аз съм виновен за всичко!? Може би вече си го харесала!? Може вече да си имате нещо, а? И аз ви преча, нали?

Сега не издържа и Лукашин:

— Как не ви е срам!

— Мълчете! Вие нямате нищо общо! — кресна му Иполит, но Лукашин назидателно продължи:

— Щом обичате една жена, трябва да й вярвате, Иполит Георгиевич, любовта почва от доверието…

— Я не ме учете!

— Няма да е лошо да ме изслушате!

— Надя, кажи му да спре! — изсъска Иполит.

Но Лукашин се беше разпалил и не можеше да спре.

— Надежда Василиевна е чудесна жена… чудесен човек… Умна е, хубаво готви… нали ядох!… Тактична е, красива е в края на краищата! А вие се държите отвратително! Веднага се извинете!

— Сега ще те убия! — яростно изхърка Иполит и се нахвърли върху Лукашин.

Започна се люта борба. Надя я наблюдаваше с известен интерес, така едно време на рицарските турнири дамите са гледали кавалерите си да се хвърлят един срещу друг с мечове и копия.

— Спрете! Само бой ми липсва! — викна тя.

Победител в схватката беше Лукашин. Повали Иполит на пода и му изви ръката зад гърба.

— Моли я за прошка!

— Защо ми говорите на „ти“? — възмути се Иполит. Дишаше тежко.

— Защото си победен! — Лукашин му изви ръката по-силно и Иполит изпищя:

— Ще ми счупите ръката!

— Аз ще я счупя, аз ще я оправя! — милосърдно обеща Лукашин. — Моли я за прошка.

На Надя й омръзна да ги гледа.

— Женя, пуснете го!

— Ах, значи той вече е Женя! — пресекнато изхлипа Иполит.

— А ти какво искаш, да нямам име ли? — каза Лукашин и послушно го пусна.

— Сега се махайте! И двамата! — заповяда Надя.

— Не исках да го бия! — оплака се Лукашин като малко момче. — Той пръв започна!

Надя ги гледаше така свирепо, че и двамата мълчешком тръгнаха към вратата.

Спряха пред нея и всеки възпитано направи път на другия. Никой не искаше да си тръгне пръв.

— Стига сте се правили на идиоти! — скара им се Надя.

Тогава и двамата като по команда едновременно се промушиха през вратата, без да се изпускат от очи си взеха палтата и все така едновременно излязоха от апартамента.

Щом си отидоха, Надя вдигна телефона.

— За много години, Николай Иванович!… Надя се обажда… Благодаря. Татяна там ли е?…

Иполит и Лукашин излязоха от блока и се спряха.

— Вие накъде сте? — попита Лукашин.

— Насам! — посочи Иполит.

— Тогава аз съм натам! — И Лукашин посочи в противоположна посока.

— Съвсем естествено, че сме в различни посоки! — каза Иполит и тръгна.

Лукашин също тръгна, макар да нямаше представа къде отива.

Стигна до първата пряка, сви наляво, повървя още малко и умислен спря.

А през това време Надя свършваше разговора с приятелката си:

— Сега ще дойда при вас… Не, не… Не сме се скарали… После ще ти разкажа… Ами тогава… тогава елате вие…

Лукашин постоя малко на затрупаната със сняг улица. После нещо му хрумна. Ако можехме да четем чужди мисли, щяхме да разберем, че си каза: „Ами ако Иполит е излязъл по-хитър и вече се е върнал?“

И пъргаво затича обратно.

Докато наближаваше блок 25, видя, че насреща му тича Иполит — очевидно му беше хрумнала същата мисъл.

— Значи така! — каза единият.

— Така! — отвърна другият.

— Но нали ви изгониха! — напомни Лукашин.

— И двамата ни изгониха! — уточни Иполит.

— Прав сте! — съгласи се Лукашин.

Постояха един срещу друг.

— Има да стоим дълго. Много време имам до самолета.

— А пък аз днес не съм на работа!

— Студеничко е! — пръв си призна Лукашин.

— Да, пощипва, а пък както забелязах, бельото ви е доста тъничко! — съгласи се Иполит.

— И вашите обувки са с доста тънки подметки! — не му остана длъжен Лукашин.

— Ще ви хване пневмония и после, току-виж, летален изход — плашеше съперника си Иполит.

— Ще загинем рамо до рамо! — Лукашин беше решен на всичко.

— Аз не мисля да загивам! Мога да вляза в колата!

Замръзваха, но никой не се предаваше. Бяха решени да видят кой е по-издръжлив.

Неочаквано Иполит се усмихна иронично.

— Какво се сетихте? — веднага реагира Лукашин.

— Не мисля да ви осведомявам!

— По лицето ви е изписано, че мислите за мен!

— За вас, за вас, другарю авантюрист! — насмешливо каза Иполит. — За вас няма нищо установено, нищо законно, нищо свято. Такива като вас не вярват в разума, а в порива. Вие сте опасен за обществото!

Лукашин потрепваше, за да се пребори със студа.

— Вие ме ласкаете!

— Чакам да ми отговорите! — обади се Иполит. — Откровеност за откровеност.

— Готово! Хората като вас винаги са прави. Вие живеете както трябва, както ви се казва, но в това е вашата слабост. Не сте способни на безумство. За велики неща не ви стигат силите, а пък животът не се вписва в тесните ви рамки! — Лукашин изведнъж прекъсна дидактичния си монолог и изкрещя: — Ура!

— Какво „ура“? — подозрително попита Иполит.

— Качвам се. Имам уважителна причина. Забравил съм си чантата! — тържествуващо отговори Лукашин.

— Направили сте го нарочно!

— Тогава защо щях да мръзна толкова време? — Този път логиката явно беше на негова страна.

— Аз ще ви я донеса! — предложи Иполит.

— Не мога да ви се доверя! — Лукашин вече влизаше в блока. — В чантата имам скъпа метличка!

— Кажете ми — Иполит вървеше по петите му, — защо отидохте на баня? Не можете ли да се къпете вкъщи?

— Вие не можете да го разберете! — отсече Лукашин.

Конкурентите влязоха във входа.

В това време у Надини звънна телефонът.

Тя се обади:

— Ало? От Москва ли?…

— Моля ви, Лукашин да се обади — чу се женски глас.

— Галя ли е? Женя вече тръгна за летището — каза Надя.

— А вие коя сте? — предизвикателно се поинтересува Галя.

— Случайна позната! — отвърна Надя.

— И той как попадна у вас?

— Сега ще ви обясня всичко. — И също като Лукашин Надя почна от самото начало: — Вчера Женя отишъл на баня…

— Каква баня? — не издържа Галя. — Той си има баня вкъщи!…

Лукашин и Иполит спряха на площадката.

Иполит посегна към звънеца, но не се осмели да звънне…

Надя искрено се стараеше да бъде убедителна:

— Те си имат традиция. Всяка година на трийсет и първи декември Женя ходи с приятелите си на баня.

— Откъде знаете? Значи го познавате отдавна?

— Не, запознахме се преди няколко часа. Разбирате ли, моят адрес в Ленинград е същият като неговия — Трета Строителна, блок 25, 12-и апартамент. И той го казал на таксито…

Галя изобщо не й вярваше.

— Всичко разбрах. Вие знаете дори адреса му в Москва…

Иполит и Лукашин все така стърчаха пред вратата на апартамента. Лукашин подаде на съперника си два ключа. Иполит неуспешно се опита да отключи горната брава.

— Не се притеснявайте! — успокои го московчанинът.

— Не ме учете! — сряза го ленинградчанинът.

— Дайте да ви помогна — лукаво предложи Евгений.

— Не ща — твърдо отказа Иполит.

Лукашин му взе ключовете и отвори долната брава.

— Проста работа! — каза той, отвори и пусна Иполит напред. — Заповядайте!

Съперникът му се усмихна презрително.

— Личи си, че сте професионален крадец!

Заедно прекрачиха прага и заедно чуха, че Надя говори по телефона. И пак заедно, щом чуха какво точно казва, застинаха.

— Галя… Галя… — припряно говореше Надя. — Не затваряйте. Нищо не сте разбрали… Вашият Женя е добър, чудесен е… Изобщо не е виновен… Да си кажа, малко ви завиждам… Той много ми хареса… Простете му…

При тези думи Иполит ненавиждащо изгледа съперника си и вбесен хукна надолу. Лукашин го изпрати с поглед, въздъхна облекчено и понеже не искаше да подслушва, остана на площадката.

— Защо го защитавате? — попита Галя. — Вие омъжена ли сте?

— Това няма никакво значение! — отклони въпроса Надя.

— Значи не сте… — чисто по женски заключи Галя. — И той е дошъл в Ленинград да празнувате Новата година!

— Нищо подобно — развълнува се Надя. — Вчера Женя отишъл с приятелите си на баня и там…

— Стига с тази баня — прекъсна я Галя и неочаквано добави: — На колко години сте?

— На много… — отвърна Надя след известна пауза.

— Значи последен шанс, нали?

— Не ви ли е срам?

— Мене да ме е срам? Да не съм ви откраднала годеника?

— Не ме разбирате правилно…

— Вие сте хищница! Обаче въпреки всичко няма да успеете! В последния момент той ще ви избяга…

Галя затвори. Надя машинално каза: „Ало… Ало…“, после и тя затвори.

Лукашин пак отключи, нададе ухо — май бяха свършили с телефона.

— Може ли? — попита той. — Извинете… Забравил съм си чантата.

— Галя ви търси…

— Откъде е взела телефона? — лукаво се учуди Лукашин. — Всъщност да, нали й го казах… Освен това вашият телефон се помни лесно…

— Опитах се да й обясня всичко, но тя не ми повярва… Казах й, че сте тръгнали за летището.

— Много съм ви благодарен! — каза Лукашин, помълча и плахо се обади: — Е, аз тръгвам!

Надя не оправда надеждите му и заяви:

— Приятно пътуване!

Лукашин се чудеше какво още да каже.

— Благодаря ви за всичко…

— Няма нищо… — отвърна Надя.

— Е, аз да тръгвам! — Речникът на Лукашин не беше твърде разнообразен.

— Как ще стигнете до летището? — Надя като че ли му помагаше да излезе от задънената улица. — Още няма автобуси…

— И аз не знам… — отвърна Лукашин. — Все ще стигна.

И Надя неочаквано рязко тръсна:

— Хайде тръгвайте!

Лукашин, който не познаваше капризите на женската душа, покорно тръгна към вратата.

— Значи аз такова… Исках само да ви кажа…

— Какво? — бързо попита Надя.

— Може ли някой път да ви се обадя?

— Помните ли телефона ми?

— 14-50-30.

— Обадете се! — разреши тя.

— Благодаря. — Лукашин направи още една крачка към вратата. — Простете нахълтването ми!

— Честита Нова година! — В гласа на Надя се долавяше тъжен нюанс, но Лукашин не го усети.

— Благодаря! И на вас!

Вече беше хванал дръжката на вратата и Надя, ясно видяла, че този глупчо сега наистина ще си отиде, възкликна:

— Какво правите?!

— Отивам си!

— Но вие… вие търсите предлог да останете!

— Да, но не намирам!

— А пък аз… — призна Надя — не мога да намеря предлог да ви задържа!

— Наистина ли?… — радостно се обърна Лукашин. — Тогава да се съблека и да поостана!

И на двамата им беше неудобно, не знаеха какво да си кажат и както става в подобни случаи, не смееха да се погледнат. Надя седна в единия ъгъл на стаята, а Лукашин се сгъна на ръба на дивана в другия. Паузата се проточи. Ставаше непоносимо дълга. Тогава Лукашин се изправи, погледна Надя въпросително и откачи китарата от стената.

— Искате ли да ви изпея нещо?

— Защото само мълчим ли?

— Може би затова. Не че пея кой знае как, но обичам да пея… — И закачливо запя:

Страх не ви би морил от пожари,

ако нямате дом построен.

И не ще ви напусне жена ви,

ако бъдете вечно ерген.

 

Ако нямате куче, тогава

не ще хокат и песа ви стар.

И другарят не ще ви предава,

ако нямате близък другар.

 

Ако нямате собствена леля,

след смъртта й не ви чака скръб.

Ако ли пък не сте и живели,

не сте застрашен и от смърт.

 

Оркестърът гръмко свири,

тътне тръба от мед.

Нека всеки сам да избира —

да има ли, или не?!^[2]

— Много проблемна песен… — подсмихна се Надя.

— Само че аз не взех китарата току-тъй. Сега вие като гостоприемна стопанка ще трябва да ми отвърнете със същото… Хайде изпейте нещо. — И Лукашин й подаде китарата.

Тя я взе, но не й се пееше.

— Нали не ви хареса как пея…

— Хареса ми… излъгах… лъжа…

— Винаги ли?

— Почти! — засмя се Лукашин и застана пред снимката й, която беше на библиотеката до снимката на Иполит.

— Много хубава снимка!

— Обикновено излизам лошо, но тази и аз я харесвам… Нищо, че е от десет години…

— Същата сте си — галантно заяви Лукашин.

— Пак лъжете, нали?

— Почти не…

— Вие къде работите? — попита Надя.

— В една поликлиника. Приемам болни. Понякога до трийсет души дневно.

— Втръсва ли ви?

— Разбира се — съгласи се Лукашин. — Обаче няма начин. Нали са болни! Трябва да ги лекувам.

— Добре. Щом е така, ще ви попея — изведнъж се съгласи Надя. — Макар че не заслужавате.

И тихо запя прекрасните стихове на Цветаева:

Добре е, че сте болен не за мен,

че не за вас отколе боледувам,

че земното кълбо през никой ден

под стъпките ви няма да отплува.

Добре е, че ненужно е — безкрай

да си подбирам думите лукави.

И да не се червя, когато най-

невинно се докосваме с ръкави.

 

Благодаря ви — най-далечен мой,

че мене — без сърцето ви да знае! —

обичате: за нощния покой,

за редките ни срещи подир залез,

за не-разходките ни в час стъмен,

за слънцето — над други дето плува,

и че — уви! — сте болен не за мен,

че не за вас — уви! — аз боледувам.^[3]

Когато свърши, Лукашин неочаквано каза:

— Надя, искам да ви помоля нещо… Малко нахално…

— Какво?

— Няма ли да се разсърдите?

— Ще се опитам.

— И няма да ме изгоните?

— Щом не съм го направила досега… Искате да ви изпея още нещо ли? — усмихна се тя.

— Не… Надя, може ли да махна от библиотеката снимката на Иполит и да я скъсам?

— Не, не може… — студено му отказа Надя.

— Нима ви е мъчно, че той си отиде? — Гласът на Лукашин прозвуча потиснато.

— Какво ви интересува?

— Интересува ме.

— Да! — предизвикателно отговори Надя. — Мъчно ми е.

— Сигурна ли сте?

Надя мълчеше…

— На колко години сте, на трийсет и две? — нетактично попита Лукашин.

— На трийсет и четири…

— Трийсет и четири… — замислено повтори той. — Без мъж, без семейство. Случва се. Като не върви — не върви. И изведнъж се появява Иполит — положителен, сериозен. Вдъхва чувство за спокойствие и сигурност. За непоклатимост. Сто на сто е добра партия. Кола, апартамент. Приятелките ви съветват — гледай да не го изтървеш…

— Ама вие сте били жесток!…

— Нали съм хирург. Често трябва да режа хората, та после да оздравеят.

— И не ви ли е жал за тях?

— Разбира се… — Лукашин сви рамене.

— И на мен понякога ми е жал за себе си — тъжно се усмихна Надя. — Прибера се вечер, седна във фотьойла и се съжалявам. Но ми се случва рядко…

— И нито веднъж не сте се омъжвали?

— Веднъж. Наполовина.

— Как така? — Лукашин се стъписа. — Как наполовина?

— Ами така… Срещахме се два пъти седмично… Цели десет години… Оттогава не обичам съботите и неделите. И празниците. По празниците винаги бях сама.

— Женен ли беше? — сети се Лукашин.

— И досега си е женен.

— И вие — с видимо усилие я попита той — още го обичате?

— Не! — твърдо отговори Надя. Срещна острия поглед на Лукашин и се усмихна. — Не! Хайде по-добре да пием кафе!

— А пък аз нямах успех с жените още от училище! — Лукашин изведнъж се ободри. — Имах една съученичка Ира — нищо особено… обаче все пак една такава… И още в осми клас… дето се казва… й хвърлих око. Обаче тя изобщо не ми обръщаше внимание. А после, вече след училище, се омъжи за Павел…

— С когото ходите на баня и вместо когото сте дошли в Ленинград ли? — уточни Надя.

— Точно за него… — потвърди Лукашин. — Естествено, поканиха ме на сватбата. Много ми беше мъчно, станах и казах вместо наздравица: „Ира, пожелавам ти по-скоро да напуснеш Павел и да дойдеш при мен. Ще те чакам!“ Изхвърлиха ме, разбира се. Голям скандал стана!

— А сега сте приятели с Павел, така ли?

— Защо сега? Цял живот. Той не е виновен, че го е харесала. И трябваше да дойде за Нова година в Ленинград при нея. Тя е тук в командировка.

— Горката Ира! Значи и тя е нещастна!

— Защо и тя? — обиди се Лукашин. — Аз например не се чувствам нещастен! — Усмихна се и допълни: — И с удоволствие отивам да направя кафе…

— Защо вие? — учуди се Надя.

— Вие наистина пеете чудесно! — шеговито констатира Лукашин. — Обаче изобщо не можете да готвите! Вашата желирана риба не е никаква риба… ами истинска отрова!…

— А ме похвалихте! — ахна Надя.

— Подмазвах се…

— Не сте много учтив… — намръщи се стопанката. — Всяка жена е убедена, че е най-добрата готвачка на света.

— Права сте — съгласи се Лукашин. — Изобщо не мога да се позная. Вкъщи цял живот ме мислят за свит. Мама винаги казва, че всички ме използват, а приятелите ми викат, че съм мухльо.

— Според мен те ви правят комплимент! — сухо забеляза Надя.

— Аз също мислех, че съм мухльо…

— Какво високо самомнение — насмешливо добави Надя.

— А сега се чувствам друг, по-…

— Нахален! — саркастично се засмя Надя.

— Защо говорите така? — огорчи се Лукашин. — Смел… И по-…

— Безцеремонен! — пак така издевателски му подсказа Надя.

— Не, решителен! По-…

— Разпасан! — продължи да суфлира тя.

— Не, не познахте! Чувствам се като човек, който може да постигне всичко! Разбирате ли, все едно някаква сила, която е спала у мен, се пробужда. Сигурно защото ви срещнах. Благодарение на вас се прояви истинският ми характер, за който дори не подозирах.

Надя изумено плесна с ръце.

— Чувате ли се какво говорите?! Значи аз съм ви направила грубиян?

Лукашин чак се захласна.

— Още никой не ме е наричал така! Аз съм щастлив, Надя!

В този момент на вратата се звънна.

— Ама че е досаден! — освирепя Лукашин. — Направо не знам какво ще го направя!

Решително тръгна към вратата, но Надя го отблъсна:

— Да не сте посмели! Аз ще отворя!

Излезе в антрето и рязко дръпна външната врата. На прага стояха Валентина и Татяна. Бяха дошли за Надя, както се бяха разбрали по телефона.

— Ще спиш при мен! — предложи й Валентина. — Какво стана, Надя? Сигурно се е държал безобразно!

— Скарахте ли се? — попита Татяна.

— Женен е, нали? — продължи Валентина. — Веднага го усетих!

— Има дете, нали! — предположи Татяна.

Щом чу гласовете на жените, Лукашин отиде до библиотеката, където се кипреше снимката на Иполит, съкрушено разпери ръце, сякаш се извиняваше на съперника си, и бутна снимката по очи. След това си деяние решително излезе в антрето.

— Защо идвате? Кой ви е викал? Моля ви, вървете си!

— Вие да не сте луд? — възмути се Надя.

Гостенките се стъписаха от подобно посрещане.

— Но Надя ни помоли… — почна Татяна.

— Никъде не я пускам! — решително заяви Лукашин.

— От къде на къде се разпореждате тук? — Надя също се слиса.

Отговорът на Лукашин беше нахален и, главно, правдив и убедителен:

— Нали съм Иполит!

Надя се изсмя.

— Защо се смеете? — поинтересува се Лукашин.

— Защото лъжеш! — отвърна Надя, без дори да забележи, че говори вече на „ти“. — Момичета! — обърна се тя към приятелките си. — Одеве ми беше неудобно да ви кажа…

— Кажи им де, кажи им! — заплашително я посъветва Лукашин.

— Това не е Иполит! — продължи отчаяно Надя. — Това е съвсем друг човек. Дори не му знам името.

— Не й вярвайте! — намеси се Лукашин. — Аз съм Иполит. От къде на къде Надя ще прекарва нощта с непознат мъж?

— Сега ще ви обясня всичко, момичета! — Надя не знаеше как да се измъкне от положението. — Снощи се върнах…

— Хайде разкажи им и за банята! — пресече я Лукашин. — Веднага ще ти повярват!

— Снощи се върнах и видях… — продължаваше опитите си Надя.

— Разкажи им, че си ме заварила в леглото си — посъветва я Лукашин.

— Ние май да си вървим! — смути се Валентина.

— Женя — кипна Надя, — престани да се правиш на идиот!

— Какъв Женя? — кипна и Лукашин. — Къде е този Женя!? Развод!

— Сега ще го пребия! — Надя очевидно се канеше да изпълни заканата си, но приятелките й я удържаха насила.

— По-добре след като си отидем — каза Татяна.

— Тогава не си ходете! — помоли Лукашин.

— Ще го науча аз него! — буйстваше Надя.

— Постойте малко, момичета. Хайде да се чукнем. Нова година е все пак! — Лукашин ги подбутваше към масата. Наля пак шампанско.

— Да сте живи и здрави! — Татяна явно искаше да помири „младите“.

— Какво ти здраве! — оплака се Лукашин. — Здравенцето ми взе тя.

Валентина припряно почна:

— Скъпи Надя и Иполит!

— Но той не е Иполит! — уморено я прекъсна Надя.

— Надя, това вече не е остроумно! — намеси се Татяна.

— Разбира се, че не е! — Лукашин изгледа Надя победоносно.

— Вдигам тази чаша — продължи Валентина — с пожелание през новата година вече да не се карате!

— Няма вече! — с готовност се съгласи Лукашин.

— Момичета, аз тръгвам с вас! — заяви Надя.

— Стига глупости! — грубо, като истински съпруг я смъмри Лукашин. — Защо сега не викате „горчиво“?

Надя онемя пред нечуваната му дързост.

— Щом настоявате… Горчиво! — несигурно се обади Валентина.

— Горчиво, горчиво! — присъедини се Татяна.

Надя заотстъпва.

— Не ща да се целувам с него!

Докато вървеше към нея, Лукашин обясни поведението си:

— Масите го искат!

— Женя, не ме докосвайте!

— Аз не съм Женя! Аз съм Иполит!

Лукашин преодоля съпротивата й и я прегърна. Последва дълга целувка. Толкова дълга, че двете приятелки успяха деликатно да се оттеглят. На прага Татяна се обърна, за да види още веднъж любовната сцена, но Валентина насила я измъкна на стълбите.

Най-сетне Лукашин и Надя смутено се отдръпнаха един от друг.

— Къде са Татяна и Валя? — попита Надя. Не знаеше какво да направи.

— Много ми допаднаха приятелките ти… — пое си дъх след целувката Лукашин.

— Вече на „ти“ ли сме? — учуди се Надя.

— Отдавна! — отвърна Лукашин. — Ти не забеляза ли?

И тогава някой пак позвъни.

— Това не е апартамент, а лудница! — Лукашин ядосано хукна да отвори. — Сега ще ги убия!…

В апартамента нахълта шумна компания младежи.

— Тук ли живеят Синицини?

— Един момент. Надя! — викна Лукашин. — Ти как се казваш?

— Шевельова! — обади се Надя.

— Значи не са тук. Уви… — Лукашин разпери ръце. — Ние сме Шевельови.

— Ще звъним наред! — предложи едно девойче, а някакъв момък с акордеон засвири бравурен марш.

— Ами ти как се казваш? — попита Надя, когато компанията си тръгна.

— Лукашин.

— А по баща?

— Михайлович.

— Значи, Евгений Михайлович Лукашин — Надя се поклони кокетно, — много ми е приятно.

Без нищо да каже, Лукашин вдигна телефона.

— Къде ще се обаждаш? — учуди се Надя.

Лукашин вече въртеше.

— Искам да разбера кога е вторият самолет…

— Защо реши да отложиш пътуването си?

— Не искам да заминавам, и точка! Ало, летището ли е, кога има самолет за Москва, не, първия го знам… а вторият… а третият?… А четвъртият?… Безобразие! — Лукашин сърдито тръшна слушалката: — Не ги е срам! Излитат на всеки половин час! — Закрачи из стаята. — Нищо не разбирам вече.

— Какво имаш предвид? — Надя видя, че снимката на Иполит лежи по очи, и я вдигна на законното й място.

— От къде на къде ще заминавам сутринта? На работа съм чак на втори, днес ще се разходим, ще идем до Ермитажа… А довечера ще хвана самолет или влак.

— Много си безцеремонен! — направи му забележка Надя. — Доколкото си спомням, не съм те канила.

— Ами покани ме тогава! — посъветва я Лукашин.

— Защо? — съвсем сериозно попита Надя.

Вместо отговор Лукашин пристъпи към библиотеката, бутна стъклото и взе снимката на Иполит.

— Не мога да говоря така! Имам чувството, че сме трима!

— Не смей да пипаш Иполит!

— Нищо лошо няма да му направя! Ще го пъхна между книгите! — И Лукашин изпълни заплахата си.

Надя извади снимката и я постави в изходна позиция.

— Добре — съгласи се Лукашин, — нека си стои тук, само ще го обърнем към стената. Важното е да не го виждаме.

И обърна снимката. Надя веднага я постави както си беше.

— Остави Иполит на мира! — подвикна тя.

— Какво се застъпваш за него? — нервно почна Лукашин. И двамата говореха за снимката като за жив човек. — Много скъп спомен, така ли?

— Това не те засяга! — отряза Надя.

Лукашин обърна снимката и случайно прочете надписа: „На милата ми Наденка…“ Фамилиарността на думите просто го вбеси.

— А, не, това вече е прекалено! Просто… минава всякакви граници!…

И отвори малкото прозорче.

— Какво мислиш да правиш? — настръхна Надя.

— Нека си подиша чист въздух, много е полезно! — И Лукашин изпълни присъдата — хвърли снимката през прозореца.

Тя се завъртя във въздуха и плавно кацна в преспите.

— Слез и вдигни Иполит! — заповяда Надя.

— Да имаш да вземаш! — Лукашин седна във фотьойла и блажено изпружи крака.

— Повтарям още веднъж… — с леден глас продължи Надя.

— Стига вече, Надя! Няма да го направя!

— Виж какво, изчезвай с първия самолет! — Надя вече се ядосваше сериозно. Лукашин явно беше прекалил с изхвърлянето на снимката.

— Изчезвам! — Лукашин взе електрическата самобръсначка от бюфета и добави: — Ей сегичка се избръсвам и вече няма да стъпя тук!

Извади самобръсначката и я включи в контакта.

— Тука да не ти е бръснарница! — Надя тутакси издърпа шнура.

Лукашин пак хладнокръвно пъхна щепсела.

— Не мога да ида при годеницата си небръснат!

— Ах, аз пък бях забравила, че имаш и годеница! — издевателски възкликна Надя.

На вратата се звънна.

— Тичай да отвориш! — посъветва я Лукашин, без да спира да се бръсне. — Сигурно е Иполит. Отдавна не е идвал!

Надя излезе в антрето и отвори. Лукашин беше познал. Наистина беше Иполит. Без да каже нито дума на Надя, той тръгна към хола да провери още ли е тук съперникът му. Лукашин спокойно си се бръснеше и се правеше, че не го забелязва.

— Ах, той вече се бръсне с моята бръсначка! — възкликна Иполит, рязко се обърна и без да каже нищо друго, стремително изскочи от апартамента. Външната врата силно се затръшна.

Бягството на Иполит отново подобри настроението на Лукашин.

Той се избръсна и внимателно прибра самобръсначката.

— Чудесно! Този път си отиде завинаги! — И изведнъж се намръщи. — Обаче защо бръсначката му е тук?

— Нали отиваш при годеницата си, хайде изчезвай! — парира Надя. — Тази бръсначка е на моя годеник!

— На бившия ти годеник! — уточни Лукашин. — Няма го вече Иполит! Забрави го! А пък ако посмее да дойде пак, ще го изхвърля.

Надя отново избухна:

— С какво право ми говориш така? Защо се бъркаш в живота ми? Отдавна ти е време за летището!

— Влакът ми тръгва чак довечера! — Лукашин нахално отиде до дивана, събу се и се изтегна.

— Тогава ще се махна аз! — заплаши го Надя.

— Чудесна мисъл. Разходи се, аз ще подремна! — Лукашин притвори очи. — Уморен съм.

— Ще се върна с милиция!

— Доведи целия участък!

— Дръж ми палтото! — Надя наистина излизаше.

— С удоволствие — процеди Лукашин през зъби. Въздъхна, лениво се надигна, излезе в антрето, свали от закачалката дрехата й и подчертано любезно й помогна. — Заповядай! Това ли е?

— Чакай малко! — Надя посочи ботуша си. — Вдигни ми ципа!…

— С удоволствие! — Лукашин послушно клекна и дръпна ципа на ботуша. — Благодаря за доверието!

Надя посочи другия си ботуш.

— И този!

— През целия си съзнателен живот съм мечтал точно за това! — Лукашин зарадван изпълни отговорното поръчение. После нежно долепи буза до Надиния ботуш.

Надя разбираше, че това нейно излизане всъщност е нелепо, но искаше последната дума да е нейна.

— Само не мисли да ме обереш! Имай предвид, че знам московския ти адрес!

Лукашин безгрижно се засмя. Надя излезе и тръшна вратата. Той остана сам. Огледа се, върна се в хола, отиде на пръсти до библиотеката, бутна стъклото и извади снимката на Надя…

Навън Надя спря, не знаеше какво да направи. Стъпи в пряспата, вдигна снимката на Иполит и я прибра в чантата си.

Мина едно такси. Зелената лампичка показваше, че е свободно.

Надя почти се хвърли пред колелата.

Шофьорът натисна спирачките.

— Качването само на колонката!

— Честита Нова година! — умолително каза Надя.

— От мен да мине! — съгласи се шофьорът. — Бързо!

Надя се настани в таксито.

— Къде да ви откарам? — попита шофьорът.

— Нямам представа! — отвърна тя.

Той ахна и отвори вратата.

— Слизайте!

— Не, не! — завъртя глава Надя. — Вече знам къде, карайте на Московската гара.