Емил Брагински, Елдар Рязанов
Ирония на съдбата (4) (или Честита баня)

Самолет ТУ-134, полет № 392, летеше към Ленинград в предновогодишните небесни простори.

Евгений Лукашин, гушнал чантата с брезовата метличка, безметежно спеше в салона на въздушния кораб.

А след час един милозлив негов спътник вече вкарваше увисналия на ръката му Лукашин в чакалнята на аерогарата в Ленинград.

Няма смисъл да споменаваме, че ленинградската чакалня беше съвсем същата като чакалнята в Москва: същите шарени фотьойли, същите гишета, същите табла и същите огромни прозорци, зад които смътно се белееха самолетите. Изоставен от спътника си, Лукашин поотвори очи, потърси с надежда приятелите си, но те не се виждаха никъде.

— Прощавайте — обърна се Лукашин към някакъв едър плешив човек, умърлушен в един червен мушамен фотьойл и скръбно вперил немигащи очи във вселената. — Колко е часът?

— До Нова година остават два часа и петдесет минути! — трагично го осведоми непознатият.

— А къде съм аз? — попита Лукашин.

— Там, където и аз!

— Вие къде сте?

— На летището! — тъжно отговори човекът. — Самолетите за Красноярск не летят и в най-лошия случай ще посрещна Нова година седнал тук.

— А в най-добрия?

— Пак седнал, само че в самолета. Посрещали ли сте Нова година в самолет?

— Не! — отсече Лукашин. — И не искам! Приятно прекарване! Ние вече изпратихме Павлик и сега аз си отивам вкъщи. — Изведнъж Лукашин се сети, че става късно. — Боже мой! Галя всеки момент ще дойде!

Говорителят бодро обяви:

— За сведение на пътниците, заминаващи за Красноярск: поради неблагоприятни атмосферни условия…

Събеседникът на Лукашин изстена:

— Защо не тръгнах с влака? Защо?…

 

 

… В миналото, когато е попадал в непознат град, човек се е чувствал самотен и объркан. Всичко около него е било чуждо: други сгради, други улици, друг живот.

Сега положението е съвсем различно. Човек може да попадне в който и да е непознат град, но да се чувства като у дома си: същите сгради, същите улици, същият живот. Зданията отдавна вече не се строят по индивидуални проекти, а само по типови.

Навремето в един град са строили Исакиевската съборна черква, в друг — Болшой театър, в трети — Одеската стълба. Сега във всички градове се строят типови кинотеатри „Космос“, в които можеш да гледаш типови игрални филми.

Имената на улиците също не са много различни. Че в кой ли град няма Първа Крайградска, Втора Пролетарска, Трета Фабрична улица… Първа Паркова, Втора Бригадирска, Трета Строителна… Красиво, нали?…

Лукашин се тръшна в едно такси и каза на шофьора:

— Трета Строителна, блок 25-и, 12-и апартамент, четвърти етаж…

— Ако щеш и на пети! — отвърна онзи и моторът изръмжа…

… Еднаквите стълбища са боядисани в приятен типов цвят, типовите апартаменти са обзаведени със стандартни мебели, а безличните врати се заключват с типови брави.

Типовото навлиза в душите ни. Има типови радости, типови настроения, типови разводи и дори типови мисли!

У нас вече няма индивидуализъм и, слава богу, завинаги!…

Таксито летеше из празнично украсения Ленинград, а на задната седалка сладко дремеше Лукашин, без дори да подозира, че от дома му го делят почти седемстотин километра.

Колата спря пред нов блок. Една крушка, скрита под козирката, осветяваше милия адрес: Трета Строителна, блок 25.

Лукашин се измъкна от колата, изкатери се с мъка по стъпалата на входа и облекчено въздъхна:

— Прибрах се най-сетне!…

Стигна някак до вратата с номер 12, порови из джобовете си, извади ключа и успешно го пъхна в ключалката. Не е трудно да се сетим, че ключът пасна.

Като леко се олюляваше, Лукашин отвори вратата, влезе в антрето и машинално почна да се съблича. Не е трудно да се сетим, че разположението на ленинградския апартамент с нищо не се различаваше от разположението на московския. Тапетите, естествено, също бяха същите.

Обяснението е съвсем просто. Жилищните блокове в Москва и Ленинград бяха предадени за експлоатация едновременно. По това време се произвеждаха тапети именно с този цвят и шарка, а серията брави и ключове — с тази именно конфигурация. Всичко е много просто. И най-важното, удобно за промишлеността. В ленинградския апартамент наскоро се бяха настанили новодомци. Вещите тук също още, не бяха намерили постоянното си място и цареше онзи чудесен безпорядък, който се задържа дълго след нанасянето.

Лукашин свлече кожуха си, смъкна и шапката и я запокити нанякъде, хвърли на пода сакото (саката също трябва да си почиват) и започна борба с панталона. Обаче излезе, че не е толкова лесно да се отърве от него. Омаломощен от алкохола и авиацията, Лукашин съвсем се изтощи в неравната битка. Но все пак се измъкна от крачолите и полужив допълзя до дивана, който, вече пък изобщо не е трудно да се сетим, беше на същото място, както и в неговия апартамент. Лукашин се покатери отгоре му, сви се блажено на кълбо и се зави с мекото източногерманско одеяло. След миг вече спеше.

Скоро вратата на апартамент номер 12 се отвори пак. Връщаше се стопанката — Надежда Василиевна. Е, можем да я наречем и красива, но все пак си личеше, че е прехвърлила трийсетте. Съблече палтото си, светна всички лампи. Не видя Лукашин. Извади от чантата си подарък — вносна електрическа самобръсначка — и го сложи на бюфета. После критично огледа сервираната празнична трапеза. След това отиде до гардероба, извади новогодишната си рокля, метна я на дивана, роклята падна върху Лукашин. Едва сега Надя го забеляза и както подобава на всяка жена, изпищя.

Но Лукашин не помръдна.

— Ей! — подвикна Надя, която бавно идваше на себе си. — Ставайте, ей! Какво правите тук? Кой сте вие, а?… Будете се, чувате ли, веднага се будете!

Лукашин не отговаряше.

— Жив ли сте? — Преодоляла страха си, Надя се опита да събуди Лукашин, но усилията й бяха напразни.

— Не… не ме бутайте… — измърмори Лукашин насън.

Надя объркано се защура из стаята. Яростно грабна една възглавница и я метна по Лукашин.

— Стига вече де… — Без да отваря очи, Лукашин взе възглавницата и я хвърли по Надя.

— А, така значи! Добре тогава!

Надя изскокна в кухнята и се върна с чайник.

— За последен път ви предупреждавам!

И по лицето на Лукашин рукна студена вода. Отначало това му се стори приятно и той блажено се заусмихва насън.

— Ах, че хубаво! Плуваме вече!

После водата му влезе в яката и той подскочи.

— Да не сте луда? Аз… аз да не съм ви саксия!

За всеки случай Надя отскочи.

— Откъде се взехте? — закрещя Лукашин. — Марш оттук! Млък!

Надя се стъписа.

— Нечувано! Вие какво правите тук?

— Аз… тука… тук си спя. Ами вие коя сте? Какво търсите тук?

Надя сложи чайника на масата.

— Стига сте се правили на глупак! Какво сте се излегнали!? Хайде измитайте се, бързо!

— А, това вече е нахалство! — възмути се Лукашин. — Не стига, че нахълтвате в апартамента ми, ами се държите като някоя бандитка!

— В апартамента ви? — имитира го Надя.

— Да, представете си — в същия стил й отвърна Лукашин, — аз живея тук!

— Ами къде живея аз според вас? — смаяна попита Надя.

— Хич не ме е грижа! — доста невъзпитано отвърна Лукашин. — Моля ви, вървете си, и то по-бързо. Сега ще дойде Галечка, тя ми е годеница, и не искам да ме свари с друга жена.

— Обяснете ми най-сетне — кресна Надя, — защо вашата годеница ще ви търси у нас?

— Стига остроумия. Главата ме цепи. Колко е часът?

— Единайсет без нещо. Аз чакам гости и вашето присъствие тук не е задължително! — И Надя му хвърли панталона.

— От къде на къде вашите гости ще идват да празнуват Нова година у нас? И как влязохте вие? Забравил съм вратата отворена, така ли?

В този момент Лукашин усети, че е жаден, взе чайника, с който току-що го бяха поливали, и сви устни да лапне никелираната му чучурка. Но Надя с такава сила дръпна чайника от ръцете му, че нещастният Лукашин падна от дивана.

— Не ви ли е срам?! Жаден съм!

— Слушайте! — заплашително почна Надя. — Вие нормален ли сте?

— Нормален съм, естествено.

— И според вас къде се намирате?

— Вкъщи. На Трета Строителна, блок 25, 12-и апартамент!

— А, не! Аз живея на Трета Строителна, блок 25, 12-и апартамент! — язвително съобщи Надя.

Но Лукашин отвърна също така язвително:

— Не, тук живеем ние с мама. Вече трети ден. Обща площ 46 квадрата, съквартиранти нямаме!

— Извинете — ехидно продължи Надя, — само че не вие, а ние с моята майка имаме самостоятелен апартамент с обща площ 46 квадрата!

Лукашин пак се качи на дивана.

— Не бих казал, че имаме големи апартаменти.

— Много вярно наблюдение — насмешливо отбеляза Надя. — Ще съм ви безкрайно признателна, ако… се изметете по най-бързия начин!

И решително бутна увития с одеялото Лукашин на пода.

— Що за неуважение! — заоплаква се Лукашин, докато се мъчеше да се измъкне от одеялото. — Кой ме е увил така? Мамо!

— Мама излезе! — студено се обади Надя. В отговор Лукашин я замери с панталоните. Тя веднага ги метна обратно.

— Чия майка е излязла? — попита Лукашин.

— За щастие имаме различни майки!

— И двете излезли… Лудница… — съвсем тихо каза Лукашин.

— Някой от нас двамата сто на сто е луд! — каза Надя и Лукашин предпазливо довърши:

— Знам кой…

— И аз знам… — съгласи се жената.

Лукашин се огледа, без да знае какво друго да направи, и изведнъж в душата му се промъкна съмнение.

— Защо сте преместили гардероба?

Надя беше безмилостна:

— Откакто сме го внесли, все си е тук!

— Ама това са моите мебели! — В гласа на Лукашин зазвучаха умоляващи нотки. — Полска гарнитура за седемстотин и трийсет рубли!

— И двайсет бакшиш! — изкоментира Надя.

— Аз дадох двайсет и пет! — Лукашин се огледа и изстена: — Какви са тия чудеса!? Защо мама е сложила на масата чужди чинии? И кой ни е отмъкнал паравана?

— Май почвате да загрявате! — заключи Надя.

Лукашин се опитваше да отсрочи неизбежното:

— Значи вие сте дошли, преместили сте гардероба, сменили сте чиниите и… къде ни е полилеят?

— Отнесох го в оказионния магазин! — отвърна Надя.

— Къде съм? — плачливо прошепна Лукашин.

— На Трета Строителна, блок 25, 12-и апартамент! — обяви Надя.

— Но това е моят адрес, честна дума! Макар да ми се струва, че все пак съм в чужда къща! — Лукашин вече не беше пиян, но още не беше и трезвен.

— Най-после! Сега можете да си отидете успокоен! — И Надя дръпна одеялото от Лукашин.

— Недейте! — извика той. — Къде ще вървя в такъв вид? Подигравате ли се с мен? — Грабна Надината рокля и покри голите си крака.

— Новогодишната ми рокля! — изпищя Надя и я изтръгна от ръцете на полуголия натрапник.

— Не ме събличайте! Аз чакам Галя, тя ще дойде на този адрес, сега ще ви покажа и паспорт! Къде ми е сакото? — Лукашин потърси с очи сакото си, захвърлено на пода встрани от гардероба. — Ето ми го сакенцето… ето ми го… Ето ми го и паспорта. Вижте — Москва… Не, гледайте! Сто и деветнайсето отделение на милицията. Постоянна регистрация на Трета Строителна, блок 25, 12-и апартамент! Ако искате да знаете, това е документ. Хайде измитайте се!

Надя присмехулно сви устни.

— Значи си мислите, че сте в Москва? — не издържа тя и се разсмя на глас.

— Че къде съм според вас? — засмя се в отговор и Лукашин, но смехът му беше несигурен. — В Москва, мойто момиче, в Москва!

Тогава Надя издърпа едно чекмедже на бюфета, извади паспорта си и го подаде на Лукашин. Той послушно зачете:

— Ленинград. Трета Строителна, блок 25, 12-и апар… — Върна паспорта и едва сега разбра страшния смисъл на прочетеното. — Вие… намеквате, че съм в Ленинград?

Надя тържествено мълчеше. Лукашин нервно се засмя:

— Как съм попаднал в Ленинград, нали бях на баня…

— Честита баня! — каза Надя.

— Благодаря! — отвърна Лукашин, а Надя му посочи вратата.

— Хайде стига вече! Махайте се!

— Но ако наистина съм в Ленинград… това е ужасно! — Лукашин сразен седна на пода. — Чакайте, ние тръгнахме за летището… спомням си… изпращахме Павел… преди това се къпахме… Нима съм заминал вместо Павел?

— Много пиете! — отбеляза Надя.

— Ама аз съм абсолютен въздържател… Не близвам… Не, не, това е невероятно… Галя вече е вкъщи, а аз седя на пода… в Ленинград… Поне да бях в някой друг град…