Емил Брагински, Елдар Рязанов
Ирония на съдбата (11) (или Честита баня)

През това време таксито зави от Невски към Московската гара. Надя плати и слезе.

И сякаш в такт със стъпките й зазвуча песен. Пееше пазеният от Олга Николаевна Лукашин.

Аз попитах ясена, где е тя, любимата?

Дума не отрони той, завъртя глава.

Питах и тополата, где е тя, любимата?

Тихо ме обсипаха листи след това…

В чакалнята Надя спря пред дежурната каса, която работеше цяла нощ. Пред гишето имаше двама души. Надя изчака, купи билет до Москва, после излезе на площада пред гарата.

Есента попитах аз, где е тя, любимата?

Есента отвърна ми със проливен дъжд.

И дъжда попитах аз, где е тя, любимата?

Рукнаха по-горестно сълзи изведнъж…

Надя бавно крачеше през нощния град. Новогодишните елхи искряха разноцветно по площадите. Шумни весели групи излизаха от входовете и постепенно запълваха улиците. Заваля сняг. Надя самотно вървеше по снежните булеварди.

Питах после месеца, где ми е любимата?

Той се скри зад облака, без да промълви…

Облака попитах аз, где е тя, любимата?

Той в небето, синьото, се стопи, уви…

Когато наближи блока си, небето изсветляваше.

Тя вдигна глава, погледна ярко осветения си прозорец и затича към входа.

Верни мой приятелю! Где е тя, любимата?

Скрила се е някъде, а къде — не знам.

Той отвърна, милият, той отвърна искрено:

„Бе за теб любима тя, но днес ми е жена!“^[1]

При последните думи на песента външната врата се отвори и Надя влезе в апартамента.

— Мамо! — учудено попита тя. — Защо седиш в антрето?

— Пазя един престъпник! — гордо отвърна майка й. — А той ме развлича с песни.

— Престъпникът съм аз! — обади се Лукашин.

Надя уморено се съблече.

— Мамо, хайде да го освободим!

Олга Николаевна се смъкна от стола и го отмести, та Надя да може да влезе в хола.

— Измръзна ли? — грижовно попита Лукашин.

— Не, возих се на такси!

Олга Николаевна внимателно наблюдаваше сцената, която се разиграваше пред очите й.

— Къде ходи? — попита Лукашин подозрително.

Надя отвори чантата си.

— Взех ти билет за сутрешния влак!

— Много съм ти благодарен! — Лукашин взе билета и го погледна под лампата, за да види чукнатата дата. — Правилно си постъпила! Спасяваш ме! Направо съм трогнат! Ще ти бъда признателен навеки! Избавила си ме от досадното чакане на опашка! И си ми взела долно легло! Просто нямам думи! И макар заплатата ми да е малка…

Лукашин отвори прозорчето и… изхвърли билета.

Олга Николаевна мигновено прецени ситуацията:

— Я аз да се върна при Люба и да продължим Новата година!

— Просто не знам как да ви благодаря! — каза Лукашин. Спомни си вчерашния разговор в московския апартамент и прибави: — Вие сте една страхотна майка!

Вече от вратата Олга Николаевна подхвърли шеговито:

— Само внимавай, като се върна, да няма някой трети, Надежда!

— Не се безпокойте! — твърдо обеща Лукашин. — Няма да допусна такова нещо!

Олга Николаевна се засмя и излезе.

— Ако си спомняш, аз ти обещах да се върна със снимката на Иполит! — Надя я извади от чантата си и тържествено я сложи на старото й място.

Лукашин незабавно грабна снимката и… я скъса.

— Леле, леле, леле! — нареждаше той. — Какъв срам! Какъв ужас! Какви малки парченца!

— Ти си авантюрист! — вбесена извика Надя.

— Естествено… — усмихна се Лукашин.

— Бандит! — негодуваше Надя.

— Естествено… — И той се опита да я прегърне.

Надя задумка с юмруци по гърдите му.

— Безсрамен нахалник! — съпротивляваше се тя.

— Естествено! — съгласи се Лукашин.

— Варварин! — Яростта на Надя изведнъж се изпари.

— Ама разбира се! — Лукашин я притисна към себе си.

— Алкохолик! — неочаквано отмаляла, продума Надя.

— Ама разбира се! — не отстъпваше Лукашин от целта си.

— Глупчо! — нежно каза Надя.

— Да, да, да… — обезумял от близостта на любимата, измърмори той.

— Знаеш ли какъв си? — прошепна Надя.

Но Лукашин вече я целуваше.

И тутакси за проклетия на вратата се звънна.

— Няма да отваряме! — умоляващо каза Лукашин. — Няма ни!

Пак се звънна.

— Който ще да е — не отваряме!

И пак.

— Чудни хора! — Това вече беше Надя. — Щом не отваряме, значи ни няма!

— А пък ако сме си вкъщи и не отваряме, значи не искаме да виждаме никого!

Стояха прегърнати, без да помръдват, чакаха следващото позвъняване.

И когато го чуха, Лукашин възкликна:

— Колко нетактично!

А Надя го подкрепи:

— И невъзпитано!

Вече се звънеше непрекъснато.

— Еее, ама това вече е безобразие! — наежи се Лукашин.

— Ние пък напук няма да отворим! — каза Надя.

— Дръж се. Да видим кой има по-здрави нерви!

На неизвестния му омръзна да звъни, сега блъскаше по вратата с юмруци и риташе.

— Кой е тоя луд? — нервно каза Надя.

— Моля те, недей да изпадаш в паника! — убеждаваше я Лукашин.

— Ще трябва да отворим! — Надя се освободи от прегръдката му. — Ще изкърти вратата!

— Аз ще отворя! — заплашително каза Лукашин.

Тръгнаха заедно към вратата.

— Женя, само спокойно!

Отвориха заедно. Пред тях се поклащаше сияещият Иполит. Радостта му явно беше предизвикана от алкохолно опиянение.

— Милички! Аз, аз ви чупя вратата!

Влезе, без да се съблича, кожената му шапка бе килната над ухото.

— Дойдох да ви пожелая щастие! Гладен съм като вълк!

И веднага почна да се тъпче.

— За пръв път те виждам в такъв вид… — плахо се обади Надя. Лукашин объркано мълчеше.

— Аз наистина съм за пръв път в такъв вид… — все така весело отвърна Иполит. — Крачим значи по шосето с посинелите нослета. За мен се отнася… — Вдигна крак. — Тънки са ми подметките. Този тук — Иполит посочи Лукашин — го знае. Хубаво, че има добри хора, прибраха ме, погрижиха се за мен…

— То си личи! — не се сдържа Лукашин.

— Животът е пълен с изненади! — въодушевено продължи Иполит. — И това е прекрасно! Може ли да има очаквано, планирано, програмирано щастие? Скучно живеем ние! Липсва ни авантюризъм! Отвикнали сме да прескачаме през прозорците при изгорите си. Забравили сме как се правят големи хубави глупости! — Изведнъж се намръщи. — Страшно е гадна тази ваша желирана риба… Догодина непременно отивам на баня.

— Защо ще чакате цяла година? — пошегува се Лукашин, но в гласа му звучеше тревога. Не можеше да не забележи, че с идването на Иполит Надя някак се промени.

— Правилно! — Иполит стана от масата и тръгна да си ходи. После неочаквано зави, влезе в банята и пусна водата.

Надя и Лукашин се заослушваха.

— Май пусна водата! — каза тя. — Защо ли?

Лукашин хукна към банята и уплашено я повика:

— Бързо, Надя!

Тя също дотича и видя, че… Иполит с палтото и шапката стои под душа. Беше насапунисал гъбата и си търкаше ръкава.

— Да не си се побъркал!? — извика Надя. — Веднага излизай!

— Не ща! — отказа Иполит.

Надя не знаеше как да го убеди.

— Ще си съсипеш палтото!

— Не издребнявай — небрежно подхвърли Иполит.

— Поне шапката свалете! — плахо го посъветва Лукашин.

— Добре си ми е с нея! — отсече Иполит. — Ти по-добре си трай.

— Моля ти се, излез! — Надя почти плачеше.

— Каква красива романтична история! — Иполит продължаваше да се къпе. — Ох, дойде топлата… Срещу Нова година един отишъл на баня. Това го характеризира един път. В банята се напоркал, че щял да се жени… Това пак е в негова полза. После го мятат на самолета като чувал с картофи — и ето ви го нашия в друг град. Обаче него не го е еня, той е по големите мащаби… — Иполит подаде гъбата на Лукашин. — Изтъркай ми гърба, Женя! Като не щеш — не щеш! — Спря водата. — Та тук значи среща друга жена, забравя московската си годеница и си взима ленинградска. Човек със здрави морални устои.

Иполит си свали шапката и я изстиска.

— Престанете, моля ви! — тихо каза Лукашин, но не гледаше Иполит, а Надя.

Иполит излезе от банята, събу си едната обувка, изля водата, после направи същото и с другата.

— Няма защо да се дразним от истината, нищо, че горчи! Всичко това са глупости, Надя! — сериозно каза Иполит. В гласа му звучеше мъка. — Човек може да разруши старото за една нощ, но не може да създаде ново! Утре ще дойдат махмурлукът и пустотата. Краят на новогодишната нощ!

И зашляпа с мокри крака към вратата.

— И двамата знаете, че съм прав! Тепърва ще си спомняш за Иполит, Надя!

— Къде отиваш? — уплаши се тя. — Ще се простудиш!

Лукашин се опита да му препречи пътя:

— Никакво излизане! Ще се вледените!

— Пуснете ме! Долу ръцете! — настоя Иполит. — Може пък да искам да се простудя и да умра!

И с тези думи напусна апартамента.

Настъпи напрегната тишина. Надя проговори първа:

— Боже мой! Колко съм уморена! Каква безумна нощ!

— Ако дойде още веднъж — каза Лукашин, — сигурно ще ни подпали, а, честно казано, е свестен човек!

— Много ми е мъчно за него… — замислено каза Надя. — Но важното е, че сега той ни каза онова, което ние самите не се решаваме да си кажем…

— Опомни се, Надя!

— Точно това правя! — тъжно отвърна тя.

Внезапно вратата се отвори. Лукашин и Надя рязко се обърнаха. Но този път се връщаше Олга Николаевна.

— Люба ляга да спи, а пък на стълбите е студено… — Тя ги огледа подозрително. — Вие ли поляхте Иполит? Видях го мокър до кости…

— Никой не го е поливал! — възрази Лукашин. — Мокър е от сълзи…

— Какво ви е направил човекът!? — укори ги Олга Николаевна и си отиде в стаята.

Сега, след като майката се прибра, в стаята пак се възцари неловко мълчание.

И пак Надя проговори първа:

— Е, време ти е вече…

— Но самолетите са на всеки половин час…

— Половин час не оправя нищо.

— Ама това е страшно глупаво и нелепо… — Лукашин разбираше, че вече нищо не може да се направи, и все пак опитваше да се бори с неизбежното. — После цял живот няма да си го простим!

— Трябва да умеем да потискаме чувствата си! — Надя се усмихна криво.

— Защо да ги потискаме? Не ги ли потискаме прекалено често? — печално каза Лукашин.

А Надя пак свали китарата от стената и отиде до прозореца — навън светлееше първата утрин на новата година.

— Разбери, Иполит донякъде е прав. Ние попрекалихме, но новогодишната нощ свърши и всичко си идва на мястото…

Надя хвана няколко акорда и запя нежно и печално:

По сънна огледална плът

гадая мислено

какви посоки ви зоват,

какви ли пристани.

И виждам: палуба в мъгла

и вас на кораба…

Вас — в димни влакове… Поля,

в тъга оборени…

Роса припада с вечерта,

в небето — гарвани…

По всички пътища в света

аз благославям ви!^[2]

Лукашин тъжно гледаше през прозореца.

— Вече е сутрин… Имам чувството, че тази нощ преживяхме цял живот…

Надя също погледна навън.

— Все пак вземи билета. Мисля, че ще го намериш…

— Не, няма да тръгна с влак! — отказа Лукашин. — Да ме люшка седем часа…

Взе от масата петнайсетте рубли и ги пъхна в джоба си.

— Не ме забравяй! — тихо каза Надя.

— И ти… — помоли Лукашин.

— Хайде, Женя, тръгвай! — Надя се страхуваше от себе си.

— Може ли да те целуна за сбогом?

— Недей, Женя, моля те… Много те моля…

— Нека те погледам, преди да си тръгна!

Седнаха далеч един от друг. Помълчаха. После Лукашин виновно си призна:

— Откраднах ти снимката.

— Приятно ми е, че ще имаш моя снимка…

Лукашин изведнъж се сети:

— Ами ако самолетите не летят? Може ли да се върна?

— Не, не… — Надя поклати глава. — Тогава вземи влака.

— Е, хайде, тръгвам си!

Лукашин рязко стана. Грабна кожуха си от антрето. После спря с надеждата, че тя може би ще го върне.

Надя седеше като каменна.

Лукашин бързо излезе на стълбите.

Надя понечи да тръгне след него, но се овладя и седна…