Емил Брагински, Елдар Рязанов
Ирония на съдбата (10) (или Честита баня)

Вратата на Надиния апартамент се отвори и в антрето влезе майка й, Олга Николаевна. Лукашин се усмихна тържествуващо. Беше сигурен, че се връща Надя.

— Кой е?

Не последва отговор. Лукашин бързо пъхна снимката на Надя в джоба си и се вцепени.

Олга Николаевна стоеше на прага и с ужас гледаше непознатия.

— Извинете! — Лукашин скокна, бързо си навлече сакото и нахлузи обувките. — Извинете.

— Ти кой си? — в упор попита Олга Николаевна.

— А вие? — отвърна с въпрос Лукашин. — Всъщност досещам се… — Понечи да пристъпи към нея. — Много ми е приятно…

— Стой там, ще викам! — спря го Олга Николаевна.

Лукашин покорно замръзна.

— Сега ще ви обясня всичко… — И пак понечи да я приближи.

— Стой, не мърдай!

— Не се плашете от мен! — замоли Лукашин.

— Защо си влязъл вкъщи? — строго попита Надината майка, очевидно го мислеше за крадец.

Лукашин въздъхна и пак започна:

— Всяка година на трийсет и първи декември ходим с приятели на баня…

— Не на мене тия! — прекъсна го Олга Николаевна. — Не ме гледай, че съм бабичка. Няма да ми се измъкнеш!

— Изобщо не мисля да се измъквам! Тук ми е добре!

— Обръщай джобовете! — нареди Олга Николаевна. Личеше си, че е жена със силен характер.

Лукашин се усмихна мазно и сложи на масата парите, които Надя му беше дала за билет:

— Ето, задигнал съм само петнайсет рубли!

— Слаба работа! — прецени майката. — Дай ги тук. Друго нищо ли не си прибрал?

— Нямах време.

— На вид си свестен човек! — Олга Николаевна поклати глава. — Не приличаш на обирджия. Не те ли е срам да крадеш по апартаментите навръх Нова година? Хората празнуват, а ти… не те е срам…

Лукашин честно търсеше начин да се помирят:

— Как се казвате?

Но получи достоен отговор:

— Не е твоя работа!

— Изслушайте ме. Всичко ще ви обясня. На трийсет и първи декември ние с приятелите ми ходим на баня… — При тези думи Лукашин наруши обещанието си и направи крачка напред.

— Помощ! — изкрещя Олга Николаевна. — Крадец!

Лукашин замръзна и я заувещава уплашено:

— Недейте да викате, моля ви се!

— А ти недей мърда, стой там! — съвсем спокойно му отговори Олга Николаевна. — Сега ще си дойдат Надя и Иполит и ще те арестуваме!

— Иполит вече го няма! — усмихна се Лукашин.

— Защо? — обърка се Олга Николаевна.

— Разкъсах го на парчета и го изхвърлих през прозореца!

Реакцията на Олга Николаевна беше съвсем неочаквана. Възрастната жена изведнъж някак се отпусна и бавно се свлече по стената, явно губеше съзнание. Лукашин успя да я подхване, завлече я до дивана и я сложи да легне.

— Не се плашете! — успокои я той. — Имах предвид снимката.

Олга Николаевна с мъка си пое дъх и изпъшка:

— Иди оттатък, на поличката има едно жълто шишенце и до него чашка. Сложи ми трийсет капки!

— Валокордин ли? — попита Лукашин, докато тичаше за лекарството.

— Виж го ти колко бил образован! — учуди се Олга Николаевна. Седна и си оправи косата.

Лукашин се върна. Тя взе чашката и я изпи; миришеше на джоджен.

Лукашин внимателно я хвана за ръката, стисна китката й, напипа пулса.

— Правили ли сте си кардиограма?

— Имам… — спомни си Олга Николаевна — изместване вляво…

— Няма нищо. Това е от възрастта, всички го имат. Как сте с кръвното?

— Сто и седемдесет на сто.

— Взимате ли резерпин?

— Откъде ги знаеш тия работи? — зачуди се Олга Николаевна.

— Лекар съм.

Тя поклати глава.

— И се занимаваш с такива неща!? Не ти стигат парите ли?

Лукашин бръкна в джоба си, извади подпечатана рецепта, седна на масата.

— Сега ще ви изпиша едно ново лекарство за хипертония.

Олга Николаевна се възползва от това, че Лукашин седеше на масата и пишеше, без да й обръща внимание, стана от дивана и крадешком се промъкна до вратата.

— Може да си крадец, ама си грижовен!

Бързо изскочи в антрето и обърна ключа.

Лукашин чу щракването на ключалката и се обърна.

— Защо правите така? — Отиде до вратата и пъхна рецептата отдолу. — Вземете това, нека Надя непременно го поръча в аптеката!

— Отдавна ли я познаваш? — Фактът, че Лукашин назова дъщеря й по име, озадачи Олга Николаевна.

Лукашин взе да пресмята:

— Сега е седем… Аз дойдох у вас към единайсет… Значи се познаваме горе-долу от осем часа.

— И ти цяла нощ киснеш тук?

— Цяла нощ! — Лукашин взе китарата и прокара пръсти по струните.

— И как така Надя не те е изгонила? — попита Олга Николаевна.

— Сигурно не е поискала… Така мисля…