Марти Ларни
Прекрасната свинарка (6) (Спомените на стопанската съветница Мина Карлсон-Кананен)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Kaunis sikopaimen eli Talousneuvos Minna Karlsson-Kanasen muistelmia, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и форматиране
Analda (2017)

Издание:

Автор: Марти Ларни

Заглавие: Прекрасната свинарка

Преводач: Светослав Колев

Година на превод: 1962

Език, от който е преведено: финландски

Издание: второ

Издател: Издателство „Христо Г. Данов“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 1981

Тип: роман

Националност: финландска

Печатница: „Димитър Благоев“ — Пловдив

Излязла от печат: 31. I. 1981 г.

Отговорен редактор: София Яневска

Художествен редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Найден Русинов

Художник: Никола Марков

Коректор: Трифон Алексиев; Бети Леви

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2266

История

  1. — Добавяне

Глава пета

Веднъж през декември, когато Армас бе отишъл във фабриката, за да види как върви производството, в кабинета ми се яви правният съветник на Сепо Сиканен, асесорът[1] Енсио Хюпия, и ми предложи да ми продаде някои идеи. Знаех го още от времето, когато работех в „Потсику“, като приятен, но ненадежден човек, който бе дори пролежал кратко време в затвора за някаква простъпка. Затворът бе оказал върху него онова благотворно въздействие, което изпитват всички порядъчни хора, пред чийто взор се открива възможността да погледнат на живота през очите на птичка в клетка. Той беше още млад и съвестта му не се изразяваше само в страх от полицията, а патриотизмът му не се изпаряваше, колчем се стигнеше до облагане с данъци. Той ме предупреди доброжелателно, че неговите работодатели Сепо Сиканен и Симо Сяхля се готвели да ми нанесат съкрушителен удар. Бил предстоящ вносът от чужбина на големи количества евтино лепило за тапети, с което щял да бъде наводнен пазарът.

С усилие на волята успях да предам спокойно и безразлично изражение на лицето си и оставих тълкувателя на закона да продължи своя заплетен разказ. Навременно той поръсваше повествованието си със солчица и пиперец, като не пропусна последните клюки и скандали в „Потсику“, описа промените в семейното положение на служещите и най-новите похождения на главния директор, съобщи, че поддиректорът сменил марката на моливите и се спря на две тайни помятания, които бяха станали неотдавна. Енсио Хюпия беше още много далеч от онази възраст, в която всичко изглежда греховно и осъдително. Напротив, той проявяваше снизходителност към неизбежните слабости на обикновения човек и беше в състояние да влезе в положението на хората, които нарушаваха шестата заповед[2] или подправяха полици, както и оправдаваше касиерите, които забягваха заедно с касата. Но той ненавиждаше алчните и коравосърдечни обесници, чийто бог не е ни аллах, ни Буда, а мамонът; негодниците, на които са чужди тъги и радости, тревоги и разкъсващи угризения на съвестта. В тази категория включваше и своите господари, които навярно се бяха отнесли несправедливо с него и бяха унизили човешкото му достойнство.

— Ако Сиканен почнат да продават на подконкурентни цени, ти ще бъдеш принудена да спреш цялото си производство — натърти той тежко и завъртя с ръце плъстената си шапка, чиито поли бяха протрити по ръбовете.

— Сведението е много ценно — отвърнах сдържано, — но ти преди малко ми обеща да ми дадеш добър съвет.

— Да… Естествено. Само че…

— Колко искаш?

— Моля ти се, драга Мина, не ме разбирай криво…

— Бъди спокоен. Говори направо!

Енсио Хюпия заразхожда неспокоен поглед по пода и заувърта:

— От тая работа не очаквам нищо. Ти беше добра колежка. А и умна. В действителност единственият човек в „Потсику“…

— Вече не съм ти колежка. Можеш да говориш открито. Я да чуя! От казаното досега заключавам, че си решил да изкрънкаш от мене заем.

— Мина! — възкликна младият правист. — От тебе нищо не мога да скрия. Позна, че съм го закъсал като студент, а наближава Коледа…

— И трябва да направиш подарък на жена си — прекъснах го аз — и да купиш на децата играчки, с които после да можеш да играеш сам.

— Така е, Мина! Знаех, че ще ми помогнеш!

— Грешиш! Съвсем нямам желание да правя дарения. Искам само да сключа сделка. Постави условията си!

Енсио се взря недоверчиво във вратата, снижи гласа си и почна:

— До гуша ми дойде от Сиканен. Така ми е причерняло, че ще се махна тутакси, щом си намеря нова работа. Ако проявиш доверие в мене, и двамата можем да спечелим добри пари.

— Как?

— Ще осуетим кроежите на Сиканен. Ако действуваме задружно и бързо, ще измъкнем изпод зъбите им чуждите представителства на лепило и ще предотвратим коварния дъмпинг.

Посетителят ми извади от чантата си куп книжа, разстла ги пред мене на масата и продължи убедително:

— Всички проектодоговори са в ръцете ми. Ако си съгласна, те могат да бъдат прехвърлени на името на „Карлсоновата фабрика за печатарски мастила и лепило“.

— Не е ли опасно?

— Ни най-малко. Юридически всичко е съвсем безупречно. Наистина ще се наложи да сменя службата си, но ако ти речеш да ме препоръчаш някъде?…

Енсио Хюпия не беше книжник, нито фарисей, който лицемерно прикрива своя грях. Той разголваше без свян човешките си несъвършенства, малките си провинения и жаждата си за мъст. Доста се колебах, преди да приема сътрудничеството му, но след три месеца установих, че съм направила щастлив избор. Представителството на вносното лепило премина върху мене, а Енсио Хюпия стана правен съветник на предприятието ми. На няколко пъти подлагах на изпитание благонадеждността и верността на новия си юрисконсулт и резултатите излизаха все положителни. Беше роден чиновник и въпреки това не вземаше подкуп; не се червеше от бедността, защото изпитваше вътрешна наслада да се самоунижава. В семейния му живот имаше пукнатини: жена му се отличаваше с разсипничество, децата му бяха разхайтени, а сам той плащаше тежък данък на алкохола и на комара. Помъчих се да го накарам да се засрами от несъвършенствата си, та дано намери сили да се бори с тях. Отзивчивостта на другите към интимните му тревоги му носеше разтуха и го изпълваше с признателност към доброжелателите. Но Армас не можеше да търпи помощника ми, при все че Енсио ни завоюва всички пазари на лепило и замисляше нови настъпления против Сиканен.

Вследствие на разклатеното си здраве съпругът ми стана дълбоко вярващ. Взе да следи всички наши делови почини през погледа на страничен наблюдател и благонравен съдник. Стигна до непоколебимата увереност, че хората могат да бъдат разделени на два разреда: добродетелни и порочни, като естествено авторите на разграничението влизат винаги в числото на добродетелните люде.

Имотното ни замогване повлече подире си и грамада неприятни задължения: покани за коктейли, които означаваха изтезание за мазолите ми; нови запознанства, които минаваха под знака (на овехтели мнения; търговски дружества; кредиторски срещи; безсъдържателни словоизлияния; приеми и посещения). Току-речи, без да усетя и без да искам, влязох в кръга на висшето общество, чиито членове се подбираха по данните на годишника за плащаните от хелзинкчани налози. Минавах за богаташка и името ми почна все по-често да се споменава заедно с имената на две други стопански деятелки: едната произвеждаше спално бельо, а другата — детски пелени. И двете бяха търговски съветнички, знаеха да четат и да пишат, но не бяха съумели да си намерят мъж, макар и да бяха загубили моминството си така безвъзвратно, както и млечните си зъби. Тези мои посестрими ме облажаваха, че бях си обезпечила до старини другар и свързаните с това преимущества. Те не подозираха, че моят съпруг прилича на завещание, което носи разочарование на всички наследници; не допускаха, че стопанският съветник Армас Карлсон живееше последното си лято.

Пред първи май мъжът ми постъпи в болница. Силно напреднал рак в стомаха доведе бавна и мъчителна смърт. С каква удивителна твърдост и благост Армас посрещна приближаващия се край! Нищо не бе в състояние да помогне на нещастника. Парите бяха заставени да признаят, засрамени, пълното си безсилие…

Така ми беше чоглаво, че нямах охота да се занимавам с производството на клайстер, канцеларско лепило и ученическо мастило. Поверих управлението на фабриката на началника на кантората и на правния си съветник. Отказах се от всякакви приеми и посещения; прекарвах дните, а често и нощите до леглото на болния си съпруг. Ни веднъж той не се оплака, не падна духом, не заговори за смъртта. Чак сега опознах истинския му образ: беше великан по ръст и по душа, който никога не ме огорчи; незнаен поет, станал по недоразумение индустриалец.

Въобразявах си, че съм силна, мъжествена, способна да нося безропотно товара на живота. Излезе, че съм се лъгала. Когато наблюдавах безкръвното лице на Армас и очите му, потънали в черна бездна, усещах как се задушавам от вълнение. Плачех невъздържано, ридаех отчаяно. Той стискаше с чезнеща сила ръката ми и насърчително шепнеше:

— Бъди твърда, Мина! Трябва да бъдем твърди!

Спомних си мъдрите слова на една моя възрастна учителка от американското училище: мъжката твърдост е като велосипед; ако не го яздиш, ще падне на земята. Армас умееше да язди и той язди до последния миг. Всеки път, когато излизах от болничната стая, се силеше да ме ободри:

— Ще видиш, че утре ще бъда по-добре!…

Хелзинки не познава сладостната следобедна почивка на южните страни. Макар че юлското слънце бе напекло улиците, та човек се задушаваше от жега, а пладнешкият зной облагаше всички минувачи с потен данък, работата продължаваше да кипи навред: по фабрики, из магазини, в кантори, на открито, дори и в болниците…

Небето имаше наситен син цвят, сякаш невидим художник го бе боядисал неколкократно. Тук-таме се носеха набъбнали от горещината пересто-кълбести облачета на недосегаема височина, и на недостижима далечина. Градинките, които красяха големите булеварди, се бяха нагиздили със зеленото рухо на свежи листа и пъстрите шарки на отгледани в парници южни цветя. По алеите звънтяха безгрижни детски гласове. Трамваи и автомобили повтаряха с грохот и трясък безконечния разказ на шеметната бързина, на разяждащата делнична сивота, на сложните социални отношения, на човешките радости и скърби… и на съвременната цивилизация. Да, на цивилизацията, която намали умората на човешките нозе и увеличи обема на човешките страдания, която разшири кръга на обществените развлечения и ограничи възможностите за отмора…

Вече нищо не ме заставяше да бързам. Времето бе спряло своя ход. Животът бе сключил сделка със смъртта и всичко бе минато по книгите… Смъртта имаше своя неизменен курс на обмяна…

Беше лято във Финландия, лято в Хелзинки. Задух, миризма на асфалт, изпарения от изгорял бензин, пукотевица, олелия, блъсканица, трескавост и необяснимо желание да избягаш и да се спасиш от тази преизподня. Пръснатите нагоре-надолу из центъра градинки бяха китни оазиси, които превръщаха временно гробната действителност във вълшебен сън.

Не лелеех блянове, не хранех надежди, не преследвах цели, нямах вчера и утре, имах само мъртво, неподвижно днес.

Под сянката на липите се тулеше свободна пейка: отпуснах се на нея и направих студена математическа преценка, че скамейката, на която седях, се намира на еднакво разстояние от ресторант „Елит“ и от болницата „Мехиляйнен“. По това време в пивницата седяха на приказки някои от обитателите на художническото общежитие „Лалука“, може би Хелиня Свенсон-Тимари, навярно и Лаури Харла, докато в болницата умираха хора. Малодушните стенеха, а мъдрите си вземаха сбогом от живота с ведра усмивка.

Като от дъното на тъмен кладенец наблюдавах суетата около мене и всичко ми се струваше незначително и дребнаво. Бях самотна. Изпълваха ме само спомени, корените, на които опираха дълбоко в миналото. Човек изпитва най-силно липсата на своя другар, когато го загуби…

Срещу мене, на отвъдната страна на широката алея, се намираше друга пейка, която грееше от ослепителния блясък на младостта: петнайсет-шестнайсетгодишно момиче и шестнайсет-седемнайсетгодишно момче бяха, сякаш несъзнателно, развързали възела на току-що покълнали желания. Юношата още се бореше с мутацията на гласа и цвилеше необуздано като десет жребчета. Девойката беше в онази възраст, когато нервните центрове пораждат приятни усещания на повишено самочувствие в целия организъм, когато всичко е ужасно възбудително, когато човек може „да си умре от смях“ или „да полудее от щастие“ и когато възклицанията „ах“ и „ох“ са неразделни спътници на душевните вълнения.

Почнах да наблюдавам малкото миловидно зрелище, в което здравите желания очакваха да бъдат заситени. В това не виждах нищо осъдително и противоестествено. Нежни милувки и целувки с романтичната светлина на месеца посред бял ден в летния пек, влюбени погледи, невинни преструвки и закачки, повърхностни слова и възгласи. Нищо повече. Всичко беше толкова привлекателно, че човек би могъл дори да си го запише на магнитофонна лента. Всичко беше красиво, защото допадаше на самата двойка. То ме ободри и насърчи: законът за инерцията си оставаше все в сила.

Погледнах машинално часовника си и станах, хвърлих бегъл взор към боядисаните в зелено стени на болницата „Мехиляйнен“ и с провлечени стъпки тръгнах по тротоара. Бях победила страстта да бързам, но не бях превъзмогнала горестта. Когато се отпуснах на прашната седалка на таксито и казах на шофьора къде да ме откара, стори ми се, че нечий глас ми прошепна на ухото:

— Трябва да бъдем твърди! Бъди твърда, вдовицо моя…

 

 

Не мина и седмица от погребението на мъжа ми, когато роднините му се явиха, за да се осведомят за съдържанието на завещанието. Не можех да си представя, че Армас имал толкова много сродници и което беше най-чудновато, че всички бяха внезапно изпаднали в крайна нищета. За съжаление не успях да утеша опечалените роднини на съпруга ми, защото той бе оставил цялото си имущество само на мене.

С триста мъки се отървах от сродниците на Армас, когато ме навалиха други просяци. Многобройни светски дами искаха да узнаят какви суми мъжът ми беше завещал за благотворителни цели. Загубилата сексапила си госпожа О. намираше за невероятно, че Армас Карлсон не бе си спомнил в своето завещание за милионите дечица от остров Борнео, „които нямали и парцалче на гърба си“. Съпругата на търговския съветник Б. бе уверена, че е заделена „тлъста сума“ в полза на съюза „Господарки на семейното огнище“, който се бореше за правата на жените. На свой ред жената на главния директор Ф. очакваше щедър дар за току-що основаното дружество за защита на индианците, което си бе поставило за благородна задача да спаси североамериканските индиански племена от заплахата на алкохола и туберкулозата. Оказа се, че и представителите на църквата, разните верски секти, културно-просветните фондации и на мисионерските братства бяха търпеливо изчакали мъжът ми да умре, за да получат своя пай от плячката. За тяхно огорчение попарих всичките им надежди със собствените думи на Армас Карлсон:

— Не давам помощи за благотворителни цели, понеже по-голямата част от средствата се изразходва за чиновнически заплати или се злоупотребява.

Създадох си, разбира се, цяла камара врагове, които ме обвиниха в ненаситна алчност. Според обвиненията им бях отнела залъка от устата на сираците и вдовиците. Когато признавах истината, а именно че от съпруга си получих само куп несъбираеми вземания, вехти мебели и фамилното му име, всички ме наричаха цинична магнатка със сърце, твърдо като диамант. Когато замълчавах, неприятелите ми озлобено се развикваха, че съм нечувано безочлива.

По онова време ми беше непоносимо тежко да седя в кабинета си и да отговарям учтиво на съболезнованията на деловитите ми познати. Има хора, които свикват от деца с възгледа, че е изгодно човек да се преструва. С колко много лицемерно съчувствие се сблъсках сега навред!

Симо Сяхля ми изпрати една орхидея в дълго писмо, в което хитро ме подпитваше какво възнамерявам да правя за в бъдеще. Прибавената под последния ред забележка съставляваше най-съществената част от проточеното послание:

„П. П. Сега, когато всичко се уреди така добре, надявам се, че ще подновим деловата връзка.“

Минният съветник Карюла изрази състраданието си горе-долу като топлокръвно животно:

„Помогнах ти да стъпиш на крака, когато беше жив мъжът ти. Готов съм и сега да разсея леката ти тъга. Определи място и час.“

Бившият ми ученик Харас К., който преподаваше математика в една от столичните гимназии, ме утеши с обяснението, че се раждат повече хора, отколкото загиват от автомобилни злополуки; а тъй като измежду новородените броят на момчетата е по-голям, смъртта на моя съпруг само е намалила статистическата диспропорция.

Още веднъж ми стана ясна печалната истина: човек е сътворен от прах, ала за чувствата и желанията му няма граници.

Единственият другар, с когото можех да разменям мисли в онези тежки мигове на тежка угнетеност, беше правният съветник на моето предприятие — Енсио Хюпия. Той съзираше доброто като далечно очертание, към което не си струва трудът човек да се стреми пряко сили, но не клонеше преднамерена и към злото, което му беше винаги под ръка. Често забелязвах, че страхът от сатаната го караше да обича бога, а уплахата от ада го правеше да мечтае за рая. Енсио намали употребата на алкохол до краен предел (престана да пие през работно време) и се излекува напълно от страстта към комара. В „Потсику“ той беше мистър Хайд, а сега се превърна в миловиден доктор Джекил[3], когото не се поколебах да назнача на освободеното поддиректорско място във фабриката ми.

Бележки

[1] Асесор — име, което се дава във Финландия на членове на колективен съд. Титлата се запазва и след като напуснат съда. — Б.пр.

[2] Според преданието господ се явил на староеврейския законодател Мойсей и му продиктувал „десетте божи заповеди“, които били издълбани на две каменни плочи (скрижали). Шестата заповед гласи „Не прелюбодействувай“. — Б.пр.

[3] Доктор Джекил и мистър Хайд (изд. 1886) — роман от английския писател Робърт Луис Стивънсън, в който е описано раздвоение на личността: денем порядъчен учен, нощем — престъпник. — Б.пр.