Марти Ларни
Прекрасната свинарка (12) (Спомените на стопанската съветница Мина Карлсон-Кананен)

Глава единадесета

Неуспешният опит за производство на дървесна захар едва не накърни доброто и неопетнено име на концерна „Карлсон“. Някои вестници се мъчеха всячески да очернят предприятието ми, ала за щастие Енсио спаси положението в последния миг. На пазара пуснахме захарин. Същевременно създадохме малка фабрика за тенекиени изделия, която почна да приготовлява практични и художествено украсени кутийки за захарин. Забогателите през войната видни граждани купуваха кутийките от златарските магазини, а сиромасите, които разчитаха на двете си ръце, си набавяха нашите евтини, но не по-малко качествени произведения. От кумова срама половин на сто от чистата печалба предназначихме за благотворителни цели.

Печалната слава на Лукреция Борджия^[1] е надживяла нейната омайна прелест. За репутацията си и за красотата си никак не се тревожех. Бях вече на четиридесет и две години, а все още не употребявах средства за разхубавяване. Реномето ми пък грейна най-сияйно, откак себеотрицателно заслужих на народа.

Един божи ден ме уведомиха, че пристигнали няколко парахода с храни, кинкалерия и разни материали от военните излишъци на Съединените щати. Шоколадът, пушената сланина, маслото против комари, кремът за бръснене, кока-колата, талкът, илюстрованите картички и войнишките обуща щяха да се разпродадат лесно, но в купищата стоки се срещаха и изделия, за които трудно можеха да се намерят купувачи.

— Мадам Карлсон-Кананен — започна помощник-министърът, на когото бяха поверили разпределението на военните излишъци, — не бихте ли желали да ни услужите? Министърът Z. ме посъветва да вляза във връзка с вас. Вие играете такава ръководна роля в промишления и търговския живот на страната, че положително бихте могли да ни дадете полезни указания.

— За какви стоки става въпрос? — запитах сановника, който правеше впечатление на човек искрен и с широко сърце. Прическата му, вместо и да бъде сресана към тила, висеше над ушите и слепите му очи.

— Нито търговците на едро, нито, търговците на дребно са съгласни да наредят по полиците си изделия, които са предназначени за горещите тропически страни, като боздугани против змии, мехлем против пясъчни бълхи, средства за балсамиране и японски буквари…

— На кого ли пък във Финландия са притрябвали такива неща! — възкликнах съчувствено. — Те и за мене не представляват никакъв интерес.

— Слава богу, произведенията от този вид са съвсем малко и в краен случай ще ги подарим на някое мисионерско братство, за да попълни музея си. Но има и стоки, които са в грамадни количества и по отношение, на които именно бих желал да се допитам до госпожа стопанската съветница…

— Не стопанска съветница, само госпожа…

— Извинявайте… извинявайте… Бях уверен, че ви е вече съобщено… Тю-ю, че несъобразителност… Значи, още се пази в тайна…

За да прикрие объркаността си, той запрелистя списъците на стоките и продължи:

— Когато човек купува на търг изоставено наследство, получава заедно със сребърните прибори фикус и стол-люлка. Ние също, така да се изразя, придобихме неподбрано имане и сега се чудим какво да правим всички тези фикуси и люлеещи се столове. Картинно казано, разбира се. В магазията на митницата се търсят купувачи за две огромни партиди: едната се състои от канадски ски, а другата — от твърд филц.

— Филц! — изненадах се аз. — За него поне би трябвало да се явят желаещи.

— Да, явиха се, но министерството реши да продаде двата вида стоки обвързано. Следователно, ако купите ските, длъжни сте да вземете и филца и обратно — ако ви интересува филцът, ще трябва да отнесете и ските. Не се усмихвайте, госпожо. Решението бе постановено единодушно и сега нищо не може да го отмени.

Не посмях да будя надежди у събеседника си, докато не видя мострите и не поговоря с мъдрия си съветник Енсио Хюпия. Ала избрах неуместен час за разискване, в ранно утро, когато повечето от мъжете са кисели и сънливи. Неслучайно разумните мъже стават артисти, та да могат да си поспиват до пладне. На Енсио не се налагаше да сменява професията си, а да не прекалява с пиенето до полунощ, защото колкото по-високо се покачваше настроението му вечер, толкова по-ниско то падаше утрин. Когато споменах пред помощника си за ските и за филца, Енсио се хвана с двете ръце за главата и изохка:

— Ох, сестро! И без това ще ми се пръсне главата! До гуша ми дойде от тая благотворителност! Решавай сама. Във всеки случай аз не съм съгласен.

Нямах право да коря сътрудника си, понеже ако двама души са винаги на едно и също мнение, единият по необходимост ще бъде излишен. При мъжете има и друга особеност: те по природа не само ламтят за власт, но са готови, за да запазят божественото си самочувствие, да се противопоставят на всичко, което предлагат жените. Погрешното възпитание кара мъжете да очакват от жените единствено: любов, покорство и преструвки.

Затова се зачудих твърде, когато Енсио Хюпия се яви следобед в кабинета ми с пламнали очи и светнало от радост лице. Той се извини за утринната си раздразнителност („Какво да правя, като толкова ме болеше глава?“) и се похвали, че взел мостри от ските и филца…

— Пътем за аптеката…

Енсио обаче не беше се ограничил само да получи образци, а бе смогнал да свика за вечерта в предприятието ни съвещание с цял куп лица и специалисти в областта на ските и на шапкарския филц. Беше поканил като наблюдател и завеждащия рекламата на концерна Олави Хеймонен, който неотдавна бе успял да издаде първата си стихосбирка. За да ознаменува паметното събитие, галеникът на музите си беше оставил мустаци и си беше купил бастун. В една от по-нататъшните глави на спомените си ще разкажа нещо повечко за този чудат несретник. Тук само ще отбележа, че се бе родил поет и в това се криеше неговото нещастие.

Вещите лица дадоха меродавните си заключения — естествено срещу прилично възнаграждение. Плановият отдел на предприятието ми заживя напрегнати дни на благословен труд, който заемаше и част от извънработното време на служещите. Залежалите излишъци преминаха в собственост на концерна „Карлсон“. За ските тутакси се явиха купувачи. Продадохме пет хиляди чифта на управлението на държавните горски стопанства в Северна Финландия. То щеше да използува ските, за да направи лавици за сушене на обуща в бараките на горските работници, за да подмени дъските на продънените нарове, за да издялка клечици за чистене на лули, за да скове показалци на пътищата, за да приготви дъски за гледане и за да нацепи трески за подпалки. Един-единствен лесовъд се опита да използува ските за първоначалото им предназначение, ала се озова в болницата. В болничния му лист бе отбелязано с нечетлив почерк: fractura femoris complicata, което ще рече: сложно счупване на бедрената кост вследствие на падане със ски.

Единадесетте хиляди чифта ски, които ни останаха, продадохме на мебелната промишленост. Един архитект, специалист по вътрешна украса, находчиво откри, че след малка преправка и преработка ските могат да бъдат употребени за облегалки на градински столове. Затова с чувство на задоволство прочетох във вестниците примамливата обява: „Шлагерът на великия запад! Най-после във Финландия!“

Но да се намери пазар за филца излезе несравнимо по-трудна работа. Представителите на домашната шапкарска промишленост заявиха, че е невъзможно да се произведат качествени шапки от купения материал, защото бил „твърд филц“, който военните използували за под на палатките си в тропиците. Между познавачите на въпроса, към който се обърнахме за препоръки, имаше и един стар руснак. Той упражняваше занаята още от царско време, притежаваше мъничка шапкарска работилничка във Валила и си бе запазил вече гроб в Малми. Той ни увери, че от нашия филц могат да се направят единствено бомбета, каквито в наши дни са на мода само в Лондон и каквито се виждат на мъжките глави в по-старите снимки. Именно този императорски шапкар даде на Енсио Хюпия блестяща идея, която той ми съобщи една вечер подир работно време:

— Мина, можеш да ме поздравиш. Еврика.

— Да не си открил и ти Архимедовия закон?

— Нещо по-важно! Навярно ти е направило впечатление, че цял ден не се мярнах в кантората?

— Предположих, че си се запил някъде…

— Не, не позна. Бях зает с важно съвещание. От идната седмица акционерното дружество „Шапкарска фабрика Петерсон & Кумпулайнен“ почва да произвежда по поръчка на концерна „Карлсон“ шапки, но не обикновени шапки, а цветни бомбета: кафяви, сиви, сини и зелени. Първата партида ще възлезе на двеста хиляди броя.

— Що за небивалица! Няма да подпиша договора!

— Мина, изслушай ме. Това е рядък келепир! Филцът не ни струва нищо, защото му изкарахме парите от разпродажбата на ските. Ще заплатим само за изработката. Вдругиден ще получим мострите, а договора можем да подпишем и подир седмица…

— Ти си инфлусичав. Очите ти са се зачервили.

— Не ставай опърничава!

— Хванала те е психичната инфлуенца, Енсио! По-добре върви си лягай…

— Така ли! Чукай си тогава по главата тоя калпав филц! Ти напоследък си станала една такава страхопъзла, че… че… ще повехнеш от добродетелност.

За пръв път виждах Енсио Хюпия в такова възбудено състояние. Той зафучи молива си, скочи от стола, изправи се пред прозореца и се втренчи в безлюдната улица. Домиля ми за него. Наистина беше приятно и ободрително да работя с мъж, който ни веднъж не показа, нито издаде, че умът му бяга по жените. Кой знае дали у помощника ми не бе настъпила преждевременна старост, понеже в ресторанта се интересуваше единствено от листа на напитките, без дори да забележи привлекателността на келнерката, а на плажа четеше вестник.

Оставих правния си съветник спокойно да зяпа през прозореца и взех да разглеждам книжата си. Най-сетне бурята в душата на Енсио стихна и той прошепна разкаяно:

— Мина…

Вдигнах очи и запитах:

— Какво има?

— Като че те пообидих преди малко?

— Да, обиди ме.

— В такъв случай прося извинение. Но и ти ме докачи.

— Значи сме квит?

Помощникът ми замълча. Каква наслада изпитвах при мисълта за женското си превъзходство! Благородството на мъжете се изразява в предварително замислени постъпки. Те наричат поведението си нравствено. Жените пък винаги отгатват намеренията на мъжете. И това заслужава да се нарече вътрешно прозрение.

Търпеливо изчаках сътрудникът ми да пристъпи отново към пламенното изложение на въпроса, който го бе погълнал всецяло. Енсио не закъсня да го стори. В същност планът заслужаваше да бъде одобрен, но аз се ядосах, най-вече защото помощникът ми бе уредил всичко и едва ли не сключил договор, без първом да поиска разрешение от мене. По-късно си дадох сметка, че бях се разсърдила от чисто себични подбуди. Приличах на човек, който се гневи, че не му се удава да прилепи към дупката на ключалката едновременно и окото, и ухото си.

Концернът „Карлсон“ пусна на пазара едно изделие, което се оказа с исторически последици. Привлякох на служба двама модни специалисти и тринадесет търговски пътника, на които обезпечих работа поне за половин година. Щом акционерното дружество „Шапкарска фабрика Петерсон & Кумпулайнен“ приготви първите пробни бомбета, ние се заловихме с шумна реклама. Представянето на новия моден артикул се извърши в ресторант „Адлон“, където поканихме отбор представители на администрацията, стопанския живот, модния и артистичния свят, както и редакторите на всекидневниците и седмичниците. Министърът Z., който междувременно бе напуснал министерското кресло, и съпругата му госпожа Шарлоте (по баща Примас-Тьотерман) се нагърбиха с покровителството на тържеството. Модното ревю бе открито от търговеца на шапки, търговския съветник Сулеви Виртанен (член на управителния съвет на акционерното дружество „Шапкарска фабрика Петерсон & Кумпулайнен“). Той даде думата на председателя на Съвета на шапкарската мода, господин Виено Карвонен, който прочете пред знатните гости поема, написана в бели стихове със свободен ритъм от нашия завеждащ рекламата Олави Хеймонен. Литературното четене премина в задушевна коктейлна обстановка. Тъй като в архивата си съхранявам добре запазени преписи от най-забележителните творби на поета Хеймонен, ще си позволя да възпроизведа няколко достойни за запаметяване стиха:

Господин министре, господа и дами,

точките ви от купона бързо чезнат

за чорапи, панталони, ризи.

Ето радост и за вас: без купон

украсете си главата

със венеца на твореца —

новомодни шапки,

ту кафяви, ту зелени, че и сиви, сини

бомбета, бомбета, бомбета!

С модата във крак бъдете!

Бомбе и вие си купете!

Йес сър, йес сър, йес сър!

Без купони, без купони!

След като празненството завърши, всеки от присъствуващите господа получи даром по едно ново бомбе и сноп хвърчащи листчета. На другия ден във всекидневниците (в някои дори на първа страница) се появиха най-топли и възторжени изказвания за епохалната новост в модата на мъжките шапки: цветните бомбета. Провинциалният печат зае от колоните на столичните вестници дописки и снимки за ревюто. В новините на радиото се помена за „западни повеи в света на мъжката мода“ (този намек предизвика политически спорове, които увеличиха разногласията между партиите и продажбата на бомбета). В издавания от министерството на общественото снабдяване бюлетин „Седмично разпределение“ се съобщи, че цветните бомбета ще се продават без купони, но не повече от три броя на домакинство, като за целта ще се правят служебни отметки в личния купон на всеки купувач.

В календара на Дружеството за народна просвета срещнах веднъж следната мъдрост: „Мислещият човек не може да бъде стадно същество.“ Тази дълбока сентенция ми идваше постоянно наум, колчем Енсио ми докладваше хода на разпродажбата. Със задоволство установявах, че жените влагат личен вкус, когато следват прищевките на модата, а мъжете се увличат от униформата. Цветните бомбета бяха неписан закон, на който всички мъже се подчиняваха безропотно. Те се осланяха на обявите, които ковеше лукавото поетче. Във вестниците се явяваха реклами — пред текста, в текста и зад текста. Те бяха съставени в стила на великия запад и се придружаваха от снимките на знаменити боксьори-професионалисти, актьори, шлагерни певци, държавници и майстор-готвачи с бомбета на глава. Най-съвършената словесна техника на модерната продажба завладяваше всеки ум:

„О кей, сър!^[2] Купи си и ти бомбе! Не изоставай от западния стил. В тоя час шапката «Робърт Тейлър Стайл»^[3] е шапката на всеки финландски джентълмен! Само магаретата днес се разхождат без бомбе «Робърт». О кей, сър! Йес, сър! Облечи се ъп-ту-дейт^[4], купи си на часа бомбе «Робърт»! Следвай модата, сър. Не оставай без бомбе! «Робърт Тейлър Стайл» е корона за модерния мъж!“

Олави Хеймонен оказа неоценима услуга на финландците, като ги запозна с модната терминология на английския език. Бомбетата „Робърт“ станаха търговският гвоздей на сезона, символ на мъжкия стаден дух и пробен камък за претрупаните гардероби в театрите и ресторантите. Макар и разменната стойност на бомбетата да беше сравнително ниска, всекидневно в отдела „Разни“ от „Малките обявления“ на вестниците се явяваха стотици съобщения, които започваха със следните класически думи: „Разменено бомбе…“

Ако в рекламите за бомбетата бяхме заговорили за фински изделия, за фински труд и за финска мода или ако им бяхме дали някакво домашно име, например шапки „Мати“^[5] или капи „Калевала“, щяхме да произведем две хиляди броя и да продадем не повече от триста и осемдесет парчета, защото според една статистика във Финландия имаше точно толкова истински родолюбиво настроени мъже, които в изблик на висша самопожертвователност купуваха винаги само родни стоки, заявявайки всеки път, че ги купуват за последен път. Ала Енсио Хюпия, на когото принадлежеше хрумването за стила „Робърт Тейлър“, и Олави Хеймонен, който превъплъти идеята, познаваха по-добре от мене своите сънародници: на тях трябваше да им се предложи нещо чуждестранно с чуждестранни жестове и слова. Полъхът на космополитизма проникна до сърцето на най-затънтените и глухи краища. Когато стопаните и ратаите от загубените в степта имоти отиваха в близкото село или съседното градче, за да си набавят произвежданата от чисто финско дърво ракия, те не пропускаха да си купят от кооперативните магазини и шапките „йесири“ или „ропе-стуле“^[6]…

Измежду познатите ми хелзинкчани единствено асесорът Енсио Хюпия и завеждащият рекламата на концерна „Карлсон“, поетът Олави Хеймонен, не наложиха на главата си цветни бомбета. Изглежда, искаха да оригиналничат или се харесваха и без бомбета по подобие на войнствения църковен княз от епохата на Възраждането кардинал Федерико Сансеверино, на когото се приписват тези мъжествени думи:

„Трудно мога да определя дали тялото ми е съвършено, понеже краката ми не са така пъргави, както бих желал. Ала от горната половина на трупа и от главата си съм напълно доволен.“

За шест седмици във Финландия се разпродадоха триста и четиридесет хиляди шестстотин и седемдесет бомбета „Робърт“, много по-голямо количество от това на найлоновите фусти, които излязоха на мода дванадесет години по-късно. Въпреки нашите усилия не успяхме обаче да задоволим нуждите на всички мъже, тъй като се свърши филцът. Дирекцията на външната търговия с готовност ни даде разрешение за внос на филц (някои от чиновниците в Дирекцията не бяха успели да си купят навреме бомбета „Робърт“), но от страната-производителка се получи кратък недвусмислен отговор:

„Всички количества филц от военните излишъци изпратени в изостаналите азиатски страни за подпомагане гладуващото население. Ново производство може да се очаква само в случай на нова война.“

Операцията „Бомбета“ донесе на концерна „Карлсон“ десетки милиони марки печалба. Енсио си купи американска кола, а аз станах собственица на петролоносач с шест хиляди тона водоизместимост. Повече не можех да се отказвам от почетното звание стопанска съветница, както и от желанието да си поръчам нов хороскоп. Обърнах се към един астролог, фински швед, който бе изпаднал в голямо парично затруднение. Той ми разкри, че на звездите бе отбелязана следната орисия:

„Намиращите се помежду си в противоречие влияния на планетите се мъчат да осуетят вашите замисли. Не сваляйте оръжието, а заминете на далечен път, който ще ви се открие в близко бъдеще. Под тези знаци през вас ще премине гореща вълна на щастие и всеки ще завиди на големия ви успех. Честит ден — сряда, честит час — петък, 23,50 часа.“