Марти Ларни
Прекрасната свинарка (2) (Спомените на стопанската съветница Мина Карлсон-Кананен)

Глава първа

Мнозина измежду близките ми познати (истински приятелки и приятели нямам), които с широка ръка съм подпомагала в продължение на години, сякаш за да ми засвидетелствуват своята признателност, неведнъж ме убеждаваха да напиша спомените си. Винаги се противопоставях твърдо на внушенията да правя изповеди, в искреността, на които всеки би имал право да се съмнява. Ласкателствата приличат на парфюмите, които упояват с благоуханието си, но не могат да се пият. Затова ме обхващаше чувство на погнуса, познатите ми почваха да се удивляват препалено на запазената ми външност, на сбирките ми от скъпи накити, на щедрата ми благотворителност и се провикваха едва ли не просълзени:

— Драга Мина, непременно да напишеш спомените си! Толкова си видяла и преживяла! На всички си известна като изтънчена и начетена жена! Та ти си истинска лейди!

При тези излияния се преструвах на дълбоко трогната (нима животът не представлява низ от непрекъснато сменящи се роли?) и благодарях на познатите си за милото им внимание, при все че, за да бъда честна пред себе си, трябваше да им отвръщам: „Хе-хе! От този тамян, с който ме кадите, скоро душата ми съвсем ще почернее. Напразно се напъвате! В зимника ми има току-речи неизчерпаем запас от качествен коняк и отлежало уиски, а шофьорът ми ще ви отведе по домовете ви, щом почнете да залитате и да губите нишката на мислите си…“

Съчувствувам напълно на нещастниците, които, попаднали в скучна компания, жадуват за усамотение и се оттеглят, макар и за миг, в тоалетната. И на мене животът сред хората, или по-правилно светският живот, взе да ми досажда още преди три години. Затова се отдръпнах навреме. Знаех, че съм лейди, но винаги съм се страхувала да не ме нарекат някой ден grand old lady^[1].

И така, както изтъкнах вече, познатите ми ме подканяха да напиша спомените си. В същност те не очакваха, че ще изпълня препоръките им. Бяха убедени, че не ще дръзна да се ровя в миналото си, без да се допитам до правния си съветник, или че не ще съумея да разкажа увлекателно неща, които по своята природа никак не са увлекателни. Така си мислеха моите ласкатели и това свидетелствува, че мозъците им са напълно закостенели. Не ме познават те и не подозират, че моята репутация не бе изградена на пропуснати възможности.

И ако сега, в разрез с предишните си възгледи, седнах на пишещата машина, за да обрисувам надълго и нашироко случки, някои от които дори са неприятни, сторих го по следните причини:

От известно време долавям как озлобен говорещ хор надига бесен клеветнически вик и ми се иска да заявя на всеуслушание, че не се скрих в уединената си мидена черупка, за да разговарям насаме с гузната си съвест, а за да избягам от женската завист и мъжката глупост. Ще се помъча да докажа, че и жената може да бъде обществено надарена и да играе добре и естествено характерни роли, за които й се ръкопляска.

През последните години прочетох цяла грамада мемоари и с разочарование установих, че за този род съчинителство не са необходими особено ценни суровини. Авторите на спомени насилват паметта си, защото е модерно да се пишат такива творби, а навярно и считат за непоправима беда опасността да отминат, без поколенията да узнаят нещо за незаменимата им личност, живяла в една толкова напредничава и културна държава. Те забравят, уви, че във Финландия гробищата са пълни с останките на хора, които на времето си също са мислили, че светът не би могъл да съществува без тях.

Сто и петдесетте тома спомени, които погълнаха петстотин дни, за да бъдат прочетени, и които библиотекарката ми тактично и незабелязано отнесе на тавана или на антикварите, така си приличаха, че прекрасно биха могли да бъдат написани от един и същ човек. Основният им отличителен белег е, както за поезията на Ерко^[2], нравствената чистота. А авторите им! Ах, едва ли би било възможно да се намерят в нашата малка страна много такива себеотрицателни, благородни, прилежни, способни, образовани, мъдри, човеколюбиви, скромни, смирени, доблестни, патриотични и творчески личности! Случи ли се по духовния им образ да има луничка, която го загрозява, или брадавичка, която дразни естетите, четката на спомените бързо засипва петната с праха на забвението. А ако мемоаристите са лежали в затвора за измяна или за подстрекателство към бунт, за укриване на облагаеми доходи или за мъжеложство, в спомените тези незначителни прегрешения добиват лъчезарността на граждански добродетели, за които се иска благословията на читателя.

Много мемоари приличат на защитна реч пред съда или на обществена баня: предназначението им е да измиват нечистотиите. Авторите на спомени сами се изобразяват като небесни ангелчета, които черпят помисли от въображението, хранят душата си с благочестиви блянове и бягат от всякакви земни съблазни. Нравствените им подбуди са възвишени; деянията им са винаги праведни не защото извършителите им очакват вечно блаженство, а защото съзнават какво е праведно.

Да си призная откровено, не съм в състояние да се добера до такива висоти. Аз съм себична и себичността ми се подхранва от всичко. Продължавам да полагам грижи за краката си само за да мога да нося много тесни обувки. Не откривам в себе си ни най-малки признаци на старост: винаги съм заета повече с мисълта за външността, отколкото за здравето си. И аз си имам своите непоколебими принципи: предпочитам да дарявам, вместо да давам в заем, понеже и в двата случая цената е една и съща. Не се считам за безнравствена, при все че моята нравственост не се ръководи от повелите на лютеранския катехизис. Нямам писателски заложби, както пък някои писатели нямат спомени. В продължение на двадесет години най-любимата ми книга беше чековата книжка, в която се намираха за мене и за близките ми познати псалмите на стопанската деятелка. Писателската ми дейност се ограничаваше до подписването на делови писма, на търговски договори и на чекове; написах и две любовни писма, които не изпратих. Не разбирам модерната поезия и картините на Пикасо, защото трябва да гадая съдържанието им.

Когато се наложи да се явя на някое тържество, вестниците поместват снимката ми с еднообразно обяснение, което почти винаги започва с думите: „Добре познатата дарителка и културно-просветна деятелка…“

От снимката си обикновено съм доволна, но от пояснението ми се повдига и тъй като имам лошия навик да ругая, възклицавам гласно: „По дяволите, що за гадост!“

„Добре познатата…“ Дума да не става! Добре позната, която никой не познава! Знаят ме, защото за лице раздавах наляво и надясно пари. Случайността ми поднесе богатство, а околната среда ме зарази с предразсъдъците си. Понеже е твърде вероятно след смъртта ми някой бледолик рицар на перото или лековерен новак в хуманитарните науки да се помъчи да опише живота ми, сега желая доброволно и съвсем безкористно да приготвя сухи дърва за готвача, който един ден ще се реши да сготви биографията ми. Иначе какво ще може да научи за мене? Единствено онова, което е отбелязано в справочника „Кой какъв е?“^[3] и в няколко отметки из регистрите за гражданското състояние. Ала от такива дреболии гозба не се сготвя. Нима не ще се съгласи с мене читателят, щом отвори справочника „Кой какъв е?“ на буквата „К“ и намери само следното:

Карлсон-Кананен, Мина Хермина Ернестина,

стопанска съветница, Хелзинки. Род. Вирджиния

(щат Минесоута, САЩ 19. IX. 04). Родители: Борис

Баранаускас, полковник, съдържател на пивница, и

Наталия Густайтис. Съпр.: 1) Армас Карлсон,

индустриалец, 34 — 36; 2) Кале Кананен,

минен съветник, 39, разв. 40. Изучавала езици.

Стопанска съветница 46. Увлеч.: пътешествия и

сбирки от накити.

Познавам стотици хора, които изгарят от любопитство. Желаят да научат нещо из миналото ми, сякаш за да могат да проникнат по-добре в настоящето ми. Отвреме-навреме над мене се излива порой от слухове, подир, които следват полицейски отряди от неприятни подозрения. Най-злостните разпространители на сплетни са мъжете, чиито мисли са заети със спекулации, измами и престъпления против живота. Жените се чувствуват по-сигурни в областта на брачните изневери, любовните приключения, изнудванията и абортите. Единственият човек измежду познатите ми, който е сравнително добре имунизиран против шарката на любопитството, е старата ми готвачка Ловиса, ограничена и трогателно простодушна женица. Тя намира в готварската книга ключа на всички загадки, които я вълнуват.

В действителност почти няма какво да скрия от живота си. На всички е известно, че годините ми все още клонят повече към петдесетте, отколкото към шестдесетте. Без да изпадам в самовлюбеността на красавеца Нарцис, ще се осмеля да заявя, че имам добре запазена външност. Благодарение на високия си ръст (сто седемдесет и три сантиметра) изглеждам много стройна, макар и да тежа около седемдесет килограма. Гръдта ми е заоблена и стегната, кожата на ръцете — мека, гушата — гладка и без гънки. По лицето ми няма ни една бръчка, ни едно отпуснато мускулче. Крайно съм задължена на Елизабет Арден^[4], на Хелена Рубинщайн^[5] и на Макс Фактор^[6], които поддържат женския чар дори и тогава, когато страстите почват постепенно да изпепеляват.

Никога не съм се срамувала от потеклото си. Родителите ми бяха литовци. Баща ми е служил като военен в царска Русия, достигнал е чин полковник, сетне бил замесен в някаква афера за подкуп и уволнен. В разцвета на силите си бил, когато се преселил в Америка. Понеже владеел езици, постъпил на работа като сервитьор в пивницата на американския литовец мистър Густайтис. Там се залюбил с дъщерята на господаря, която му станала законна съпруга два месеца, преди да се родя аз. Следователно аз съм американка по произход.

Бащата на майка ми бил недъгав: страдал от задух, придобит в каменовъглените мини, и от професионалната болест на кръчмарите — хроничен алкохолизъм. Той, както са ми разправяли, бил особено пристрастен към мексиканския ром, който предизвиква тежки психически разстройства. Дядо ми си внушавал, че е ту Абрахам Линкълн, ту Иван Грозни. За щастие, малкият шут господен завършил земния си път на връх Коледа 1904 година и пивницата преминала в собственост на майка ми под управлението на баща ми. Две години по-късно баща ми получил американско гражданство и първите пристъпи на критическата възраст — не можел повече да бъде верен на съпругата си. Бракоразводът на родителите ми приключил просто идеално: аз и пивницата сме се паднали на майка ми, а баща ми получил домашната прислужница и куфарите.

Борис Баранаускас, тоест баща ми, за когото съм запазила още жив спомен, си стегнал багажа и заминал с втората си жена за Калифорния. Нищо повече не се чуло за него. Възможно е и да го е погълнала разтворилата се земя по време на голямото земетресение в Сан Франциско или да е станал жертва на пламъците при последвалия пожар.^[7] Твърде странно, но никога не съм тъгувала за баща си, дори тогава, когато майка ми разправяше за него увлекателни истории и вадеше от дъното на сандъка си стара фотография с лика на полковник Борис Баранаускас, напомнящ образа на каро поп. Според майчините ми слова баща ми бил русокос красавец, снажен като Петър Велики, ала с неспокойна природа.

Едва бях навършила пет години и получих нов баща. Този път майка ми взе, сякаш за опит, финландец и на всичко отгоре хяменец^[8], който беше тридесет години по-възрастен от нея. Навярно бе познал „щастлива“ любов, защото бе останал стар ерген. Наричаше се Виктор Кейн (преди това Вихтори Кейнянен от Тулос) и бе работил дванайсет години в железодобивните мини в Минесоута. Беше превъзходен човек, кротък и едър като слон, но необщителен. Мечтата да забогатее го помамила в Америка, ала надеждите му останали само блян. Тъй като от английския език бе усвоил едва няколко думи, майка ми и аз се принудихме да учим фински. По неволя съвсем се превърнах в американска финка, защото Вихтори ме прати във финландското неделно училище.

Бракът на майка ми и пастрока ми излезе сполучлив, понеже майка ми имаше вече известен съпружески опит, а пастрокът ми — известни спестявания. Благодарение на езиковите трудности мина доста време, докато двамата се скарат здравата. Разправиите изникнаха най-вече заради името на пивницата: шестнайсет години то беше „Бар Кристал“, но сега Вихтори искаше да го промени на „Бар Вик“. И се наложи. В последния ден от септември 1922 година на витрината на пивницата увисна нова табела и в чест на тържеството всички клиенти бяха почерпени с по една ракия. Финландските миньори от Вирджиния дойдоха вкупом в храма на безгрижието, гаврътнаха рекламната ракия, сетне се изпонапиха срещу заплащане. И сякаш за да остане паметен целият, гуляй, вечерта предизвикаха масово сбиване, по време на което натупаха всички гости, неговорещи фински. След ден-два шерифът на града закачи на вратата на „Бар Вик“ запретителна обява „Продажбата на спиртни напитки забранена за индианци и финландци“.

Потънах от срам, при все че не бях индианка и още по-малко финка. Престанах да дружа с финландци и решително отказах да пея на празненствата във Финландския дом финските народни песни, чиято монотонност има приспивно действие. Току-що бях изпълнила седемнадесет години; ходех на училище, където изучавах езици и търговска кореспонденция. Чувствувах се истинска американка и предпочитах да премълчавам потеклото си и народността на родителите си.

Тъй като в „Бар Вик“, вечер и в празнични дни, обикновено се събираха финландци, а за тях бе забранено да се сервират спиртни напитки, заведението опустя. Изглежда, щастието временно ни изневери и ни обърна гръб. Майка ми виждаше бъдещето в тревожна светлина, ала пастрокът ми продължаваше да живее с фантазиите си, които не струваха и пукнат петак. Във въображението му всичко се чертаеше възможно и той се мъчеше да зарази майка ми и мене с оптимизма си. Една вечер червеното му като иглика лице грейна от възторжено вдъхновение. Поднесе под носа си емфие и се изкашля многозначително, като че ли му предстоеше да се справи с трудна задача. Обикновено говореше малко, но на място. Този път обаче направи изключение и почна да го усуква отдалече:

— Никак на добре не отива тоя писнес^[9]. На хората им се иска да понаквасят гърлото си, а не могат. Само заради шерифа, кучият му син! Не можем я кара повече така, носери^[10]. А доларите намаляват, както се свива сурова пастърма. Ако отидеш в майните^[11], ще се изгърбиш от работа, във фармите^[12] пък зависиш от моркета^[13]. Тъкмо сега му е времето да се пръждосаме…

Той говореше на простонародната реч, с която си служат живущите в Америка финландци, ала ние не успяхме да схванем смисъла на думите му. Всичко беше плитка старческа мъдрост, блудкава и постна като суроватка. На пастрока ми бяха потребни цели три часа, за да изрази мисъл, която можеше да се изкаже за три минутки. Неговото предложение, предадено на разбираем книжовен език, гласеше:

„Безпредметно е да се държи повече пивницата, понеже в нея нямат достъп финландците, а посетителите от коя да е друга народност не изпиват толкова, че да се разчита на обезпечаващ съществованието ни доход. Затова да продадем заведението на оногова, който ни предложи най-добра цена. После… после…“

— После какво ще правим? — запитах Вихтори, по отношение, на когото никога не успях да усвоя обръщението „татко“.

— Well^[14], после ще стегнем сууткейсите^[15] и ще вървим във Финландия.

— Във Финландия! Да не искаш с мама да отидем във Финландия?

— Йесери^[16]. Само там. Няма какво да мъдруваме.

Предложението на Вихтори ми се стори пълно безумие. Не знаех нищо за Финландия, защото в училище географията не беше задължителен предмет, а малцина учат уроци, по които не ще бъдат изпитвани. Но доколкото бях чувала от американските финландци, в тази далечна северна страна царувало потискащо класово разслоение, ужасна омраза към господарите, непоносим студ и страшна беднотия; там хората се хранели единствено с балтийска селда и хляб от млени борови кори, носели плъстенн калцуни, раждали децата си в парни бани, биели се с ками и с тояги, четели църковни проповеди и Калевала^[17] и мечтаели да се изселят в Америка^[18]. В такава светлина ми бяха обрисували родината си мнозина американски финландци, които бяха емигрирали в началото на века и разработваха нови минни участъци в Минесоута. И в тази страна трябваше да се преселя аз, която бях родена в Америка. Чувствувах се излишна като карфица със строшена главичка. Засъпротивлявах се отчаяно и отказах безусловно да замина, като, спомням си, прибягнах и до убедителния довод на сълзите. Майка ми, напротив, се сви, както се свива джебно ножче. Тя бе заменила свободата си срещу съпруг, подир, когото бе готова да тръгне дори за Финландия. Действията и се ръководеха не от любов, не от привързаност към пастрока ми, а от особено чувство на беззащитност, от страх да не остане в живота сама, без мъж, който бе научен да се обръща към нея само като към автоматична каса или като към кърпачка на чорапи. Майка ми изслуша безмълвно сухите увъртания, с които Вихтори очерта пред нас бъдещето. Тя знаеше от опит, че ако жената не даде на мъжа всичко, което той иска, ще го загуби, както и че, след като му отдаде всичко, пак ще го загуби. Затова считаше за разумно да не предприема нищо. Така и постъпи. Задоволи се да чуе какво ще кажа и да види как ще реагирам. Сетне взе предпазливо да ме убеждава, като се опита да ми вдъхне лековерието на Вихтори. Беше в състояние да ми обясни едва ли не всичко, освен собственото си становище.

— Драга Мина, премисли добре. Сама знаеш, че барът непрекъснато носи загуба. Налага се да го продадем час по-скоро. Баща ти е разбран човек…

— Баща ми?

— Да, имам пред вид Вихтори.

— Тогава не казвай баща ми, а чисто и просто Вихтори.

— Мина! Очаквах, че ще бъдеш по-почтителна…

— Стига сте се джафкали! Право е момичето — намеси се Вихтори. — Ще ме тайтлира^[19] само Виктор или Вик. Всичките тия формалности само ме булират^[20].

Разговорът залиня, но все пак продължи достатъчно, за да ми се изяснят кроежите на родителите ми. Двамата бяха решили да заминат за Финландия. Вихтори беше поспестил някой и друг долар и възнамеряваше да открие в Хелзинки „американска закусвалня“, тоест малко заведение, в което се сервират кълцани шницели, пържени картофи и „топли кучета“^[21]. Нищо друго. Пастрокът ми желаеше да занесе в изостаналата си родина освежителния полъх на широкия свят. Той бе слушал от американските финландци, които бяха ходили на гости във Финландия, че в Хелзинки лудеят по всичко чуждестранно. Най-после бе ударил и неговият час! Кълцани шницели в столицата на Финландия — каква сензация! Ето кое щеше да бъде неговият джокер^[22]!

Едновременно с кълцаните шницели Вихтори поднесе на майка ми и на мене друга изненада. Както бил чувал, Литва отстояла на хвърлей място от Хелзинки и понеже роднините на майка ми и на баща ми живееха в Каунас, бихме могли да им ходим на гости, когато ни се прище. Разбира се, по-късно узнахме, че Вихтори никога не бе стъпвал в Хелзинки и че нямаше представа за разстоянието между двете географски точки. Той направо си бе въобразил, че от Хелзинки до Каунас е почти толкова далече, колкото от Тулос до Хяменлина.

Новите за хелзинкчани кълцани шницели бяха джокерът, който щеше да помогне на Вихтори да надиграе съдбата. Литва представляваше двойка аса, с които пастрокът блъфира майка ми, но той държеше в ръцете си и други добри карти, които извади в покера, открит срещу бъдещето ми. Майка ми се съгласи да му стане партньор и една-две вечери по-късно, когато бяхме двете насаме, подигра подадената й карта по следния начин:

— Мина, момичето ми, вече навърши седемнайсетте и ми се иска да поговоря с тебе като със зряла мома. Ако отидем във Финландия, можеш да разчиташ на чудесно бъдеще. Там мъжете имат небивала слабост към чужденките (както и жените лудеят по чужденците). За тебе се откриват прекрасни възможности за добър брак, тоест възможности да си намериш богат съпруг.

— Хм, да не искаш да зарежа учението?

— Ще продължиш във Финландия.

— Там има ли средни училища?

— Вихтори предполага, че има.

— Но аз дори не зная както трябва финския език.

— Доколкото са ми разправяли, него не го знаят и самите финландци. Те говорят шведски^[23] и разни диалекти.

Последва продължително мълчание. Непонятно ми беше защо се налага да ходим в тази бедняшка и окаяна страна, от която всички бягаха и се изселваха в богатата Америка. Вихтори толкова ни бе говорил за суровия и първичен живот на Финландия (там не били познати даже кълцаните шницели!), че ясно си представях дървените лъжици, качето с кисел булгур и плъстените калцуни. Както често пастрокът ми бе заявявал, в „старата му родина“ миенето на съдовете не представлявало проблем за домакинята, защото от памтивека до ден-днешен всяка челяд се ръководела от правилото: от ръката в устата.^[24]

Майка ми ме погледна в очите и, вместо благоразумно да продължи да мълчи, подхвана:

— Е, Мина? Кажи ми направо: ще дойдеш ли с Вихтори и с мене? Както Вихтори ти обеща вече — можеш да се върнеш, ако не ти хареса.

— Предварително зная, че няма да ми хареса. Във Финландия самите финландци не могат да преуспеят и гледат да се измъкнат кой накъде свари; сетне, прехвърлят ли границата, запретват се да хулят отечеството си.

Майка ми замълча и разговорът ни временно бе прекъснат. Ала след някоя и друга седмица майка ми намери нов повод да го продължи. В местния женски вестник бе поместен хороскопът за идния месец (още по онова време вярвах в хороскопи и вярата ми се утвърди още повече, когато няколко години по-късно в ръцете ми попадна един учебник по астрология, написан от един финландски генерал). Майка ми прочете с пламенна убедителност предсказанията на астролозите. Макар като разсъдлива девойка и да знаех, че привлекателната външност и най-вече съблазнителните бедра са най-добрият хороскоп за бъдещето на жената, отнесох се с голямо доверие към делфийския гадател от Минесоута, който ми препоръчваше да замина за чужбина.

На трети юни 1922 година пристигнах с майка си и пастрока си в Хелзинки. Наехме малко жилище в Хаканиеми^[25] и започнахме нов живот. Вихтори извади от портфейла си своите житейски правила и откри на единия край на пазара гостилничка, в която почна да обслужва посетителите в стила на великия запад. Ала само подир месец бе принуден да измени стила: никой не искаше и да знае за кълцаните му шницели и пържените му картофи. Финландците бяха свикнали с по-питателна храна. Мечтата на Вихтори да забогатее с помощта на кълцаните шницели се оказа примамлива песен, която бързо бе изпята. Отчаяние потисна пастрока ми. Почна да се държи на краката си само когато майка ми го крепеше. Отвреме-навреме той изпадаше в такова дълбоко помрачение, че единствен бог можеше да му помогне. За щастие, Калион Кирко^[26] не беше далече, а от естонските гемии, които се приближаваха до брега, можеше да се купи алкохол^[27].