Марти Ларни
Прекрасната свинарка (15) (Спомените на стопанската съветница Мина Карлсон-Кананен)

Глава четиринадесета

Щом църквата установи, че не е в състояние да съперничи на киното по успех пред публиката, тя отново обърна поглед към вярата. Когато се убедих, че мъжете не са способни да се съревновават с мене в областта на стопанската дейност, отдръпнах се настрани, за да позволя и на други мои сестри да опитат силите си. В брака добрата съпруга не получава думата, докато не проговори насън, а в деловите съвещания жената има право да се обади чак когато мъжете задремят на заседателната маса и се унесат в спомени по похожденията си от предишната нощ. Както в брака, така и в икономиката, на жената е необходимо велико умение. Жената-котка може да накара мъжа да води кучешки живот, а мъжкото свинство пък отглежда жени от евангелистката порода на мисис Търнък. Дългогодишният опит ме научи, че жаждата за ласки у мъжа се уталожва най-бързо и пълно извън къщи и че неговото благородство се изпарява тутакси, щом прекрачи домашния праг. Мъжът се различава от свинята само по една незначителна подробност:​ мъжът изисква непрекъснато от своята гледачка храна и нежност, а свинята — изключително храна. Но не си струва трудът човек да държи при себе си свиня и мъж единствено за да се наслаждава на вида им. Едва ли някому би текнало да се запасява с автомобилни части, щом живее непосредствено до железопътен прелез, където злополуките са чести!

Ако се оттеглих от стопанския живот, не го сторих поради пристъпите на неизбежния физиологичен прелом (любим предмет на разговори за мъжете е критическата възраст на жената!), а чисто и просто защото ми омръзна да играя ролята на свинарка, която е заставена да пасе и да гои повече или по-малко породисти свине. Когато съобщих на Енсио, че съм наумила да се посветя изцяло на себе си — никога не е късно човек да почне да разсипничи, верният ми помощник се разстрои до дън душа. Но възбудата му никак не приличаше на гнева на Данте, който на времето е сипел огън и жупел против леконравните флорентинки и ги е подканял да дирят тиха радост в приспивната песен на чекръка. Правният ми съветник се натъжи като човек и същински мъж. В очите му, в които се преливаха няколко цвята, проблесна пламък на страдание, дори на отчаяние и Енсио прошепна болно:

— Мина… Какво ще правя без тебе?

— Каквото си правил и с мене.

Погледът на правника зашари из стаята, сякаш търсеше спасително убежище, докато накрая се прикова в сборника със законите. Дебелата книга беше оракулът на Енсио, който не мърдаше от огромното му писалище; той беше негов неразделен другар и покорен слуга. Помощникът ми процеди през зъби, като че говори на себе си:

— Повече от петнайсет години бях твой сътрудник. Открито признавам, че ти единствена създаде от мене това, което съм днес. Ако не беше ме измъкнала преди години от Сиканен, и досега щях да бъда дребно адвокатче, което с мъка свързва двата края, тича по нотариусите, води дела на бедняците и виси из коридорите на съда с надежда, че ще напипа някой неплатежоспособен клиент, останал без защитник. Мина, от сърце те уверявам: скърбя много, страшно много…

Подобно на нудист, който излага голи факти, Енсио смъкна булото на вътрешно си „аз“. Той имаше сърце. Кой знае дали на младини не бе похитил и сърцето на жена си, та тя се славеше навред като безсърдечна жена. Неведнъж бях забелязвала, че въпреки веселите си сътрапезници и побратими по чашка помощникът ми страдаше от самота. Както често се случва при мъже, които спотайват ядката на душата си под дебелата кора на безразличието, и той линееше за нежност и топлота. Ала едва ли бе предугадил, че жените не се завладяват с нежно сърце, а с нежен любовен шепот…

Бях вече толкова богата, че можех да си позволя удоволствието да не се преструвам пред хората. Когато се отнасях с тях нарочно остро и язвително, те намираха, че съм духовита, а станех ли пък зла и проклета, те бързаха да ме нарекат остроумна. Но въпреки всичко и всички продължавах да си бъда същата Мина Хермина Ернестина, която се бе родила в Минесоута като дъщеря на съдържателя на пивница Борис Баранаускас и на Наталия Густайтис, същата Мина, която вярваше в хороскопите и на родените под знака на Дева мъже, стига да кривяха, с ходилата навътре, макар че най-често те се оказваха нетърпими нерези. Единствено изключение беше Армас Карлсон, когото обичах и чието семейно име — как дразнеше то калевалски настроените дами!^[1] — увековечих в знаменитата фирма на концерна „Карлсон“.

Прехвърлих концерна „Карлсон“ (тук не му е мястото да съобщавам продажната цена!) на нови собственици, при условие че Енсио Хюпия ще остане главен директор на предприятието. На мое име запазих само четири товарни кораба. Възложих на нотариалния отдел на една солидна търговска банка да реже купоните на акциите ми от промишлени предприятия и да минава дивидентите по сметката ми. Сетне си взех за частна секретарка млада висшистка. Тя беше умна мома със самостоятелна мисъл, а излезе и добродетелна като порцеланова кукла. По-късно разбрах, че е дълбоко вярваща, ала това не ми пречеше ни най-малко. Нямах нищо против тя да следва призванието си: по пътя, по пътя, че сетне право през просото…

 

 

Заради данъчна изгода, не от събражения за благотворителност, както се изтъкваше в тържествените речи, учредих фондацията „Мина Карлсон-Кананен“, която си постави за цел да подкрепя и да насърчава развитието на чисто финската култура. Фондацията естествено се управляваше от настоятелство, което бе съставено от жадни за реклама идеалисти. За тях сега се явяваше удобен случай да накичат списъка на заслугите си с нови славни дела, да получават заседателни, без да мръднат от ресторанта, и да попълват чернови на квитанции за предварително удържани данъци. Към фондацията бяха създадени и три комисии от вещи лица, на които бе възложено да избират достойните за подпомагане творци. От самото начало се реши да не се раздават парични помощи на спортистите, тъй като за тях не би стигнал и държавният бюджет. Настоятелството на фондацията по предложение на комисиите от вещи лица изключи и музикантите, защото субсидиите щяха да станат причина да отмре с течение на времето благородната професия на уличните свирци и певци, а това би било непоправима загуба за нашата млада, културна страна, която се стреми да поддържа във всички области романтичното наследство на по-старите култури. Директорът Вихтори Лехтевя, член на настоятелството на фондацията и голям приятел на културата (между другото той поднасяше всяко лято саксия с цъфнало мушкато в подножието на паметника на Алексис Киви^[2]), привеждаше за доказателство потресната съдба на оперния певец Тимо Пипинен, който щял да стане много велик тенор, ако не се било установило, че полипите от носа му вече били извадени! Изхождайки от този пример, директорът Лехтевя се противопоставяше най-решително на раздаването, на каквито и да е помощи за свирците и певците. От друга страна, той не пропускаше да докаже, че е голям поклонник на музиката: колчем чуел жена си да пее в банята, бързал да си запуши ушите с памук!

По онова време срещнах и писателя Свен Лоухела. Вероятно на мнозина това име е напълно неизвестно. То не беше познато и на мене до часа, в който се яви лично носителят му. Той не дойде да дири парична подкрепа, а поиска съвсем незначителна услуга, като се представи по следния начин:

— Наричам се Лоухела. По занятие съм умствен общ работник. Оставям стиховете и галошите си винаги в преддверието на издателите, а славата съм предоставил на ония, които ламтят за нея. Ще ми разрешите ли да ви поглагоболя за миг?

Поканих посетителя да седне, но той се извини, че бърза и че цели осем часа вече бил трил панталоните си на стола. Главата на госта беше почти гола. („За последен път извадих косъм от гребена си преди единайсет години, а от рамото си махнах косъм вчера, но той не беше мой.“) Той беше шишкав мъж, на средна възраст, с грейнали сини очи, одухотворени от ведър, умен поглед. На часа ми хареса неговият непринуден и жизнерадостен начин да се представя, както и неговата живописна реч, която се различаваше така силно от безцветния говор на деловите хора, министрите и домашните прислужнички. Новодошлият извади от джеба си бележник и подкачи:

— А сега, госпожо, след като се запознахме, ще ми позволите ли да ви замоля за малък заем? О, не, госпожо! Не се нуждая от пари, а от друго, от нещо по-ценно. Вие сте чистокръвна американка — ех, че отблъскващо ми звучи тая наставка „кръвна“! Несъмнено бихте могли да ми помогнете. Обяснете ми какво означава думата „pimp“?

— Женствен мъж — разсмях се аз.

— Отлично! Съвпада точно с контекста! А думата „square“, когато се отнася до лица?

— Square ще се предаде с нашите слова: глупак, тъпак или дръвник.

— Великолепно! И това значение съответствува на контекста. Да ви замоля още за една справка. Какъв е смисълът на „slap stick“?

— Значението на този израз е: мухльо, тоест кекав мъж, когото не го бива за нищо.

— Благодаря! Извънредно много съм ви признателен, госпожо! Прерових всички наши речници безуспешно. Бил съм истински square, загдето не съм се сетил да се обърна по-рано към вас. Сега превеждам една английска книга, а в работата си обичам да бъда съвестен до крайност. Щом човек превежда нещо, трябва да го преведе точно! Не понасям в литературното творчество шмекерии, защото ми приличат на духовна проституция. Още веднъж много, много ви благодаря!

— Не заслужава толкова да ми благодарите за две-три думи — отвърнах аз ободрена и доволна, че най-сетне сред тълпите от хора попаднах на човек.

— Заслужава, драга госпожо. Една-единствена дума крие понякога необикновена сила: с нея може да започне или да завърши война; с нея може да се изкаже похвала или укор. А и не забравяйте: в началото беше словото…

Така протече първата ни среща. След седмица новият ми познат се вести пак с молба от същия род, докато стана добре дошъл и желан гост в моя дом. Той беше издал вече няколко сборника с есета и пътеписни бележки, но напоследък се препитаваше от преводи. Фондацията го избра за допълнителен член към трите комисии от вещи лица и му възложи задачата да дава заключения по въпроси, по които вещите лица не бяха достатъчно вещи.

Комисията от вещи лица по литература се състоеше от един твърде ограничен професор по литература, който получаваше препоръки и напътствия от съпругата си; от един млад доцент, който настояваше да се раздават парични помощи на писатели и поети с утвърдено родолюбие, чиито творби допринасят за закрепването на обичта към семейството, вярата и отечеството; от един млад критик, който поддържаше субсидиите да се разпределят изключително между автори под двадесет години за насърчение на грамотността; и от извънредния член, писателя Лоухела, който представляваше здравия разум, уравновесената критичност и трезвия цинизъм.

Когато преглеждаше молбите за парична подкрепа, Лоухела обикновено цъкаше звучно:

— Ц-ц-ц! Момчетата пак се готвят да гуляят! А тоя пък, май е решил да си купува балтон или са го натиснали за борчове!

Веднъж запитах извънредния си съветник за художествената стойност на творбите на един млад писател. Лоухела ми отговори с едно-единствено слово. Трудно понасях грозните думи, но тази изненадващо делнична дума, която краси едва ли не всяка страница от съчиненията на нашите съвременни прозаици, прозвуча в устата на умствения общ работник така просто и искрено, че не изпитах никакво раздразнение. С каква неподправена убедителност той произнесе това изтрито слово! Повярвах наистина, че и една-единствена дума може да притежава необикновена сила.

На няколко пъти предлагах на писателя Лоухела парична помощ от името на фондацията, но той всякога отвръщаше с обезоръжаваща усмивка:

— Добрите ви чувства ме ласкаят неизмеримо много, госпожо. Ала на мене ми стига и стъкло коняк!

Комисията от вещи лица по сценично изкуство и рецитаторство бе съставена от двама членове: един именит декламатор, който минаваше за човек с изтънчен вкус, понеже винаги купуваше книги със скъпа подвързия, и един неизвестен театрален директор, който съчетаваше в личността си двата пола. Към тази комисия придадохме като извънреден съветник и писателя Свен Лоухела.

Комисията от вещи лица по научните въпроси менеше своя облик според обстоятелствата. В нея имаше само един постоянен член, пак Лоухела, и осемнадесет допълнителни консултанти, които в същност никога не свиквахме на заседание. Това, разбира се, не им пречеше да получават редовно възнаграждението си, защото позволяваха имената им да бъдат вписани в състава на настоятелството на фондацията. И децата знаят, че на тоя свят се заплаща заради името, не заради носителя на името.

Разпределението на субсидиите от фондацията се извършваше всяка година по случай рождения ми ден. Това остана и единственото празненство, на което още слагах високите си ордени, норковото си кожено палто и скъпите си накити, чиято стойност възлизаше на многомилионно състояние. Изпитвах наслада да пилея парите, за натрупването, на които бях похабила най-хубавите години от живота си — тъкмо времето, през което трябваше да раждам деца; да се кланям и да робувам на съпруг; да пестя от семейните добавки, за да купя на мъжа си палто или на децата си велосипед; и веднъж в годината, облечена в извехтяла старомодна рокля, с разтупкано сърце и тръпнещ поглед, да се свия в някое кътче на Финския народен театър^[3], където Съюзът на многодетните уреждаше тържествено чествуване на Деня на майката.

Освен редовните субсидии настоятелството на фондацията (тоест аз) отдели и по пет милиона марки за текущо раздаване под формата на извънредни помощи. Настоятелството на фондацията (сиреч пак аз) предостави изцяло на мене свободата да разпределям тези средства, които бяха наречени от учредителния акт „помощи по спешност“. Тази нова дейност ми създаде толкова главоболия, че се наложи да открия приемна в центъра на града. В началото раздавах пари дваж в седмицата, ала по-късно стана нужда да приемам от десет до тринадесет часа всеки работен ден, с изключение на предпразнични дни.

Кръгът на познатите ми нарасна със светкавична бързина и достигна необхватни размери. Писатели и поети ми носеха книги със собственоръчни посвещения; рецитатори ми предлагаха гратиси; артисти ми подаряваха снимки; учени ми представяха просрочени сметки за дължими данъци и неизплатени разходи за осветление, отопление и вода, а някои особи с неопределено занятие ми отправяха заплашителни писма. Колко възхитително беше човек да служи смирено на културата и да дава опора на умствените работници! Ако случайно нещо ме прихванеше да стачкувам, никакъв изход не би се намерил, защото бях сключила колективен трудов договор с едрия капитал.

При раздаването на помощи по спешност влязох в жив, непосредствен допир с творци на изкуството и на науката от всякакъв ръст и цвят. Един стар писател, самозаточил се в някакво глухо степно селце, ми направи предложение за женитба, забравяйки, че двубрачието не означава единствено две тъщи в домашния инвентар. Някакъв свирец на кантеле^[4], чиято съпруга също беше музикантка, изяви готовност да ме буди всяка утрин с фински народни песни, нагласени от него самия за пиано, кантеле и устна хармоника. Понякога изпитвах чувството, че никакъв духовен творчески труд не би могъл да просъществува без парична подкрепа. Досега не ми бе минавало и през ум, че във Финландия имало толкова много автори и изобретатели, които се нуждаеха от материална и морална поддръжка. Винаги ще си спомням един практичен молител, който редовно подаваше заявления за помощ по спешност, отпечатани на циклостил. Този готован се бе препитавал над десет години от подаяния и на него циклостилът му бе крайно необходим, за да приготовлява по-леко и бързо молбите и автобиографиите си. Понеже ми се понрави неговата искреност, дадох му исканата субсидия с увереността, че направих добра услуга на финландското изкуство да се живее, без да се работи. На мнозина думите ми биха се сторили като самовеличаене и биха зазвучали като кухото ехо, което прокънтява при ръкоплясканията в някои театри, но за моя защита ще помена, че по време на новата си дейност на благодетелка се сблъсках с толкова много самохвалство, та заразата прихвана и мене.

Рядко дебела бе наслойката на самодоволството и у доктор В. С. А., на когото вече бях отпуснала на три пъти малки помощи по спешност. Ала той се нуждаеше от допълнителни суми, за да довърши изследването си, посветено на бълхите. Неговата научна дейност ми беше близка до сърцето, тъй като любимата ми кучка Хали, за която някои дами, занимаващи се с отглеждането на кучета, твърдяха, че не е чиста порода, бе спохождана отвреме-навреме от бълхи.

Доктор В. С. А. беше едър здравеняк. Той приличаше на борец тежка категория; мозъкът му сякаш се бе отместил към тила, а ушите му се бяха свили като зелеви сарми. С леко стеснение ученият доктор ми изповяда, че на младини се бил увлякъл от борбата и дори се бил упражнявал заедно с Вяйньо Кокинен. Ала сега се борил единствено с бълхите, както Вяйньо Кокинен се занимавал само с търговия.

— Ако получа сто хиляди, ще мога да работя спокойно половин година — подхвана естественикът, на когото бяха отказвали на два пъти катедра в университета.

— Не можем да разпределяме паричните помощи едностранно — отговорих малко хладно. — Има още много други области от науката, които се нуждаят от нашата поддръжка.

— Разбирам ви, госпожо стопанска съветнице. Опитайте се обаче да ме разберете и вие. На вас ви е добре известно, че вследствие на новите инсектицидни средства съществува сериозна опасност бълхите да изчезнат напълно от нашата страна. Ако се предприемат някакви изследвания върху бълхите, те трябва да се почнат незабавно, преди да се е стигнало до критичната точка.

Бившият борец-любител приближи стола си до писалищната ми маса, погледна ме с момчешка доверчивост и продължи своя монолог, в който проехтяваха ту нотки на бодрост, ту нотки на унилост:

— Както ви бях съобщил и по-рано, довършвам големия си труд, който носи заглавието „Квантитативни особености на организмите и количествени мащаби“. У нас досега не са били извършвани подобни изследвания, затова ми се наложи, да използувам почти изключително чужда литература. Ако имате нужното търпение, ще ви разправя надве-натри докъде съм стигнал с работата си. Тъкмо съм по средата на измеренията върху теглото на разните живи същества. Някои измрели сухоземни животински видове са тежали над десет тона. Понастоящем най-голямото животно достига едва седем тона. Следователно имаме явно намаление в теглото на живите организми. Това впрочем е знайно за всекиго, който има очи да гледа и точни везни да мери. Съвсем другояче стоят нещата с малките животинки. Както си спомняте, моето изследване се занимава с класовете: насекоми и паякообразни изобщо и с най-дребните безгръбначни в частност. Понастоящем приключвам изследванията си върху бълхите, които погълнаха цели девет години от живота ми. Вероятно любопитствувате да узнаете колко тежи една бълха? Ще ви го кажа с готовност. Средното тегло на три бълхи се равнява на милиграм. С други думи, в едно обикновено писмо, което тежи двайсет грама, могат да се поберат седемдесет хиляди от тези малки кръвопийки. Ако предположим — а в науката почти всичко се гради на хипотези, — че в някой селски бордей, където и понастоящем се развъждат бълхи без парична подкрепа от страна на държавата, успеят да отгледат невероятно количество от седемдесет хиляди насекоми, същите биха могли да бъдат изпратени в кой да е край от страната в просто писмо, таксувано с трийсет марки. Ето ви един евтин и удобен способ за отърваване от неприятните паразити. Често се поменава, че в еди-коя си колиба имало с кила бълхи. Но тази поговорка издава единствено невежеството на простолюдието, което изобщо няма представа за действителното тегло на бълхите. Защото само в двеста грама се съдържат седем милиона бълхи, едно количество, което би било достатъчно, за да се държат всички финландци будни цяла нощ. Не е ли изненадващо?

— Да, невероятно изненадващо! Но каква е в същност крайната цел на вашите изследвания? Ще принесат ли те някаква полза на човечеството?

— Аз се стремя към научната истина, а научната истина винаги ползува цял свят. Ако бях алчен егоист, загрижен преди всичко за личното си благополучие и за паричната си изгода, щях да почна да развъждам бълхи и да ги продавам на театрите за дресирани бълхи, които непрестанно търсят под дърво и под камък расови бълхи. Но понеже съм скромен учен, задоволявам се единствено с науката. Понастоящем възнамерявам да опровергая поговорката за „килата бълхи“, която отразява наивното отношение на народа към научните явления. По този начин изследването ми ще добие и етнографска ценност. Току-що констатирах, че в нашата страна броят на бълхите намалява катастрофално. Според неокончателните ми изчисления понастоящем у нас има петстотин и единайсет грама обикновени къщни бълхи плюс четиристотин и четиридесет и два грама кучешки бълхи, в което количество не са включени бълхите от безстопанствените кучета. Съвременното бълхознание, чийто заслужил основател е американецът Уолтър Д. Сигъл Младият (неговият баща е притежавал на времето най-големия театър за дресирани бълхи на света в Ню Йорк!), доказа неотдавна, че хората говорят за „кила бълхи“, защото им липсва усет за пропорции. Повечето от непосветените в чудесата на природата не умеят да боравят с количествените мащаби, затова са склонни и към преувеличения…

Почнах да чувствувам сърбежи по цялото си тяло, ала задълбоченият изследовател на най-дребните живинки не беше способен за такова едро наблюдение. Той продължи с нестихващ жар своето изложение:

— Госпожо стопанска съветнице, навярно сте чували или сте чели в годишниците на бълховедите, че понастоящем са известни четиристотин и осемнайсет различни вида бълхи? Но най-благоприятни условия за съществуване и за разпространение — както в миналото, така и понастоящем — имат: човешката бълха (Pulex irritans), която се среща из всички краища на страната и която напада най-настървено гражданите, особено курортистите, отишли да се наслаждават на селските прелести, и кучешката бълха (Ctenocephalus canis), която е обичаен гост на домовете, където е създадена атмосфера на кучкарница и цари любов към животните. Бълхите впрочем съставляват напълно самостоятелен клас. О, само ако погледнете бълха под микроскоп, ще ахнете от възторг при вида на това удивително същество! Тя има мощни пъргави крака, които са пригодени за скачане. Бълхата е най-добрият скачач в света на насекомите. Тук мога да припомня нашия израз „па бълшен скок“, за да посочим близко разстояние, например от стаята до обора или от масата до леглото. Какво благодарно поле на работа за нашите събирачи на народни умотворения! Ще се спра още на един убедителен довод, като ви опиша накратко анатомичните особености на бълхата. Гръдните членчета на бълхата се отличават с изключителна гъвкавост. Наблюдавана под микроскоп, живата бълха напомня поразително модерна джазова певица, която по липса на глас пее с бедрата си. Бълхата има прости очи, които приличат на човешките. Горната устна и мандибулите образуват миловидно хоботче, което защитава долната устна, изтънена в елегантна брадичка, и максилите, наподобяващи хирургически скалпел. С този гениален нож бълхата прорязва в чувствителната човешка кожа почти невидими с просто око ранички и от тях пие — предимно нощно време, когато смученето е по-благоприлично — кръвта на изродения Homo sapiens, повече или по-малко наситена с алкохол. Ето какво представлява бълхата! Ала изследванията ми не спират дотук. Възнамерявам да се разпростра и върху ротаториите, при които максималното тегло не достига и десет пълни милиграма и които…

— Извинявайте! Нямам повече време, за да ви изслушам докрай — прекъснах безконечната разходка от мамута до ротифера…

— Нима науката не ви интересува?

— Интересува ме, но за сега — не и ентомологията.

— Какво приказвате? Смаян съм пряко мяра от липсата ви на интерес към такива сложни организми, като насекомите. Помислете си само, че има живи насекоми, които тежат по-малко от женския фоликул, тоест женското яйце. А при това тези насекоми, не единствено бълхата, са съвършени организми. Притежават изненадващо сложни очи с фасети, по три двойки начленени придатъци, набраздена мускулатура, нервна система с висше устройство и най-забелжителното — мозък — обърнете внимание: мозък! Също като у човека. Разликата се изразява обаче в това, че човекът си служи с мозъка по-рядко, отколкото например бълхата, а бълхата пък прибягва по-рядко до ножа си, отколкото човекът. Бълхата хапе единствено когато трябва да засити своя глад, а човекът реже ближния си, когато и където му падне: на война, при сбивания с ками, в операционната зала, в бръснарницата и къде ли не. Ако вие не се интересувате от насекомите, защото са малки и незначителни, науката не може да ви помогне с нищо. За съжаление насекомите не са в състояние да порастат, понеже не дишат с трахея и дробове. Но модерната ентомология и по-специално моите изследвания…

— Достатъчно, господин докторе! Ето ви чека!

Доктор В. С. А. излезе от приемната и избърза за банката. Както обичаше да се изразява писателят Лоухела, на когото бях възложила задачата да се разправя с разните умствени говеда: издателите произвеждат книги, а университетът отглежда книжни червеи!

Приемният ми час беше приключил и намислих да отида да се изкъпя. Ставах вече от стола, когато в кабинета ми се втурна младеж. Мустачките му бяха едва наболи и представляваха лек мъх, но все пак бяха мустаци. Момъкът негли беше модернист, затова заприказва като пелтек:

— Субсидия. Бързам. Готвя стихосбирка. Пет поеми под ръка.

— Какво ви е? Нещо недъг в говора? — запитах съчувствено.

Гостът скръцна със зъби, изплези език, блъсна с пестник по масата и изпухтя, че е „суперинтелигентен“. Навярно след като успееше да издаде със собствени средства първата си стихосбирка и да получи от държавата творческа стипендия, възнамеряваше да се присъедини към Кръжеца на намусените парнасианци, та затова се държеше така чудновато. Надеждата, че може би ще измъкне парична помощ, повлия на настроението му: Посетителят седна прилично и по мое настояване задекламира:

„Функционалната теория? Пфу-у! Нелепост! Фройд? Старовремско. Елиът?^[5] Добро, но повърхностно. Либидо. Потресна младост! Не съм ходил на фронта. Комплекс ли? Не, само зъбобол. Темпо, темпо! Довърши редукцията! Страст. Смърт на старците!“

Младежът завърши пороя от несвързани думи и отправи към мене въпросителен поглед. Позвъних и извиках секретарката си, за да следи по-нататъшното развитие на приема. Не бе изключено да се наложи да се обърнем към лекар или полицията за помощ. Момъкът заоглежда настойчиво секретарката ми, която беше твърде женствена и още не бе изгубила способността да се изчервява.

— Продължете. Не се стеснявайте! — подканих спокойно.

Светлокосата секретарка се приготви да стенографира, а младият поет — да довърши „редукцията“. Той се сви в окопа на своето вътрешно „аз“ и откри унищожителна стрелба.

„Раци. Интроспективни животни. Боричкам се и се смея. Пада нощ. Шепти вселената. Копърът ухае. Джейма, донеси чисти чаршафи! Треперя, набъбвам, наддавам вик. Оргазъм. Морето стихва. Унасям се в прегръдките на божеството.“

Погледнах многозначително секретарката си и подканих госта да продължи, но той отговори скромно:

— Помня само тези две стихотворения наизуст. Първото беше „Fortes fortuna adjuvat“^[6], а второто — „Primo amoroso“^[7], но мога да се закълна, че съм написал всичко пет поеми.

— И сега сте дошли за парична подкрепа?

— Да. Малко съм нетърпелив. Вдъхновението не ми дава покой.

— Не му обръщайте внимание. Бъдете сигурен, че ще ви остави на мира, щом мине някоя и друга година. Искам най-напред да проверя нещо: ако ви дадем парична помощ, ще пуснете ли брада?

Младежът поглади инстинктивно гладката си като яйце брадичка и отсече твърдо:

— Да.

— Навярно брадата ще подобри поезията ви?

— Изглежда, не сте в състояние да почувствувате модерната лирика?

— Напротив. Във вашите стихове намерих идеи, които по всяка вероятност вие не сте и забелязали. Стиховете ви съдържат на първо място всичко, каквото не сте осъзнали и което не ви е познато. А точно такава, струва ми се, трябва да бъде и истинската лирика.

— Това критика ли е? — раздразни се момъкът.

— Не, единствено одобрение и признание.

Обърнах се към секретарката и казах:

— Госпожице, пригответе платежно нареждане. Когато става въпрос за културата, не желая да проявявам предубеждения. Обичам одухотворената налудничавост!