Марти Ларни
Прекрасната свинарка (17) (Спомените на стопанската съветница Мина Карлсон-Кананен)

Глава последна

През септември 1955 година си поръчах хороскоп от Холандия. Той се оказа най-скъпото и най-пълното пророчество, което бях получавала досега. Според предсказанията му трябваше да се оттегля от света и да заживея в мир и покой, щом в косите ми грейнеше сребърен блясък и в душата ми заседнеше необяснима печал.

Близо цяла година се мъчих да уредя в дома си литературен салон, ала когато Спиртният монопол ме предупреди, че се налага да се снабдя с позволително за първокласен ресторант с право на продажба на алкохолни напитки, сложих край на всичко. Убедих се, че във Финландия литературните салони процъфтяват най-добре в кръчмите, където човек може едновременно да смени и шапката, и връхната си дреха.

Раздаването на помощите по спешност поверих на писателя Лоухела, който знаеше по-добре от мене заслугите и семейните отношения на художниците, писателите и учените. Той почна да отпуска само „залъгалки“ от по хиляди марки и неусетно учените изчезнаха като дим. Животът на не един бележит научен труженик доби нов облик, защото пак настъпиха тежките дни на препитание с пот на челото, ала аз нямах вече никакво желание да се занимавам с разпределянето на милостини и подаяния. Писателите и художниците, напротив, бяха твърде доволни от сегашния ред, защото бяха уверени, че подир всяка помощ ще последва друга в близко бъдеще.

Откак се отдръпнах от светската суета, чувствувам се по-малко самотна. Домашната ми библиотека, която съдържа повече от пет хиляди тома, ме очаква търпеливо; лапландската ми кучка, на която оспорват чистокръвността, жадува за ласките ми, а миловидната ми частна секретарка сияе от щастие, че може да купува билети за чужбина и да разменя валута, от която непрестанно се нуждаем. Но въпреки всичко стигам все до един и същ извод: животът е отчайващо еднообразен. Сякаш не владея изкуството да живея, понеже загубих способността да се наслаждавам на удоволствията. Богатството развива себичността, а себичността — чувството за преситеност и отвращение. Завиждам на Енсио Хюпия, който продължава да кипи от енергия и жизнерадост, както и на писателя Лоухела, който никога не се уморява да дири човека.

Погледното отвън, не би трябвало да съществуват причини за тази ми душевна празнота. Аз успях в областта на стопанската дейност, където се провалиха мнозина мъже. Независимо от двата си брака запазих самостоятелността си. Имам богатство и женски чар, за които ми завиждат и ме ласкаят. Притежавам всичко, за каквото човек би могъл да мечтае, а ако се окаже, че нещо ми липсва, начаса мога да си го набавя. И напук на всичко пак недоволство изпълва сърцето ми. Липсва ми нещо — нещо, което е по-ценно и от милионите ми, и от товарните ми кораби, и от сбирките ми от скъпоценности, и от общественото ми положение. Кой знае дали писателят Лоухела не е прав, когато ми рече наскоро:

— На вас, госпожо стопанска съветнице, ви липсва само мъж…