Ищван Фекете
Крепост от тръни (5)

Задушен здрач се спусна над улицата. Той нито се вдигаше, нито се оттегляше, защото от стените на къщите се излъчваше топлина, а около електрическите лампи се образуваха светли кълба прах.

В стаята вече беше съвсем тъмно, но Гюла не запали лампата, а и Мазола не искаше да е светло. Този ден беше ден на опиянението от сбъдването на мечтите, което — както всяко опиянение — отваря нови прозорци на желанието.

От време на време майка Пири поглеждаше в стаята.

— Гюлушка, не мога да ти намеря ризата на карета с късите ръкави.

— Още съхне — каза Мазола, защото леля Пондораи переше и на Ладови.

— Само шест ризи мога да ти дам, момчето ми.

— Достатъчно са, майко Пири.

— Майка ти каза да ти сложа и празничните дрехи, може да отидете някъде на гости, но вуйчо ти Ищван каза, че няма да ти трябват…

— Скрийте ги, майко Пири, сега вуйчо Ищван е шеф. Само да го беше видяла в сладкарницата! Помислих, че полилеят ще падне, не бих искал да ме погледне така. Ако онзи суинг не беше си излязъл, щеше да го замери с чашата по лицето.

— Добре, момчето ми, ще ги скрия. Сега се гордеят с бележките ти, но никой не казва, че си мой възпитаник, мойто момче…

— Точно така, майко Пири! А вуйчо Ищван ми е баща.

Майка Пири малко се стъписа при тези думи, после седна до двете деца.

— Баща ти е направил някаква рационализация в завода и е получил пет хиляди форинта. Каза, че петте хиляди форинта не са важни, но се гордее с откритието си… и сега е щастлив. С майка ти едва не се скараха машинен инженер ли да станеш, или химик.

— Какво каза вуйчо Ищван?

— Нищо, само премигаше като бухал, а когато баща ти каза, че имаш „глава на инженер“, се усмихна. Онзи дългия пакет, с дългите линии, да знаеш го поставих на дъното на големия куфар. Не ми харесва това нощно пътуване, ще се измъчиш докато стигнете там, но утре сутринта Ищван трябвало да си бъде в къщи. Казва, че кравите дават по-малко мляко, когато не чуват гласа му. Ето го, той вече пристига… — И майка Пири се измъкна от стаята, отстъпвайки мястото си на маститата фигура на заместник бащата.

По всичко личеше, че вуйчо Ищван е в отлично настроение, причина за това беше и малката почерпка по случай изобретението на Гюла Акош Ладо.

— Здравей, драги Мазол! — каза той и така силно натисна отгоре главата на Мазола, че очите на младежа се напълниха със сълзи. — Ти няма ли да дойдеш?

— Къде? — Мазола гладеше главата си.

— При мен! — каза Ищван и се отпусна на дивана, при което пружините изскърцаха.

В стаята настъпи тишина, защото това беше най-съкровената тайна на момчетата, за осъществяването на която имаше много пречки.

— Не мога — каза Мазола тъжно. — Знаете ли, аз разнасям дрехите по домовете… майка ми я боли крака, не може да изкачва стълбите…

При тези думи тишината стана още по-дълбока. Само ароматният пушек на пурата се носеше невидимо и горящото й око намигаше в тъмнината както еднооката беднота.

— Дяволите да го вземат! — измърмори Ищван. — Трябва да се измисли нещо… да, трябва — каза отново, — лятото е доста дълго. Ще поговоря с Акош. — Той стана внезапно и диванът изписка така болезнено, както когато настъпят опашката на куче.

— Да измислим — въздъхна Мазола, когато останаха сами, — какво може да се измисли? А чичо Гейза изпраща само снимки. Пак е изпратил една.

— Защо не я донесе?

— Не можеше. Майка ми в яда си я хвърли в коритото. А той беше яхнал слон… с тюрбан… Аз си отивам. Желая ти приятни забавления, Салджийо, и не ме забравяй.

Ръцете на двете деца се намериха в тъмнината.

— И пиши, Салджийо! Пиши ми за всичко!

— Ще ти пиша. Бъди спокоен, ще ти пиша…

Ръкуваха се, но не мислеха за писмата, а за това, че трябва да се измисли нещо. Но какво?

Не запалиха лампата дори и тогава, когато Мазола си тръгна и тропотът на обущата му в мрачното стълбище сиротно, самотно питаше:

— Какво може да се измисли?