Ищван Фекете
Крепост от тръни (18)

В умореното съзнание на Гюла може би не се появи нищо, само ширеща се празнота, която е само чувство, но не и мисъл. Ако някой осветеше колибата (защото вътре цареше винаги мрак), щеше да види, че дишането на трите същества ставаше все по-дълбоко и лицата все повече се изглаждаха. Това, разбира се, не се отнасяше за Чикас, чиято муцуна беше украсена с гъста козина, но носът му вдишваше спокойно миризмата на дъжда и я одобряваше. През това време — докато хората спяха — той излиза три пъти на входа, после се връщаше на мястото си и веднага затваряше очи. Но когато за четвърти път провери времето и се върна, отиде при Матула, защото почувства, че старият командир го гледа. Чикас близна ръката му.

— Вали ли още — изсумтя Матула в шепата си. — Няма да е за дълго. Ти непрекъснато се разхождаш, кученце.

При тези думи Гюла се събуди.

— Заспал съм.

— Аз също — каза Матула, — дори и това куче; в такова време, разбира се, е най-хубаво човек да спи. През нощта обаче ще са ни нужни одеяла…

— Защо ни са?

— Нощта ще е студена от многото вода и изпарения.

Гюла погледна пред себе си и си спомни какво пишеше в един от учебниците. Видя дори буквите: „… изпарението е придружено със спадане на температурата…“.

Стана студено, но дъждът намаля, а бурята вече препускаше далече на изток, гръмотевиците едва се чуваха.

— В такова време рибата се хваща най-лесно, но кой има желание в такъв момент да лови риба? — размишляваше Матула. — Освен това и гръмотевицата обича водата. Вярно е, че повече обича желязото, но понякога пада във водата и върху някое дърво. Много обича тополата, дъба, бряста и върбата, под тези дървета не заставайте никога, когато трябва да се криете от дъжда. Под див кестен и бук може да застанете, но най-добре е под елша. Затова направих голибата тук. В цялата местност няма ударена от гръм елша, но тополи колкото искаш. А когато се намирате на такова място, където не можете да се скриете, най-хубаво е да легнете по корем. Човек по-лесно понася едно малко измокряне, макар че понякога издържа и гърма.

— Как?

— Така, случва се и такова нещо. Веднъж удари и моя приятел заедно с шурея му и все пак останаха живи.

— Как?

— Пренасяли сено, когато бурята ги настигнала по пътя за вкъщи, защото тъкмо били оставили сеното и заваляло. Приятелят рекъл: „Слушай, Янчи, я ме подстрижи и без това не можем да правим друго, а косата ми вече е толкова голяма, че може да се сплита“. Седнали на пруста, защото стаята била тъмна. Половината глава вече била остригана, когато гърмът ги ударил.

— Къде?

— В ножицата — да я вземат дяволите! Янчи хвърлил ножицата и изревал като лъв, а приятелят му паднал от стола и съвсем посинял.

— А не е ли умрял?

— Казах: остана жив. Една седмица заекваше, малко беше като замаян, но иначе нищо му нямаше. Оттогава почита много гръмотевицата, а когато чуе, че се гърми, зарязва всичко и хуква към къщи. Ходи на бръснар; но и там само в хубаво време… Така беше; както виждам обаче, облаците се разкъсват, развиделява се. До довечера времето ще се оправи.

И наистина дъждът спря. Сивата завеса отмина на изток и Гюла се чувстваше така добре, сякаш беше издържал по-малък изпит. Леко му беше и — да — усещаше глад. Разбира се, не го каза направо, а по обиколен път се приближи към целта.

— Сега не можем да напалим огън…

— Гладен ли сте?

Матула с една-единствена дума отряза хитрите завои на мислите на нашия Салджия и момчето отново установи, че Матула не цени отклоненията и не позволява да бъде отведен по тези странични пътеки на мисълта.

— Значи сте гладен, но защо трябва да започваме от Адам и Ева? Вече исках да ви кажа да напалите огън, само чаках дъждът да спре. Дърва има, а суха тръстика ще намерите и тук вътре.

На запад облаците се разкъсаха и слънцето с чуден портокалов блясък изля лъчите си над мочурището, а източното небе опаса широка, блестяща небесна дъга.

— Сега вече може да напалите огъня, дъгата означава край на дъжда; само че сложете повече тръстика под дървата, защото са мокри.

Сега вятърът спря съвсем, сякаш дъждът беше разпръснал въздушните вълни, гъстия пушек от тръстиката и мокрите пръчки се проточи право нагоре. Този пушек беше още смесен с пара, но после дървата започнаха да пращят, пламъците избуяха и изведнъж сложиха край на ридаещото хленчене.

— Сега сложете наоколо дебели дърва, като колиба, а когато и те изгорят, ще изпържим яйца със сланина и зелени пиперки. Нанчи е умна, щом като се е сетила и за яйца.

— Няма ли да ловим риба?

— Нямам нищо против, но вижте каква е водата, ако не ви е жал за кожата ви…

Нашият Салджия видя каква е водата, но не видя злорадия поглед на Матула, когато тръгна.

След малката поляна с ниска трева изведнъж тревата стигаше до пояс и с целия си запас от вода лежеше върху пътеката.

Хубаво, тук Гюла се „отърва“ леко. Водата потече в ботушите и през панталоните изстуди краката му. След високата трева дойдоха високите три метра, гъсти жълтуги, които и при най-малкото докосване изсипваха дъжд, така обилно, че Гюла изпита голямо желание да се върне.

— Ох… ох-ох… — Момчето се навеждаше, но докато излезе от храстите, се измокри до кости. След всичко това не искаше да вижда никаква вода. Но нетактичният баща възпитател каза: вижте каква е водата, така че той видя каква е водата.

Водата беше грозна като възмутен стомах и жълта едва ли не като жлъчен сок. Салджията с отвращение я гледаше и ако не му беше толкова студено, щеше да „накаже“ Матула, като го накара да чака: нека се безпокои къде се бави толкова дълго.

Мислите за наказание обаче бяха вяли в сравнение със заповедите на действителността и трезвия ум. Те казваха, че Матула въобще не се безпокои, защото по природа е спокоен, освен това хубаво ще бъде да побърза да се съблече, защото зъбите му вече тракат от студ… разбира се, първо трябваше да се окъпе в студената вода на преплетените храсти.

— Ох! — изохка, като мина през дъждовната зона на жълтугите и каза още няколко думи, които не са записани в лятната биография на нашия Салджия.

— Е, каква е? — погледна го старецът.

— Помия! — махна с ръка огорчено момчето. — Защо не ми казахте, чичо Матула, че…

— Защото, ако ви кажех, щяхте да забравите, но сега няма да забравите. Съблечете се и застанете тук до огъня, ще видите колко ще ви бъде добре.

Нашият Салджия разсърден се съблече, но приятната топлина го умири.

„Ти, Салджия, си говедо — ругаеше се той, — сега поне се научи!“

През това време Матула простря край огъня дрехите на момчето да съхнат.

— Да не ги забравим — каза малко укорително, — защото утре няма аз да ги обличам.

Дрехите се състезаваха да изпускат пара заедно със Салджията, който стоеше като червенокож на светлината на залязващото слънце. Кожата му обаче се белееше поради изгарянето, така че който го погледнеше, изпитваше желание да се почеше. Но тук, разбира се, можеше да го погледне само Матула, а той не се интересуваше от фигурата му, за която въобще не можеше да се каже, че е юнашка. Матула гледаше замислен огъня.

— Но — и той смукна три пъти от лулата, сякаш през това време още веднъж премисли това, което ще каже, — но трябва да признаем, Гюла, че вече можете да палите огън.

Нашият Салджия се изчерви малко от похвалата и под белещата му се кожа от край до край премина някакво галене, което много напомняше на чувството, което беше изпитал от думите на Кенгел: „Виждаш ли, Ладо, това се казва отговор! Само бих искал да зная къде ти е друг път умът“.

— Защото — продължи Матула — не всеки знае да напали огън. Огън не може да се пали, като се нахвърлят дървата на купчина, нито пък като се сложат едно върху друго, че да не може да диша. Огънят трябва да се изгради като сградата… с една дума така, както този. Защо не си свалиш гащите?

Гюла потрепна леко, после без желание огледа от горе до долу мършавото си тяло.

— И така ще изсъхнат…

— По-умно е да ги свалите.

След това Салджията не можеше да направи друго, макар и свенливо, той съблече споменатата по-горе дреха, сви се и застана като Адам, който обаче сигурно е бил по-голям юнак. Но чувството за свян постепенно изчезна. Като се огледа от глава до пети, той едва позна собственото си тяло, което беше изшарено безразборно от слънцето, от порязвания от острицата, от драскотини и от големи синини. Кожата му беше изподрана и млечната й белота беше изчезнала както снегът през март, когато под него се покаже кафявата оран.

— Започвате да добивате тен — кимна с глава старецът и в неговите очи всичко беше така естествено, както ако гледаше някой жребец на пазара, някое дърво в гората или лодка във водата.

И Гюла, който не се беше събличал никога дори пред майка Пири, сега чувстваше това като нещо естествено, дишаше дълбоко като човек, който е прескочил някой трап или е излязъл от някой тунел, пълен с мъгла.

Огънят топлеше, а пламъците вече хвърляха светлина, когато облече изсъхналите си дрехи. Той чувстваше как заедно с изсъхналите меки дрехи го обгърна някаква мека топлина, някаква сигурна сила, някаква храбра откровеност, нещо, което не беше изпитвал досега.

— Чичо Гергей — започна, заеквайки, — не съм свикнал да се събличам пред никого.

Матула гледаше втренчено огъня и дълго време не му отговори. Това дете, тази чужда, суетяща се, нежна душа, сега за пръв път се обърна така към него и не знаеше, а и Матула само чувстваше, че момчето наистина се съблече.

— Предпочитам да ми казват Гергьо… — каза Матула след малко, — защото така казват у нас. — После даде знак, като човек, който е свършил с по-фината част на мислите си. — Сега вече може да изнесете тигана и сланината, а аз ще нарежа пиперките. Да нарежа ли и жилките им?

— Както сте свикнали, чичо Гергьо.

После почти не говореха, сякаш чакаха думите и мислите да се подредят и настанят на окончателните си места. Ножовете, съскайки, режеха пиперките, лука, сланината, а когато старецът постави тигана над жарта, разнесе се такъв аромат, че Гюла преглътна, а Чикас с благоговение гледаше тигана, сякаш очакваше някакво откровение.

Дори не забелязаха, че вечерта беше настъпила.

Огънят образува светло кълбо над поляната и сенките им танцуваха в тъмнината.

Докато свършат с вечерята, мъглата се спусна или се вдигна — по това няма смисъл да се спори — но беше толкова гъста, като че ли бе изтъкана от коноп. От дърветата и храстите капеше вода и в нощта се носеше шумолене, сякаш тих дъжд миеше мъглата и тъмнината.

— Утре рано ще отида в службата — каза Матула, когато си легнаха, — може би има някакво нареждане; спете, докогато искате, но ако има още мъгла — макар че по това време се вдига бързо — не ходете надалече, защото човек лесно може да се загуби в нея.

— Ще се опитам да ловя риба.

— Аз исках да кажа същото, но стойте само на брега. Кучето ще оставя тук.

После вече само уморените им мисли гледаха пламванията на огъня и един бухал ругаеше мъглата, защото не се мяркаше нито бръмбар, нито мишка, а и да се мернеше, не можеше да се види.