Ищван Фекете
Крепост от тръни (11)

При колибата нищо не се беше променило, само сенките бяха станали по-къси и сега Чикас вече посрещна Гюла като познат, който има право да влиза в покритото с тръстика светилище.

— Можете ли да палите огън?

— Как да не мога, чичо Матула.

— Хубаво, но първо гледайте как се чисти риба. Бягай оттук, Чикас, и без това ще си получиш твоето!

Малкото куче ненапразно беше израснало тук, в тръстиката — обичаше реалните неща, а не обещанията и се успокои едва тогава, когато изгълта вътрешностите на рибите.

— Сега вече може да запалите огъня. Секирата е там на опорната греда.

„Какво? — размишляваше нашият Салджия. — Каква греда?“ И се огледа. Пред колибата се издигаха две елши, по-нататък една върба, още по-надалече топола, но опорна греда?…

— На коя греда?

— На опорната греда, в голибата. На онази тънката греда…

— Аха — каза Гюла, сякаш не беше разбрал правилно, а Матула се усмихна снизходително. — Откъде да донеса дърва, чичо Матула?

Матула направи такова широко движение, сякаш искаше да подари на Гюла цялата безкрайна тръстика.

— Откъдето искате. Тук има достатъчно…

Гюла навлезе в гъсталака, който обграждаше малката полянка. В ръцете си решително държеше секира, а пред него и зад него се простираше плетеница от храсти от мека жълтуга.

— Пии… — обади се една малка птица, — пии-пии…

Той обаче не се виждаше. Птицата също, дори и комарите, които тук в сянката изведнъж започнаха да свирят и пеят:

— Месо… кръв… месо… кръв… — И девойките, невестите и майките комари се нахвърлиха върху голите места по тялото на нашия Салджия. В същия момент ухапаха на около двадесет места търсещото дърва за огън момче. Гюла не можеше да се успокои, че го връхлитат само женски комари. Той може би не знаеше, че мъжките комари не могат да хапят и че са по-миролюбиви, както въобще мъжете…

— Ще ви науча аз вас! — удряше Гюла където свари и Матула погледна нататък, където жълтугените храсти се клатеха силно.

— Хапят го, но ще научи, че по това време не се ходи в храстите за дърва…

Гюла не остана дълго в усърдната компания на женските комари и със значителни загуби избяга от полесражението, тоест на по-открито място. Като излезе на новата полянка, кръвопийците изостанаха. Тук имаше една върба, която му предлагаше дебелия си изсъхнал клон.

— Да — кимна глава Матула, като погледна към мястото, откъдето се чуха удари на секира, — да. Урокът помогна…

Салджията яростно отряза клона, който щеше да стигне за приготовляването на обяда и на връщане намери един малък проход между храстите, през които довлече дървата.

— Нямаше ли комари? — заинтересува се Матула.

— Милион! Какво правят по това време сред храстите?

— Спят.

— А тези не спяха ли?

— Щом като сте ги събудили. Ядосани бяха, нали? Нищо чудно. Когато се събуждам, и аз винаги съм гладен. Дайте ми секирата. Зад голибата има тръстика, от нея ми донесете за подпалки, но я начупете на по-къси парчета. Така — каза старецът, — аз ще го запаля, защото и това трябва да научите.

След няколко минути огънят пламна, прогонвайки пушека, под котела се появиха жълти пламъци. По-късно около малкия съд се разнесе такъв аромат, който раздразни апетита не само на Чикас, а и на Гюла Лайош.

— Чичо Матула, това рибена чорба ли е?

— Ще стане рибена чорба, но едва след час. Видя ли как я направих? Сложих само малко лют пипер в нея…

— Обичам я, когато е лютива, чичо Матула.

— Добре — кимна старецът, — но да я изядете… дотогава ще поседим на хлад в голибата.

Това обаче не беше съвсем вярно, наистина под тръстиковия покрив имаше сянка, но беше задушно. Дори и Чикас бе изплезил език, той заедно с нас се пъхна в колибата и от време на време гневно удряше с опашка по някоя нахална муха.

Слънцето беше почти на зенита и от блясъка му пламъците не се виждаха, само шумоленето и изпаряването на водата показваха, че огънят гори.

Движението на птичия свят не спря дори и през обедната горещина и Матула изведнъж посочи над тръстиката.

— Виждате ли я? Там при тополата… ето това е бяла чапла.

Грамаден снежнобял пух сякаш плаваше в далечината. После зави и се спусна надолу.

— Там е гнездото й, но и малките й вече са пораснали.

— Чичо Матула, виждали ли сте ги?

— Има три малки, но днес имаме друга работа, по-късно ще има достатъчно време и за тях. В къщи поискайте далекогледа, защото ако се приближим до тях, ще се скрият в тръстиката.

— Бинокъла ли?

— Така му казват. Ще бъде добре да го донесете, искам да ви покажа и орела. Морския орел. Обикновено пристига следобед на другата стара топола. Само стои. Стар е, сам е. Смятам, че някъде са убили другарката му.

— А не може ли да си намери нова другарка?

— Не. Само една, после не се събира с друга. Ще разбъркам малко чорбата.

Матула разклати леко котлето, за да не се накъса рибата, в това време се приближи и Чикас.

— Ти навсякъде се навираш — каза старецът по-скоро с умиление и кротко удари по главата любопитното куче. — И майка му служи при мен, вярно, и баба му. Тя беше истинско куче! Никога не лаеше…

— А какво правеше?

— Само хапеше. С това започваше. Всички избягваха голибата ми, пазеха се като от огън… тогава още скитаха насам най-различни хора, но сега, при новия ред, и тук има нов ред. Въведе го това куче.

При думата „куче“ Чикас завъртя опашка.

Гюла леко преви гръб под мократа от пот риза.

— Мисля, че малко съм изгорял…

— Малко ли? — кимна с глава Матула. — Хубаво е довечера да се намажете с нещо. Нанчи има някакво масло за изгоряло. Трябваше да внимавате. Умният човек се учи от бедите на другите. Но вие още не сте човек, а само дете.

Нашият Салджия се замисли при тези думи и разбра, че според Матула той не е разумен, нито е още човек. Да, но затова не можеше да му се сърди, защото си беше така. Старецът каза кротко това, което мислеше, а в неговите мисли нямаше нито мечтани салове, нито въображаеми шарани.

Матула извади от дъното на колибата чинии и две железни лъжици. При издрънкването на съдините кучето наостри уши и скочи.

— Марш на мястото си! — каза му строго старецът. — Не обичам в такъв момент да ми се мотаеш в краката.

Чикас се върна тъжно край синджира си и въздишайки, легна по корем, но очите му не се откъсваха от вълшебното котле.

Матула сипа на Гюла, после и на себе си.

— Остави я малко да поизстине. Ако не е достатъчно люта, мога да ти дам още пипер.

Гюла обаче намери чорбата достатъчно люта, дори прекалено люта, но не го показа.

— Вкусна ли ви е?

— Чудна е, чичо Матула — духна Гюла, загубил малко глас от пламтящата червена течност.

— Хапни с нея и от тази отрова — и Матула му подаде една зелена пиперка, — тя вече е истински люта!

— Не, не — уплаши се Гюла, — и без това чорбата е достатъчно люта.

— Слаб е юнакът — усмихна се старецът, — аз я обичам, когато щипе чак на темето ми.

На Салджията му стигаше обаче и щипенето в гърлото и премина към месото, което беше изключително вкусно, меко като масло и облекчаваше приятно опарените от пипера места.

След това продължиха да ядат мълчаливо, Матула дори не проговори, когато Чикас се доближи предпазливо към тях. Чикас после събра разхвърляните по земята кости — изяде всички остатъци, но и той намери, че пиперът е прекалено много, защото търкаше муцуната си отляво и отдясно в тревата.

— Щипе! — каза Матула и Чикас чувстваше, че това действително беше така.

Матула извади една от подарените пури.

— Няма ли да запалите?

— Не, благодаря — отклони поканата Гюла, — сега не. Приспа ми се — добави, което беше истина.

— Тогава полегнете, там отзад има сено. Няма мек креват с пух…

Гюла гледа известно време ефирната игра на дима от пурата, после заспа, макар че сънят му не беше приятен. Сънува, че от време на време опарваха гърба му с нажежено желязо, а по-късно, че изсипаха кипящо олово в ухото му. Сега вече се събуди и се хвана за ухото, пръстите му се окървавиха, смачка един женски комар с пълен корем.

— Какво е това?

— Комар. Понякога някой от тях влиза и тук, но мен не ме обичат. Дявол знае защо, може би кръвта ми е стара — размишляваше Матула. — Наспахте ли се?

— Ами…

— Спахте повече от два часа, но много мърдахте. Да бързаме да се приберем, за да може Нанчи по-скоро да ви намаже. Мисля, че трябва… Всичко ще оставим тук, само раницата занесете в къщи.

На Гюла Лайош не му хареса тази дума „в къщи“. Не му хареса нито лежането, нито ставането. Сандалите го убиваха, никак не му се тръгваше.

— Жегата попремина — каза Матула, а Гюла чувстваше, че по-топло може да бъде само в ада. Празната раница се търкаше в гърба му и въобще сутрешните надежди изчезнаха в някаква непрогледна мъгла. Предобедният риболов с въдица не се бе превърнал още в спомен и не се бе разхубавил в безтегловността на утрешната мечта и нашият Гюла Лайош, изпотен и объркан вървеше след Матула, който крачеше с обичайното темпо по пътеката.

— Мислех — спря се старецът — да отидем и другаде, но сега смятам, че не бива. Разхладителното масло е нужно за гърба ви, както залък хляб. От тук можете ли сам да се приберете у дома?

Гюла се огледа.

— Мога…

— Много е лесно. Ще ви покажа пътя, по който дойдохме. Не се отклонявайте от него, защото, ако се заврете в ливадата, цяла седмица няма да можете да се измъкнете. Друг път гледайте по-добре къде се движите…

— Зная, чичо Матула — каза по-късно Гюла. — Тук излязохме и там край дървото…

— Бряста. Ще завиете край бряста.

— Добре.

— Благодаря за всичко — протегна ръка момчето.

Матула доволен му стисна ръката.

— Няма за какво. Утре няма да дойда, защото ще бъдете зает с друго… но вдругиден ще бъда у вас в зори.

След тези думи нашият Салджия тръгна по пътеката, а когато при бряста се обърна, вече не видя стареца.

Само ливадата около него бръмчеше, лееше се музиката на щурците, жуженето на пчелите, далечното свирене на птиците, и всичко това се сливаше в неуловимата уединена, истинска самота. Гюла просто настръхна от някаква непозната, но действителна красота, макар че не можеше нито да я хване, нито да разкаже за нея, защото и без това никой нямаше да го разбере.

Той несъзнателно продължи по пътя, а една сива чапла прелетя над него вече като стар познат.

„Не зная — размишляваше момчето — какво ще правя утре?“

— Доста рано се върна, Гюлушка — погали го леля Нанчи, — хубаво ли беше? Уловихте ли риба?

— Хубаво беше, лельо, хванахме и риба — Гюла свали раницата, — ами това… чичо Матула каза, че тук имало някакво масло.

— Какво масло?

— Против изгоряло…

Старата жена присви очи.

— Свали си ризата. Господи! — плесна тя с ръце. — Чумата да го тръшне този дърт скитник, не можа ли да ти каже?

— Той не беше там, лельо Нанчи, когато си свалих ризата…

— А и ти трябваше да бъдеш по-умен. Ще донеса, ще донеса маслото от лилия.

Гюла усещаше как готварската печка печеше безпощадно гърба и гърдите му, затова се отмести малко към вратата.

— Къде отиваш? — върна се леля Нанчи с маслото.

— Топло ми е от тази печка…

— Глупчо! Тя дори не е запалена. Дай си първо гърба.

— С-с-с — подскочи Салджията, — не натискай така, лельо Нанчи!

— Едва те допрях. Да си подскачал, когато си свалил ризата. Чакай, старче, ще те науча аз теб!

— Казвам ти, чичо Матула не беше там. Стига, лельо Нанчи!

— Остави на мен, това лекарство е чудо. След един час няма да ти има нищо.

За жалост, това предсказание не се сбъдна. След един час Салджията се чувстваше като полуизпечен корабокрушенец, когото скоро ще изядат канибалите. Той седеше неподвижно в един грамаден фотьойл, който леля Нанчи покри със стар чаршаф.

— Него може да изцапаш. Пари ли ти още? Скоро ще намалее… какво искаш да хапнеш?

Гюла само махна с ръка — не иска да яде, после все пак каза, че в гората е ял рибена чорба… Задоволството си изрази с многозначително движение, с което искаше да каже, че такава рибена чорба ядат само боговете на Олимп в неделя и пред празник.

— Ял ли си от моя паприкаш с риба? — попита го старата жена със скрито презрение към рибената чорба на Матула и погледна ядосано пламналите и блестящи от маслото рамене на Гюла. — Ял ли си?

— Не — сепна се изгорялото момче, което реши в този кратък земен живот (възможно е да не дочака сутринта) да не хвали дори и гозбите на майка си пред леля Нанчи, — не съм ял, лельо Нанчи. Смятам, че е по-добър от рибената чорба. Майка Пири каза същото…

Трябва да отбележим, че нашият Салджия искаше да се измъкне от тази каша върху крехките рамене на майка Пири и доброжелателно излъга. Вярно е, че майка Пири рече: „Нанчи готви добре, не може да се каже, че не готви добре, но всичко прави с много мазнина и с много подправки. Онова, което трябва да бъде малко възкисело, е толкова кисело, че козата би изврякала от него, а което трябва да бъде сладко, толкова е сладко, че устата на човек залепва. А оная рибена чорба… беше вкусна, това е вярно, но пареше като жар, от нея те лъхаше огън, макар че готварската книга на леля Рейзи препоръчва «сладък благороден» пипер от Калоча“.

Това каза майка Пири, но Нанчи не знаеше коварните мисли на Салджията и се успокои. Огледа още веднъж седналото момче на огнения трон и го остави само.

— Почети си, до утре ще забравиш всичко.

Нашият Салджия обаче не се успокои.

Вярно е, че маслото малко помогна, но въпреки това тялото му гореше, понякога чувстваше тръпки, което беше признак на начална треска. И така нашият млад приятел гореше и в същото време му беше студено, и това сложно телесно състояние го огорчи дълбоко. Не смееше да се помръдне, защото чувстваше, че кожата му се къса на парчета и е толкова чувствителна, че му се искаше да крещи само като чуеше бръмченето на някоя муха, която да се приближава с любопитство към приятната миризма на маслото.

По-късно — сякаш съзнанието му се умори да се занимава с пламналата кожа — си спомни отново за изминалия ден и дори имаше минути, когато съвсем забравяше жалкото си състояние.

Стаята беше слабо затъмнена, лъчите на залязващото слънце се промъкваха вътре и осветяваха по някое лице от картините по стената или ботушите на порцелановия хусар на гардероба. Гюла не се интересуваше от това. В този момент той беше на брега с Матула, който се бореше с рибата, и за живата фантазия на нашия Салджия не съществуваше никаква опасност, че може да чуе гласът на Кенгел: „Продължете, Ладо!“.

— Ох… — удари изгорелия си лакът в облегалката на фотьойла и веднага си спомни за Мазола, който го побутваше леко: „Спиш ли? Теб те извика!“.

Може би Мазола вече е получил писмото му, сигурно се е зарадвал, а как ли би се смял, ако му опише днешния ден. Може би ще се усъмни в дивия шаран…

Литературните склонности на Гюла пламнаха, а за това допринасяше не по-малко успокоителното отсъствие на Кенгел.

Той се наведе внимателно и започна да пише.

Скъпи Мазоле,

Седя тук в тази малка стая и ти пиша отново, защото изгорях от слънцето и леля Нанчи ме намаза с масло от лилия. Има много хубав аромат, това е откритие на леля Нанчи.

Тръгнахме в зори с чичо Матула, който наглежда мочурището, с една дума пъдар. Всичко беше великолепно, острицата изпоряза краката ми, но сандалите не са за тук (ако дойдеш, донеси си гумени ботуши, може и скъсани), освен това забравих в къщи и маслото против комарите и слънцето.

После хванах 7 (седем) платики, а чичо Матула улови един грамаден шаран, който тежеше почти три килограма. Всъщност и него аз го улових, но после дадох пръта на чичо Матула, защото го поиска…

„Това е вярно“, помисли Салджията, който се бореше геройски с развихрилата се фантазия.

Мазол, непременно трябва да дойдеш!

После ядохме рибена чорба.

Кучето на чичо Матула се казва Чикас. Колибата е чудесна, „опорни греди“ я поддържат, а Чикас я пази денонощно. Когато му кажеш: стой там, не се помръдва, и Чикас яде риба, а така също и костите й.

После видях лопатар и калугерици, които с вика си примамват човека далеч от яйцата им. С говедата не постъпват така, защото те не закачат гнездата им. Видях и сива чапла, лошото е само това, че си свалих ризата, и изгорях на слънцето и сега седя намазан с масло от лилия.

Мазол, когато дойдеш, не бива да казваш на леля Нанчи, че си ял другаде по-хубаво ядене, защото се сърди. Не разбирам защо, но е така.

Лекарят прегледа ли крака на майка ти? Вуйчо Ищван също писа на баща ми да говори с доктора. Почти не виждам вуйчо Ищван, защото жънат и вършеят, а аз не ходя там.

Мазол, пиши, поздрави майка си, ако отиде на бани, ти ще се настаниш при мен. Пиши!!

Верният ти приятел:

Салджията

P. S. Хартията се изцапа от маслото по ръцете ми. Тук всичко е намаслено.

Гюла доволен се обърна назад, но така силно извика, че мухите, привлечени от аромата на маслото, хвръкнаха уплашено към прозореца.

— Гюлушка, извика ли нещо? — показа се на вратата леля Нанчи, която малко недочуваше. — Сякаш каза нещо. Нали е приятно това масло? — Гюла само кимна. Седеше неподвижно като мумия на фараон. — Защо не си полегнеш?

Косата на Гюла настръхна само при мисълта за лягане.

— Предпочитам да почета, лельо Нанчи, още е светло.

— Помислих, че си уморен. Дори ти направих леглото, ще ти дам по-старо бельо, защото маслото не се изпира. Довечера пак ще те намажа.

Салджията помисли с огорчение за вечерта.

— Студено ми е — каза несъзнателно, но после съжали, защото леля Нанчи веднага метна едно леко одеяло върху пламтящия му гръб.

— Няма да ти навреди…

— О-о-х! — изрева отново момчето.

— Остави го така и не викай. Трябваше да крещиш, когато си свалил ризата. Защо не беше там онзи дъртак, това ми кажи: защо не беше там?

— Имаше си работа! — каза ядосан Салджията, но не посмя да се помръдне под одеялото.

— Работа… не е работил през целия си живот… може би е спал под някой храст.

— Отиде да нагледа косачите на острицата.

Леля Нанчи не отговори на тези думи, но така изтупа възглавниците, сякаш Матула се намираше в тях.