Ищван Фекете
Крепост от тръни (14)

Тази нощ Гюла спа неспокойно, всеки час се стряскаше и сънува най-различни сънища. А и кожата го сърбеше и няколко пъти му се стори, че Матула чука на прозореца, макар че само котката гонеше мишки на тавана. А когато наистина старецът почука, Гюла спеше така дълбоко, че трябваше да удря два пъти щорите на прозореца.

— Хей, конете ще отидат в овеса!

— Какво? — уплаши се нашият приятел, но после бързо се разсъни. — Идвам, чичо Матула.

В кухнята на пода се търкаляше една раница и само дето не крещеше от вътрешно напрежение.

— Тази Нанчи има добро сърце — посочи Матула раницата, — аз ще я нося, защото ще ви смъкне кожата от гърба.

В това време леля Нанчи излезе от килера с два буркана компот в ръце.

— И този компот… Гюла го обича.

— Щом като го обича, да го носи. В раницата няма място.

— А за ракията имаше ли място?

— Тя е лекарство, а от това само коремът те заболява. Ако Гюла иска, нека го вземе. Макар че ще са му достатъчно двете одеяла.

— Следващият път, лельо Нанчи…

Старата жена погледна ядосано Матула, но той не се смути от това.

— Да вървим — каза той, — господ да ви благослови, Нанчи, пърженото пиле миналия път беше много вкусно.

Докато Гюла се сбогува, голямата раница вече крачеше вън на двора, дори и врабчетата не бяха започнали утринното си съвещание.

Градината беше прохладна и тиха, сякаш пазеше нощните тайни, потокът шепнешком тичаше, сякаш още преди изгрев-слънце искаше да стигне някъде, а пътеката под градините сега вече като позната зовеше Гюла и новите ботуши.

— Тежка ли е, чичо Матула?

— Как да не е… да не би да искате да я носите?

— Ако можех.

— Тогава?

Гюла почувства отново, че въпросът му беше само излишна учтивост. Или може би очакваше и Матула да бъде учтив и да каже: „Ами как ще е тежка, лека е като перо“.

Тогава щеше да се разочарова от стареца, от „бащата възпитател“, защото и слепият виждаше, че раницата е тежка. Но тогава защо го попита? Защо?

„Магаре!“ — каза си Гюла Лайош и отбеляза, че многото приказки и ненужната любезност наистина са излишни. Така че не каза нищо повече, защото почувства, че под тежката раница никой не би имал настроение да разговаря, само за да каже нещо.

Вече започна да усеща познатите утринни аромати и ако затвореше очи, щеше да знае, че сега вървят край царевица, край коноп или окосена люцерна.

Гюла погледна големия бряст като познат и само дето не го поздрави. Времето беше изписано върху набраздената кора на старото дърво и на момчето му се искаше да попита стареца: колко годишно е дървото и защо е така самотно, но не каза нищо, а голямата раница се движеше равномерно напред.

Зад дигата многохилядната птича армия започна деня с продължителен, но тих разговор, от който обаче се отделяше скърцащият крясък на някоя чапла, крякането на водните кокошки и подвикванията на гмуреца, а на сухия клон на върбата край брега една сива врана грачеше на някакъв свой далечен роднина, но отговорите не можеха да се чуят.

Утринното дихание на голямата ливада с острицата, тежката й блатна миризма сега вече му бяха познати, а острите листа на острицата безпомощно ближеха плъзгавите кончове на ботушите. Издрасканите пищяли защитени се плъзгаха в ботушите и нашият Салджия просто търсеше локвите, където завчера сандалите се разкиснаха.

При едно голямо плискане Матула се обърна назад.

— Хубаво нещо са ботушите, нали?

— Много ви благодаря, чичо Матула, че сте казали.

— Не го казах, за да ми благодарите, но те са за тук. Да вървим, по дяволите тази раница, вече искам да се освободя от нея.

Когато се изкачиха на дигата, на отвъдния бряг отново се надигна ураганът на птиците, но Матула дори не ги погледна, едва по-късно се спря.

— Виждате ли го?

— Какво е това, чичо Матула?

— Полевка, Ондатра.

Едно животно пъргаво преплава от единия бряг до другия, и се скри в обраслия с острица отсрещен бряг.

— Хапе ли?

— Всеки плъх хапе, като го хванат.

— А какво яде?

— Всичко. Бръмбари, раци, охлюви, но и цвекло, и царевица. Обича много пшеницата, има ли някъде посята пшеница край брега, само нея унищожава, но кожата му е хубава. Донесохте ли далекогледа?

— Ах, чичо Матула, забравих го…

— Нали ви казах? Човек дори не предполага, че понякога говори на въздуха…

Гюла засрамен мълчеше, защото не искаше да признае, че това се случваше и при Кенгел, макар че можеше да има лоши последствия. Кенгел също говореше на въздуха, като му каза: „… продължете, Ладо…“.

Нашият Салджия изтръпна и мълчаливо ругаеше тази своя разсеяност. Матула вече слезе от дигата и навлезе в гъсталака от жълтуга и Гюла почувства, че елшите, които пазеха колибата, разтвориха клони, сякаш искаха да прегърнат пристигналите.

Колибата беше самата тромава доброта, тъмна дупка с миризма на тръстика, а Чикас, стопанинът, посрещна с голяма радост гостите.

— Пуснете кучето, нека се наскача — Матула свали раницата, — освен това то няма да забрави кой му е снел синджира от врата.

При приближаването на Гюла кучето стана малко въздържано, но опашката му трепереше силно, докато момчето откачи синджира. После то обиколи три пъти колибата и накрая легна пред Матула.

— Какъв си несериозен — смъмри го старецът, — кога ще ти дойде най-после умът в главата.

Салджията почувства, че това се отнася отчасти и за него.

— Малко е още, чичо Матула…

— Това не пречи умът му да си е на място. Изпоти ме тази Нанчи, така е натъпкала раницата. Да починем малко, после ще подредим всичко.

Старият човек седна, седна и Гюла. Чикас легна по корем до окаденото огнище и известно време се чуваше само далечният шум на птиците. Сега зората се превърна в утро, росата — в пара, светлината — в блясък и над сивата висина се откри синьо небето.

— Толкова е хубаво тук, чичо Матула!

Старецът не каза нищо. Запали лулата и се загледа в отлитащия ефирен дим.

— Хубаво — каза той по-късно, — който го обича. Аз прекарвам повечето време тук, само през зимата се прибирам в къщи при дъщеря си, но понякога там се задушавам, дори лулата не ми се услажда и напролет вече се скитам като болно куче. После идвам тук, оправям колибата, ако снегът я е притиснал много и повече не се прибирам в къщи.

Докато той говореше, Чикас предпазливо пропълзи до стопанина си, накрая опря глава върху ръката на Матула. Старецът го погали.

— Ако не беше такъв лекомислен — обърна се Матула към малкото куче, — нямаше дори да те връзвам, защото щях да зная, че няма да изоставиш колибата без пазач. Но ти нямам доверие… Да — погледна той към Гюла, — далекогледът е там в раницата, вземете го и погледнете към голямото дърво, възможно е още да е там големият орел.

Гюла изрови бинокъла, нагласи го на очите си, но на дървото нямаше нищо.

— Не виждам нищо.

Това обаче не беше съвсем вярно. Гюла още държеше бинокъла на очите си и мислено чу Матула: „Докато си такъв несериозен… нямам ти доверие…“.