Ищван Фекете
Крепост от тръни (29)

Ръмя цяла нощ. Понякога пламващите на бавния огън огнени езици пращяха, но мъглата беше много гъста и пламъчетата се скриваха обратно под пъновете като уплашени голишарчета в гнездото. Голямата тръстика беше няма, повечето от птиците вече бяха отлетели на юг, реката не се виждаше, а на високия бряг, под старите дървета, в лодката и над развалините на крепостта от тръни тъмнината и тишината наблюдаваха летежа на времето. После тъмнината оредя, но тишината се бавеше, само от дърветата капеха тлъстите рожби на мъглата или се стичаха по тръстиковите стъбла и изчезваха в черната вода на мочурището.

Стана хладно, но нищо не се помръдна, само Чикас се прозя толкова силно, че долната му челюст за малко не изскочи, и с това изрази цялото си презрение към влажното време. С Чикас обаче не се занимаваше никой и освен него никой не почувства така ясно, че през тази нощ всичко се промени и че слънцето може да грее, небето да блести, но през тази година вече няма да се опрашват цветята и няма да се роди нищо в благословената утроба на лятото. Това, което ще дойде, то е вече рожба или гост на есента — било то цвете, птица или човек.

Чикас усети това и леко се разтърси, защото мъглата се бе загнездила в кожуха на малкото куче, който не можеше да се свали, а само да се изсуши. С една дума Чикас мръзнеше, а понеже и скучаеше, прозя се отново и така високо тракна великолепните си зъби, че Матула се събуди.

— Можеш да се мушнеш тук, ако ти е студено…

Чикас забрави всичките си неволи и легна по корем до лакътя на стареца.

— … макар че си доста мокър…

Чикас поклати в знак на несъгласие късата си опашка, сякаш искаше да каже: „Съмна се!“.

— Ще наклада огъня — разтърка очи Гюла, който лежеше отвън, — добро утро, чичо Гергьо.

— Че е утро, утро е, но смятам, че ще дойде пладне, докато видим слънце.

Матула не сбърка много, защото дори към десет часа се появяваше по някое ниско облаче мъгла, спираше се в короните на дърветата, в храсталаците и подаващото се слънце измиташе равнодушно едрите, сиви парцали. Накрая се очовечи и изпрати такъв топъл блясък в мочурището, че утринното треперене се забрави.

— Не тръгвайте още — спря Матула нетърпеливите момчета, — няма смисъл. За половин час росата ще изсъхне, сега ще се измокрите като лалугери.

Момчетата вече прибираха нещата си, закусиха, а сега само гледаха часовника, защото вече не брояха ленивите седмици, пресметнатите дни, а бягащите часове, които безмилостно потъваха в бездънното блюдо на времето, като луди самоубийци от моста Сейчени в Дунава.

— Жалко за всяка минута…

— Но защо да е жалко, ако лошото нямаше край, как би дошло тогава доброто? Докато наловите риба за обяд, ще занеса тази птица, за да я изпратят в Пеща. Господин Ищван ще напише съпроводително писмо. Не може да се отлага, защото ще се вмирише.

— Благодаря, чичо Матула.

— Няма защо, а сега вече може да вървите.

Мазола се спусна по пътеката така, сякаш вечерта искаше да бъде в Пеща, разбира се, с цялото мочурище, с Матула и с Чикас.

Салджията замислен вървеше зад него.

— Къде тичаш, Мазол?

Тогава Мазола забави крачка, сякаш беше почувствал, че и този ден не е по-дълъг от другите. И не беше. Този ден не принадлежеше към забележителните дни. Ловиха риба, защото трябваше за обяд, после се скитаха насам-натам, сбогуваха се с всичко, но дори и да искаха, не можеха да се почувстват съкрушени от това.

— През зимата сигурно е още по-красиво — огледа се наоколо Салджията, а Мазола почувства, че и той е искал да каже същото. Но прибави:

— После може и да си пишем…

Гюла погледна безсмислено набития си приятел, който извърна глава и се изчерви силно. Салджията едва в последния момент се удържа да не се засмее, после се наведе, сякаш нещо търсеше, а когато потисна смеха си, успя да каже само:

— Разбира се, колкото искаш… но, смятам, че родителите на Катица…

— Вече се уговорих с леля Нанчи.

— Така ли?

— А Кати ще пише на твоя адрес.

— Мазол, ти си се родил за пълководец, но майка Пири ще ги отваря. Майка Пири би умряла от любопитство, ако не може да ги отвори, а това все пак не ти се иска, нали? Родителите ми никога не отварят нито едно от писмата ми, но майка Пири…

— Ще я помоля да не ги отваря.

— Може да ти обещае, но…

— Това е достатъчно.

— Мазол, това не е достатъчно. Майка Пири ще ги постави над пара в кухнята, ще ги прочете и пак ще ги затвори.

— Ужасно!

— Така е, но най-добре ще бъде, ако ги адресираш до Гюла Ладо, но на адреса на Бейла Пондораи. Така и майка ти няма да ги отваря.

— Прав си, а на майка ми не й е известен този начин с па̀рата.

— Виждаш ли? А сега да занесем рибата в колибата и да я изчистим, защото времето напредва, а чичо Гергьо скоро ще си дойде. Аз ще се справя с рибата, а ти иди за дърва.

Мазола взе секирата и замина, а Салджията остана сам с рибата и, разбира се, с Чикас, който в празнично настроение се разположи до дъската.

— Заминаваме си, Чикас — каза по-късно Гюла, — не съжаляваш ли за нас?

Чикас гледаше влюбено рибите.

— Ти мислиш само за стомаха си, винаги само за стомаха си…

Чикас не отричаше това.

— Гладен съм — въртеше късата си опашка и гледаше отстрани слабия си приятел, — вече не си спомням откога не съм бил толкова гладен.

Ножът на момчето се движеше бързо, а мислите му засега оставиха малкото куче; спомни си как чистеше безпомощно и несръчно първата си риба. Спомни си, че хвана другояче и ножа, а да не говорим за веслото, за рибарския прът, за неразумното изгаряне, за всичко, причинено от незнанието. Сега и в ръцете, и в действията му се чувстваше сигурност, сила и напираща радост още повече да знае и може. Какво щастие би било с това чувство да седне на чина и да гледа написаната задача по математика на черната дъска както тази риба, тази малка щука и с такава сигурна ръка да разреже стомаха на задачата, знаейки точно как трябва и какво има в нея.

„Заповядайте, господин учителю…“

Тогава ножът в ръцете на Гюла се спря. „Господи! Нали «добрият» Кенгел вече няма да господства, а жена му с онова малко тиганче на главата. Дали ще го свали, когато влезе в клас? Чилик сигурно ще се засмее… В следващите десет минути ще му ударя плесница, ако посмее да направи това.“

Салджията дори и в мислите си застана в защита на жената, ако я сполети някаква обида. Не му дойде наум, че преди няколко месеца и на сън нямаше да посмее да удари плесник на Бика. Сега обаче счете и това за възможно.

Той не мислеше, но чувстваше, а чувствата обикновено са по-сигурни, отколкото колебливите мисли.

И Гюла Лайош Ладо имаше право. Това лято го научи на много неща, култивира го, насочи го по правия път и го нагоди към суровите закони на природата. Когато мочурището го прие за пръв път, той представляваше чуждо тяло в лабиринта на тръстиката, залутано агне в безтревна пустиня; но слънцето го изпече, бурята изкъпа, градът изглади, а постоянната работа на мускулите на слабото, изнежено тяло превърна агнето в млад вълк. Така че беше възможно да даде урок на Бика, ако обидеше жената на „милия“ господин учител Кенгел. Дамата впрочем е опасно красива и в този момент, да, нашият Салджия с инстинктивно движение хвана адамовата си ябълка, сякаш искаше да оправи вратовръзката си.

Нахлулите мисли в главата му се разсеяха, защото Мазола довлече грамаден клон и изпъшка край огъня.

— Донесох го целия — пусна товара си на земята той, — ще го нарежа тук, за да остане и на чичо Гергьо.

— Имаш право. А аз мисля да направя рибена чорба, да посрещнем стареца с готов обяд.

Мазола се почеса неспокойно по врата.

— Салджийо, ще я развалиш…

— Ще видиш!

— Тогава вече ще бъде късно.

— Нарежи дървата, Мазол, ще оближеш и десетте си пръста!

При тези думи Мазола вдигна грамадната си шепа и огледа добре пръстите си, които не изглеждаха подходящи за облизване.

— Би трябвало да изрежа ноктите си — измърмори и обиколи клона, за да види откъде да започне да реже.

Слънцето вече клонеше към пладне, когато Салджията беше готов; чудни аромати се носеха във въздуха, които караха стомаха да къркори и да се отделя слюнка.

— Миризмата й е хубава — каза Мазола, — сега липсва само чичо Гергьо. Да сложа ли трапезата?

За няколко минути те забравиха, че това е последният ден в мочурището и със скрито вълнение погледнаха след Чикас, който изтича по пътеката, за да посрещне стопанина си.

Матула отдалече видя пушека, а когато изскочи от тунела сред жълтугата, започна да души.

— Добър ден — каза и погледна в котела, после постави ръка на парата и я помириса. — Да — каза той, — от това сякаш ще излезе нещо.

— Може ли да ви сипя, чичо Гергьо?

— Но бързо, защото много съм гладен.

Салджията сипа на всички, но сам той не посегна към чинията си, защото старецът бъркаше бавно чорбата.

— Донесох и писмо на Бейла, там е в торбата.

Мазола заряза веднага апетитното ядене.

— Там има и едно шише вино, може да донесете и него. Казаха да се почерпим за сбогуване. После и тази хлапачка се завъртя: „Чичо Гергьо, не бихте ли занесли едно писмо на господин контрольора?“. Такива са днешните момичета… но, разбира се, все пак го донесох…

Мазола постави шишето с вино пред стареца.

— Ще го прочета — каза, като отваряше писмото, — може да е бързо…

— Разбира се, че е бързо — кимна Матула и загреба с лъжицата чорба, издуха я и бавно засърба.

— Истинска! — погледна към Салджията. — Ако аз я бях направил, нямаше да е по-вкусна, може да ми вярвате.

— Наистина ли?

— Щом казвам, значи е така. Нанчи и всички жени нищо не струват. Тази чорба можеше да бъде по-вкусна само през зимата, защото тогава на човек му се иска нещо топло.

Матула погледна Мазола, после се усмихна.

— Разбира се, има хора, които и в такъв момент четат писма, а това писмо, както виждам, няма да изстине.

Мазола погледна писмото, както езичникът появяващото се блестящо божество — слънцето.

— В селото се появила епидемия — каза обезпокоен, — за щастие имунизирали всички…

— За щастие — каза Матула малко злорадо, а Гюла захапа лъжицата, за да не се разсмее. Не, нашият Салджия не можеше да разбере душевното състояние на Мазола, той дори не подозираше, че има и такъв вид епидемия, срещу която не може да се намери лекарство в никаква аптека.

Дори и днес не пропуснаха следобедния сън, макар че не беше предвиден. Чудното вино, което вуйчо Ищван беше изпратил — и то литър и половина — им заповяда друго. Нашите момчета не се възпротивиха на заповедта, изпиха по една чаша.

— Като майчино мляко — измляска Матула, а момчетата почувстваха, че от майчиното мляко само може да се спи.

Часовете обаче летяха и когато се събудиха, Матула вече беше изнесъл вещите на момчетата пред колибата.

— Време е — каза той.

Мазола опипа писмото в джоба си и това го успокои, но Гюла малко огорчен помисли за тръгването, за момента, който вече беше настъпил.

Матула постави три чаши на дъската и ги напълни.

— Не си отивайте без прощална чаша.

И Салджията почувства, че ако се чукнат трите чаши, може би нещо ще се скъса, но след тихото иззвънтяване на стъклото не се случи нищо, защото нищо не може да спре безкрайния бяг на времето.

— Благодарим ви за всичко, чичо Гергьо…

— Аз също! — каза старецът, загледан в чашата си. — Аз също благодаря за всичко, защото беше хубаво, че това лято бяхме заедно и си спомняйте с добро за мен…

Той изпразни чашата.

— … сега вече не може да става и дума за сбогуване, защото и това свършихме. Да вървим!

Преди да се качат на лодката, Гюла грабна дърпащия се Чикас и го притисна към себе си.

— Сбогом, Чикас. По Коледа ще бъдем тук…

Мазола също погали рунтавия малък приятел, който, скимтейки, настояваше да го пусне, защото мрази да го пипат.

Матула взе веслото.

— Стой тука — даде знак на малкото куче и лодката се плъзна гладко по водата.

Каруцата дрънкаше тежко по целия път; вуйчо Ищван беше изпратил товарна кола, за да се събере целият багаж и момчетата седяха мълчаливо в сеното.

Махаха на Матула, но после пътят зави и тръстиката изчезна. На ливадата вече пасеше добитък и звънът на хлопатарите подскачаше сред храстите като крякаща чайка. Над Балатон се спусна здрачът и огледалото на голямата вода избледня бавно както спомена.

На капрата седеше непознат колар, навъсен, с мрачно равнодушие, сякаш караше дърва, тор или жито.

— Чичо — опита се да го заговори Гюла, — не може ли да карате малко по-бързо?

— Не!

Гюла погледна Мазола, Мазола повдигна рамо и двамата се засмяха.

— Салджийо — пошепна Мазола, — отказаха ти направо.

Сега пътят стана вече по-лек. Спомените не ги теглеха обратно, а се качиха весело, сякаш казваха: „Идваме с вас, момчета, никога вече няма да ви напуснем“.

— Мазол — заговори Салджията, — онези писма трябва да се адресират така: „Бейла Пондораи, за Гюла Лайош Ладо“. Ще надпишем няколко плика.

— Излишно е, Кати има много красив почерк, завършила е шести клас с „добър“…

— Ти си магаре! Майка ти ще познае веднага, че жена го е писала…

— Извинявай, Салджийо, мисля, че имаш право. Но нека да говорим за друго, защото леля Нанчи и без това знае достатъчно. Само не съм сигурен дали знае онзи номер с па̀рата. Виждаш ли, вече ни гледа.

Колата влезе в двора. Леля Нанчи с ръце на кръста ги чакаше на терасата, усмихната, но в командирска поза.

— Е — каза тя, когато колата спря, — с една дума тук сте!

— Така изглежда, лельо Нанчи — каза Салджията малко хапливо, защото си представи продължението: „тук сте и сега ще ми паднете в ръцете“.

— Напалила съм банята, каквото съблечете, ще го изперем веднага, ще го закърпим, да не кажат в къщи, че не съм се грижила за вас. Аз съм помислила за всичко. Багажът оставете тук, навън, да не би да сте донесли въшки. Какво е това на главата ти, Бейла?

— Ох — подскочи Мазола, — не го натискай, лельо Нанчи!

— Ще го излекувам, не се страхувай, но първо при браснаря. Циганинът тухлар няма толкова голяма коса. Какво ще кажат в къщи?

Леля Нанчи казваше на бръснаря „браснар“ и прибави още, че „ще отреже и ноктите ви, а ако имате развалени зъби, и тях ще извади“.

— Нямаме развалени зъби — протестира Гюла и повлече след себе си Мазола в банята. Едва там се отпуснаха и се погледнаха малко успокоени.

— Изхвърлете мръсните дрехи; да ви сапунисам ли?

— Ще се сапунисаме един-друг, лельо Нанчи.

Повече никой не ги безпокои, след горещата баня Мазола заяви, че се чувства така, сякаш е свалил и кожата си.

— Погледни водата, Мазол.

Водата приличаше на утайка от кафе.

— Ето какво падна от нас. Пусни я да изтече, защото леля Нанчи ще припадне.

— „Браснарят“ ще я измие — каза Мазола, — но наистина е много хубаво, че се грижи за нас. Добра жена е леля Нанчи, аз я обикнах.

— Ти обикваш всички, Мазол, но случаят с леля Нанчи е друг, разбирам те, независимо от това дали знае номера с па̀рата, или не.

— Салджийо!

— Добре, добре, само недей ме убива, защото ще убиеш най-добрия си приятел. Наметни нещо и да отидем в кухнята, защото чувам, че пристигна „браснарят“.