Ищван Фекете
Крепост от тръни (20)

Слънцето вече пламтеше на зенита и при тоя безоблачен блясък човек трудно можеше да си представи, че вчера по това време над околността тегнеше задушна тишина пред буря, а по-късно студен душ се изля върху мочурището.

Сега беше също топло, но тази топлина беше лека и в сенчестата прохлада можеше да се почувства разликата между ветровития здрач в колибата и слънцето навън. Вчера по това време уморено спря всякакво движение по водата, сред тръстиката и във въздуха, но днес може би само комарите спяха, защото птичият свят се движеше непрекъснато и по кората на старите дървета неуморно пълзяха кервани от мравки с тайнствена цел.

Една част от гнездата вече бяха празни, в други за втори път имаше яйца, но черните бързолети се готвеха за път. Пристигат късно — понякога едва през май — а по това време карат малките си да правят показните упражнения, защото по техния календар лятото се беше свършило. Не свиват гнезда в тръстиката. Когато острите им чирикания се чуха в колибата, Матула отвори очи.

„Вече си отиват“ — забеляза, но му мина през ум, че тези приличащи на ластовиците птици не принадлежат към ластовиците, защото са отделно семейство — много рядко кацат и дори и соколът орко трябва да напрегне всичките си сили, ако иска да хване някоя от тях. Хвърчат много по-бързо от истинските ластовици и много рядко кацат по пукнатините на скалите, на перваза на кулите, но през деня никога не се спират.

— Да — рече си старецът, — тук се появяват винаги след жътва, тъкмо когато времето се променя. Когато започнат да бучат вършачките, вече само една-две двойки се стрелват като черен харпун във въздуха, а когато есенес плуговете обръщат земята, вече няма нито едно птиче от тях в тази област. Не обичат студеното — разсъждаваше Матула, — но кой ли го обича?

— Пии-пиии — чу се по-остро писукане и Матула разбра, че някой малък черен бързолет е изпаднал в беда. — Пии-пии — обади се отново предупреждаващият вик, но той вече не бе толкова жален и Матула знаеше, че малката прелетна птица се е измъкнала.

Един ястреб врабчар беше предизвикал тревогата, но ястребът беше забравил, че сега няма работа с някое глупаво малко синигерче и след като два пъти се опита да я сграбчи във въздуха, с досада остави недостижимата птица и се спусна над мястото, покрито с храсти и трева, където в този момент три сиви врани се занимаваха с нарязаната от Салджията змия. Сивата врана е свадлива и винаги е склонна да се бие, а когато я закачат по време на ядене, направо побеснява.

— Каар… след него! — закръжиха враните във въздуха и ястребът с отвращение се заиздига все по-високо, защото при такава грачеща свита не може да се ловува. Крясъците на сивите врани предупредиха всички за опасността, а малките птици знаеха точно какво трябва да направят — да се скрият в храстите.

И ястребът — проклинайки срещата си със сивите врани и понасяйки всички обиди, които може да се намерят в речника на враните — бързо се стрелна към някое далечно село, където гъмжеше от лекомислени, но тлъсти малки врабчета и хвърченето им е просто смешно. Не е лошо да се позабавлява с тях, но с черните бързолети… противно му е дори да си мисли на какви атракции са способни.

— Пии-пиии — чу се отново нехайно пиукане, което може би означаваше: отиде си, но въпреки това внимавайте…

Матула затвори очи и започна да брои колко пъти беше гледал пристигането на ластовиците и си помисли: „Колко ли ми остава още?“.

„Колкото — толкова“ — махна с ръка на този излишен въпрос, а когато отвори отново очи, се поогледа наоколо: сигурно е четири часа, защото сянката на върха на колибата беше стигнала вече до огнището. После погледна Гюла: дали да го остави да спи още, или да го събуди?

Матула обаче избра едно средно решение, защото по-хубаво е, когато детето се събуди „само“. Затвори шумно капака на лулата, при което очите на Гюла се отвориха.

— Събудихте ли се? — попита го Матула невинно.

— Събудих се — каза Гюла, но не знаеше от какво се събуди.

И Гюла нямаше време да преценява дали се е наспал, впрочем, сякаш наистина се беше наспал.

— Аз също поспах добре — продължи Матула, — което е достатъчно на един нормален човек.

И Салджията се почувства нормален човек. Беше още разкършен, но ставите, костите, мускулите като че ли се наместиха… а и изгарянето беше преминало, защото под обелената кожа заякваше съвсем нова, а тя се беше родила под слънцето.

Но въпреки това полежаха още малко, без да говорят. Салджията сега нямаше никакъв план, само гледаше тръстиковия покрив, подпорните греди, покрити с паяжина, полиците, и долавяше шумолене в тръстиката, което можеше да е от мишка, можеше да е от оса, но можеше да е и от змия… Няколко дена се страхуваше — главно от змиите, но вече свикна.

Не, не може да се каже, че няма да се отврати, ако сега просто пропълзеше някоя змия. Но защо ще излезе? Да не е луда да бъде убита. Салджията не съзнаваше тази промяна, но се наслаждаваше на спокойствието, сякаш нервите му се отпущаха и по-бавно, но по-ясно предаваха явленията в тръстиката.

Вече не усещаше поотделно миризмата на тръстиката, сеното, паленето на огъня, блатата и полските цветя, а всичко заедно и не мислеше, че ако сега се озове в стаята си в къщи, тя ще има особена, необичайна, може би чужда миризма.

— Да отидем ли до моста? Ще се запознаете и със света нататък.

— Да отидем, чичо Гергьо! По-добре е, ако видя по светло накъде ще вървя в тъмното.

— И аз така реших.

— Ще вземем ли пушката?

— Може да я вземем!

При тези думи Гюла почувства, че се е наспал напълно, само се изненада малко, когато на брега Матула каза:

— Може да се спуснем с лодката, зная, че искате да гребете… ще вземем и кучето, нека се радва.

— Разбира се — каза Салджията, — разбира се…

— Ела — Матула даде знак на кучето, когато вече бяха в лодката, — ела!

Чикас тъпчеше неспокойно на брега.

— Какво става с тебе — ядосваше се старецът, — друг път не можеш да си намериш място от радост! Само дето не обръщаш лодката — обясни Матула, — а сега май се страхуваш.

— Сутринта, като се къпех, го дръпнах във водата — призна си Гюла, — помислих, че няма да навреди на бълхите.

— Това е вярно, но или трябва да се извика, или да му се заповяда да скочи. Не бива да се плаши… Ела тук! — извика повторно той и Чикас скочи до стареца, по възможност по-далече от Гюла.

— Няма да те закачам, Чикас — обеща му Салджията, — съжалявам… — Но Чикас въртеше сдържано опашка.

— Добре, добре, но аз предпочитам да остана тук… — и застана на носа на лодката, сякаш наблюдаваше водата.

Матула хвърли синджира на дъното, тласна лодката и седна до Чикас.

— Хайде да видим!

По-късно Салджията призна, че това гребане не е било кой знае какво зрелище. Вярно е, че той гребеше с всички сили — това трябва да се признае — но лодката се държеше извънредно нервно, дори необуздано. Не, не може да се каже разюздано или още по-малко, че се въртеше както първия път, но се държеше като някое гладно магаре, което обръща ту насам, ту натам каруцата, защото от двете страни на пътя има чудни лакомства.

Матула седеше като истукан и си пушеше лулата подобно на турски паша, чиито роб го разхожда с лодка по гладката вода на Мраморно море.

Робът се потеше и гледаше гневно Чикас, който, наострил уши, стоеше на носа на лодката като някой кормчия и само понякога се обръщаше, въртейки опашка, към Матула, сякаш питаше какво ще каже за това криволичещо гребане.

Но Матула не казваше нищо.

А Гюла скърцаше със зъби и гребеше.

„Той ще каже, когато се умори“ — мислеше бащата възпитател, но Гюла се срамуваше да каже. Когато обаче някоя птица подхвръкнеше на брега, питаше каква е и докато Матула му обясняваше, той си почиваше.

По-късно задаваше и други въпроси и докато му отговорят, си почиваше.

Потта вече се стичаше край ушите му.

— Добре издържахте! — хвалеше го Матула. — Смятах, че по-скоро ще излезете от строя…

— Ами, що се отнася…

— Да поема ли аз?

— Ще погреба още малко.

— Добре.

„Ох — каза си Гюла, — ох, че си учтиво говедо, Салджийо, защо трябваше да отговориш така? Защо не си призна честно: чичо Гергьо, уморих се. Ама не, не, говедо с говедо, ще гребеш още малко… Тогава греби!“

И Гюла гребеше като някоя помощник-готвачка, а когато вече взе само да пляска по водата, Матула сложи благосклонно лулата в джоба.

— Да се сменим!

Чикас щеше да последва веднага стопанина си, но той му се скара:

— Стой там!

— Няма да те закачам, Чикас — промълви Гюла и се отпусна до малкото куче. Колко леко изглеждаше в ръцете на Матула единственото весло, както се плъзгаше безшумно във водата, и въпреки това лодката потегли, сякаш беше попаднала върху релси.

— Аз никога няма да мога да греба така, чичо Гергьо!

— След една седмица вече ще можете, а след три ще се смеете на това гребане. Нужно е време, разбира се, докато ръцете на човека свикнат. Набиха ли се дланите ви?

— Малко…

— Хващайте здраво дръжката, тогава няма да се набият. А ако се плъзга, плюйте в шепите си.

Лодката просто се плъзгаше по водата и Гюла изведнъж си спомни за майка Пири, която виждаше навсякъде бацили и го караше да си мие ръцете по петдесет пъти на ден. Усмихна се и погледна шепите си, където трябваше да плюе.

— Напълнете пушката. Там на сухата върба са кацнали врани, трябва ни една за мрежата. Докато дойде Бейла, ще се вмирише хубаво. Само не бъдете припрян, а когато стигнем там, вдигнете спокойно, бавно пушката. Тогава ще намаля скоростта…

Сърцето на Гюла изведнъж започна да бие бързо в гърлото му.

Това вече беше истински лов.

— Може да ни дочакат — пошепна Матула, — както виждам, млади са, още не са научили хитростите. Спокойно! Може да се прицелите!

Лодката едва се движеше. Гюла просто инстинктивно гледаше по дължината цевта на пушката, като преглъщаше, защото мислеше, че сърцето му ще изскочи през гърлото, но въпреки това — когато почувства, че е настъпил моментът — затвори очи. Дум! После видя, че две врани паднаха.

— Браво! Гюла! Та вие знаете да стреляте!

Нашият Салджия сякаш потъна до гуша в галещата го похвала.

— Тъкмо исках да кажа, че двете са толкова близо една до друга и те паднаха…

— Случайно — промълви момчето, — наистина случайно, чичо Гергьо.

— Ако не бяха уцелени, напразно щеше да бъде случайно. Пушката е празна. Добре. Тогава иди ги вземи.

Матула тласна лодката към брега и Гюла с леко треперещи крака скочи и донесе враните.

„Ако класът беше видял това! Кенгел!“ — И малко се съвзе, да не си помисли Матула, че ще припадне от щастие.

— Не бива да ги жалим — старецът хвърли враните под седалката, — големи душмани на гнездата са, а освен това се въдят повече, отколкото трябва.

— Да греба ли аз, чичо Гергьо? — въодушеви се Гюла Лайош, защото чувстваше, че ако трябва, може да вдигне на рамо Матула заедно с лодката.

Матула се засмя, момчето сега за пръв път го чу да се смее така.

— Я виж ти! Но въпреки това аз… — и лодката вече тръгна, но Матула все още се смееше. Удължените им сенки, поклащайки се, плаваха с тях и се мятаха по дребните вълни, сякаш и те се смееха.

— Ето го мостът — спря да гребе Матула, — но няма да се приближим повече. Сега видяхте от край до край брега. Отстрани има пътека, ще я откриете с краката.

Гюла мълчеше и дори не мислеше за пътеката, която трябва да открие с краката. Все някак ще се нареди… но този изстрел наистина беше хубав.

Матула обърна лодката с носа към колибата. Сега полегатите лъчи на залязващото слънце падаха отдясно, но тази светлина вече беше с цвят на портокал, ставаше златиста в зеленикавата вода. А птиците идваха отзад, откъм Балатон, защото денят свършваше, а мястото за нощуване трябваше да бъде огледано по светло.

Но откакто бяха минали оттук, нови птици вече дебнеха на брега: нощни чапли и чапли, които обичат да ловуват и по здрач, бръмбари, риба и жаби и сега уплашени се издигаха във въздуха, като шумно ругаеха лодката, макар че Матула гребеше така, сякаш и веслото и водата бяха от кадифе.

Гюла внимателно наблюдаваше тези плавни движения.

— Бих могъл да се опитам отново, чичо Гергьо.

— На половината на пътя ще ви отстъпя.

Чикас сега вече се помири с близостта на Гюла и само когато момчето го поглеждаше, той го гледаше чуждо.

Чикас спираше непрекъснатото си телеграфиране с опашката.

— Няма да те закачам, Чикас, наистина онова беше само шега…

— Добре, добре — сигнализираше обратно кучето, — доста глупаво беше така да ме дръпнеш — но по гърба му преминаваха топлите вълни на приятелството.

Не бяха изминали още половината път, когато малките водни кокошки сирачета се зададоха насреща, но само две. Най-малкото липсваше.

— Пии, пии…

Матула отклони веднага лодката към другия бряг, като движеше тихо веслото.

— Вие какво правите?

— Пии, пии — обадиха се малките птици, — само две сме вече. Може ли да отидем надолу?

— Сега вече зная за какво беше дошла онази мръсна каня.

У Салджията бушуваше пагубен гняв.

— Ще я издебна, каквото ще да става!

— Наистина не би било лошо да се унищожи, защото нанася само вреда, макар че какво друго би могла да прави? А и малката водна кокошка можеше да се пази по-добре. Ето, тук е половината на пътя.

Чикас поздрави бурно стопанина си. А Салджията взе веслото в ръце и понеже дръжката беше плъзгава, след като се замисли малко, плю скромно в шепите си.

(Ако Кенгел беше видял това!)

Но дръжката на веслото вече не се плъзгаше, а и лодката тръгна значително по-пъргаво, отколкото на идване, макар че сега плуваха срещу течението.

— Върви вече — кимна с глава Матула, — само не жалете дланите си и не бързайте.

И Гюла не жалеше дланите си и не бързаше.

— Не бързаме за никъде. Карайте спокойно. Когато се уморите, почивайте.

Сега лодката вървеше много по-леко, а когато уморените мускули протестираха отчаяно срещу по-нататъшното мъчение, Салджията оставяше веслото.

— Малко ще си почина…

— Умно. Не ни гонят турците.

„Всичко трябва да се казва както си е — разсъждаваше момчето. — Щом като съм изморен, изморен съм, това е действителността, а действителността винаги е и истина. Кой би могъл да възрази срещу нея? Разбира се, че не ни гонят турците.“ И момчето си помисли, че тези думи са почти петстотингодишни, от времето, когато по тези благословени, мирни места турците са гонели бедния унгарски народ в робски вериги като впрегатен добитък, а и тогава същото слънце е наблюдавало страданията, също така е потъвало в далечното море и след това е настъпвала тъмнина, край, отчаяно заоблачаване на небето и в сърцата.

Той взе веслото в ръце.

— Кога ще видим крепостта от тръни, чичо Гергьо? Спомних си за нея като казахте „не ни гонят турците“.

— Някой ден. Утре ще направим голямо чистене, защото гостът си е гост… — замисли се малко старецът. — За вас не го направих, защото вие не сте гост. Разбирате, нали?

— Разбирам, чичо Гергьо, макар че в началото не чувствах както сега, че съм си у дома.

— И с хубавото човек трябва да свикне — кимна с глава Матула, — защото напразно има гъша кълка, ако човек не хапне от нея. Трябва да видим платиката в живарника дали е още жива, защото платиките умират бързо в мрежата. Ако не е жива, ще я изчистя веднага, после уловете още каквото можете.

Платиката, разбира се, не беше жива.

Матула издърпа живарника в лодката и там на дъската изчисти бързо рибата.

— Не забравяйте, че водата е живот за живите риби и смърт за умрелите. Особено в такова топло време. Когато рибата умре, трябва да се извади от водата, да се изчисти, да се изкорми, да се изтрие до сухо, да се загъне в някаква дреха и да се остави на хладно място или поне на сянка. Месото й се запазва по-дълго време, отколкото ако остане във водата. Ще спрем там, където бяха раците, ще видим дали са останали още.

Лодката заби нос в брега и нашият Салджия уморен, със смъдящи длани, изтощени мускули, но с голямо задоволство остави веслото.

— Пушката с един патрон ще оставя тук, защото виждам, че знаете да боравите с нея и някой ви е научил, че пушката не е играчка и че човек винаги трябва да я взема в ръце, сякаш е пълна и сякаш сто души го заобикалят.

— Така каза и вуйчо Ищван.

— Предполагах. Знаете ли какво, Гюла, ще оставя два патрона.

Матула сякаш окачи високо отличие на гърдите на Салджията, а и Салджията го почувства така. Ако класът бе видял!

„Пушката лежеше постоянно до мен на брега — каза мислено на Бълхата, — защото всичко можеше да изскочи. Патрони имаше винаги достатъчно… ръцете ме сърбяха особено за една голяма черна каня…“

И тогава…

— Ох — въздъхна нашият Салджия, — ох-ох-ох! — Мечтаният едър хищник се носеше под носа му. Явно търсеше малките водни кокошки.

Матула вече се беше отдалечил, пушката лежеше на земята, до нея се търкаляха двата патрона, а Гюла като омагьосан гледаше красивия хищник с вилообразна опашка. Само я огледа и „честно казано“, плю ядосано във водата.

„Виждаш ли, Салджия, какво говедо си! Уж те сърбят ръцете за канята!“

„… Особено за една черна каня ме сърбяха ръцете и — виж, Бълха, да си призная — тъкмо си мислех предварително какво ще ти кажа, и — направих глупост. Канята мина на пет крачки пред мен, беше голяма колкото крава, пушката лежеше на земята, а аз само я гледах, защото мислено говорех с теб. Това е истината, Бълха…“

След това Гюла хвърли въдицата — да падне където ще — напълни пушката и зачака дано се върне канята. А въдицата да прави каквото ще.

Взе пушката в скута, защото предчувстваше, че канята, щом като мине насам, трябва да се върне по този път. Завърза рибарския прът за лодката — за да не го отвлече някоя „акула“ — и така настоятелно погледна до края реката, както нетърпеливия пътник релсите преди пристигането на следобедния бърз влак.

Това напрегнато очакване обаче отслабна, защото не се случи нищо. Канята беше отишла кой знае къде, а плувката се беше облегнала върху водата така скучаещо, както финансов ревизор пенсионер на облегалката на някоя скамейка в парка.

Слънцето беше слязло вече над метлиците на тръстиката, когато две зимни бърнета прехвръкнаха над Гюла, момчето погледна подире им като пътник от пътнически влак след елегантен експрес, който просто преминава пред делничния перон на малка гара.

Така преминаха и зимните бърнета, а Гюла дори не помисли да стреля. Срещу тях ли? Да ги убие?

После се появиха три сиви врани, които летяха с умерена скорост, и то не високо. По тях вече се прицели… но не стреля! Ръцете го сърбяха за канята. И канята — това вече беше в действителност — дойде. Дали Гюла я беше омагьосал, или това беше следобедното й ловно място — не се знае. Във всеки случай дойде… дойде и Гюла започна да трепери.

— Спокойствие — пошепна си, — спокойствие…

Канята дойде, сякаш Гюла въобще не я интересуваше. Изследваше грижливо водата и бреговете, а пушката просто от само себе си се издигна в ръцете на момчето.

„Аз ли я повдигам? — заекваха мислите на Салджията. — Аз ли я повдигам? Малко пред нея да се прицеля, пред нея…“

И тогава, да, в този решителен момент, избръмча макарата — кррр-рррр — като някой полудял будилник и в уплахата си Гюла гръмна.

Пушката каза краткото си мнение за прицела и в гнева си ритна момчето. Ритна го като някой чистокръвен жребец и Салджията полуглух остави студеното оръжие.

Канята с елегантен замах изчезна в отсрещната тръстика, без да се интересува каква тъга ще налегне Салджията. Да, но… Но макарата изскърца: крр-крр…

Гюла първо отвърза завързания прът, после ядосано засече: „Ти си виновно, куче! Хо-хо. Хайде де!“.

Рибата се защитаваше упорито и Гюла, съвземайки се, „започна да я разхожда“ умно. Разхожда я дълго време, защото тя променяше непрекъснато мнението си, но накрая я повдигна, да вземе въздух.

— Дявол да го вземе! — негодуваше Гюла Лайош. — Трябваше да предположа. — Див шаран, тежък около един килограм, просто черен, едва не изскочи от кепчето.

Запъхтян го отнесе на брега, когато Чикас дотича на бойното поле, следван от Матула.

Без да проговори, старецът извади рибата от кепчето и я хвърли в живарника, после огледа внимателно Салджията.

— Пак ли сте мерили с носа си?

— Чичо Гергьо.

Матула клекна на брега и засука един стрък трева, докато момчето му разказа случилото се.

— Две дини под една мишница не се посят — изправи се старецът — или пушката, или въдицата… това да ти бъде обеца на ухото. А върху дясната буза ще сложим мокра кърпа през нощта, защото така ще подпухне, че Бейла няма да ви познае. Боли ли?

— Не, не усещам нищо, но къде бият камбаните?

— В главата ви, Гюла, тъкмо там… но смятам, че за днес се навозихте на лодка, настреляхте се, надявам се, че не сме изгубили апетит. Аз ще занеса всичко, вие само дръжте мократа си носна кърпа на бузата, бързо!

С една дума този следобед беше много полезен. И на двете му длани се вдигнаха мехури, мускулите му горяха, на лицето му се синееше подутина и апетитът му беше чудесен! Кой можеше да се похвали с повече неща само за един следобед, а да не говорим за тържественото биене на камбаните, което само той чуваше, наистина все по-затихващо.

Когато Гюла изгълта и петата риба, Матула не можа да се сдържи да не каже:

— Както виждам, останахте си същият, Гюла.

— Защо да не остана, чичо Гергьо, оплаках ли се поне с една дума?

— Чест ви прави: нито с една дума! Но и нямаше да бъде прилично, защото който яхне кон, трябва да очаква, че може и да падне. Не е ли вярно?

— Ка да не е — каза Салджията и дори не забеляза, че бе изпуснал буквата „к“: дали я беше оставил във водата, или забравил на брега, или може би пушката я бе ритнала от правописния му речник, а той бе много уморен, за да я търси.

Лумналият огън уплаши тъмнината. Дълбоко в мочурището кошмарен пламък стоеше на пост, може би над заграбеното съкровище, което тресавището беше погълнало преди няколко стотици години, заедно с разбойника, който усърдно обожавал аллаха, но въпреки това не видял повече Топкапъ и Истанбул, освен във вечния си сън. Може би за това шушукаше тръстиката, а може би от такива сънища тръпнеха дърветата, дори и когато не духаше вятър, но Гюла нямаше представа. Той спеше дълбоко и дори насън знаеше със сигурност, че има две глави, но и с двете не знаеше какво да предприеме, защото лечебният, хладен компрес беше винаги на онази страна, която не го болеше.

В действителност обаче нашият Салджия разполагаше само с една глава, със силно подпухнала дясна буза, докато компресът лежеше върху сеното и се белееше на луната.

По-нататък можеше да става каквото ще. Гюла се събуди късно — може би към шест часа — и почувства физическа слабост, жалка и болезнена отпуснатост. Нашият Салджия щеше да се помири с това, че „всичко го боли“, но всяка част на тялото го болеше поотделно. Нещо повече! Различните места на тялото му се бяха обявили за самостоятелни и егоистично настояваха да се занимава специално с тях. „Капризи“ — би казал Матула.

Разбира се, Матула го нямаше никъде.

В къщи щеше да почувства това като пренебрежение, но тук направо се зарадва, че може да бъде сам.

У дома денят започваше с майка Пири и с нея завършваше. Сутрин майка Пири сядаше накрая на леглото му, запитваше го как е спал, но дори не дочакваше отговор, защото бързо трябваше да разкаже своя сън. Майка Пири сънуваше страшно интересни неща и сънищата й винаги се сбъдваха.

„Сънувах, че си отговорил за шест. Кенгел те похвали много и специално те поздрави. Днес спокойно можеш да отидеш на училище.“ Нашият Гюла наистина отиде спокойно на училище, защото този ден нямаха математика. Но че Кенгел го изпита, изпита го — наистина след три дена — защото майка Пири беше сънувала точно това. Вярно е, че шестицата не беше съвсем в ред, а и специалното поздравление бе премълчано, но и не може да се иска един сън да се сбъдне във всичките му подробности.

Вечер отново сядаше до Гюла, който вече дремеше, но според майка Пири се налагало да му разкаже събитията през деня.

„Да, разказах ти всичко, лека нощ…“

— Целувам ви, майко Пири — пошепваше Салджията, който се събуждаше само да каже това, защото вече спеше от пет минути.

Матула обаче, изглежда, не сънуваше или не искаше да разказва сънищата си, а в зори изчезваше като дим и на Гюла дори не му идваше на ум да го разпитва какво е правил, какво е видял и какво е чул.

„Той ще разкаже, ако иска“ — мислеше си в такъв момент и Матула разказваше, когато нещо заслужаваше да се разкаже. Но каквото разкажеше, беше чисто зърно, без никаква плява.

А когато Салджията сам обикаляше насам-натам, Матула никога не го разпитваше къде е бил и какво е правил.

„Ще разкаже, ако иска“ — мислеше си, а когато момчето разказваше, толкова накъсо го режеше, че повече не можеше. С един-два въпроса разрязваше завоите на набъбналия разказ така, че момчето разбираше: наистина няма никаква нужда от подробности. Матула отиваше право към дървото, което искаше да отреже, без да обикаля гората. Салджията беше заблудена овца край Матула, защото започна да вижда с неговите очи и да чува с неговите уши, въпреки това чувстваше, че никога не е бил толкова самостоятелен. И понякога Гюла вкусваше несъзнателно зелените плодове на тази самостоятелност.

„Ум имаш, използвай го! — му бе казал вуйчо Ищван, и: — Ако счупиш главата си, собствената си глава ще счупиш…“

Точно така!

Тук не можеше да се постъпи така, че с единия отговор да се разбере другият. Тук всяко нещо беше изпит и изпитаният или минаваше, или не. Поправителни изпити обаче имаше достатъчно много и по един и същ предмет можеше да бъде скъсан няколко пъти.

Не, Салджията не се чувстваше пренебрегнат, че Матула беше излязъл, без да се обади, напротив, беше му по-приятно, че можеше да бъде сам при проверката на вчерашните неуспехи.

Мехурът на дясната му длан се беше спукал, но го видя едва тогава, когато вдигна ръка, за да опипа лицето си. Подуто ли е още? Защото в мочурището нямаше огледало. Във всеки случай майка Пири ще се разплаче, когато види лицето на Гюла — дясната му буза беше загубила малко формата си и имаше приятен цвят на полуузряла слива. Най-важното беше, че не изпитваше болка. Но докато все пак чувстваше ръцете си, то мускулите на бедрата му сякаш се държаха от опънати до скъсване канапи.

— Сссс — изсъска Гюла при прегледа на частите на тялото си и чувстваше, че ако стане, крепящите го колони неминуемо ще се сгромолясат под него. Това обаче беше лекомислено подценяване на тънките, но издръжливи бедра.

„По-добре ще е да не се къпя“ — помисли си, но когато Матула пристигна, това решение се изпари, остана само като идея.

— Почакайте малко с къпането — каза, сякаш Гюла на всяка цена искаше да се окъпе веднага, — най-различен боклук се носи по водата. „Някаква свиня“ хвърлила гнило сено… гръм да го удари и да го разцепи като дърво.

Гюла, след като поразмисли, разбра, че Матула вероятно имаше пред вид мълнията и беше прав.

— Няма да е лошо да полежите още малко, защото смятам, „циганинът не е свикнал да оре“, и така сутрин, при първото раздвижване човек се чувства малко уморен. Днес аз ще отида за дърва…

Гюла прие с благодарност това предложение, но в този момент слънцето огря колибата и като се огледа, той реши, че се налага да се направи бързо голямо почистване.

Утре Мазола ще бъде тук!

Стана веднага, олюля се, изсъска, после метна пешкира на рамото. Дано Матула не види това уморено излизане!

Във водата още плуваха една-две изостанали плесенясали стиски сено, тук плесен, там сено, но трябва да се окъпя! Нашият Салджия потопи изтощеното си тяло във водата.

— Ох-ох!… — и започна да плува с полуразглобените си крайници. — Ох — охкаше при всеки удар с ръцете, — ох!

Но водата му подейства добре, много добре. Движенията му скоро станаха по-леки, а вълните галеха приятно лицето му.

„Ще се освежа добре…“

И Салджията наистина се освежи. Когато се качи в лодката, още чувстваше болки, но тъпо, сякаш беше упоен и упойката беше започнала да действа. Знаеше, че го боли, но не усещаше силна болка. Попече се още малко на утринното слънце, но когато над колибата започна да се вие дим, стомахът му започна да къркори безсрамно.

Матула тъкмо изнесе известната дъска, когато момчето се върна.

— Ще я изтъркаме — старецът гледаше бившата маса, — но първо да закусим. Хубава ли беше водата?

— Хубава — каза Гюла. Протегна се и дори не помисли, че преди една седмица на този въпрос щеше да отговори: — Чичо Гергьо, когато се събудих… — и тук щеше да последва петминутна лекция за събуждането, за болките, после нови три минути за геройското къпане и накрая: — Но сега чувствам, че съм се родил отново!

А сега само каза:

— Хубава! И съм гладен, чичо Гергьо. Сега съм все гладен.

— Чувам.

При тези думи Салджията се поизчерви, защото стомахът му изкъркори като далечна гръмотевица. Но това изчервяване не беше съвършено, защото само едната страна на лицето му се покри с моминска руменина. Дясната половина остана строга, подута и синя.

Когато огънят понамаля малко и сините пламъци взеха да се поклащат над жарта, Матула наряза хляба и започна да го препича.

— Хлябът ни е клисав. Не забелязахте ли?

— Не.

— Затова първо го препичам. Занесете раницата на Нанчи и й кажете да изпича по-хубаво хляба, по-добре е да изпрати два малки, вместо един голям.

— Леля Нанчи ще се разсърди.

— Нека се разсърди, но по-хубаво е тя да се сърди половин час, отколкото ние да ядем клисав хляб цяла седмица. Да, ето препеченият хляб, върху него да капе маста от сланината. Тук е и солта, и зелените пиперки.

След това дълго не проговориха нито дума.

Ядяха. Чуваше се само хрускането на препечения хляб. Салджията чувстваше, че предишното къркорене се стопи и стомахът му притихна сит.

Матула затвори ножчето си и вдигна глава.

— А…

— Сиви врани — Гюла стана и изнесе далекогледа, — още са далече, но гонят нещо.

— Да се дръпнем до колибата — посъветва го Матула, защото се виждаше как сивите врани се вдигат сред далечните дървета. — Гледайте там!

Тогава между редките големи тополи излетя полски орел. Ако запази посоката, ще мине близо до колибата. Салджията и Матула се притаиха.

— Ах! Колко е голям… и носи някакво животно… малко кученце!

— Едва ли — пошепна Матула, — той не отива в селото.

— Лисица! Малка лисица! — вълнуваше се Гюла.

— Да, вече я виждам. Тази година лисиците са крастави, болни са.

Грамадната птица вече беше на петдесетина крачки. Враните вдигнаха ужасна врява, сякаш искаха помощ от двамата.

— Не виждате ли? Вече я носи — кар, кааар — нали, виждате го? И не ни я дава, не ни я дава — кар, кааар…

— Страшно голям е! — пошепна Гюла, но вече държеше бинокъла в ръце. — Не мислех, че е толкова голям…

— Красива, голяма птица — каза Матула, — отива към своето дърво.

— И сега веднага ли ще я изяде?

— Предполагам, той няма хладилник, но сега вече ядохме, видяхме и орел, добре ще е да се заловим с чистенето, колкото и да не ни е приятно.

— Да — тръгна Гюла, — но заради Мазола ще чистя на драго сърце.

— Така трябва — кимна старецът, — да не забравите да донесете две одеяла за госта. Хайде да започваме.

След няколко минути мястото около колибата приличаше на панаир, нападнат от разбойници, под покрива не беше останало нищо.

— Първо да направим леглата. Да отидем за сено.

— Вие ли, чичо Гергьо, сте минали насам? — Гюла погледна прясната диря.

— Аз.

При сеното Салджията разбра защо Матула беше ходил нататък. Под малката купа бяха мушнати два прясно отрязани пръта.

— Застанете между тях, за да ги вдигнем.

Салджията се зарадва, че наведнъж ще занесат цялото сено, но ръцете му и сега протестираха решително.

— Можете ли? — изпъшка отпред старецът.

— Ако не трае много.

— Ще го оставяме, когато трябва, само казвайте.

Но Гюла не се обади изобщо и умората му премина в момента, когато оставиха сеното. След това чичо Гергьо изчисти паяжините и изгони няколко оси.

— Само вие ни липсвахте — мърмореше.

Осите обаче не искаха да се примирят с изселването, защото се върнаха още няколко пъти.

— Обичат тръстиковите покриви — размахваше ръце Матула, — аз обаче не обичам, когато се въртят тук. Един до друг ли искате да спите?

— Хубаво би било.

— Тогава да слагаме сеното! Не го жалете!

Вътрешността на колибата започна да се оформя. Леглата станаха почти метър високи. Нареждането на полиците вече беше само детска игра и цялата колиба се изпълни с приятния аромат на прясно сено. Пушката висеше на гвоздея, дъждобранът, шапката и торбата на Матула бяха в дъното на колибата.

— Съдовете и дъската ще измием на брега на реката.

Чикас наблюдаваше без настроение това голямо раздвижване и сядаше ту тук, ту там да се чеше. Матула изнесе и кола на кучето от колибата заедно със синджира.

— Тук ще бъде мястото ти — и заби кола откъм южната страна на колибата. — Достатъчно сме вътре, а ако се развали времето, ще те пуснем да влезеш, не се страхувай.

Чикас подуши мястото около кола и понеже стопанинът му нямаше намерение да го върже, легна веднага там. Той сигурно смяташе кола за свой, докато не поставиха синджира на врата му. От този момент обаче колът със синджира му заповядваше, а Чикас не обичаше да му заповядват.

После Матула сложи съдовете на дъската и — разбира се, придружени от Чикас — занесоха цялата кухня на брега.

— Това е единственото, което не обичам да правя, миенето. Да идем по-нататък, там брегът е песъчлив.

Когато сложиха дъската, Гюла хвана висящия на врата му далекоглед.

— Ще видя дали орелът е на дървото си.

Орелът беше там. Седеше с величествено спокойствие, без да трепне, макар че и сега се чуваше от време на време грачене на врани.

— Там е, чичо Гергьо, но враните не виждам, само ги чувам.

— Хвърлил им е останките и сега се карат помежду си.

— Вие казахте, чичо Гергьо, че лисиците са крастави тази година. Защо са болни?

— Казах, защото намерих умрели, а и убих две. Крастата ги е оскубала и са се чесали до кръв. Умират от сърбежа.

— Щипе ли ги?

— Щипе ги, но не така, както бълхите. Вмъква се под кожата, после там се размножава. Когато овцете се разболеят, овчарят ги лекува с мехлем против краста, но бедните лисици няма кой да ги лекува. Само се чешат. Козината им окапва, защото крастата живее в корените й, кожата им се наранява, гноясва, накрая цялото животно се покрива с гнойни рани. После умира. Дори и да преживее лятото, зимата го довършва, защото почти няма кожух.

— Орелът не се ли заразява?

— Изглежда, че не, макар да съм чул, че и птиците боледуват от някаква краста, но аз не съм виждал, а много птици ядат всякаква мърша.

— И морският орел ли?

— И той. И черната каня също, но соколите, керкенезите, и ястребите ловят само живи животни, бухалите също. Чаплите също ядат умряла риба, дори и синигерите я ядат, особено през зимата. Но — вижте — не размазвайте с ръка дъската. Начупете суха тръстика, поръсете я с пясък, после я изтъркайте.

Гюла послуша съвета на стареца и изненадан видя, че тъмнокафявият цвят на дъската просветля.

— Тази дъска беше доста мръсна — каза накрая, когато дъската блестеше от чистота.

— Мазна беше — поправи го Матула, — мръсотията е друго нещо… и тя е някаква кожна болест.

— С една дума беше мръсна! — Салджията реши да не отстъпва тук, както и да разхубавява Матула нещата.

Но Матула не ги разхубавяваше.

— Възможно е — съгласи се тихо, — но за мене беше добра. Ако вие я търкате всеки ден, нямам нищо против…

— Да я търка дяволът — ужаси се Салджията, — не е толкова голяма бедата, ако е малко мазна.

Усмихвайки се, Матула търкаше една тенджера, но не каза нищо.

— Не донесохме котела, чичо Гергьо.

— Няма и да го донесем. Той и така си е добър, мазен. Ще кипнем вода в него, после ще го изплакнем и готово. Никак не е лошо да има малко вкус. Има ханове, където гулашът никога не се свършва в котела, но той е и за това… С една дума не е мръсен, а само малко мазен…

Гюла замълча, защото не обичаше и не искаше всеки ден да мие. Човек трябва да внимава с Матула — помисли си, — защото винаги знае какво прави.

След това сложиха измитите съдове на дъската и ги занесоха обратно в колибата.

— Да ги оставим върху нея да изсъхнат — каза Матула, — а после аз ще ги прибера. Сега смятам да почистя около колибата, а вие дотогава уловете някаква риба, която ще оставим в живарника. После ще отидем да видим крепостта от тръни. Когато се върнем, ще уловим още риба, ако не е достатъчна и ще направим нещо като следобедна закуска-вечеря. Ще си легнем рано, защото в четири часа колата ще бъде при моста.

— Ще бързам, чичо Гергьо.

— Къде?

— Имам пред вид риболова.

— Пак бързате! Кажете ми само как ще бързате да ловите риба? Ако кълве рибата: кълве, а ако няма апетит: няма да кълве, каквото и да правите на брега.

— Имам пред вид това, което казахте, чичо Гергьо, че ще гледам да го направя бързо.

— И без това го зная, защо трябва да се говори за него? Вземете пушката с вас и ако дойде канята, спокойно стреляйте в нея.

Но черната каня изглежда беше заета на друго място, защото не дойде. Вероятно смяташе това място за опасно, където стрелят срещу нея, горката, и докато не забрави дяволски силния гърмеж, може би няма да дойде насам.

Пушката лежеше на земята без калъф, а до нея стояха патроните, защото Салджията научи, че зареденото оръжие е опасно и по-добре да избягат хиляди птици и диви животни, отколкото да надупчи някой човек. Когато стане нужда, за миг може да се напълни, но оръжието не бива да лежи до него като опънат лък или заредена бомба, която трябва да бъде само ритната, за да избухне.

Гюла се мъчеше да бъде спокоен, защото при всяко по-бързо и нервно движение в мислите му се обаждаше бащата възпитател: „Не бързайте!“.

Салджията често си даваше сметка, че голямата наслада, напрегнатата борба, пресметливата тактика в риболова и лова доставят значително по-голяма радост, когато липсва припряност, а освен това са и по-резултатни. Накрая — макар че нервите му се бяха опънали до скъсване — успя да регулира движенията си, нагоди ги точно към необходимата мярка. Той дори не забеляза колко много държанието му хармонираше на околната среда.

Тръстиката се навеждаше точно толкова, колкото трябваше, за да не я пречупи вятърът. Яйцата в гнездото се разполагаха така, както изискваше законът за гравитацията. Дърветата просто лягаха, за да премине вятърът между листата им, само сухите клони се съпротивляваха с мъртвата си твърдост и, разбира се, се чупеха съгласно природните закони.

Може би Гюла не разбираше съвсем, но чувстваше простата истина на предупреждението на Матула: „Не бързайте…“.

Всяко нещо, което е неестествено, тук не вирее и си отмъщава. Рибата избягва, избърза с изстрела, влакното се омотава на въдицата, ръцете се набиват, кожата изгаря.

Тук нищо не бърза, когато не трябва, но се променя светкавично, когато се налага. Онази малка водна кокошка не си беше научила добре урока и загина, защото трябваше да загине. Природата запазва само силните и приспособяващите се: това е истината, която е самата Сила!

Но истина е, че това, което досега беше забавление, удоволствие и спорт, постепенно стана и работа, и изкарване на хляба. Удоволствие беше не само да се улови рибата, но и да се яде, и Гюла си помисли, че за първобитния човек и улавянето на плячката освен борба е било и несъзнателно удоволствие, и несъзнателен спорт. Разбира се, тогава човек не е сънувал за макара и найлоново влакно, защото не е познавал дори желязото, но с костения си харпун е дебнел рибите, както сега той с въдицата си, и изненадването и нападението на стадата северни елени или хергелетата диви коне, хвърлянето на копие, борбата с дивеча е било нещо повече от модерния петобой днес.

Мислите на Гюла блуждаеха навред, но едното му око не изпущаше макарата, а другото наблюдаваше околността и макар че рядко се хващаше риба, не изпусна нито една. Вярно е, че бяха само платики, еднакво големи, колкото длан, но Салджията вече разбра, че платиката е много вкусна риба, дори по-вкусна от шарана, когато се нарязва и изпича от специалист. Ножът нарязва на дребно рибените костици, които спокойно могат да се ядат. След това месото се отделя лесно от гръбнака.

Минава десет часа — той погледна сянката на рибарския прът, — може би наближава и десет и половина — но тази мисъл премина като сянката на облака по водата.

Опипа лицето си и почувства, че подутината е спаднала, и просто не желаеше да стреля по нищо. Защото ако дойдеше нещо такова, по което може и е позволено да се стреля, дори подутина, голяма колкото диня, не би спряла Салджията от вълнуващия лов.

„За щастие не идва нищо“ — помисли той, но когато се огледа наоколо, очите му се спряха на четири птици, които във войнишки строй се носеха право към него. Птиците бяха далече и високо, но наближаваха.

Гюла се скри зад един малък храст и напълни пушката. Плувката беше неподвижна, а птиците сякаш ги дърпаха с канап. Сърцето на Салджията биеше силно.

— Гъски — пошепна, — гъски, високо са.

Тази височина обаче сякаш непрестанно намаляваше.

„Трябва да се прицеля доста пред тях — помисли Гюла, — доста пред тях…“

Дивите гъски сега бяха над колибата, защото завиха малко наляво, може би са видели Матула, после Гюла — един път се умира, дори и да откъсне главата ми тази пушка! — се прицели доста пред първата, която беше по-голяма от другите и дръпна спусъка.

Нашият Салджия сега не усети никакво ритане, а това, което изпита, не може да се опише, защото беше невероятно удоволствие, приятно чувство. Втората гъска сви крилете си, полетя надолу с шумно пърхане и падна тъпо на дигата.

— Ех — въздъхна момчето, — ех, че хубаво беше!

Гюла само стискаше пушката и наблюдаваше мястото, където падна гъската. Трясъкът от изстрела се разнесе във въздуха, трите гъски вече летяха далече и околността се успокои. Той хвърли бърз поглед към плувката, после остави пушката и тръгна бързо към плячката. През това време за малко щеше да се спъне в една къртичина, защото очите му гледаха напред, където трябваше да бъде желаната птица.

Там беше!

Тя лежеше по гръб и явно не се интересуваше вече от нищо.

Гюла повдигна щастливо голямата птица и едва тогава забеляза Чикас — кучето се удари в краката му.

— Бау-бау, бу-бу-бау — заподскача около ловеца, — нека да я помириша, спусни я по-ниско, разреши ми само да я помириша!

А от храсталака изскочи Матула. Изскочи и се засмя, а Гюла изпита чувство, подобно на онова, което изпитва войникът, когато му окачат медал на гърдите. Очите му блестяха, а ръцете му трепереха, когато подаде на Матула плячката.

Старецът хвана гъската в дясната си ръка, а лявата постави на рамото на момчето.

— Смятам, Гюла, че може да ходите с пушката където искате… Не скачай, Чикас, защото ще те тупна по носа. Можете да се справяте с пушката, знаете да се пазите, знаете да стреляте… Вуйчо ви Ищван да ви вземе билет. Разбира се, вие сте се мерили в първата гъска?

— И без това щях да ви кажа — трепна момчето.

— Зная. Но и аз ще ви кажа нещо. Сега поне знаете колко пред нея трябва да се прицелите, но не знаете колко лошо щеше да бъде, ако бяхте убили първата.

— А тя беше най-голямата.

— Разбира се. Беше някакъв стар гъсок, щяхме да си счупим зъбите, а тази — Матула я повдигна — ще се топи като масло в устата. Тазгодишна е! Водачът винаги е или стар гъсок, или стара гъска.