Ищван Фекете
Крепост от тръни (26)

Когато Матула се върна, купът тръстика се намираше вече зад колибата, огънят гореше, опадалата шума беше изметена и всичко подредено.

Беше тъкмо обяд, отнякъде много отдалече се чу тихият обеден звън на камбаните.

Матула погледна купа тръстика, момчетата, после съхнещите дрехи на Мазола и се усмихна.

— Никой в мочурището нямаше да може да го направи по-добре, но защо трябваше да се окъпете?

— Гюла дръпна въжето, но и аз не внимавах — каза Мазола.

— Значи прекарали сте я с лодката. Помислих си: все нещо ще им хрумне. Най-добрия начин сте измислили. Най-добрия! Това е истината! — Той избърса челото си. — Може да ядем вече.

Днес никой не се сети за топъл обяд, защото трябваше да се изяде храната, която леля Нанчи им беше приготвила. Гюла донесе дъската, Мазола — раницата, а когато наредиха масата, Матула заговори:

— Изглежда, че на стари години станах господар. „Масичке, сложи се“ — казвам, после само сядам до нея като някой епископ. Жалко, че си отивате. Много добре си живеем тримата.

Двете момчета спряха да ядат и се умислиха. Зад топлия блясък на късното лято се изправяше есента, градът, училището, гъмжилото и шумът. Гледаха хляба, месото, зелените пиперки и ножа в ръцете си, но мислеха за лятото, за Матула, за колибата и за Чикас. Мислеха за водата, за лодките, за издигащите се птици, за целия опознат свят на мочурището, който трябваше да напуснат.

— Но толкова по-хубаво ще бъде, като се върнете… толкова по-хубаво! — окуражи Матула смълчаните деца. — В къщи няма да ви познаят. Бейла, вие и без това бяхте силен момък (Мазола се изчерви), но вие, Гюла бяхте — и Матула махна с ръка — като тънка върбова пръчка. Но сега вече имате яки рамене, мускули, хубави големи длани…

Гюла погледна ръцете си.

— Да, а бях и болен.

— Сега вече не сте припрян, не жестикулирате, не правите проблем от всяка нередност, с една дума станахте момък на място… А вие Бейла, имате и цвете на шапката.

Мазола почувства, че ще потъне в земята от срам, ушите му пламнаха. Но не можа да каже нищо и от изненада глътна толкова голям залък, че за малко щеше да се задави.

— … което не е лошо, защото Кати е порядъчно момиче, а какво ще стане, като разцъфти! Освен това ми е и роднина.

Момчетата мълчаха, ядяха и чувстваха, че това лято наистина си отива, но ще дойде другото заедно с мочурището, Матула и… Кати.

— Майка й е от рода Матула, не го казвам защото… С една дума: сега малко ще починем, после аз ще ви оставя, защото имам работа, но хубаво би било довечера да хапнем малко риба.

— Ще стане, чичо Гергьо, ако хванем — каза Гюла, защото Мазола още не беше способен да проговори. С най-голямо удоволствие той щеше да прегърне най-новия си „роднина“, но ясно чувстваше, че в този свят на мочурището хората не се прегръщат. Най-многото мислено, макар че и така могат да се обичат, може би дори по-трайно.

Когато се събудиха, леглото на Матула беше празно. Събудиха се, но мълчаха. Салджията разгледаше порасналите си длани, после тайно опипа мускулите си, а Мазола гледаше във въздуха така, сякаш виждаше някого, а може би наистина виждаше, защото по стар лош обичай облиза краищата на устата си.

— Ще вземем и пушката — изказа на глас мислите си Гюла.

— Какво?

— Пушката!

— Пушката ли?

Салджията се ядоса.

— Моля ти се, Мазол, не ставай съвсем идиот! Да, пушката, оръжието с двете цеви, с която човек се прицелва; бам-бам изстрелва патроните. Сега вече разбра ли?

— Разбирам, но ако си груб, мога и да си отида…

— Мазол — извика Гюла, — Мазол, ако повториш това, ще стрелям в задника ти, после ще ми е все едно дали ще си отидеш! Дори не ми обръщаш внимание като ти говоря, а после се обиждаш.

— Мислех за нещо друго…

— Добре, мисли си за друго, но сега да вземем въдиците, защото излапахме всичко, а искаме и да вечеряме. Няма да понеса срама, ако посрещнем стареца с празни ръце.

— Чичо Гергьо ли?

— Не тиханският абат… Хайде!

— Почакай един миг, Салджийо, виждам, че шапката ми е изсъхнала. И огънят я е сушил, и слънцето… — И след като я поизглади, Мазола я сложи на главата си. — Слушай, Гюла, сякаш сега е малка…

Гюла вече беше тръгнал, но се върна.

— Ха-ха, Мазол, като напръстник на тиква!

— Не се смей, Салджийо. Малко се е свила…

— Малко ли? — превиваше се от смях Гюла. — Малко, господи боже! Но — прибави, като видя огорчението на Мазола — шапкарят ще я разшири. Ще стане като нова.

— А дотогава?

— Дотогава няма да се изтърква, няма да пада във вода, няма да я изцапаш. А ако твоята годеница е влюбена в шапката ти, по-добре е да го научиш. Хайде, Бейла, ще пропуснем най-хубавото време. Какво искаш, Чикас?

Малкото куче се изправи и опря предните си крака на коленете на Гюла.

— А аз пак ли ще остана тук?

— Ела, Чикас, тук няма какво да се пази, най-многото шапката на Мазола, но сега вече и тя не заслужава…

— И не трябва — каза Мазола, — аз ще я разширя. Ще я намокря във водата и ще се разшири на главата ми.

Когато Матула пристигна, малко изненадан видя, че шапката на Мазола е нахлупена до ушите му и от периферията й капе вода.

— Да не би да ви боли главата?

— Шапката ми се сви — обясни му Мазола, — сега я разширявам.

Матула се усмихна.

— Трябва да се постави на гърне, но и така е добре, не ви ли стяга?

— Стяга ме много — призна си Мазола, — главата ми сякаш е в железен обръч.

— Тогава се разширява. Уловихте ли нещо?

— Платики, но са малко.

— Тогава аз ще напаля огъня. Може да останете още половин час.

Матула отиде към колибата, разбира се, придружен от Чикас, защото малкото куче при всички случаи приемаше нарежданията на момчетата, но за истински господар признаваше Матула.

Двете момчета останаха сами и в хладния здрач сякаш нещо чуждо пробяга по водата, сякаш вече не бяха изцяло тук. „Жалко, че си отивате“ — каза старият Гергьо и Гюла просто видя зад малкото прозорче на железопътната каса черната нацапана възглавничка, печата, на който има датата, и билета, върху който ще ударят датата.

Не, не може да се каже, че Салджията жадуваше за този миг, но не се натъжаваше особено, а по-скоро изпитваше любопитство, сякаш сега с други очи гледаше целия свят. От болестта му нямаше и помен и младият организъм с феноменална бързина придоби силата на полуномадския живот. Фантазията му и сега понякога работеше, но Гюла вече не живееше с фантазиите си, по-скоро се развличаше с тях, както със сънищата, които може да се сбъднат, но в момента на раждането им още не са действителност. Той обичаше тези фантазии, но вече не им позволяваше да господстват. Старото „Салджийско време“ беше приключено, свърши, защото пред него беше действителността, по-вълнуваща и по-хубава от всички приказки.

Момъкът не преценяваше тези чувства и те не ставаха съзнателни мисли, но се долавяха във всяко негово движение и в блясъка на очите му. Не премигваше, когато говореше, не държеше палтото си, не гледаше настрана, не беше припрян, а когато кажеше „да“ или „не“, не отстъпваше. Стана по-естествен и мъжествените черти вече очертаваха волева брадичка и уста.

Гюла Лайош Ладо сега вече може би приличаше донякъде на потомците на старите Гюлаевци, които природата беше направила мъжествени, а неговите потомци може би ще приличат на него дори и ако се формират като хора сред машините, защото и машината не е друго, освен хванати в едно конструкции на природни сили.

Всички тези мисли обаче се таяха дълбоко в душата на момчето, обвити в мъглата на времето и достатъчно беше да изграчи една врана, за да забрави влака, който кой знае къде завива, докато стигне до тази малка гара.

Враните пътуваха на семейства до дървото за спане и отпред можеха да се различат старите, отзад — по-малките.

— Corms cormix — промърмори Гюла, — сиви врани. Във всеки случай ще поискам от вуйчо Ищван книгата на Ловаши. После ще отида и в музея… няма ли да се прибираме вече, Мазол?

Мазола само даде знак с ръка, че има нещо на въдицата и във вълнението си дори свали разширяващата се на главата му шапка, после засече и след кратко изморяваме пое рибата с кепчето.

— Бяла риба! Улових я с червей… около килограм и половина е.

Гюла демонтира въдицата, зарадва се на бялата риба от килограм и половина, но когато я видя по-отблизо, се усъмни в тежината й.

— Ще видиш.

— Какво да видя? Тук няма кантар, но чичо Гергьо ще я прецени до грам.

Матула също се зарадва на бялата риба.

— Хубава малка бяла риба — каза, когато момчетата изсипаха живарника на тревата, — има най-малко половин килограм…

Мазола леко обиден постави шапката си да съхне и едва по-късно каза, че е смятал рибата за по-тежка.

— Възможно е, но от това няма да стане по-голяма. Това не е беда, защото тези риби имат най-фино месо.

И Мазола се примири.

Вечерята беше истинска, първокласна, печена риба „а ла Матула“, която успокои и предизвика приятни чувства у малката компания, разбира се, включително и у Чикас, който искаше да оближе дори „подноса“.

— Чикас! — извика старецът и малкото куче се дръпна веднага настрана, защото в гласа на Матула се чувстваше не само порицание, но и заплаха. — Както виждам, не те сдържа на едно място. — После продължиха да седят мълчаливо около огъня; дочакаха вечерта да се спусне над тях и мислите им да изгорят в пламъците.

— Времето минава — каза Матула по-късно, — какво смятате да правите утре?

— Мисля да покажа на Бейла крепостта от тръни. Жалко, че няма лопата и кирка, бихме разкопали старата стена, може би ще намерим нещо.

— Едва ли — старецът издуха пушека, — но инструменти има в помпената станция. Ключът е тук.

На Гюла му стана горещо, сякаш огънят пламна по-силно.

— Ще ни покажете ли къде трябва да копаем, чичо Гергьо?

— Да, но после аз имам работа.

— Хубаво би било да намерим една торба злато — мечтаеше Мазола.

— Може да намерите някакви стари пари, но торбичка със злато едва ли — каза Матула и мислите вече се понесоха с въображаемия блестящ товар. Изчезнаха и се насочиха към земята, към камъните, към миналото, към мрака и се скриха в сянката, за да могат да дойдат, когато сънят ги повика. И може би са дошли, но момчетата на сутринта не си спомняха нищо.

— Може да отидем и с лодката — размишляваше Матула, — първо ще вземем инструментите, после ще продължим. И пешком няма да стигнем по-рано. Увийте си нещо за обяд, вземете си палтата. Да бързаме, защото слънцето ще ни напече.

Това, разбира се, беше прекалено, но Гюла вече беше свикнал, че когато слънцето се подаде до половината над Шомогските хълмове, макар да е още тъмно, за Матула беше настъпило утрото.

Мазола гребеше. Старецът каза, че сили има, но не ги получава лодката, а водата. Но ще се научи и той. Гюла вече почти знае…

— Дайте веслото, Мазол… — и извинително погледна момчето, — не се сърдете, но Гюла винаги ви казва така и без да искам, се изтървах. Знаете ли, Бейла, като дете и аз имах прякор, казваха ми „Пипигаба“, защото фъфлех и на малката мотика казвах пипигаба. Така че може да ме наричате и така, ако искате…

Мазола не каза нищо, но облиза края на устата си. Едва забелязваха, че пътуват, защото Матула гребеше и лодката хвърчеше по водата като водното конче във въздуха, само че много по-право.

Сега слънцето вече се беше откъснало от земята, но все още червено се разхождаше замечтано по източното небе и от блясъка му върху старите дървета край крепостта от тръни се беше спуснала червена зора. Завързаха лодката и Матула тръгна напред, докато стигнат на хълма в гората.

— Гледай този дъб, Мазол!

В гората цареше тишина като в голяма, празна черква. Стъпките, шепнейки, се плъзгаха по гнилата шума и през пролуките на гъстите корени на дърветата слънцето хвърляше червено злато.

Вървяха бавно, мълчаливо, защото във въздуха се носеше чистото благоухание на събуждането и чукането на кълвача се чуваше така ясно, както дървените обуща на клисаря при пеенето на хора.

— Мисля, че е тук — спря се Матула, където миналия път обядваха. — Тук беше стената. Дайте ми кирката, Гюла.

Матула заби кирката в земята и разкъса гъстата трева, после започна да копае надлъж. По-късно кирката удари в нещо.

— Камък! Това е!

— Това е — кимна глава старецът, — казах, че тук имаше нещо като стена…

Обърнатата земя миришеше някак странно, на гнило, а след един час се появиха сиви отломъци. Матула не копаеше надълбоко, а само надлъж. Зад него момчетата ринеха и сега в черния хумусен пласт вече можеше да се види линията на каменната стена.

Матула остави кирката.

— Сега я виждате, нали? Така че поровете. Аз ще се прибера в къщи към два часа, за обяд не се грижете, а после, ако намерите злато, ето я раницата…

— Не е изключено, чичо Гергьо.

— Стотинка не са имали бедните, камо ли злато. Че нали затова са се били, защото винаги някой е отнасял оттук всичко. Ту татарите, ту турците, ту немците — да не изгният костите им — макар че затова сме си били виновни и ние. Така че копайте тук край стената. — Той удари с кирката и земята изкънтя, сякаш даде право на стареца.

Двете момчета останаха сами и започнаха да копаят по-бавно, защото трескавата бързина скоро намали ентусиазма им за търсене на съкровище. Все по-дълго се подпираха на дръжката на кирката и добре им идваше прохладният ветрец от гората. Но земята край стената намаляваше и сега вече можеше да се видят по-големите камъни и тухлите между тях.

— И тогава ли е имало тухли? — попита Мазола и Салджията погледна сърдито приятеля си.

— Дори и преди три хиляди години, Мазол. Не си ли спомняш какво ни разказа чичо Лайош, че е имало народи, които са изпичали писанията си на тухли, когато унгарците са се скитали още из Азия?

— Може да съм отсъствал — размишляваше момчето с дългите ръце, — защото наистина не си спомням.

— Спал си, Мазол. Аз видях крепостта в Шомло, ходил съм и в крепостта на крал Матяш във Вишеград, половината е от тухли. Някои са като нови. Остави кирката, пръстта край стената ще изринем надалече.

Сега момчетата вече работеха бавно, обмислено. Хвърляха земята надалече, за да не им пречи и дори не забелязаха, че навлизат по-дълбоко и едната страна на стената се откриваше все повече. До нея се образува гладък път, широк един метър и дълъг четири-пет метра, защото надясно се спускаше стръмно надолу хълмът към мочурището, сякаш го бяха отрязали.

— Да бяхме похапнали? — изправи се Салджията и Мазола остави кирката.

— И аз огладнях, макар че лесно се копае — каза той, — вижда се, че тази земя е натрупана тук.

Утринната горска тишина вече беше отлетяла. Тук-там изкрещяваше по някоя и друга сврака, далече над тръстиката пищяха мишеловки, а старите дървета от време на време се обаждаха шепнешком от лекия вятър.

Чудно хубав беше този предобед, за който Бейла Пондораи и Гюла Лайош Ладо щяха да си спомнят и на стари години, но никой нямаше да може нито да го разкаже, нито да го опише. Слънцето грееше като всеки път, а гората и преди сто години е била такава както днес. Вятърът ту подухваше, ту спираше, малките облачета идваха и отплуваха като корабчета от памук, кълвачът сякаш забиваше гвоздеи в ковчега на август, а изринатата пръст дъхаше на отворен стар гроб.

Хубав беше този предобед, макар че не беше весел.

Момчетата се хранеха тихо, но дори не съзнаваха, че ядат, после прибраха мълчаливо яденето и продължиха да седят, като че ли чакаха нещо. Понякога поглеждаха между сенчестите стволове на дърветата, сякаш някой трябваше да пристигне, някакъв дрипав витяз, роб в окови, цялото кърваво минало, което се прегърбва от мъка и носи много малко радост в бедняшката си торба.

Разкритите камъни дишаха, бродещият вятър ги облиза, помете пръстта и камъните си спомниха…

— Хайде, Салджия, щом като веднъж започнахме, аз ще копая, а ти ще ринеш.

Мазола копаеше, а Салджията ринеше. По-късно кирката удари отново в нещо твърдо.

— Чуваш ли, тук има също стена!

— Ще видим, след като я изчистим.

— Тухли — каза по-късно Мазола, — тухли, но изправени на ръб.

— Да, парче от тухла. Падна там…

Мълчаливо, но възбудено работеха. Лесно изчистиха пръстта от тухлите и тогава се показа свод, който на всяка крачка кънтеше.

— Чуваш ли? — спря се Мазола. — Това е някакъв свод. Може би под него има мазе…

— Възможно е, но не скачай по него. Първо хубаво ще го почистим.

— Слушай, Салджийо, можеш да скачаш спокойно по него. Старите са знаели да строят. Като желязо е. Гледай!

Мазола подскочи, за да докаже здравината на свода, а когато се стовари върху него — тухлите тръгнаха надолу…

— С-а-а-а-ал… — извика той, после заедно с кирката изчезна сред сриналите се тухли. Долу се чуваше още някакъв грохот, търкаляне на камъни, после настъпи тишина.

Бял като платно, Гюла се втренчи в тъмната дупка и почувства, че сърцето му ще изскочи през гърлото, цялата околност се завъртя пред него. Устата му трепереше, искаше да вика, но не издаде никакъв звук.

— Гюла… Гюлаааа!

— Ох, Мазол… не се движи — пошепна Салджията.

— Какво?

— Казвам да не мърдаш, защото и другите ще се сгромолясат върху тебе… нищо ли ти няма?

— Нищо… но как ще изляза оттук? И главата ми…

— Какво ти е на главата?

— Кърви.

— Нали ти казах да не скачаш?

— И единият ми пръст… сигурно се е счупил или…

Салджията уплашен слушаше, а Мазола също така уплашено извика:

— Отиде ли си?

— Бейла, ще ме подлудиш, как ще си отида, дори не смея да се помръдна. Току-виж съм паднал върху тебе.

— Няма да паднеш върху мен, защото останалата част на свода, както виждам, е здрава, а освен това и корени го държат… и пръст.

Макар и разтреперан, Гюла пропълзя до отвора на мазето.

— Къде си? — промълви той, защото дори не смееше да говори високо.

— Тук, в ъгъла.

— Не те виждам, Мазол, ще отида за въже… само не се мърдай… не се мърдай…

— Не можеш да ме изтеглиш, а аз не мога да се хвана за нищо.

— Ще потърся чичо Гергьо.

— Добре, но дотогава какво ще правя тук?

— Огледай наоколо, Бейла, но внимавай да не падне нещо върху тебе. Моля те, внимавай много. Ще тичам, Бейла, повярвай ми, ще тичам.

Салджията пълзешком се дръпна от дупката и едва когато се изправи, почувства колко е омаломощен от уплаха.

— Ще тичам, Мазол! — извика назад и разтрепераните му крака при третия скок се подчиниха на заповедта. Момчето тичаше, а старите дървета замислени гледаха след него. После започнаха да си шепнат, защото вече бяха виждали на този хълм диви тичания, бягства, преследвания и шепотът им беше поглъщал също така безследно и предсмъртните хъркания, както стъпките на Гюла по старата шума.

Гюла не чувстваше умора, макар че вече тичаше по брега. Той мина направо през тръстиката, не потърси пътека, а може би нямаше и да намери. Мислите му изцяло бяха заети с Мазола, който сега седеше там, в тъмното мазе, и го чакаше.

Ами ако стената падне?

При тази мисъл Гюла затича по-силно, което не можеше да продължи дълго време.

„Не, сега вече няма да падне нищо“ — размисли, че сега няма никакъв смисъл да бърза толкова.

Това въже дали ще издържи Бейла? И ще може ли сам да го изтегли… а ако не може, за какво ще го завърже?

Матула! Само Матула може да помогне, никой друг. Но къде ли е старецът? Остави и пушката при падналата стена, сега може би трябваше да стреля и старецът щеше да чуе, защото не каза, че ще ходи в селото.

Значи, първо ще вземе въжето от колибата и ще го остави на брега, където минава пътеката от селото, ще вземе и секирата, защото може да потрябва… ще изтича по този път, защото старецът тръгна по него и ако не го намери, ще се върне за пушката и ще гърми дотогава, докато не се появи. Ако и тогава не дойде, ще трябва да отиде да поиска помощ от вуйчо Ищван.

Ох, Мазол, мили Мазол, защо ти трябваше да подскачаш?

През жълтугените храсти претича като преследвано диво животно. По гърба му се стичаше пот и дори не обръщаше внимание, че клоните едва не извадиха очите му.

Когато излезе от храсталаците, Чикас изтича пред него, лаейки весело, но млъкна веднага, защото по следите на момчето се носеше страх и ужас и малкото куче го усети. Започна да тича пред Гюла, който вече едва се държеше на крака, ушите му бучаха, сърцето му продължаваше да бие тревожно, макар че в този миг крилете на безпокойството се пречупиха, защото Матула седеше на леглото от сено и ядеше сланина.

— Чичо Гергьо!

Ножът спря в ръката на Матула.

— Къде е Бейла?

— Чичо Матула… в дупката.

— Падна ли нещо върху него?

— Не, не… но е вътре… — И Салджията не съжаляваше, че сълзи потекоха по лицето му. Цялата му уплаха, нервното му напрежение сега се отприщиха. — Да вървим, чичо Гергьо!

Матула държеше в ръка кожа от сланина, а върху кожата имаше още едно малко парче.

— Говорихте ли с него, след като пропадна?

— Разбира се! Каза, че главата му кърви и че единият му пръст е счупен… не може да излезе.

Матула отряза останалата сланина и към нея прибави парче зелена пиперка.

— И сега е там в онази тъмнина.

— Само отвън се вижда така — каза Матула, — въжето е там, секирата е на подпорната греда, вземете ги. Няма да се случи нищо лошо!

Салджията едва сега се съвзе.

„Няма да се случи нищо лошо!“ — каза Матула и по настръхналите нерви на Гюла сякаш се разля елеят на доверието и спокойствието.

Слънцето клонеше към пладне. Навън милиони насекоми бръмчаха хвалебствия на слънцето, Чикас, изплезил език, лежеше до огнището, защото беше много топло, отдалеч се чуваше монотонният шум на птиците и Салджията почувства, че няма да се случи нищо лошо! Няма, защото Матула го каза и той долавяше чудната сила в думите му. Такъв човек не казва никога друго, освен истината.

Той се изправи цял разтреперан, нави въжето на кръг, взе секирата под мишница, а Матула затвори ножчето си.

— Вървете напред, вземете и Чикас, аз ще ви настигна. Нека малко се раздвижи и кучето.

Салджията извика Чикас и тръгна към брега, а Матула напълни торбата с най-различни неща, които можеха да се окажат нужни.

„Пръстът му едва ли се е счупил — мислеше той за Мазола, — най-много да е изкълчен, а това ще го оправим. Кой можеше да предположи, че там има някакво мазе.“

Салджията също мислеше за Мазола, макар вече доста по-спокойно.

„Какво ли прави горкият?“ — питаше се, но на това не можеше да отговори никой, дори Чикас, който впрочем не знаеше дори, че сега е член на спасителна експедиция.

„Как ли ни чака!“ — въздъхна Салджията, макар че това беше само предположение.