Сивата Сова
Приключенията на Сейджо и нейните бобри (9)

9.
Огненият враг

Късно същата вечер всичко бе готово за пътуването. Трябваше им близо една седмица време, за да стигнат до търговския пункт на Заешкия влек — първия преход от голямото пътешествие до града, а какво лежи отвъд тоя пункт, те нямаха представа. Затова взеха повечко, от всичко, което бе необходимо за дълъг път. Сейджо опече няколко големи банока, напълни различни по големина торби с брашно, чай и сол, опакова сушено еленско месо, приготви малко ведро с лой и сложи кибрит в плътно затваряща се тенекиена кутия, за да се запази сух; Шапиън събра палатка и одеяла, нагласи една въдица, наостри малка брадвичка и ловджийския си нож, изтъни ръба на лопатите и опакова тенджери, чинии и други готварски принадлежности, от които щяха да имат нужда.

Слънцето не беше изгряло на другата сутрин, когато те закусиха и цялото снаряжение бе натоварено на тяхното кану, включително и пушката на Шапиън, защото, колкото и да му беше скъпа, имаше намерение да я продаде, ако може, с надеждата да получи поне толкова, колкото да платят пътя си до града. За това, което щеше да се случи после, той не смееш дори да помисли. Чилауи беше сложен в същата кошничка от брезова кора, в която двамата с Чикани бяха дошли в О-пи-пи-соуей, а в сандъка с готварските принадлежности Сейджо бе сложила чинийките на двете бобърчета, понеже това й помагаше да се чувствува по-сигурна, че ще се върнат обратно двамата: и Чикани, и Чилауи.

— Ще имаме нужда и от двете — каза тя на глас, — защото… — тук гласът й потрепери — ние ще си ги вземем. — И продължи по-високо: — Направо съм сигурна, че ще си вземем, — и за да укрепи още повече собствената си вяра добави: — Майка ми каза така. Чух я в звуците на Мъдуей-ошкей; тя ми го каза със звуците на водата!

Виждате ли, сънят й се струваше толкова истински и значеше толкова много за нея!

Тяхната хижа беше малко по-настрана от селището и не бяха казали на никого за своите планове от страх, че по-старите хора можеше да се опитат да ги задържат. Така те се измъкнаха в мъгливото ранно утро, без някой да ги усети. А когато отплаваха от брега, Сейджо раздруса своето весло над главата, както беше виждала да правят мъжете, когато тръгват на път и викат името на мястото, където отиват; затова тя вдигна веслото си и извика:

— Чик-а-ни! Чик-а-ни!

Човек надали би могъл да сметне Чикани за място, но тя реши, че те отиват там, където е той. Ала Шапиън не размаха весло, нито се провикна, защото не беше чак толкова уверен как ще завърши пътуването им.

И тъй те напуснаха Мястото на говорещите води и се отправиха на път, който щеше да бъде тяхното Голямо приключение.

Бяха взели тяхното кану с окото и опашката — същото, в което видяхме Гитчи Мигуон за първи път сред Реката на жълтите брези, и гребаха бързо целия ден; голямото око се взираше нетърпеливо напред, лисичата опашка се рееше весело зад тях, а ладията направо хвърчеше при всеки удар на веслата. Те спираха от време на време, за да пуснат Чилауи през борда, за да пие и да поплува край тях една-две минути, за да се разхлади, понеже беше много горещо. Вечерта те опънаха палатката си в гората край брега и прекараха нощта там. На развиделяване вече бяха отново на път и гребаха безспир до мръкване, като се забавяха само за да се нахранят и да пуснат малко на воля косматото си приятелче. Всяка сутрин потегляха преди изгрев-слънце и всяка вечер спираха на стан в някое закътано място край водата, където Чилауи плуваше цяла нощ и винаги на съмване се връщаше в палатката и заспиваше в кошницата си, където мируваше целия ден. И двете деца пренасяха всичко на гръб на влековете, които бяха доста много, и всеки пренасяше своя дял от товара. На двамата се падаха по два курса, включително и за лодката, която Шапиън пренасяше сам. И двамата не смятаха това за особено тежка работа; всъщност те изобщо не мислеха за нея, понеже такова пътуване не беше нещо ново и за двамата.

И тъй всеки ден те напредваха все по-нататък и по-нататък; малките им гърбове се превиваха и люшкаха като часовников механизъм и двете весла съскаха и се потапяха отмерено като стъпките на маршируващи войници, а слънцето се вдигаше от едната им страна, минаваше над техните глави и потъваше отново като огромно червено кълбо зад тъмната стена на гората. Ден след ден вярното кану ги носеше непоколебимо и неуморно напред: бяха тръгнали на дълъг път да търсят Чикани.

В цялата тая безкрайна пустош те бяха само мъничка движеща се точица, която прекосяваше пълзешком сребърната повърхност на безгранични езера, сама върху лицето на целия свят; но това беше точица, в която биеха две млади сърца, изпълнени със смелост, и поне едно, което преливаше от надежда… и още едно, чийто притежател се беше натъпкал с банок и сладко хъркаше (макар и не толкова щастлив) в кошницата си.

Една сутрин, когато се събудиха, те доловиха лек мирис на пушек от дърва във въздуха, миризма на горящ мъх и на опърлени храсти и шума и разбраха, че някъде, като че ли далече от тях, има пожар в гората. Но той беше по-близо, отколкото бяха предположили отначало, защото, щом навлязоха навътре в езерото и можеха да се огледат на всички страни, видяха грамаден стълб дим да се извисява зад далечните планини и не бяха отишли много напред, когато откриха, че пътят им ги водеше все повече и повече в това направление. Езерото много се стесняваше, а още по-нататък свършваше и се превръщаше в река, която пожарът можеше лесно да прехвърли, и Шапиън реши да мине колкото може по-скоро през тая теснина и да навлезе в голямото езеро отвъд, където щяха да бъдат в безопасност. И те забързаха, и колкото повече се приближаваха, толкова по-високо и по-широко отиваше пушекът, тъй че не беше вече стълб, а бяла стена, която сякаш стигаше небето и се разливаше във всички посоки встрани и надолу ставаше все по-плътна и по-плътна, докато закри слънцето, а въздухът стана тежък и задушлив и много неподвижен. Изглежда, гореше целият край на изток и макар хълмовете да закриваха самите пламъци, дори и от това разстояние се чуваш нисък стенещ звук, който не се прекъсваше нито за миг и прииждаше, прииждаше и се насочваше право към тях — те бяха тъкмо на пътя на пожара. Голямото езеро все още беше доста напред, оттатък един влек, и нямаше никакво време за губене, ако искаха да го стигнат, преди да ги връхлети пожарът, защото, докато някои горски пожари се движат бавно, известни са и други, които напредват с цели тридесет мили^[1] на час.

Когато горещият пушек се охлаждаше, той започваше да се сляга и да се стеле като тъмна синкава омара над цялата земя, да прави далечните предмети невидими, а близките неясни, тъй че скоро не се виждаше нищо друго, освен редицата дървета до самия бряг и децата можеха да се ръководят за правилната посока само по тях и по шума на бързеите пред тях. След малко стигнаха началото на оная стръмнина в реката, където водата се носеше и пенеше бясно сред черни назъбени канари в продължение на няколкостотин крачки. Това беше опасно място, но Шапиън не смееше да губи време за двукратното изминаване с товара по влека, който заобикаляше бързеите, и реши да вземе по-краткия път и да преплава бързеите. Защото пожарът беше по петите им и острият завой в края на бързеите, както той предполагаше, щеше да ги изправи тъкмо срещу пламъците. Ревът на пожара сега беше толкова силен, че почти заглушаваше бученето на шумните бързеи, и Шапиън скоро разбра, че това щеше да бъде труден пробег, с шеметна скорост, докато стигнат езерото, а после им предстоеше да пренесат всичко по влека, а той беше дълъг.

Пушеците вече бяха толкова гъсти, че когато наближиха бързеите, те не виждаха и на петдесет стъпки пред себе си и Шапиън трябваше да положи неимоверни усилия, докато намери входа. Застанал прав в лодката, за да вижда по-добре, той най-после намери мястото и след миг те полетяха по блъскащи се, кипящи бели води. При все че почти не виждаха през дима, Шапиън сръчно водеше лодката по лъкатушното, трудно корито между скалите. Огромни, накъдрени, съскащи вълни шибаха крехкото кану, запращаха го с все сила от един пенест гребен на друг, а някои, тъмни и маслинести, сграбчваха дъното като злобни чудовища и се мъчеха да залеят ладията и да я потопят. Врящи въртопи се вкопчваха във веслата, когато малкото кану се носеше като бясно препускащ кон между черните, яростно озъбени скали, които дебнеха сгоден миг, за да го разпорят и направят на парчета.

А по-глухото, по-плътно и вселяващо ужас бучене на пожара надделяваше над гръмовния рев на блъскащите се води. Пушек се носеше през реката на гъсти кръжащи облаци и по него летеше забързаното кану с тричленния си екипаж и спящият в кошницата пътник се събуди и възбуден от този тътен, усетил, че става нещо необикновено, реши да вземе участие в събитията, като присъедини тънкото си гласче към общия екот, макар че и то се губеше в него, и се заклати върбовата си колибка с такава сила, че се наложи да се отдели един миг и да се сложи върху нея тежък вързоп, за да не се преобърне.

Шапиън се напрягаше и се бореше с веслото и с цялата си невръстна сила срещу буйната мощ на носещия се поток, обръщаше ладията сръчно насам-натам, втурваше се, промъкваше се и се хлъзгаше от едно късче гладка вода към друго, забавяше лодката на по-спокойни места и се изправяше, за да види по-добре пътя пред себе си, а след това отново навлизаше в клокочещата вода. В същото време Сейджо, без да щади сили, дърпаше, наблягаше и вдигаше веслото си, а Шапиън й кряскаше през целия този грохот и тътен „Гйук-аник, надясно“, или „Машк-аник, наляво“, или „Уибеч, по-бързо“, а понякога „Пе-кеч, полека тука“. Облаци воден прах се вдигаха от бордовете на лодката, която се изправяше, втурваше; напред, отскачаше и една част потъваше, тъй че Сейджо, която седеше отпред, се намокри до кости. Като се изключи пушекът, който много пречеше, иначе не бе толкова трудно да се намери сигурният път, защото самите бързеи не представляваха истинска опасност, понеже Шапиън, както цялото му племе, и стари, и млади, бяха много похватни в карането на кану и разбираше, дори на тая възраст, много нещо за движението на водата, а той беше често минавал през тия бързеи с баща си. Сейджо му имаше пълна вяра и се смееше, и се провикваше от възбуждение, защото това бе за нея нещо като представление, надаваше малки крясъци, както бе чувала да правят баща й и другите индианци, които надаваха по-силни викове и възгласи, когато изминаваха опасни места по вода, макар че нея винаги я оставяха да гледа от сигурно място на брега. Но Шапиън, който знаеше колко сериозно е всъщност положението не издаваше нито звук, освен гръмките си команди като капитан на малкия им кораб, а когато можеше за миг да откъсне очи от метежа на бясно кипящата вода наоколо му, хвърляше тревожни погледи натам, откъдето идеше пожарът. А той идеше като че ли с бързината на железница, смъкваше се от хълмовете към тях, като кървавочервено море с грамадни тътнещи я огнени езици, извили се високо над пламтящата гора. По едно време Шапиън се озърна назад и откри, че пожарът беше прехвърлил през тясното езеро зад гърба им: сега за тях имаше само един път — напред, но той не каза нито дума за това на Сейджо. Въздухът, изпълнен досега с гъсти валма и облаци от дим, беше започнал да става все по-тъмен и по-тъмен и светлината помръкна дотолкова, че можеше да се каже, че е паднал здрач, макар и да беше рано през деня, и почти нищо не се виждаше около тях: нищо вече не изглеждаше действително и те се движеха като насън.

Шапиън отчаяно караше лодката напред, защото му беше напълно ясно, че хване ли ги пожарът тук, или ще изгорят живи, или ще се задушат. Влекът вече не беше далече, а отвъд лежеше езерото, до което трябваше да се доберат, и то час по-скоро!

Те изскочиха от опашката на бързеите в дълбок и тих вир и тук се видяха обкръжени от чудновати движещи се сенки, които смътно се виждаха през облаците пушек — от всички страни прииждаха всякакви животни: те тичаха по брега, плуваха през вира или шумно прегазваха плитчините по едно, по две, отделно или на малки групи, насочили се към голямото езеро, същото, към което отиваха и нашите пътешественици, и защото всички до един се стремяха към сигурността, която знаеха, че ще намерят там. Животни, които рядко си намокряха краката, плуваха във вира: катерици, зайци, мармоти и дори бодливи свинчета. Елени скачаха през храстите, белите им опашки проблясваха… очите му бяха широко отворени от ужас. Една мечка мина в бърз тромав галоп; два вълка тичаха леко и грациозно наред с елен — отредената им от природата плячка, но те дори не го и поглеждаха. Защото сега нямаше врагове, никой не беше гладен, нито свиреп, нито се страхуваше от врагове. И всички жители на горите, тия, които ходеха на два крака, и другите, които имаха четири, и ония с крила, и някои, които плуваха, животни и птици, и пълзящи гадини — всякакви създания, някои от които не се осмеляваха да се срещнат при други обстоятелства, сега бягаха едно до друго от най-безмилостния между всички техни врагове, опасен и смъртоносен за всекиго от тях еднакво, от най-малкото до най-голямото — Огнения враг на пустошта, горския пожар.

Точно пред лодката, дълбоко във водата, стоеше исполински мъжки лос, най-едрият от горските обитатели, с опърлена по гърба козина, изгубил полупорасналите си рога^[2]; хълбоците му се издуваха, когато дълбоко поемаше въздух; трябва да е бил почти застигнат от пожара, да е тичал много мили с огъня току зад гърба му и да се е спасил само благодарение на огромната си сила и бързина. Шапиън би могъл да го докосне с веслото си, ако поискаше, но огромното животно не им обърна никакво внимание, пое въздух още веднъж, изскочи на брега и се присъедини към другите от всякакъв вид и размери, които, всичките равни сега в това голямо бедствие, бързаха заедно към сигурността на езерото.

А с тях, в това безредно и странно шествие бяха и нашите две индианчета и мъничкият им любимец.

Сейджо разбра сега какво значеше всичко това и изпадна в ужас, а Шапиън, сам той почти отчаян, но със съзнанието, че животът им зависи от него, не загуби смелост, утеши сестра си, колкото му позволяваха силите, и тя продължи храбро да гребе. Обаче гората, която винаги е била техен дом и винаги им се е струвала така дружелюбна, сега изведнъж се беше превърнала в ужасно място. Такава би била и за всеки възрастен, но тия две деца, едното на единадесет и другото на четиринадесет години, както знаете, не загубиха присъствие на духа и като добри войници продължиха да се борят за своя живот и за живота на Чилауи. А същият тоя Чилауи съвсем не им помагаше, както вероятно си представяте, напротив, по всичко личеше, че им причинява неприятности и ги бави. Усетил истинска опасност, както я усещат изобщо животните, и обезумял от гласовете и миризмите на всички други твари, които минаваха от двете им страни, той пищеше пронизително, колкото му глас държи, и натискаше и дърпаше капака на своя затвор, какъвто му се виждаше сега кошничката, и ако не намереха начин да го умирят, щеше да изскочи от нея, а озовеше ли се във водата вече никога нямаше да го намерят при това бързане в тая бъркотия.

Няколко кратки минутки и те стигнаха влека. Пътеката почти не се виждаше от заслепяващия пушек, а дрезгавото бучене на пожара бързо се приближаваше надолу по близкия хребет. Мракът, настъпил, когато димът бе надвиснал над гората, сега се смени със страшен червен отблясък, от който е лъхтеше жар. Те бързо изхвърлиха всичките си вещи на брега. Чилауи беше сега в такова състояние, че можеше да се носи само отделно, без всякакъв друг товар. Понеже този бряг беше безопасен за момента и понеже не знаеха какво е положението на другия край, те веднага решиха да оставят бобърчето тука и в миг преобърнаха ладията върху кошничката така, че да ги затиска капака (както всички бобри при уплаха, така и Чилауи забрави да прибегне до зъбите си), и като грабнаха двамата по един товар, поеха в ситен тръс по пътеката^[3]. А навсякъде около тях се преплитаха и надигаха гъсти, движещи се валма черен и жълт дим; те приемаха странни очертания и форми и като че посягаха с бледи клатещи се ръце, за да ги задържат, а през кръжащите димни облаци дърветата край пътя прозираха неясно като високи, тъмни и мълчаливи привидения, докато и, тук и там пред тях блясваха в тия пушеци червените очи на пламъците.

Но децата не забавяха равномерния си тръс. На отсрещния склон лъхна ветрец от езерото. Другият край на влека беше незасегнат. Поели няколко глътки свеж въздух, те оставиха товара си край брега и хукнаха обратно да вземат Чилауи и лодката — аз казвам „хукнаха“, но на места това бе само пълзене, когато, задушени и полуслепи, те залитаха надолу по пътеката, повечето време със затворени очи, за да облекчат болката и да се избавят от щипещия, парещия пушек, и вървяха пипнешком със сърца, изпълнени със страх, какъвто не бяха изпитвали никога преди. Докато стигнаха обратно при своето кану, навсякъде вече падаха искри с горящи вейки, а грозният блясък се беше засилил така, че всичко — дърветата, пушекът и водата — изглеждаше червено. И сега съвсем отблизо се чуваше ужасен нисък, стремително носещ се звук. Пожарът ги беше почти застигнал.

В същото време Чилауи, решил да спаси, както може, собствения си мъничък живот, усърдно гризеше тънките стени на кутията; още малко и щеше да излезе. Дали кората щеше да издържи още пет минути!

Изведнъж Шапиън дръпна шала на сестра си, бързо го натопи във вода, със сръчни движения го омота около главата и лицето й, като остави да се виждат само очите и носът. След това наплиска с вода дрехите й и каза:

— Недей чака. Аз ще дойда веднага. Върви!

Притиснала силно кошницата на Чилауи с двете ръце до гърдите си, Сейджо изчезна по превърналата се в пламтящ тунел пътека.